Ето как едно китно японско градче се бори с проблемите на провинцията

Свикнали сме да свързваме Япония с много клишета – от суши, през нинджи, самураи или гейши. Често го асоциираме и с величествения пейзаж на планината Фуджи, или древната красота на Киото.

Например, ето тази улица с традиционни дървени сгради и изискана архитектура:1.1

Само че ви излъгах. Това не е Киото, а Мима. Никому непознато градче от няма и 30 хиляди души. За Япония, това е нищо. На всичкото отгоре, Мима се намира в една от най-неудобните части на Япония – Шикоку.

Шикоку е неудобно, защото дотам не може да стигнеш с комфортните японски влакове. Първо трябва да вземеш автобус, с който да прекосиш няколкото огромни моста, свързващи откъснатия остров с останалата част на Япония:

2

Пътувам дотам от Осака в съседната префектура, и въпреки това цялото нещо ми отнема 7 часа. За сравнение, мога да мина от Осака до Токио с бързия влак за точно 2 часа и 15 минути.

Защо въобще ви говоря за Мима?

Защото това малко градче прави всичко по силите си да намали бесните ефекти на свръх-урбанизацията. Подобно на българската провинция, японската също среща трудности – липса на работа, обезлюдяване, угнетяваща атмосфера.

Местните от Мима са решили да направят всичко по силите си да обърнат процеса 🙂

Пътуване из дълбоката провинция

За да стигна до заветната дестинация от мястото, където живея, сменям два влака, един автобус, и нещо, което японците наричат one man. Т.е. по-малко влакче. Последното върви само веднъж на час, което си е шокиращо за тукашните стандарти.

Не се оплаквам. Има нещо успокояващо в този по-бавен бяг на деня. Пътниците в one man-a ме зяпат учудено – какво ли прави един чужденец тук, а аз с наслада наблюдавам пейзажите отвъд стъклото.

Понякога това са посеви, оризови полета или всякакви типове култури:3

Друг път са малки, изглеждащи по-добре от обикновеното селца от по 300-400 човека, сгушили се под синьото небе:

4

Японската провинция изглежда по-запазена от нашенската, но атмосферата е сходна. Усеща се липсата на млади хора, на адекватен поминък. Забравени скелети на трактори и празни къщи надничат тук-таме. Да, спокойно е, но на моменти е плашещо спокойно.

Пристигане и запознаване с местните занаяти

Пристигам в Мима, за да се видя с двама общински съветници. Единият е на 3-годишен мандат тук. Японското правителство води кампания, която разпраща хиляди мъже и жени като него с една цел: стимулиране на идеите и икономическия потенциал на провинцията.

Япония е изправена пред демографски срив, сравним с българския. През следващите 30 години се очаква населението ѝ да падне от 122 милиона на има-няма 100. Подплътено от свръх-урбанизацията, това явления води до скоростно обезлюдяване в редица префектури тук. Шикоку и префектура Токушима – където се намира Мима, не са изключение.

Китното фоайе на гарата в Мима ми прави много приятно впечатление. Кроткият застой, през който пътувах, е нарушен от щипка дизайнерство и модерност:

5

Интервюто ми с двамата представители продължава почти два часа, на японски. Говорим си за много неща. За общите проблеми на японската провинция, за предизвикателствата пред Мима…и за това как местните се опитват да смекчат неумолимия ход на човешкия прогрес.

В града има няколко много характерни забележителности. Една от тях е изработката на традиционните хартиени японски чадъри wagasa. Ателието, в което влизам, изглежда ето така:

6

Друго местно късче очарование е боядисването на тъкани с индиго от ето такива казани:

7

Минаването на индигото един път отнема около минута. Ако искате хубав, наситен цвят, може да се наложи да повтаряте процеса 15-20 пъти. В зависимост от усилията ви ще получите различно синьо. Мини-галерия показва една малка част от нюансите, които може да получите:

8

Наоколо е пълно с ластичета, малки хартиени чадърчета и всякакви сувенири, изработени благодарение на тази техника. Грабвам един малък сувенир за приятелката ми и се запътваме към Главния Момент.

Защо Главния Момент?

Макар и въпросните занаяти и работилнички да привличат туристи – японци и чужденци, те хич не са много. До известна степен е разбираемо – особено за чужденците. Мима е малко място, отдалечено от другите японски атракции.

Трябва да има друг начин за стимулиране на местната обстановка.

Удатсу:
Елегантният, фин гений на японската архитектура…в ново амплоа

Кратка разходка ни отвежда то Удатсу – права улица с традиционни дървени сгради, чинно подредили се от двете ѝ страни. Онази първа снимка, сякаш взета насред Киото? Щракнах я точно насред Удатсу 🙂

Удатсу всъщност се наричат ‘крилатите’ орнаменти по стените. Целта им е била да предпазват дървените сгради от пожари. Улицата, по която ходя, е била търговски център, място, където са живели местните богаташи. Някои от сградите тук датират от началото на 18 век.

Ето един пример на ‘двойно’ удатсу, който щракнах:

9

От друга сграда пък ме наблюдава друго удатсу – единично, но с допълнителни очарователни орнаменти:

10

Това е главната атракция на Мима и локация, която японската кино индустрия често ползва при заснемане на исторически филми. Но и тя не е достатъчна, за да поддържа Мима на желаното от местните ниво.

През февруари тази година участвах в събитие в префектурата, целящо създаване на устойчиви бизнес идеи за региона, с фокус на Мима. Проектът все още тече, но общината вече е намерила малък лъч надежда за насърчаване на местната инфраструктура:

Т.нар. сателитни офиси.

Няма спор – с напредващата дигитализация и разгръщане на все повече и повече професии на свободна практика (фрийлансинг) идва и разбиване на понятието ‘работно място’. Coworking spaces е един от хитовете на последните години.

Мима е малък град, но разполага с основната инфраструктура (магазини, ограничен брой ресторанти и т.н.) и с нещо, което е ключово за всеки работник. Добър, евтин интернет.

Макар и отдалечено, селището също така разполага и с едно много важно предимство: удатсу.

Смесицата между традиционната японска архитектурна красота и модернизацията ражда 8 сателитни офиса в Мима. Налице са партньорства с немски компании, които изпращат своите служители на т.нар. Workation, заигравка с думите work + vacation.

Влизам в един от тях и ме посреща старовремска, елегантна красота:

11

Насреща ми е младо момиче, което е обслужващия персонал. Тя събира таксите (по час, месечна или каквато си изберете) и сервира напитки или храна от менюто.

12

Мястото е снабдено с отопление, собствен санитарен възел и хрумки, дело на дизайнерски екип от Токио. Нацелен е уместният баланс между вдъхновението от старовремската японска архитектура и съвременното излъчване. Не е кич, не става въпрос и за жертва на модерни удобства с цел ‘наслаждаване’ на автентичността отминалите векове.

1.34

Налице е и книжка за оставяне на впечатления от посетилите сателитния офис – било то за някое и друго кафе, или важна бизнес среща. Една от страниците е особено забавна:

14

Оставям своите впечатления – на български, и се приготвям за пътя наобратно, дискутирайки с местните представители.

Пътят пред Мима е нелек, както е пътят на по-голямата част от провинцията – и в Япония, и в България. Въпреки всичко общината се бори както може.

Не знам за вас, но аз наблюдавам един все още бавен, но упорит процес. На малка част от хората им писват стреса и шума на градския живот и правят завой на 180 градуса, обратно към по-малко населените места. Разчупването на някои професии улеснява още повече този процес.

Когато се качвам на влака обратно към столицата на префектурата – Токушима, си мисля за това. И се чудя дали някъде в този малък пример не може и ние, българите, да намерим нещо, което да помогне на нашата провинция.

Мисля си за тухли. Тайванската бира с вкус на ананас стои пред мен в сумрака – някъде между това да виждам отчетливо типично азиатския ѝ дизайн и загатването на контурите ѝ. Смрачаващото се небе отвън скоро ще ме остави само със силуета ѝ.

Мисля си за тухли, за разликите между фламандската и британската техника на тяхното редене. Не съм точно убеден защо си мисля за тухли, но правоъгълните им, покрити с прах тела се нареждат в съзнанието ми. В това има нещо успокояващо, все едно градиш тетрис между минало, настояще и бъдеще.

Ударът ме сепва и поставя накриво една от тухлите на следващия ред. Нещо се блъска в коридора, зад единствената вътрешна врата в малкия ми апартамент. Не просто го чувам, усещам го. Понеже е тъмно, не виждам нищо в ромбоидната, полу-остъклена част от въпросната самотна врата.

По японскому, в апартамента ми няма нормална маса и столове. Седя на мини-диван, положен на пода пред дървена масичка, висока точно 30 сантиметра. Докато успея да оставя бирата на масата и да се надигна от пода, то е вече срутило вратата. В стаята ми е.

Не мога да рационализирам защо, но не изпитвам страх или смущение. Белезникавата, мъглива форма стои пред мен – явно достатъчно физическа, за да бутне вратата ми. И все пак, достатъчно ефирна, за да не знам какво точно е това.

Единственото, което знам, е че в съзнанието ми вече няма тухли. Редовете се изчезнали, както и всякакви техники, свързани с тях. Вместо тях се е разтворила празнина. Тази кухота няма параметри или конотации – тя просто е решила да съществува, ей така, изведнъж.

Формата стои пред мен, някакси успокоена след първоначалната шумотевица. Хич не изглежда като нещо, което би пречукало вратата ти без да му мигне окото. Сядам обратно на мини-дивана и кръстосвам крака. Чакам.

– Това ли е? – чувам. Гласът е най-неутралният глас, който съм чувал. Не е мъжки, не е и женски. Няма акцент, чист е като сълза, която още не се е спуснала да обърше мръсотията, която носим по градските си лица. – След всичките тези години, в това ли успяха да те превърнат?

Пресягам се и отпивам от бирата. Не знам какво да кажа. Не знам дали формата обвинява мен или някой друг. Може би себе си?

– Предполагам – отговарям. Малко ми е неловко. – Нямам идея за какъв период от време говорим, и кои са „те“. Но, щом съм тук и такъв, сигурно.

Тишината се разстила и изтича навън, към коридора отвъд. Чудя се дали успях да измия всичките чинии, или съм забравил някоя. Климатикът изпъшква и подухва малко хладен въздух с температура, настроена на 25 градуса. Май трябваше да го пусна на 27.

– Въобще виждаш ли ме? – пита формата, отново с глас с невъзможна липса на специфичност.

– Иначе нямаше да си говорим сега, нали? Намираш се съвсеем в ляво от мен в момента.

– Не, виждаш ли ме? – пита формата пак. Усещам го като натъртване, но не чувам въпросния акцент върху семантиката. Празнината в мен я поема и транскрибира.

– Опасявам се, че не. Няма да лъжа, би било по-добре ако знаех с кого…или с какво…говоря.

– Това не зависи от мен. Зависи от теб – формата кривва надясно и закрива предните крака на леко наклоненото ми бюро. Не мога да усетя нищо – нито дали е разочарована, тъжна, ядосана, каквото и да е. По някаква причина намирам това за логично. Ако не зависи от нея, то действително е ненужно да разчитам каквито и да е знаци в поведението на белезникавостта пред мен.

– От мен, викаш…- прокарвам пръста си по отворения ръб на кенчето бира. Малко по-тъп е от обикновено. Не е като да не съм си срязвал показалеца на Кока-Кола тенекета като ученик. – А нужно ли е?

Не получавам отговор отсреща, но в момента, в който думите излизат от устата ми го усещам. Изключително тихо тракане, ритмично, плаващо нагоре-надолу, идващо отнякъде. Откъде?

По някаква причина очите ми се затварят. Вместо редове тухли обаче, пред мен изплува празнината. Мека е като неизпечена, неоформена глина, но същевременно не подлежи на каквато и да е обработка. Не се боря с нея, но не ѝ се подчинявам също. Тракането идва някъде от нея, някъде из пластовете ѝ – защото осъзнавам, че слоевете ѝ са много по-сложни от всякакви фламандски и британски техники. Винаги ли е било така?

Ту идва отляво, ту отдясно, отдалечава се, после се приближава. Тракане и звънтеж в едно, като връзка ключове или звънци, окачени върху порта от боядисано в мастилено зелено дърво. Не ги намирам, но си спомням как някой си е спомнил за тях, някога. Не съм убеден, че това съм аз – или каквато и да е версия на мен. Някой изцяло друг е, но споменът за неговият спомен е някъде вътре в мен. Отварям очи.

– Да, нужно е – вените по врата ми бушуват, но това е единствената промяна в тялото ми. Всичко друго е спокойно. Защо само те? – Може би дори задължително. Но не знам защо. Нито дали това усещане е правилно.

– Фини частици прах по коридорите – казва формата и пристъпва напред, което, естествено, не я прави по-видима. Просто вече не мога да видя по-голямата част от бюрото в дъното на стаята, вместо само предните му крака. – Нямаме време, и същевременно имаме цялото време на света. Избереш ли да тръгнеш с мен и да ги следваш, няма връщане назад.

– Не ти ли беше по-оферта да тръгнем…накъдето е твоето няма-връщане-назад, и да разбера за това след това?

– Не харесвам това, което са направили с теб. Ненавиждам това, че не си спомняш нищо за мен – отново усещам, вместо да чуя чувството зад думите. Плетеницата е толкова сложна, че не мога да откроя само една емоция. Знам само, че нещо, родило се в думите, се удря в гръдния кош и голите ми пети, проснати на пода. – И въпреки това за мен е недопустимо да те подлъжа. Трябва да си наясно със ситуацията.

– И без това си изпих бирата – отвръщам лековато, но и на мен ми е ясно, че нещо се е променило. Всичко е същото, и същевременно не е, някакъв механизъм в някакво пространство е щракнал. Увил се е за миг около тракането звънтеж, и е оставил своя неумолим отпечатък. – Какво трябва да направим?

Формата стои на място още няколко мига, след което бавно се раздвижва и прекачва вратата. Използвам флегматичността ѝ, за да си обуя късите панталони с цвят бордо и да си наметна стария син суичър. Винаги съм харесвал колко е удобен, както и колко широка качулка има. Свалям я, обграждайки бръснатата си преди 3 часа глава в памучната ѝ мекота, и излизам навън след формата.

Brick alleyway

Вакуум

Понякога имам чувството, че нямам тяло – отронва Ри, бодвайки разсеяно паелята си с морски дарове. – Или поне, че не искам тяло.

Виенското колело пред нас ни хвърля поглед с неоновите си светлини, спускащи се по сумрачния декор на притихващия ден. Две маси вляво от нас двойка провежда обичайния диалог за това колко е вкусна храната. Нямат какво друго да си кажат – в тези редки минути преди да преминат към зяпане на смартфоните си.

– Би било удобно – отбелязвам и подавам купата със салата. – Но същевременно би обезсмислило търсенето на най-хубавия чадър за слънце, нали така?

Ри се усмихва – горната устна приблизително 1.5 пъти по-малка от долната, едно от любимите ми неща в нея, и потупва мини-чадъра, облегнат на стола. Вместо лилаво, този път по клепачите ѝ танцува бледооранжев грим. По-рано се е учудила, когато съм отбелязал този факт. Харесвам и двата стила.

– Имам чувството, че съм във вакуумирана опаковка. Ри, 500 грама, 450 килокалории. Само че аз съм едва 150 грама и няма как да изпълня цялото това пространство. Заобиколена съм от цялата тази тишина и нищо, и просто се разтварям в него.

Известна част от мъжете не са успели да стигнат до една от най-простите истини в живота:

Жените не искат да решиш проблема, за който ти говорят. Те искат да ги изслушаш и да дадеш обратната връзка че да, разбираш какво казват. И всъщност са достатъчно силни или компетентни, за да се справят с това, което ги тормози.

Изслушвам Ри и разбирам това, което казва. Моят вакуум не е 350 грама, но е с приблизителна тежест. Нито аз, нито тя сме достатъчно силни, за да погълнем нахалното му, неизмеримо и ефимерно тяло.

Бавно, но сигурно, някой ден ще бъдем смазани от него.

Наблюдавам как челюстта ѝ се задвижва, първата копка от половинкилограмовата салата. Ако сте в закусвалня или ресторант, обърнете внимание на това как танцуват челюстите на хората, ядящи около вас. Някои ще са плавни, направо изящни в своето галантно ускорение към храната; други са шокиращо отривисти, а пък трети направо отвратителни.

Грабвам вилицата, за да дам ход и на моята челюст. Но всъщност единственото, което искам, е да захапя ефирното тяло на вакуума.

—————————————————————————————————————————————–

Гледаме кенчето, която се въргаля на земята пред нас. Струва ми се, че би трябвало да е по-шумно, отколкото е.

– Да разбирам, че мразиш бившия си? – питам Нори. Самата тя отпива от зеления си чай, следейки нещастнo търкалящата се тенекия отпред. Изумително е как в дадени ситуации намираме подобни тъпотии за интересни.

– Не…не бих казала – отговаря тя след кратък период затихналост. – Просто ми се иска да изчезне.

– От Киото?

– От Япония – този път думите идват без каквото и да е закъснение и увисват, разклатени от лекия морски бриз на Кобе.

– Затова ли си толкова меланхолична тези дни?

– Не.

– Ами?

– Тайна.

Пускам лаконичността ѝ да се разтвори във въздуха. В изчакване на процеса да свърши успешно ставам, взимам кенчето и го пъхам в конбини плика. Тъй като в Япония уличните кошчета са едно на десет милиона, просто ще го метна като стигна до спирката на влака. Там поне винаги има къде да си хвърлиш боклука.

– С какво бориш самотата? – пита ме Нори, докато шумоля с плика.

– Слушам музика. Обещала ми е, че ще изчезне ако преслушам 10,000 групи. Даже и подписан договор имаме.

– Мисля, че не съм слушала повече от 1000 изпълнителя – замислено казва тя и потупва устните си с показалец. Малкият сребрист пръстен с объл цирконий потрепва съвсем лекичко. – Проблемът е, че нямам нещо, което наистина искам да правя. Все едно съм…не знам, безтегловна. Не знам как да го обясня, сложно е.

– Май те разбирам – отбелязвам и внимателно затварям ципа на раницата. – Но никога не е късно да откриеш въпросното нещо.

– Ти успял ли си?

Усмихвам се криво, което отключва също толкова кривнала усмивка от нейна страна. Облягаме се на пейката и оставяме вятъра да прошепне нещо, за което евентуално да се прихванем. Кой знае, може да имаме късмет.

—————————————————————————————————————————————–

Кицуне я няма, затова се разхождам по нощните улици на Тойонака сам. Някъде из лабиринта от улици решавам да си почина и сядам на малка дървена пейка, сгушена между няколко храста. Запалвам един American Spirit и оставям на нощния вакуум около мен да ме погълне.

В моменти като този ми липсват софийските улични псета. Неочакваното ръмжене, събуждащо примитивен поток от адреналин в теб. Или пък, ако са в добро настроение, кроткото присядане около теб и деликатното чудене дали някоя и друга бълха няма да оцени тялото ти като по-качествен, гостоприемен подслон.

Постепенно вакуумът започва да се увеличава около мен, усещам го как компресира въздуха в спокойната нощ, как започва да лази по ръбовете на пейката и да се просмуква в дървесината. От корема към гърлото ми изсвистява стрела, която аха да пробие през зъбите ми и да се изповръщам на улицата. Ръцете ми изтръпват, по гърба ми избива студена пот, гръдният кош ми изпуква и започва да пулсира. Мислите ми изхвърчат нанякъде като пасаж риби, усетили пристигането на виолетов безмилостен хищник сред тях.

Нощта навсякъде около мен мутира в нещо ново, нещо, което стои забравено в подсъзнанието ми, нещо, което би трябвало да е останало заринато в примитивните времена, когато сме се сгушвали сред студени камъни и необятни пространства.

Първи изчезва изтлелия фас, който безуспешно понечвам да прибера в кутията с цигари. Следва самата кутия, пръстите, дланите, катранът отсича всичко до лакътя ми – изтръпването се замества от липса на материя, на субстанция. Неизказани думи се стапят в устата ми и слепват устните, наводняват подезичието и свити в горчив юмрук се стичат надолу по хранопровода.

Под сцепени клепачи, очите ми…

Стига толкова“ – чувам да изръмжава Кицуне, без да разбирам значението на тези несвързани звуци.

Ярка болка разкъсва индигото около мен и го заменя с обикновената полу-плътност на осакенската нощ. Изкрещявам и прихващам с две ръце прасеца си, който вече е съвсем реален. Естествено, там няма и следа от ухапването ѝ.

Човек да не отиде да хапне сам“, изсумтява тя, докато аз се връщам обратно. Очите ѝ са рубинени, вертикателните зеници недоволно впили се в мен. Този път козината ѝ грее в мек сребрист оттенък.

– Чисто лингвистично погледнато, това, което каза не е правилно – тръскам глава и вдигам падналите пред пейката фас и кутия с цигари. – Все пак не си човек.

Ще ти захапя задника така, че после месец да не можеш да седнеш на кенефа“, обелва зъби Кицуне. „Ставай, днес не е вечер подходяща за застояване. Трябва да се движим.“

– Вакуумът е силен – асфалтът под мен ми се струва най-ласкателното, най-уютно нещо, което бих могъл да усетя през живота си. В началото се олюлявам, но после успявам да намеря точния баланс. – Мамка им, копелетата от прогнозата за времето нищо не казаха.

12

Опознавайки Окинава: перлата на японския юг [Част I]

След толкова месеци туткане, най-сетне стигам до заветния момент: да посетя островите Окинава. Откъснати далеч от останалата японска територия, те са по-скъпа дестинация за японците, отколкото едно пътуване до Тайван или Южна Корея, например:

Макар да е част от Япония, Окинава е с тотално различен етнически състав. Историята на Кралство Рюкю (окинавци = рюкю етнос) е много интересна, но в крайна сметка към залеза на 19 век местността е анексирана от японците. Рюкю населението е известно с това, че е едно от най-дълголетните в целия свят.

Планът ни: да бъдем полу-туристи, полу-откриватели на местни скрити местенца. С Ванката знаем японски, така че второто няма да е прекалено трудна задача.

Едно от първите любопитни неща в Окинава за мен е т.нар. Monorail: мини-влакчета, издигнати над градската среда. В Осака също имаме този начин на транспорт; интересно ми е какви са разликите. Окинавската версия се оказват супер малки и сладки влакчета:

То ни отвежда директно в AirBnB апартамента ни – уютно, евтино място буквално на 10 минути пеша от центъра:

Разопаковаме се и се впускаме по все още тихата нощна Наха, столицата на островите. Хем е късно, хем е малко рано за истинските тълпи. Достатъчно да се насладиш на уличните пейзажи на главната Кокусай Дори (буквален превод: ‘Международна улица’):

Кокусай Дори обаче не ни устройва в момента. Искаме нещо по-закътано и се впускаме да го търсим. Из затънтените малки преки успяваме да си намерим не-туристическо място, където местните окинавци отсядат:

В меката прегръдка на нощта, празната пряка, водеща до него е буквално като изскочила от приказка:

Но нека прескочим към малко туристически забележителности и замъкът Шури, който е един от символите на Окинавската красота.

Тръгваме рано сутринта и успяваме да се изръсим малко, преди тълпите да ударят. Интересното е, че почти няма западни туристи: главно китайци и корейци, тук-таме някой и друг японец. Количеството корейци е учудващо за мен – понякога са повече дори от китайците.

Алените окраски на храма са възхитителни. Принципно не съм фен на японските храмове и прочие, но Рюкю-стилът ми допада:

Елегантни в семплите си одежди монаси ни наблюдават и насочват хората, ако решиш да се объркаш по пътя:

Пристигаме точно за мини-танцовия спектакъл, емблематичен за местността. Състои се от 4 акта, всеки от които включващ различен вид танц и различни традиционни одежди от кралството. Първите са пищни, в агресивни цветове, които въпреки това се движат по линията на старовремска деликатност.

Следва по-простоват танц с ветрила:

Малко босоноги движения…

И за завършек: малко по-лежерен имидж:

Кралете на Рюкю до известна степен ми приличат на нашите ханове. Сериозни лица, солидно количество бради, усещане, че не гледаш японци. Тронът им отново е издържан в пищна цветова гама, преплитаща алено със златисти нишки и тук-таме многоцветни елементи:

Ето драконите му от по-близо:

Има даже макет на древните церемонии, състояли се тук:

Каменните шиса (Shiisa) – полу-дракони, полу-кучета, които пазят храма, са неочаквано миловидни:

Шииса са типични за Окинава и идват по двойки. Едното е със затворена уста; другото с отворена.

Правят се от камък, глина, метал; позите им могат да бъдат най-различни. Може да ги видите пред магазини, пред дворове, по покриви, въобще на най-различни места. Няколко примера!

Шииса пред каменна карта на града:

Озъбено шииса пред един друг храм:

Игриви и цветни сувенирни шииса:

Една от атракциите на града е цяла улица с магазини, които продават шииса във всякакви пози и в най-различни размери. Може да си вземете дизайнерска мини-шииса от глина, или пък метър и половина шииса от камък.

По улицата пък се забелязват ето такива шикозни котки. По някаква причина, в Окинава беше пълно с котки, разхождащи се по улиците. В Осака не съм видял нито едно бездомно куче и може би три-четири щъкащи котки за тези две години, откакто съм тук:

На връщане от замъка се запознах с ударна доза патки. За моя жалост се оказа, че приятелството им е основано на желанието да изкълват фунийката ми със сладолед:

Утеших се с ето тази пасторална гледка:

Някъде тук е редно да отбележа нещо за архитектурата в Окинава. Като цяло, из Осака, Киото, Кобе и прочие градове има много интересни сгради, които може да видиш. Колкото са скучни японските апартаменти, толкова свобода на изразяването има в друг тип сгради.

Два по-интересни примера в Наха бяха сградата на общината, един колос, на 30% завзет от всякакви плъзгащи се растения измежду етажите му. (Да, тези тъмни петна, които виждате, са все растения):

И един музей, който обърках с някакви сай-фай бункер от едно пост-апокалиптично бъдеще:

В други отношения си личи, че Окинава си остава една от по-бедните префектури в Япония. Олющени, изпосталели сгради из улиците не са изключение, а норма в някои квартали:

Конструкцията им е адски интересна, защото никъде в централна Япония не съм видял нещо сходно.

За да разпуснем от туристическото, отново се впускаме в търсене на местни локации. Така намираме зала за мнооого ретро гейминг:

Какво да правим, поразцъкваме малко Street Fighter:

Фаворит ни се очертава едно мини-ресторантче на открито с някакво подобие на полу-изтърбушен трабант. Естетически бонус, който намалява и без това скромния капацитет на заведението:

Залафихме се с държащия мини-ресторантчето. Храната ми ставаше готова буквално пред мен, а той си пиеше биричката. След това се запознахме и с японката от другата страна на бара, след като седнахме до нея.

dav

Местните също са накацали наоколо. Намираме се встрани от центъра и неговите туристически капани с неонови надписи и огромни тълпи. Усещането тук е различно – все едно си в кварталната кръчма.

Вместо пришпореното отношение на топ туристически места, получаваш спокойното, свойско обслужване без да се чувстваш притиснат.

В част 2 ще включа малко примери за това колко точно може да бъде красива дивата природа на Окинава, далеч от столицата Наха. Лазурни води, чисти небеса, буйна изумрудена растителност и дълбока, дълбока провинция.

Дотогава, един прощален кадър на залязващото в оранжева мекота небе:

Ако този фоторазказ ви е бил интересен, не забравяйте, че имам един такъв от Кобе, както и от посещението ми в Нагасаки 🙂

От Кинки до Шикоку: Мостове, интересни хора…и глигани

Намръщени облаци съпътстват придвижването ни от Кинки към Шикоку. Погледът ми прескача от тях към морската шир, която ни обкръжава отляво и отдясно. Връзката между частта от Япония, в която живея, и Шикоку е възхитителна.

Магистралата Кобе-Аваджи-Наруто е осеяна с няколко моста. В момента сме върху Акаши-Кайкьо, най-дългият висящ мост в света със своите 3911 метра дължина. За сравнение, култовият Golden Gate в Сан Франциско е 2737 метра. Не успявам да го снимам адекватно, но ето нещо из нета:

Два дни по-рано съм препрочел „Кафка на плажа“ на Мураками за 7ми път. Разстлалата се пред мен природа е същия маршрут, който Наката изминава, за да даде своя принос към развръзката на романа.

Крайната ни цел е Токушима – град, в който явно няма нищо. Така поне ми казва касиерката в мини-маркета до нас, преди да тръгна в хладната петъчна сутрин.

– Ще обсъждаме възможни решения за град Мима – уточнява професорът ми, пъхайки диск на Sex Pistols в уредбата. – Би трябвало да има поне 25 души, дошли от цялата страна.

Не съм чувал за Мима, но се изхилвам като виждам табелата с 美馬написано на нея. Канджитата буквално означават „красив кон“ и не пропускам да отбележа това.

– Не е ‘красив’ в този случай – вмъква Накагава. – Вече е старомодна употреба, но името на Мима използва като „смел“ или „храбър“. По онова време канджито се е употребявало и с такъв смисъл, особено във военна обстановка.

Съвсем скоро се оказва, че и самите ние също ще бъдем изправени пред малко изпитание, което да докаже смелостта ни. След множество завои и безчетни гори от двете ни страни стигаме крайната цел – хотела, в който ще бъдем настанени.

Или поне така си мислим.

Неочаквано обилно количество сняг ни посреща в последната прилично стръмна отсечка от пътя. Ванът на професора ми няма зимни гуми и колкото и да се мъчи, единственото, което постига, е яростно буксуване нагоре. Бутането ми не допринася особено.

По пътя сто метра надолу минава японец, който ни вижда и спира веднага. След това още един. И още един. В крайна сметка с общи усилия успяваме да решим проблема, а залязващото слънце ни посреща на върха. „Не може току-така да идвате в Шикоку“, ехидно се усмихва то:

Хотелът е скромен и сравнително старомоден. По стените има разлепени сума ти постери с ухилени лица на гимназисти – явно често се ползва за зелени училища. Вторият етаж има типично ученическа атмосфера. Помещението е старо, но безупречно изчистено:

Кухнята е издържана в сходен стил:

Естествено, една от баните има от типичните тоалетни, с които Япония е известна. Менюто ѝ дава пълна свобода – къде да е струята, колко е силна, дали седалката да се затопля, за да ви е комфортно, и прочие.

Така или иначе нашите дискусии ще се състоят на първия етаж. Единственият ми досег с втория е спането – оказва се, че ще деля стая с двама японци…както и желанието да се пързалям по излъскания му под. (Не го правя все пак, де.)

Град Мима има проблеми, които са присъщи на провинцията във всяка развита държава. Младите хора си тръгват, местната икономика е на системи преди финалния си колапс, както и множество други малко по-специфични главоболия. 25 човека от цялата страна са се събрали, за да комбинират теоретичния семинар и практическия си работен опит в конкрентни предложения по темата.

Отборът с най-добра концепция ще спечели проектът, финансиран от общината на град Мима. Отвътре нещата изглеждат така:

А отвън, по японски…

Няма да ви отегчавам с по-подробен отчет за целия процес. Но докато си говоря с някои от присъстващите и наблюдавам как мислят, се чувствам повече от окей. Далеч от розовите очила и идеализирани представи, Япония може да бъде доста изпразнена от съдържание.

Смазващ конформизъм; мениджмънт тип ‘вие сте мои роби’; липса на иновации и креативни идеи сред типичното работещо население; убийствен материализъм на равнища, които ние в България не можем и да си представим.

Събралите се тук хора малко или много дават контра на всичко това. Между стените на този хотел не се случва нищо грандиозно, но концентрацията на идеи и ритъмът на събитието ми действат освежаващо.

В типичен японски стил, вечерта е посветена на дълга вечеря с фокус на социализация и алкохол. Изненадата обаче е месото от глигани, които са били уловени в околните хълмове:

Представям ви простичката рецепта за ботан набе, перфектна за всяка зима. Взимате една е такава красота:

Слагате в нея гъби, зеле, лук и подобни вкусотии:

Вкарвате и месото в кюпа, след което щракате газта и оставяте цялото това нещо да поври малко. Не забравяйте и тофу!

Крайният резултат е ето това (и спокойно, има още много месо – просто е потънало под зеленчуците):

В крайна сметка прекарваме над 4 часа на масата. За мое щастие събралите са японци не са типични (т.е няма тъпите ‘О, колко ти е добър японския!’ и прочие забележки), и разговорите варират между по-забавни теми, пиянски изцепки, и по-сериозни социални анализи. Хайлайт е единият по-масивен японец, чийто проблем е как да обясни на жена си, че обича и нея, и още едно момиче…като и двете знаят за ситуацията.

(Успех с това, нали.)

На втория ден идват репортери от местната телевизия. През по-голямата част от брейнсторминга те кротко заснемат кадри за вечерната емисия. Когато става време за кратка почивка обаче, репортерът се впуска на лов за кратки интервюта:

Привечерно всички се запътват към онсен (минерални бани), но ние с професорът ми трябва да се връщаме обратно към Осака. Целта на присъствието ми е да наблюдавам и да завържа някой и друг контакт, не да участвам кой знае колко активно в проектите. Въпреки това екипът ми от трима души беше супер и се постарах да допринеса с каквото мога, за да избистрят концепцията си.

В късния етап на брейнсторминга ни помагат двама местни. Особено важна роля играе човекът най-вдясно – представител на общината на града:

На връщане сменяме Sex Pistols с Мерилин Менсън и след това джаз. Вятърът по мостовете е безмилостен – толкова е мощен, че побутва туловището на вана без особени усилия. Все едно не пъплим по земята, а вместо това километри нагоре в атмосферата самолетът ни преминава през груба турбуленция.

– Майко мила – възкликва професорът ми и бързо намалява до 70 км/час, за да смекчи ефекта на вятъра.

За кратка почивка отбиваме малко преди Кобе:

Гледката от терасата пред ресторантите е възхитителна, независимо дали си там през деня или нощта. Акаши-Кайкьо се вижда в (близката) далечина, осветлението му преливащо от един цвят в друг, но най-вече залагащо на синьо и лилаво. Вятърът блъска бузите и брада ми, но се застоявам за кратко, съзерцаващ мастиления пейзаж отпред:

По едно време затварям очи и си представям Наката, отправил се на своето Шикоку пътешествие в „Кафка на плажа“. После нагласям презрамките на раницата си и се връщам обратно в топлия интериор и флуоресцентните светлини на заведенията.

Светлините на Кобе и Осака ми намигат нетърпеливо от отсрещния бряг. Време е да се връщам вкъщи.

Ананас в 11:26

Отварям кена и пръските от 9%-овата бира скачат в спокойната нощ с приглушен съсък. Отпивам, а по средата на глътката ми едно бабе профучава пред мен.

Хубава работа. Ето ме, клатещ краката си, две хилави и космясали парчета месо над метална ограда. Ето я и бабката – прави обиколки, нищо че е на едно седемдесет и пет години, че и повече.

Искам да се почувствам или впечатлен, или засрамен, но не намирам сили за нито едно от двете. Просто пак отпивам от кена и прокарвам нокът по тенекето.

– Защо си толкова зрял? – пита ме Ва през сълзи, очната ѝ линия леко замазана. В апартамента ѝ сме, тя все още не е напълно изтрезняла и ръкавите на суичъра ми са подгизнали от хлипането ѝ. – Как успяваш?

Някаква част от мен иска да сподели с нея, че съм един изключително незрял кретен и най-вероятно процентите алкохол в кръвта ѝ водят до подобни заключения. Една малка част от мен желае да се съгласи в непохватен опит да се мисля за по-велик, отколкото съм.

– Ям поне по двеста грама зрял ананас на ден – отговаря трета част от мен, която печели в крайна сметка. – За грубо казано 90 долара на месец си гарантирам лукса да съм адекватно човешко същество. Що не пробваш и ти?

Обратно към оградата и вече настанилата се липса на тичащи баби.

Понякога имам чувството, че ако имах двеста хиляди долара, щях да си платя за лукса да се разкарам от всичко живо за две години. След месец сигурно щях да искам да се гръмна, но нямаше да мога, защото съм далеч от цивилизацията и преди това не съм се сетил да взема нещо, с което да се гръмна със себе си.

Може би трябваше да формулирам тази логическа последователност, за да докажа на Ва, че съм просто един обикновен идиот и че е нужно да спре да плещи глупости. Ананасите звучат много по-неутрално, обаче.

Освен това можеш да се разкараш от всичко живо и безплатно, ебати.

Някъде около момента, в който бирата ми е преполовена, телефонът ми извибрира два пъти един след друг.

Ситуация 1: японка, която обича да играе шуутъри и Battlefield, за да разпуска от работата си като медицинска сестра.

Ситуация 2: американец, който отива до Швейцария, само за да се разведе и да започне мечтата си да има собствена градина в центъра на Филаделфия.

В друго „понякога“ се възхищавам на това колко различни и все пак еднакви можем да сме всички. Какво би станало, ако препоръчам на американеца да играе по два часа Battlefield всеки ден, а на японката ѝ препоръчам да засади мушкато след съботния скалпел по тялото на пациент?

– В последно време ме е страх да излизам навън – изправя се Ва, след което си сипва чаша вода. Сега осъзнавам, че задникът ѝ е станал малко по-голям, отколкото беше в началото на годината. – Чувствам се адски самотна. Все едно нещо е готово да ми открадне дъха всеки момент. Затова искам да си стоя само тук, и това е.

– Чакай, не е ли логично да се чувстваш самотна вкъщи – питам я. – Освен това, отпрала си по-голям задник отпреди. Да няма връзка между двете?

Ситуация 1: Ва хвърля пластмасовата чаша по мен и разплисква останалата вода по леглото си.

Ситуация 2: Ва оставя чашата върху хладилника и ми тегли един шут с крака си, облечен в доста прилично изглеждащ чорапогащник.

Печелившият е ситуация 2, което малко ме разочарова, защото този сценарий се случва достатъчно често и без това.

– Не бях такава преди – отмята тя част от бретона си. – Искам да върна себе си от преди, не харесвам себе си „сега“.

– Честно казано, и аз – признавам си и повтарям, защото първоначалната ми реакция явно не вдъхва доверие. – Сериозно. Някъде преди три години бях доста приличен.

– Какво трябва да направим?

– Никаква идея. Като начало, на теб ти трябват повече хора, а на мен – по-малко. Ти трябва да спреш да се сравняваш с другите толкова много, аз трябва да започна да се сравнявам с тях малко повече – протягам ръката си и масажирам прешлените на врата ѝ, докато се опитвам да проследя тъпата линия на мислите си. – Просто крайният ни резултат е един и същ, но начина, по който стигаме до това да не се чувстваме окей със сегашното си „аз“ е различен.

Нито аз, нито тя разбираме напълно какво бръщолевим, но поне сме наясно, че нещата не са тотално наред. А това, ако трябва да сме честни, е добро начало само по себе си. Проследявам плавната заобленост на шийните ѝ прешлени, а колите от булеварда до апартамента ѝ се опитват да ни подскажат някой и друг отговор с мимолетно преминаващите си мърморения.

Ситуация 1: отговарям на японката и кълчотя пръстите си по японската клавиатура.

Ситуация 2: пиша на американеца и бързо тракам с нормални буквени комбинации.

Не избирам нито едно от двете, допивам си бирата и изчаквам да видя дали няма да засека още някоя баба, която да ме накара да се почувствам тъпо за това колко съм мързелив. Това не се случва, защото дори в Япония едва ли огромно количество баби тичат около полунощ.

Пъхам кена в джоба на якето си и се запътвам обратно към вкъщи. Още една вечер без особени поуки, но това, предполагам, е окей до известна степен. Поне кутията ананас ме чака в хладилника.

Фоторазказ от южна Япония, част I: Нагасаки

Спомени от атомни бомби, възхитителни арки от цветя и висене по нощни капанчета с бира и шишчета…докато китайски проститутки гонят клиенти на хвърлей от теб.

Прилично резюме за съвсем скорошните ми пътувания из южните части на Япония. В частност: Нагасаки и Фукуока.

Честно казано, признавам се за виновен. С изключение на едно кратко пътуване по на север към Каназава с бившата ми, съм мърдал отчайващо малко от Кансайския регион. А съм тук вече цяла година, егати!

Затова използвах т.нар. „Златна седмица“ и временно мигрирах малко по-надолу из квадратно-километровото тяло на Япония. Първият ми пост по случая ще е за Нагасаки.

Между другото, знаехте ли, че градът е „побратимен“ с Дупница?

Спомен, който все още е навсякъде

Не е нужен урок по история, за да се знае колко трагична история има този град. Първите ми впечатления при пристигането ми обаче са по-скоро жизнерадостни. Наетото през AirBnB място е буквално на двайсет метра от Китайския квартал, който изглежда така:

1

В никакъв случай той не е толкова голям или богат на избор като този от Кобе, за който писах преди. Въпреки това, в компактността му се наблюдава една уютна, свойска красота. Около задния му изход засичам и ето този колега дракон. Няма как да не направя асоциация с Таргариените от „Песен за огън и лед“ на Мартин.

ChinaTown2

Постепенно обаче започвам да усещам вкоренената в града тъга. Нагасаки е малък град по японски стандарти – около 450,000 човека. Във въздуха се усеща полъха на историята, но той е подплътен от някаква особенa инертност.

Да, пълно е с туристи. Те пъплят по малките улички и се претъпкват в малките трамваичета от ето такъв тип:

Tramm1

И все пак градът е пропит от някаква меланхолия, някакво усещане, което натежава. Местните са намръщени като за японци, мълчаливи, сякаш не ги вълнува нищо. Или може би Осака, в която живея, е прекалено шумна и бликаща с живот?

Повечето туристи свързват Нагасаки с няколко главни атракции. Сред тях са музея, посветен на бомбардировката, китния парк на Мира, планината Инаса (панорамен поглед над целия град) и имението в евро-стил Clover Garden. Естествено, отправям се да посетя всички за двата дни, в които съм там.

Музеят на Атомната бомба е височка сграда с няколко златисти статуи пред нея. Щраквам една бърза снимка отвън и с леко присвито сърце влизам вътре.

AtomMuseum

Ако направите един фокусиран, внимателен тур около всички части от музея, няма как да не ви се доплаче. Не мисля, че мога да опиша адекватно какъв ефект върху психиката оказва съвкупността от 3Д визуализации, оригинални експонати (разкъсани униформи, украшения, деформирани посуди) и разкази на оцелели от катастрофата.

Без да преувеличавам, на изхода на музея се олюлявах, без да зная много къде да се намирам. Снимки отвътре нямам, но не смятам, че е нужно/редно и да има. Затова пък Парка на Мира смесва спомена за трагедията с много особено китност. Сред цветята, фонтаните и зеленината, се откроява ето тази огромна статуя на мъж:

Statue1

Защо такава поза? Вдигната нагоре, дясната ръка предупреждава за опасността от ядрените оръжия; изнесена настрани, лявата символизира вечен мир. Очите на мъжа са притворени в молитва за загиналите, а краката са в позиция, прилична на тази за медитация.

Вечерта разсейва малко следобедните тежки моменти. Стаята, която сме си взели, е част от sharehouse. Двама китайци – единият пиян, другият многословен, са оставили вратата на стаята си отворена и водят философски разговор. Той прелива от китайски в английски и следва безумни коловози, от които се откъсваме лесно.

Все пак е време да се качим до планината Инаса. Оттам ще отправим нощен поглед към града.

В кадифето на нощта

Според някои, погледът над нощен Нагасаки е в топ 3 най-красиви нощни гледки в света, заедно с Монако и Хонконг.

Понеже съм смотан, не правя адекватни нощни снимки. За щастие, в нета е пълно с такива 🙂 Качваме се на кабинков лифт, който е в обло, лъскаво-черно тяло. Изключителен дизайн, всъщност май създателят е спечелил награда за него. Лифтът ни качва до ето тази платформа, откъдето може да видиш танца на градските светлини из мрака:

getImage

Цялостната гледка е нещо подобно:

NagasakiInasa

Панорамата не е лоша, но…Без да съм особено патриотично настроен, ако се метна на Копитото и погледна София оттам, ще получа по нищо неотстъпваща на Нагасаки гледка.

Къде е разликата?

В рекламирането на локацията. Гледката на Нагасаки има специален модерен лифт. Дава ти се билет, принтиран с прекрасен графичен дизайн и няколко странични цветно ръководство. Платформата за наблюдение не е просто платформа – тя е чиста, модерна, издигната върху мини-сграда, в която може да седнеш да починеш/ядеш/лафиш с приятели/играеш.

Малко ми става тъпо за този нереализиран Копито-потенциал и цикля около това, докато тайландката и филипинката, с които съм, бърборят за някакви-си-там-неща. Втората се прибира в хостела си след като вечеряме, а първата ми мрънка за една кратка разходка.

Steak

Тегавата атмосфера на Нагасаки през деня до известна степен се плъзга със същия успех и през нощта. С едно малко изключение: улицата за забавления.

Порнографията в Япония е общо-взето широко разпространена. Еротични списания се продават в минимаркетите, поставени на хвърлей от хладилниците с минерална вода и портокалов сок. Всеки град има по един+ центъра на хостес или хост клубове, наред със забавления във всякакви други форми.

Нагасаки не е изключение и, щъкайки безцелно из града, попадаме на тукашния район за…всякакви неща. Контрастът е осезаем: пияни, шумни мъже и жени, разголени компаньонки, предлагащи услугите си и гелосаните „викачи“ на всеки клуб. Любимата ми гледка бяха две китайски проститутки, галопиращи след двама западняци. Завалиите бяха оцъклили очи, защото явно не им се искаше да са наоколо.

Европейски елементи в далечния Изток

С идването на Мейджи ерата, Япония отново отваря границите си за международна търговия. Нагасаки, бидейки удобно пристанище, бързо се превръща в ключова точка за търговия.

Нищо чудно тогава, че Clover garden – най-старото имение в Западен стил, намиращо се в Япония, е точно тук. Резиденцията всъщност е много интересна смесица между западното и типично японското.

mansion

Японските шарани „кои“ са ми любимци и бях много щастлив, че езерото в имението буквално бъкаше от тях. Преобладаваха жълти кои с черни шарки, но имаше и достатъчно от популярните бяло-оранжеви и бяло-червени шарани. Да ги храниш е тотално окей: тогава даже ще наблюдаваш и сериозно кои пого досущ в краката ти.

koifish

Цялото пространство е изпълнено с всякакви цветя, градини, арки и каквото ти дойде наум. За желаещите можеш да си наемеш и рокля в тогавашен стил…макар и напасната към натруфените, ултра-цветни-ще-получиш-епилептичен-пристъп-чак предпочитания на японците. Имаше сума ти ситнещи японки, които не знам как издържаха да ги мъкнат в заформилата се жега.

Централната сграда е много симпатична и те връща няколко века назад за отрицателно време:

centralpart

Ние заложихме на собствени дрехи и висене в прохладните части от имението.

Stuffs1

Преди да се отправим към автобуса за Фукуока ни изпрати гледката на този симпатяга от по-долу. Не знам какво, защо, и как, но в долната му част беше лепнат флага на Европейския съюз. Направо да се изкуша да се метна и да се върна обратно…след някой и друг месец 🙂

Ferry

Надявам се да ви беше интересно, макар да я карах малко по-конспективно, отколкото ми се искаше. Следващият път – повече за Фукуока, която е с най-високия естествен приръст на млади хора в иначе болезнено застаряващата Япония.

Ако ви е чудно къде се мотах миналата „Златна седмица“, припомням щъкането ми в удивителната Арашияма.

Първата световна подземна алкохолна война

Руснаците завзели Софийското метро на 18 септември. Денят бил мъглив и дъждовен, та затова един полк руснаци безпроблемно се шмугнали в метростанция “Стадион Васил Левски” и я окупирали. Преди от Столична компания градски транспорт да се усетят (а според някои: въпреки че от същата са се усетили), три мотриси – 1849, 7392 и 9145 станали жертва на руските партизани.

Въоръжени с водка колкото вместимостта на достолепна катюша, руснаците раздали по една пластмасова чашка на всеки задържан, напълнили я до ръба (това са си 200 мл. почти чист спирт), и ги присламчили към каузата си.

Както се знае обаче, там, където руснаците направят крачка у нас, американците не остават по-назад. Няколко часа по-късно със специален стелт ескадрон янките завзели ключовата станция “Сердика”, където се били насъбрали четири мотриси – по една във всяка посока. Въоръжени на свой ред с бърбън, те раздали също по една пластмасова чашка с тежък алкохол, но и по едно чадърче на всеки, на което се веел американския флаг. Ама не си мислете такъв чадър, голям, хубав, ами чадърче, от тези, коктейлните, сещате се.

Между другото, тамън тези чадърчета винаги са се оказвали жертва на хищното триене на зъбите ми, защото ги дъвча до неузнаваемост, пък хартиената част я разкъсвам, ама това май е за друг разказ. Обратно при американците, втори отряд завзел новопостроената “Сердика II” в шах-и-матов ход, който довел до огромен дисбаланс при силите. Сякаш Студената война се завърнала, само че бая постоплена из тея пластмасови чашки.

Всичко щяло да бъде наред, ако нещата били озаптени точно в този момент. Европейският съюз недоволствал, но безуспешно. Към ООН били отправени призиви за бързо формиране на позиция и изготвяне на резолюция, осъждаща интервенцията в софийското метро, но никой не си мръднал пръста. Така конфликтът бързо добил световен мащаб. Финландците завзели “Жолио Кюри” с тяхната си водка, позапсували руснаците и обявили, че след снайпера “Бялата смърт” от Втората световна си имат нов шампион, който може да напие максимално българи в подземните тунели и да надцака руските поделение.

Ирландците, които отдавна си имат едно наум за янките, теглили една майна на вековните си деца, забучили флаг на “Константин Величков” и отворили стотици бутилки айриш уиски плюс десетки литри айриш кафе за по-лабилните спрямо градуса. Японци с тяхното си саке, шриланци с арак, чехи с пиво, испанци със сангрия и какви ли не други взводове завзели по една станция от софийското метро, създавайки истинска геоалкохолна карта в недрата на българската столица.

Така се стигнало до датата 24 септември 2013 година, когато избухнала Първата световна подземна алкохолна война. Метростанциите на София били на предните страници на Би Би Си, Си Ен Ен, Фокс Нюз, навсякъде вървели емисии с шокиращи кадри на пияни, понякога драйфащи, но учудващо доволни хора в купетатата и по платформите.

Американците излъчвали шокиращи кадри от ислямистко-завзетите вагони, където, за да се отчетат и те някак, мюсюлмани сипвали чай с по три бучки захар на населението. Руснаците не им останали длъжни и постоянно въртели по емисиите теорията, че някъде из останките на стара Сердика, там, където бил щабът на американците, имало петролен кладенец, който да подхрани империалистичните им апетити.

Нещо със сигурност ви липсва тук и факт, това е надземна София. Все пак колкото и хора да има в метрото, те едва ли надвишават петдесет хиляди, най-много – седемдесет. Лишените от алкохолна окупация недоволствали първо, защото били ощетени да се мъкнат по спарените автобуси, тролеи и травмаи, натъпкани до краен предел и второ, защото пропускали безплатен, оригинален чуждестранен алкохол. Не минало дълго време и започнали опитите за проникване в окупираните станции.

На това нациите отговорили с директен откос поради опасения от шпиониране. Нужно било сто души да умрат в първите часове на офанзивата, за да се озапти столичното население. Все пак имало единици, които успели да се вмъкнат и да се впуснат в опиумния живот под земята.

По света започнали десетки граждански движения за освобождаване на окупираните станции и прекратяване на алковоенните действия. На протестите се пиела минерална вода и се леели газирани напитки, хората смучели прясно и плодово мляко със сламки, десетки видове сокове били изпивани от картонени кутии. От провинцията към София заприиждали трактори и коли, натоварени с домашна гроздова, сливова, кайсиева и всякаква като родно опълчение срещу враговете – които, в този случай, били всички намесени.

Под земята войната добила блокова структура. Руснаците били притиснати между финландци и американци, но азиатските им съюзници – японци и китайци, били притиснали на свой ред северняците. Шриланците взели неочакван курс и се противопоставили на Русия, припознавайки лекия остатъчен вкус на арака си в бърбъна.

Швейцарците неутрално тъпчели софиянци с шоколад и им давали лек ликьор из “Обеля”. Немци и французи, като сърце на Европейския съюз, съединили станциите си (“Княгиня Мария Луиза” и “Централна гара”), но постоянно се карали между червеното вино и обилната бира, така че не били от много помощ за американците.

Тук някъде млъкнах и си засвируках, слушайки камбаната на джамията, от която ушите ми още малко щяха да се откъснат и да залетят покрай Централните хали.

– Е? – попита ме Вики, очаквайки продължение.
– Ми тва е.
– Е как – това е – извика тя недоволно и се чу звук на пластмасово падане.

Не знам дали сте чували звука на пластмасово падане, но това е най-отличаващият се звук в света. Нещо като ДАН ДЪДЪДАН, ама по-изразително. Просто си представяш пластмасата как удря земята и ДАН ДЪДЪДАН, мозъкът ти прещраква. Та, както и да е, Вики извика, след това се чу ДАН ДЪДЪДАН, а аз просто свих рамене.

– Ми повече не ми се измисля. Да кажем, че тея от провинцията са нахлули, пребили са чуждестранните войски с дамаджани или просто са ги напили с 50-градусова домошарка, всички са си стиснали ръцете, само че след като се изтрезнели, или защо пък не докато още са били пияни даже, и толко.

– Ебати тъпия край – изсумтя Вики и си оправи шала, а аз вдигнах падналата десетлитрова бутилка от “Горна Баня” и я сложих под чешмата с течаща вряла минерална вода, зяпайки синьото “М” на станция “Сердика”.

Wiskey on the rocks in carpentry studio

Игли

Иглата се обърсва леко около вената ми, насочила се наляво.

– Готов ли си? – пита ме Юсуке, гласът му глъхнещ в малкото помещение, миришещо на татами.

Кимам и иглата внимателно целува кожата ми. Той я завърта леко, опипва, и след няколко секунди усещам пронизването. Боденето заглъхва миг след като тя е влязла както трябва.

– Хич ли не те е страх? – пита той.

– Не, достатъчно ваксини и татуировки съм си правил – отвръщам на средно развален японски.

В салона е празно. Юсуке работи сам, тъй че взима само по един пациент. Когато сеансът по акупунтура приключи, идва следващ. На нас ще ни отнеме малко повече време.

Той вади иглата и я хвърля в кошчето, след което ми казва да стана. Смартфонът насреща улавя всяко мое движение и начина, по който разполагам тялото си. С умислена физиономия, мъжът опипва по протежението на лакътя ми. Затваря очи и измъмря нещо, продължавайки да навигира.

– Намерих те – отваря очи той и намазва мястото. Нова игла се забива в поредната точка.

Миризмата на татами ми напомня на апартамента на Ри през лятото. Стар, но широк, той смесваше тази миризма с любимите ѝ лавандулови свещи, както и с мириса на секс, след като свършвахме.

– Какъв смисъл има въобще – казва тя, тънките ѝ пръсти играещи си с златния Мики Маус на врата ѝ. Герданът не се сваля, дар от самоубила се млада жена. Ри никога нямаше да я преживее. – Какво мислиш?

По дяволите Ри, ми се искаше да ѝ кажа, какво очакваш от мен? В известен смисъл аз съм просто едно копеле, един приютен син на всичко наоколо. Нямам място, което да чувствам като дом, какво остава за мисленето ми за какъв смисъл има това, което ни обкръжава.

– За днес стига – отсича Юсуке и ми дава знак да се облека. – Обичаш ли да се разхождаш?

– Доста, защо?

– Препоръчвам ти днес да походиш час, за да раздвижиш малко тялото след сеанса.

– Стига тая вечер времето да не е като вчера, с удоволствие – нахлузвам синия си пуловер и мъхчетата му полепват по устните ми.

– Аха, кофти буря, нали така – кима той и ми изписва платежната бланка. – След три дни пак. Мисля, че за три пъти ще мога да оправя ръката ти. Да се надяваме, де.

Прибирайки се към вкъщи, усещам леко пулсиране около дупките, където иглите са пробивали кожата. Сякаш частички от мен се опитват да избягат нанякъде. Не че бих ги винил по какъвто и да е начин. Човек трябва да дава автономност на съставните си части. С удоволствие бих казал на мозъка си да отиде на майната си за няколко дни, ако това го устройва.

Сумракът се е спуснал над Осака, светлините и табелите изпъкващи с техния неон и множество цветове. Малко по-надолу е гарата, с тълпи от хора готови да посрещнат вечерта и кръчмите. Още по-надолу, отвъд сгради и сгради, лежи центърът на града, едно сърце пулсиращо със силата на хиляди души на квадратен километър.

Отгоре над всички нас е задаващата се буря. В „Кафка на плажа“ на Мураками, на Кафка му е заръчано да се скрие от бурята, нали така? Нещо от типа на: когато бурята вече е приключила, няма да си спомниш как си преминал през нея. Няма да имаш ни най-малка идея как дори си останал жив. Но едно е сигурно – че няма да си същия човек като този, който преди това е пристъпил в нея.

Може би затова не искам да се погледна в огледалото. Едва ли вече ще позная човека, който е там.

Поради тази причина, а и от чист инат, все пак правя своята разходка на ръба на бурята. Тя хищно е прегърнала мъртвешки черното небе, планината поръбена от лакомията ѝ. Опипвам дупките от иглите и все повече се убеждавам, че те са като код. Ако можех да бръкна в тях, щях да се разглобя на малки частици. След това щях да повеля на тези частици да се разкарат далеч. Да потърсят място, което да допълни това, което винаги ми е липсвало.

– Алекс, може ли да те питам нещо? – пита Кю, захапала леко долната си устна. В магазина около нас японки на високи токчета щъкат, пазарувайки неща, които далеч не им трябват. Но функционалност не е целта тук тъй или иначе. Материалните придобивки, подобно на култа към храната, са път към това да забравят поне за минута колко самотни и празни.

– Ъхъ – отговарям, следейки стилетотата на една особено нелепа гяру, която тъкмо напуска магазина.

– Смяташ ли, че съм привлекателна? Имам предвид, cute?

– Мамка му, Кю. Какви са тия?

– Един приятел ми каза, че хич не съм, та…

– За японците – да. За мен – не. Но първото е по-важно от второто, тъй че всичко е наред – вдигам палец аз и я помъквам навън. Щом задава такива тъпи въпроси пак е изгладняла и е време за рамен.

Дори нямам идея какво е общото на този фрагмент, който се просмуква в мислите ми. Бурята се задава и небето вече е отвъд черното. Едно необятно присъствие, което сякаш ще ме засмуче в себе си ей сега, досущ като майчина утроба, която излапва обратно отрочето си. Прибрал се вече вкъщи, аз съм си отворил бирата и наблюдавам от балкона си, заобиколен от влажно пране.

Пулсирането от избодените места се усилва и аз поглеждам накриво точките. Допивам бирата и без да знам защо, разчиствам пространството около старата си пералня. Като в сън, ръцете ми свалят една от изпраните кърпи и я постилат на земята. Без да се замислям лягам върху нея и зазяпвам откритото небе в чакане.

Тялото ми е тук, но не е тук едновременно. Фрагменти се блъскат в кутията между слепоочията ми, лица, гласове, докосвания, миризми, пулсове. Дупките зейват все по-широко и по-широко, имам чувството че ще всмучат в себе си балкона, апартамента, сградата, целия град, целият свят. Очите ми са също толкова бездънни, колкото небето, в което се оглеждат.

Когато дъждът най-сетне започва, заплаквам като малко дете и хиляди фини частици се просмукват с триумфален вик от отворите в плътта ми и избягват надалеч, надалеч, далеч от това тук и сега, стичат се надолу към рохката земя, след това отвъд, отвъд, дълбоко под нея, устремени към мястото, което печатът на нашето рождение ни е обещал да достигнем рано или късно.7o9lwtm

От Осака до Кобе: ден преди тайфуна [Фоторазказ]

Предишните тайфуни се вихриха главно из Канто (сиреч, токийския регион) и Кюшу (по-южните територии). Тази вълна на скофтване на времето обаче ще удари и Кансай, затова използвам намусения понеделник, за да се отправя на пътуване от Осака до Кобе. Вторник и сряда обещават безумни бури, в които по-скоро ще гледам да се кефя на дъжда от уюта на апартамента си.

Първото нещо, което ме изненадва, е цената – излиза ми по-евтино да отида от нас до Кобе, отколкото от нас до центъра на Осака (370 йени за Кобе, 460 за центъра). Това се дължи на един полезен за мен факт: влаковете около мен се обслужват от Hankyu Railway, които са известни с достъпните си тарифи. Ако цъкнете тук ще видите цялата карта на Hankyu – от моята част по оранжевата линия (Ishibashi) до края на синята линия (Sannomiya) е едва петдесетина минути с едно прекачване.

6

Сърдито септемврийско Кобе: най-популярната част от града.

Пристигам в града насред неприветливо, сивеещо време. Първата цел е пристанищната част на Кобе, която е и най-известното нещо в града. Погледната от определен ъгъл, горната част на Port of Kobe сградата ми мяза на нищо повече от облепена в червени рамки сладоледена фуния. В пълен ръст – и особено на фона на това небе, тя всъщност изглежда леко зловещо за някои, може би. На мен ми харесва и така. Има нещо крехко и нежно в архитектурното ѝ тяло, честно казано.

Около пристанището се навъртят и ето такива симпатични бусчета, около които пък на свой сред пърхат служител(к)и в моряшки униформи. Гледам да не съм прекалено нахален, затова не ги тормозих за снимки. По-интересни са ми архитектурните особености в района. Много неща могат да се кажат за японците, някои от тях преиначени от интернетаджийската обсесия с Weird Japan. За мен едно от по-възхитителните неща из местата, където съм бил тук, са именно сградите и подхода на японците към тях. Няколко примера:

4

Вълнообразният Oriental Hotel

5

Или хотел, или по-тузарска жилищна сграда. Във всички случаи, доста сполучлива и интересна хрумка.

Всичко е симпатично хубаво, но за мен най-очарователните места са тези, където може да усетиш реалният пулс на града и неговите жители. Един добър пример за такова място в Кобе е Китайският квартал. Правопротивоположен на сивотата на пристанището, той приютява амалгама от цветове и добавя към нея къде познати, къде непознати миризми от множеството щандове за храна, разположени по протежението на главната улица. Посрещането е гарантирано от ето тази симпатична порта.

1213

Цветове срещу сивото небе: Китайският квартал в Кобе, един от само трите обособени китайски квартали в Япония въобще.

Вметка: ако искате да видите снимките в по-голям размер, ето линк към галерията.

Понеже е почивен ден, има немалко хора…като за Кобе, вероятно. Свикнал съм с гмежта на Осака и виковете и шумът тук не ми пречат. Даже напротив, успокояват ме в сравнение с това, което се случва из центъра на Осака (за Токио не искам и да знам). Търговците са изложили на показ вкусотиите си и кулинарният фестивал е в разгара си. Ако не си скелет с ограничена вместимост на клетия ти стомах като мен, лесно можеш да изпукаш 3000 йени++ (грубо казано към 30 долара) и да не можеш да се помръднеш след това. А и как да не го направиш при ето такива гледки:

7

Чакащ симпатяга явно се притеснява някой да не вземе да му омете яденето тайно.

8.jpg

Всякакви конфигурации от всякакви типове храна. Ако тук изглеждат вкусни, наживо това важи тройно.

За мой кеф намирам магазин с китайски чай такъв, какъвто трябва да бъде… но за жалост цените са малко извън текущия ми бюджет в очакване на следващата стипендия. След като вече знам колко евтин ми излиза билета обаче, си заплювам мястото за скорошно посещение.

1111

Малка част от асортимента, с който разполагаше магазина за чай.

В центъра на пазара е положена една павилионоподобна конструкция, около която текат дискусии, цъкане по смартфони, някоя и друга свалка или накратко – пъстротата, която така харесвам в градската среда където и да е по света.

123

Свивам към централната шопинг улица, която е със стандартни параметри за тукашните – дълга, обсипана с магазини от всякакъв тип – от втора употреба камери и обективи, през елегантно изработени кимона, до примамливи (но не и с цените си, за жалост) плодове. Изтокът среща Запада по интересен начин при ето този сблъсък между известното телешко от Кобе със… Спайдърмен:

123

Въртя се малко из относителната гмеж (ако съдим по софийски стандарти, но не и тукашни), и наблюдавам околностите. Естествено, няма как да пропуснем камео появата на любимия ми тип японки (които споменах и в предишен пост) – тотално неадекватно ходещи на високи токчета. Гледката на клетите им глезени и люшкащата се походка няма да ми омръзне и все още не мога да реша дали изпитвам възхищение, че не са си изкълчили нещо досега, или просто жал за състоянието на краката им.

4

Мотая се още малко безцелно с посрещналите ме домакини, които са ми донесли най-нужното нещо от България – буркан лютеница (!!), и след това се закачам за гарата в обратна посока. Осака ме посрещна още по-намусена от сутрешното ѝ помътняло, недоволно небе, но гледам да не ѝ се сърдя. И аз да очаквам тайфуни, и аз няма да съм особено възхитен. Взимам си една „руска сладка“ по пътя, каквото и да означава това за японците, и пристигам в нас точно преди дъждът да започне да плющи безмилостно.

Беше ли ви интересен този фоторазказ? Ако отговорът е “да”, вероятно и предишният ми фоторазказ за красивата Арашияма местност и Киото също ще ви допадне. Прочетете го! 🙂