Казусът “Стандарт” срещу Чобанов – тенденция на модерната журналистика

Признавам си – с една ръка на сърцето, а с другата – в областта на челото като така известния фейспалм жест, че всеки път, когато си помисля, че съм видял достатъчно от нещо, бивам оборен. Нещо подобно се случи днес с моите (а и сигурно тези на почти всеки един от вас) перипетии с журналистиката и това какво дъно може да удари тя в определени случаи. За да прецизирам по-точно – днес бе един от най-челните ми краштестове с това колко гнусни и жълти могат да бъдат отрочетата на поръчковата журналистика и колко фанатично могат да опръскват интернет (или печатното) пространство със своите киселинни полюции.

Говоря за тази статия в печално известния за мен вестник “Стандарт”, който породи една остра реакция от моя страна преди някой и друг месец. Понеже искам или не, ми се налага от време на време да следя дейността на тази медия, съм обучен в типичния изказ и лансиране на факти, който е присъщ за тях. Не се заблуждавайте по приятно хващащия очите син цвят, който ви облъчва от сайта на “Стандарт”. Говорим си за издание, което е толкова жълто, че някак не се учудих как се коалира с други жълтурковци (“Шок”) в анти-Чобанов кампанията. Не знам кое е по-зле – всяка комбинация от размисли и думи в цялата статия, която е като излята на керамичен под повърня, или анонимното и отборно означаване на автора като “Екип на “Стандарт”.

Медийните войни не са нищо ново. Поръчковата журналистика – също. Това, което пиша и от което се възмущавам също едва ли ще разбие представите за света и ще отлепи гъстия, черен изолирбанд пред очите на хората. Това, което е истинско проблемното е, че всички тенденции, които отбелязваме всекидневно – обслужването на интереси посредством медиите, необективността им, раздалечаването от мисията, която би трябвало да имат – да са коректив и да служат в полза на обществото, се влошават. Мислите, че говоря на сляпо?

Прочетете ако желаете само въведението на доклада на IREX, където всичко това е очертано съвсем, съвсем накратко. Видях, че и професор Нели Огнянова (която много уважавам като експерт и мислещ човек), също е обърнала внимание на това тук малко по-обстойно. И без това проблемното лоно на крехката журналистика започва да се пропуква още повече и статии от типа на тази, която лансира “Стандарт” – с цялата ѝ гнусотия, прозрачен нихилизъм и отровен хейтърски подход, е едно от най-ясните проявления на това. Проявлението е насочено към този тип журналистика, която се бори точно срещу тези тенденции и се стреми да бъде доколкото може обективна, изобличаваща, и в интерес на гражданите.

Съ рогата напредЪ

Говоря не за друго, ами за сайта БиволЪ, българският сътрудник на Wikileaks, в който Атанас Чобанов активно участва. И докато реални контакти с лицето Чобанов не съм имал, то често посещавам Биволъ и прочитам разследванията и като цяло материалите, които се публикуват на платформата. Мисля, че е безсмислено да ви посочвам къде е разликата между стандартизираните полюциина един точно определен вестник и разработките на една златиста биволска глава. Но за да не ви натрапвам прекомерно мнението си, вие сами може да направите този своебразен експеримент и да решите сами за себе си кое, как и къде стои.

И докато “Стандарт” се лигавят в калта на собствените си озъбени, изкривени думи, Джулиън Асандж, мозъка зад Wikileaks, oпровергава с точно едно изречение част от обвиненията на вестника към Чобанов (точен цитат: “Затова от 2010 г. Чобанов е собственик на balkanleaks.eu, което е българското псевдо копие на wikileaks. Сайтът му е създаден, за да шантажира обществото и да подсигури медиен комфорт на неговите спонсори.”)

Nasty smear campaign against our Bulgarian partner

Assange: “I denounce the smears against Atanas Chobanov. Balkan Leaks is an official WikiLeaks partner, and Chobanov is an honorable man.”

Тук произнасям едно I rest my case и приключвам. Изпитвам известен скептицизъм към мисията на Wikileaks в модерното ни общество, макар че оценявам немалка част от информацията, която “снася” – нищо самоотвержено няма в публицистиката и журналистиката, нищо, което да няма гръб и умисъл. Но очернящата, жалка кампания на “Стандарт” не може да провокира нищо повече от гняв, примесен със смях, съжаление и немалка степен състрадание към хората, които стоят зад този материал. Да запазиш работата си понякога изисква жертви, но има граница, която за мен просто не трябва да бъде прекрачвана.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s