Вакуум

Понякога имам чувството, че нямам тяло – отронва Ри, бодвайки разсеяно паелята си с морски дарове. – Или поне, че не искам тяло.

Виенското колело пред нас ни хвърля поглед с неоновите си светлини, спускащи се по сумрачния декор на притихващия ден. Две маси вляво от нас двойка провежда обичайния диалог за това колко е вкусна храната. Нямат какво друго да си кажат – в тези редки минути преди да преминат към зяпане на смартфоните си.

– Би било удобно – отбелязвам и подавам купата със салата. – Но същевременно би обезсмислило търсенето на най-хубавия чадър за слънце, нали така?

Ри се усмихва – горната устна приблизително 1.5 пъти по-малка от долната, едно от любимите ми неща в нея, и потупва мини-чадъра, облегнат на стола. Вместо лилаво, този път по клепачите ѝ танцува бледооранжев грим. По-рано се е учудила, когато съм отбелязал този факт. Харесвам и двата стила.

– Имам чувството, че съм във вакуумирана опаковка. Ри, 500 грама, 450 килокалории. Само че аз съм едва 150 грама и няма как да изпълня цялото това пространство. Заобиколена съм от цялата тази тишина и нищо, и просто се разтварям в него.

Известна част от мъжете не са успели да стигнат до една от най-простите истини в живота:

Жените не искат да решиш проблема, за който ти говорят. Те искат да ги изслушаш и да дадеш обратната връзка че да, разбираш какво казват. И всъщност са достатъчно силни или компетентни, за да се справят с това, което ги тормози.

Изслушвам Ри и разбирам това, което казва. Моят вакуум не е 350 грама, но е с приблизителна тежест. Нито аз, нито тя сме достатъчно силни, за да погълнем нахалното му, неизмеримо и ефимерно тяло.

Бавно, но сигурно, някой ден ще бъдем смазани от него.

Наблюдавам как челюстта ѝ се задвижва, първата копка от половинкилограмовата салата. Ако сте в закусвалня или ресторант, обърнете внимание на това как танцуват челюстите на хората, ядящи около вас. Някои ще са плавни, направо изящни в своето галантно ускорение към храната; други са шокиращо отривисти, а пък трети направо отвратителни.

Грабвам вилицата, за да дам ход и на моята челюст. Но всъщност единственото, което искам, е да захапя ефирното тяло на вакуума.

—————————————————————————————————————————————–

Гледаме кенчето, която се въргаля на земята пред нас. Струва ми се, че би трябвало да е по-шумно, отколкото е.

– Да разбирам, че мразиш бившия си? – питам Нори. Самата тя отпива от зеления си чай, следейки нещастнo търкалящата се тенекия отпред. Изумително е как в дадени ситуации намираме подобни тъпотии за интересни.

– Не…не бих казала – отговаря тя след кратък период затихналост. – Просто ми се иска да изчезне.

– От Киото?

– От Япония – този път думите идват без каквото и да е закъснение и увисват, разклатени от лекия морски бриз на Кобе.

– Затова ли си толкова меланхолична тези дни?

– Не.

– Ами?

– Тайна.

Пускам лаконичността ѝ да се разтвори във въздуха. В изчакване на процеса да свърши успешно ставам, взимам кенчето и го пъхам в конбини плика. Тъй като в Япония уличните кошчета са едно на десет милиона, просто ще го метна като стигна до спирката на влака. Там поне винаги има къде да си хвърлиш боклука.

– С какво бориш самотата? – пита ме Нори, докато шумоля с плика.

– Слушам музика. Обещала ми е, че ще изчезне ако преслушам 10,000 групи. Даже и подписан договор имаме.

– Мисля, че не съм слушала повече от 1000 изпълнителя – замислено казва тя и потупва устните си с показалец. Малкият сребрист пръстен с объл цирконий потрепва съвсем лекичко. – Проблемът е, че нямам нещо, което наистина искам да правя. Все едно съм…не знам, безтегловна. Не знам как да го обясня, сложно е.

– Май те разбирам – отбелязвам и внимателно затварям ципа на раницата. – Но никога не е късно да откриеш въпросното нещо.

– Ти успял ли си?

Усмихвам се криво, което отключва също толкова кривнала усмивка от нейна страна. Облягаме се на пейката и оставяме вятъра да прошепне нещо, за което евентуално да се прихванем. Кой знае, може да имаме късмет.

—————————————————————————————————————————————–

Кицуне я няма, затова се разхождам по нощните улици на Тойонака сам. Някъде из лабиринта от улици решавам да си почина и сядам на малка дървена пейка, сгушена между няколко храста. Запалвам един American Spirit и оставям на нощния вакуум около мен да ме погълне.

В моменти като този ми липсват софийските улични псета. Неочакваното ръмжене, събуждащо примитивен поток от адреналин в теб. Или пък, ако са в добро настроение, кроткото присядане около теб и деликатното чудене дали някоя и друга бълха няма да оцени тялото ти като по-качествен, гостоприемен подслон.

Постепенно вакуумът започва да се увеличава около мен, усещам го как компресира въздуха в спокойната нощ, как започва да лази по ръбовете на пейката и да се просмуква в дървесината. От корема към гърлото ми изсвистява стрела, която аха да пробие през зъбите ми и да се изповръщам на улицата. Ръцете ми изтръпват, по гърба ми избива студена пот, гръдният кош ми изпуква и започва да пулсира. Мислите ми изхвърчат нанякъде като пасаж риби, усетили пристигането на виолетов безмилостен хищник сред тях.

Нощта навсякъде около мен мутира в нещо ново, нещо, което стои забравено в подсъзнанието ми, нещо, което би трябвало да е останало заринато в примитивните времена, когато сме се сгушвали сред студени камъни и необятни пространства.

Първи изчезва изтлелия фас, който безуспешно понечвам да прибера в кутията с цигари. Следва самата кутия, пръстите, дланите, катранът отсича всичко до лакътя ми – изтръпването се замества от липса на материя, на субстанция. Неизказани думи се стапят в устата ми и слепват устните, наводняват подезичието и свити в горчив юмрук се стичат надолу по хранопровода.

Под сцепени клепачи, очите ми…

Стига толкова“ – чувам да изръмжава Кицуне, без да разбирам значението на тези несвързани звуци.

Ярка болка разкъсва индигото около мен и го заменя с обикновената полу-плътност на осакенската нощ. Изкрещявам и прихващам с две ръце прасеца си, който вече е съвсем реален. Естествено, там няма и следа от ухапването ѝ.

Човек да не отиде да хапне сам“, изсумтява тя, докато аз се връщам обратно. Очите ѝ са рубинени, вертикателните зеници недоволно впили се в мен. Този път козината ѝ грее в мек сребрист оттенък.

– Чисто лингвистично погледнато, това, което каза не е правилно – тръскам глава и вдигам падналите пред пейката фас и кутия с цигари. – Все пак не си човек.

Ще ти захапя задника така, че после месец да не можеш да седнеш на кенефа“, обелва зъби Кицуне. „Ставай, днес не е вечер подходяща за застояване. Трябва да се движим.“

– Вакуумът е силен – асфалтът под мен ми се струва най-ласкателното, най-уютно нещо, което бих могъл да усетя през живота си. В началото се олюлявам, но после успявам да намеря точния баланс. – Мамка им, копелетата от прогнозата за времето нищо не казаха.

12

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s