Мисля си за тухли. Тайванската бира с вкус на ананас стои пред мен в сумрака – някъде между това да виждам отчетливо типично азиатския ѝ дизайн и загатването на контурите ѝ. Смрачаващото се небе отвън скоро ще ме остави само със силуета ѝ.

Мисля си за тухли, за разликите между фламандската и британската техника на тяхното редене. Не съм точно убеден защо си мисля за тухли, но правоъгълните им, покрити с прах тела се нареждат в съзнанието ми. В това има нещо успокояващо, все едно градиш тетрис между минало, настояще и бъдеще.

Ударът ме сепва и поставя накриво една от тухлите на следващия ред. Нещо се блъска в коридора, зад единствената вътрешна врата в малкия ми апартамент. Не просто го чувам, усещам го. Понеже е тъмно, не виждам нищо в ромбоидната, полу-остъклена част от въпросната самотна врата.

По японскому, в апартамента ми няма нормална маса и столове. Седя на мини-диван, положен на пода пред дървена масичка, висока точно 30 сантиметра. Докато успея да оставя бирата на масата и да се надигна от пода, то е вече срутило вратата. В стаята ми е.

Не мога да рационализирам защо, но не изпитвам страх или смущение. Белезникавата, мъглива форма стои пред мен – явно достатъчно физическа, за да бутне вратата ми. И все пак, достатъчно ефирна, за да не знам какво точно е това.

Единственото, което знам, е че в съзнанието ми вече няма тухли. Редовете се изчезнали, както и всякакви техники, свързани с тях. Вместо тях се е разтворила празнина. Тази кухота няма параметри или конотации – тя просто е решила да съществува, ей така, изведнъж.

Формата стои пред мен, някакси успокоена след първоначалната шумотевица. Хич не изглежда като нещо, което би пречукало вратата ти без да му мигне окото. Сядам обратно на мини-дивана и кръстосвам крака. Чакам.

– Това ли е? – чувам. Гласът е най-неутралният глас, който съм чувал. Не е мъжки, не е и женски. Няма акцент, чист е като сълза, която още не се е спуснала да обърше мръсотията, която носим по градските си лица. – След всичките тези години, в това ли успяха да те превърнат?

Пресягам се и отпивам от бирата. Не знам какво да кажа. Не знам дали формата обвинява мен или някой друг. Може би себе си?

– Предполагам – отговарям. Малко ми е неловко. – Нямам идея за какъв период от време говорим, и кои са „те“. Но, щом съм тук и такъв, сигурно.

Тишината се разстила и изтича навън, към коридора отвъд. Чудя се дали успях да измия всичките чинии, или съм забравил някоя. Климатикът изпъшква и подухва малко хладен въздух с температура, настроена на 25 градуса. Май трябваше да го пусна на 27.

– Въобще виждаш ли ме? – пита формата, отново с глас с невъзможна липса на специфичност.

– Иначе нямаше да си говорим сега, нали? Намираш се съвсеем в ляво от мен в момента.

– Не, виждаш ли ме? – пита формата пак. Усещам го като натъртване, но не чувам въпросния акцент върху семантиката. Празнината в мен я поема и транскрибира.

– Опасявам се, че не. Няма да лъжа, би било по-добре ако знаех с кого…или с какво…говоря.

– Това не зависи от мен. Зависи от теб – формата кривва надясно и закрива предните крака на леко наклоненото ми бюро. Не мога да усетя нищо – нито дали е разочарована, тъжна, ядосана, каквото и да е. По някаква причина намирам това за логично. Ако не зависи от нея, то действително е ненужно да разчитам каквито и да е знаци в поведението на белезникавостта пред мен.

– От мен, викаш…- прокарвам пръста си по отворения ръб на кенчето бира. Малко по-тъп е от обикновено. Не е като да не съм си срязвал показалеца на Кока-Кола тенекета като ученик. – А нужно ли е?

Не получавам отговор отсреща, но в момента, в който думите излизат от устата ми го усещам. Изключително тихо тракане, ритмично, плаващо нагоре-надолу, идващо отнякъде. Откъде?

По някаква причина очите ми се затварят. Вместо редове тухли обаче, пред мен изплува празнината. Мека е като неизпечена, неоформена глина, но същевременно не подлежи на каквато и да е обработка. Не се боря с нея, но не ѝ се подчинявам също. Тракането идва някъде от нея, някъде из пластовете ѝ – защото осъзнавам, че слоевете ѝ са много по-сложни от всякакви фламандски и британски техники. Винаги ли е било така?

Ту идва отляво, ту отдясно, отдалечава се, после се приближава. Тракане и звънтеж в едно, като връзка ключове или звънци, окачени върху порта от боядисано в мастилено зелено дърво. Не ги намирам, но си спомням как някой си е спомнил за тях, някога. Не съм убеден, че това съм аз – или каквато и да е версия на мен. Някой изцяло друг е, но споменът за неговият спомен е някъде вътре в мен. Отварям очи.

– Да, нужно е – вените по врата ми бушуват, но това е единствената промяна в тялото ми. Всичко друго е спокойно. Защо само те? – Може би дори задължително. Но не знам защо. Нито дали това усещане е правилно.

– Фини частици прах по коридорите – казва формата и пристъпва напред, което, естествено, не я прави по-видима. Просто вече не мога да видя по-голямата част от бюрото в дъното на стаята, вместо само предните му крака. – Нямаме време, и същевременно имаме цялото време на света. Избереш ли да тръгнеш с мен и да ги следваш, няма връщане назад.

– Не ти ли беше по-оферта да тръгнем…накъдето е твоето няма-връщане-назад, и да разбера за това след това?

– Не харесвам това, което са направили с теб. Ненавиждам това, че не си спомняш нищо за мен – отново усещам, вместо да чуя чувството зад думите. Плетеницата е толкова сложна, че не мога да откроя само една емоция. Знам само, че нещо, родило се в думите, се удря в гръдния кош и голите ми пети, проснати на пода. – И въпреки това за мен е недопустимо да те подлъжа. Трябва да си наясно със ситуацията.

– И без това си изпих бирата – отвръщам лековато, но и на мен ми е ясно, че нещо се е променило. Всичко е същото, и същевременно не е, някакъв механизъм в някакво пространство е щракнал. Увил се е за миг около тракането звънтеж, и е оставил своя неумолим отпечатък. – Какво трябва да направим?

Формата стои на място още няколко мига, след което бавно се раздвижва и прекачва вратата. Използвам флегматичността ѝ, за да си обуя късите панталони с цвят бордо и да си наметна стария син суичър. Винаги съм харесвал колко е удобен, както и колко широка качулка има. Свалям я, обграждайки бръснатата си преди 3 часа глава в памучната ѝ мекота, и излизам навън след формата.

Brick alleyway

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s