✖✖

Намираме се на границата между световете. Самото пространство не се поддава на особено описание. Единственото, което вирее там, из геометричните му линии, е математически изчислена празнота. Усещам мраз, който облизва костите ми с остър език. Тук плътта ми е нищо повече от пергамент, готов да бъде срязан от малките късчета ромбове, летящи около нас.

– Каза, че няма връщане назад – отбелязвам и гласът ми се стича по паралелите.- Къде е напред от тук, тогава?

– Излъгах те – усещам усмивката, макар да не виждам лицето ѝ. Застанала е на една линия напред, вперила взор към лилавата стратосфера на петдесет градуса от нас. – Просто исках да съм сигурна, че ще започнеш да си спомняш.

Нямам идея от колко време сме тук, слаломиращи из отсечките на границата. В някои сектори имам чувството, че са минали месеци. В други – едва няколко часа. Когато попитах Тсуне, тя само сви рамене и каза, че реално няма особено значение.

Единственото, което има значение, са спомените.

Из празнотата на този геометричен ад, те се роят в съзнанието ми и с крясъци слепват части от забравеното. Мозъкът ми е Франкенщайн, към туловището му всяка вечер се прилепват нови присадени фрагменти и истеричните изблици на някои от тях ме събуждат в безтегловната кухота. Така една нощ се събудих и за пръв път видях Тсуне отвъд невидимата ѝ форма, която ме доведе тук, на границата. Не, не точно видях – а по-скоро си спомних нейния облик. Известно време след това пред мен изплува и другата ѝ, истинска същност.

– Сънувах кърваво езеро – нарушавам мълчанието. Тя се връща с линия назад, подпира брадичка върху бледите си колене и се взира внимателно в мен. Във формата си на млада жена е, но очите ѝ са хладен кехлибар, всеки сноп светлина от тях издаващ що за създание се крие отвъд тях в действителност. Подканват ме да продължа. – Не говоря само за цвета му, буквално беше от кръв. Покриваше всичко, поглъщаше дори и хоризонта и се сливаше с небето. Предполагам за някои това би била страховита гледка, но аз нямах особен проблем с цялата тая работа.

– Защо?

– Може би защото изглеждаше зловещо, но знаех, че не е. Във всички случаи, кръвта в езерото не беше от живо същество или от същество, което е живяло. – Тсуне кимва едва доловимо. Парадокси като този нямат значение, когато става дума за сънища в границата между световете. Естествено, не разполагам с реално доказателство, че кръвта в онова езеро не е била от нещо или някого. Въпреки всичко съм убеден, че е така. – Имам чувството, че скоро ще разбера повече. Да знаеш нещо по въпроса?

– О, не – поклаща глава тя и косите ѝ – бяло, преплетено с охра, се разлюляват из липсата на вятър. – Повечето от фрагментите в теб са си само твои, минали, настоящи или бъдещи. Знанието ми не е безкрайно като това тук – тя маха с посиняла ръка, обхващайки пейзажа в пулсиращо индиго. – Ами ако не разбереш нещо повече?

– Ще.

Не знам защо, но вътрешното ми убеждение наистина е непоклатимо. Като носът над пещерата Санданбеки, от който се взирах в изумрудените води долу. Каквото и да се случва, в който и паралел да се окажа, аз ще намеря истината зад кървавото езеро – или под стихналите му води.

– Разказвала ли съм ти за човека-асфалт? – кехлибарът ме следи внимателно, осветяващ плуващите в него зеници.

– Много добре знаеш, че не си.

– Когато го видях за пръв път беше лято. Части от него бяха омекнали, деформирани – все пак навън беше поне тридесет и осем градуса. Това беше и първото ми впечатление за него, малките вдлъбнатини по оголените части от тялото му.

– Ако бях на негово място, щях да мъкна чадър. Ако приемем, че въобще бих стигнал до схемата да бъда човек-асфалт.

– Много смешно – отбелязва тя с усмивка, която преспокойно може да среже филия на две. – Поне не се учуди от това, че съществува. Значи наистина започваш да си спомняш. В моя случай ми стана интересно не защо не носи чадър сега, а какво е станало преди.

Един от световете се килва през една от геометричните линии и се спуска надолу, надолу, надолу. Мълчим две-три минути, докато лилавата мъгла на кълбото му не изчезва в катраненото нищо на един от паралелите.

– Оказа се, че не му се е случило нищо. Усъмних си дали не ме лъже, но после проверих спомените му и… – Тсуне поклати глава. – Нищо. Наистина казваше истината. Просто един ден се е събудил и се е обадил на шефа си, че напуска работа. После си е взел билет за влак и е отпътувал към селище в провинцията, близо до фабрика за асфалт. На следващия ден – събота, се е промъкнал вътре в нея и се е облял с асфалт.

– И е останал жив? Насипният асфалт не е ли прекалено горещ за това?

– Не разбирам величините, с които боравите – синкавите ѝ пръсти щракват в пространството. – Знам само, че човекът-асфалт беше там, жив и ходещ, макар и деформиран от топлината. Не намирам за нужно да те лъжа. Сподели ми, че е припаднал едва няколко мига след като асфалтът е целунал кожата му, обгаряйки я. Дошъл е в съзнание вечерта, вече сдобил се с обвивка от изстинал грапав материал около тялото си.

– Кафка би се гордял с неговата метаморфоза – сухо отбелязвам аз. – И какво стана с него? Трябва ли да търся някаква поука в тоя анекдот?

– Видяхме се още три пъти – осъзнавам, че от началото на разговора ни очите ѝ не са примигнали дори веднъж. – Историята му след като е станал човека-асфалт е интересна, но не е тема за сега. Просто ми се прииска да споделя за срещата ни.

Естествено, не ѝ вярвам дори за части от секундата. Тсуне не лъже директно, в думите и действията ѝ се разлива смесица от неистини, премълчавания и частици истинност. Тази констатация също е част от спомените, успели да се приютят в мен отново. Щом ми разказва тази история – още повече толкова оскъдно, някъде в нея има податка, откриване, вход към нещо от спомените ми. Символът е прикрит някъде и тя побутва процеса на разравянето му по своя си начин.

– Смятам да поспя – казва тя и кехлибарът примигва за пръв път. – Лека нощ.

Замислено гледам кълбото от бяло и охра, което обгражда скулестото ѝ лице и ѝ служи като възглавница. Косите ѝ са като снопове помътняла светлина върху празнотата под тях. Дали наистина е нощ обратно в пространството назад, от което идваме? В колко от световете, разпростряли се из секторите на глухотата около нас е нощ сега?

Изправям се и потръпвам – мразът е още по-осезаем когато не съм седнал. Разкършвам рамене и решавам да се разходя до най-близкия паралел вдясно от нас. Кратка разходка, нищо повече. След това и аз ще поспя, преди да продължим напред. Още една от полуистините – наистина може да се върнем назад, но направим ли го, езерото ще изчезне от сънищата ми. Още една констатация, която е намерила своето място във фрагментите от съзнанието ми.

—> част 1

Изображение: Vadim Sadovsky/Artstation

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s