Мисля си за тухли. Тайванската бира с вкус на ананас стои пред мен в сумрака – някъде между това да виждам отчетливо типично азиатския ѝ дизайн и загатването на контурите ѝ. Смрачаващото се небе отвън скоро ще ме остави само със силуета ѝ.

Мисля си за тухли, за разликите между фламандската и британската техника на тяхното редене. Не съм точно убеден защо си мисля за тухли, но правоъгълните им, покрити с прах тела се нареждат в съзнанието ми. В това има нещо успокояващо, все едно градиш тетрис между минало, настояще и бъдеще.

Ударът ме сепва и поставя накриво една от тухлите на следващия ред. Нещо се блъска в коридора, зад единствената вътрешна врата в малкия ми апартамент. Не просто го чувам, усещам го. Понеже е тъмно, не виждам нищо в ромбоидната, полу-остъклена част от въпросната самотна врата.

По японскому, в апартамента ми няма нормална маса и столове. Седя на мини-диван, положен на пода пред дървена масичка, висока точно 30 сантиметра. Докато успея да оставя бирата на масата и да се надигна от пода, то е вече срутило вратата. В стаята ми е.

Не мога да рационализирам защо, но не изпитвам страх или смущение. Белезникавата, мъглива форма стои пред мен – явно достатъчно физическа, за да бутне вратата ми. И все пак, достатъчно ефирна, за да не знам какво точно е това.

Единственото, което знам, е че в съзнанието ми вече няма тухли. Редовете се изчезнали, както и всякакви техники, свързани с тях. Вместо тях се е разтворила празнина. Тази кухота няма параметри или конотации – тя просто е решила да съществува, ей така, изведнъж.

Формата стои пред мен, някакси успокоена след първоначалната шумотевица. Хич не изглежда като нещо, което би пречукало вратата ти без да му мигне окото. Сядам обратно на мини-дивана и кръстосвам крака. Чакам.

– Това ли е? – чувам. Гласът е най-неутралният глас, който съм чувал. Не е мъжки, не е и женски. Няма акцент, чист е като сълза, която още не се е спуснала да обърше мръсотията, която носим по градските си лица. – След всичките тези години, в това ли успяха да те превърнат?

Пресягам се и отпивам от бирата. Не знам какво да кажа. Не знам дали формата обвинява мен или някой друг. Може би себе си?

– Предполагам – отговарям. Малко ми е неловко. – Нямам идея за какъв период от време говорим, и кои са „те“. Но, щом съм тук и такъв, сигурно.

Тишината се разстила и изтича навън, към коридора отвъд. Чудя се дали успях да измия всичките чинии, или съм забравил някоя. Климатикът изпъшква и подухва малко хладен въздух с температура, настроена на 25 градуса. Май трябваше да го пусна на 27.

– Въобще виждаш ли ме? – пита формата, отново с глас с невъзможна липса на специфичност.

– Иначе нямаше да си говорим сега, нали? Намираш се съвсеем в ляво от мен в момента.

– Не, виждаш ли ме? – пита формата пак. Усещам го като натъртване, но не чувам въпросния акцент върху семантиката. Празнината в мен я поема и транскрибира.

– Опасявам се, че не. Няма да лъжа, би било по-добре ако знаех с кого…или с какво…говоря.

– Това не зависи от мен. Зависи от теб – формата кривва надясно и закрива предните крака на леко наклоненото ми бюро. Не мога да усетя нищо – нито дали е разочарована, тъжна, ядосана, каквото и да е. По някаква причина намирам това за логично. Ако не зависи от нея, то действително е ненужно да разчитам каквито и да е знаци в поведението на белезникавостта пред мен.

– От мен, викаш…- прокарвам пръста си по отворения ръб на кенчето бира. Малко по-тъп е от обикновено. Не е като да не съм си срязвал показалеца на Кока-Кола тенекета като ученик. – А нужно ли е?

Не получавам отговор отсреща, но в момента, в който думите излизат от устата ми го усещам. Изключително тихо тракане, ритмично, плаващо нагоре-надолу, идващо отнякъде. Откъде?

По някаква причина очите ми се затварят. Вместо редове тухли обаче, пред мен изплува празнината. Мека е като неизпечена, неоформена глина, но същевременно не подлежи на каквато и да е обработка. Не се боря с нея, но не ѝ се подчинявам също. Тракането идва някъде от нея, някъде из пластовете ѝ – защото осъзнавам, че слоевете ѝ са много по-сложни от всякакви фламандски и британски техники. Винаги ли е било така?

Ту идва отляво, ту отдясно, отдалечава се, после се приближава. Тракане и звънтеж в едно, като връзка ключове или звънци, окачени върху порта от боядисано в мастилено зелено дърво. Не ги намирам, но си спомням как някой си е спомнил за тях, някога. Не съм убеден, че това съм аз – или каквато и да е версия на мен. Някой изцяло друг е, но споменът за неговият спомен е някъде вътре в мен. Отварям очи.

– Да, нужно е – вените по врата ми бушуват, но това е единствената промяна в тялото ми. Всичко друго е спокойно. Защо само те? – Може би дори задължително. Но не знам защо. Нито дали това усещане е правилно.

– Фини частици прах по коридорите – казва формата и пристъпва напред, което, естествено, не я прави по-видима. Просто вече не мога да видя по-голямата част от бюрото в дъното на стаята, вместо само предните му крака. – Нямаме време, и същевременно имаме цялото време на света. Избереш ли да тръгнеш с мен и да ги следваш, няма връщане назад.

– Не ти ли беше по-оферта да тръгнем…накъдето е твоето няма-връщане-назад, и да разбера за това след това?

– Не харесвам това, което са направили с теб. Ненавиждам това, че не си спомняш нищо за мен – отново усещам, вместо да чуя чувството зад думите. Плетеницата е толкова сложна, че не мога да откроя само една емоция. Знам само, че нещо, родило се в думите, се удря в гръдния кош и голите ми пети, проснати на пода. – И въпреки това за мен е недопустимо да те подлъжа. Трябва да си наясно със ситуацията.

– И без това си изпих бирата – отвръщам лековато, но и на мен ми е ясно, че нещо се е променило. Всичко е същото, и същевременно не е, някакъв механизъм в някакво пространство е щракнал. Увил се е за миг около тракането звънтеж, и е оставил своя неумолим отпечатък. – Какво трябва да направим?

Формата стои на място още няколко мига, след което бавно се раздвижва и прекачва вратата. Използвам флегматичността ѝ, за да си обуя късите панталони с цвят бордо и да си наметна стария син суичър. Винаги съм харесвал колко е удобен, както и колко широка качулка има. Свалям я, обграждайки бръснатата си преди 3 часа глава в памучната ѝ мекота, и излизам навън след формата.

Brick alleyway

Първата световна подземна алкохолна война

Руснаците завзели Софийското метро на 18 септември. Денят бил мъглив и дъждовен, та затова един полк руснаци безпроблемно се шмугнали в метростанция “Стадион Васил Левски” и я окупирали. Преди от Столична компания градски транспорт да се усетят (а според някои: въпреки че от същата са се усетили), три мотриси – 1849, 7392 и 9145 станали жертва на руските партизани.

Въоръжени с водка колкото вместимостта на достолепна катюша, руснаците раздали по една пластмасова чашка на всеки задържан, напълнили я до ръба (това са си 200 мл. почти чист спирт), и ги присламчили към каузата си.

Както се знае обаче, там, където руснаците направят крачка у нас, американците не остават по-назад. Няколко часа по-късно със специален стелт ескадрон янките завзели ключовата станция “Сердика”, където се били насъбрали четири мотриси – по една във всяка посока. Въоръжени на свой ред с бърбън, те раздали също по една пластмасова чашка с тежък алкохол, но и по едно чадърче на всеки, на което се веел американския флаг. Ама не си мислете такъв чадър, голям, хубав, ами чадърче, от тези, коктейлните, сещате се.

Между другото, тамън тези чадърчета винаги са се оказвали жертва на хищното триене на зъбите ми, защото ги дъвча до неузнаваемост, пък хартиената част я разкъсвам, ама това май е за друг разказ. Обратно при американците, втори отряд завзел новопостроената “Сердика II” в шах-и-матов ход, който довел до огромен дисбаланс при силите. Сякаш Студената война се завърнала, само че бая постоплена из тея пластмасови чашки.

Всичко щяло да бъде наред, ако нещата били озаптени точно в този момент. Европейският съюз недоволствал, но безуспешно. Към ООН били отправени призиви за бързо формиране на позиция и изготвяне на резолюция, осъждаща интервенцията в софийското метро, но никой не си мръднал пръста. Така конфликтът бързо добил световен мащаб. Финландците завзели “Жолио Кюри” с тяхната си водка, позапсували руснаците и обявили, че след снайпера “Бялата смърт” от Втората световна си имат нов шампион, който може да напие максимално българи в подземните тунели и да надцака руските поделение.

Ирландците, които отдавна си имат едно наум за янките, теглили една майна на вековните си деца, забучили флаг на “Константин Величков” и отворили стотици бутилки айриш уиски плюс десетки литри айриш кафе за по-лабилните спрямо градуса. Японци с тяхното си саке, шриланци с арак, чехи с пиво, испанци със сангрия и какви ли не други взводове завзели по една станция от софийското метро, създавайки истинска геоалкохолна карта в недрата на българската столица.

Така се стигнало до датата 24 септември 2013 година, когато избухнала Първата световна подземна алкохолна война. Метростанциите на София били на предните страници на Би Би Си, Си Ен Ен, Фокс Нюз, навсякъде вървели емисии с шокиращи кадри на пияни, понякога драйфащи, но учудващо доволни хора в купетатата и по платформите.

Американците излъчвали шокиращи кадри от ислямистко-завзетите вагони, където, за да се отчетат и те някак, мюсюлмани сипвали чай с по три бучки захар на населението. Руснаците не им останали длъжни и постоянно въртели по емисиите теорията, че някъде из останките на стара Сердика, там, където бил щабът на американците, имало петролен кладенец, който да подхрани империалистичните им апетити.

Нещо със сигурност ви липсва тук и факт, това е надземна София. Все пак колкото и хора да има в метрото, те едва ли надвишават петдесет хиляди, най-много – седемдесет. Лишените от алкохолна окупация недоволствали първо, защото били ощетени да се мъкнат по спарените автобуси, тролеи и травмаи, натъпкани до краен предел и второ, защото пропускали безплатен, оригинален чуждестранен алкохол. Не минало дълго време и започнали опитите за проникване в окупираните станции.

На това нациите отговорили с директен откос поради опасения от шпиониране. Нужно било сто души да умрат в първите часове на офанзивата, за да се озапти столичното население. Все пак имало единици, които успели да се вмъкнат и да се впуснат в опиумния живот под земята.

По света започнали десетки граждански движения за освобождаване на окупираните станции и прекратяване на алковоенните действия. На протестите се пиела минерална вода и се леели газирани напитки, хората смучели прясно и плодово мляко със сламки, десетки видове сокове били изпивани от картонени кутии. От провинцията към София заприиждали трактори и коли, натоварени с домашна гроздова, сливова, кайсиева и всякаква като родно опълчение срещу враговете – които, в този случай, били всички намесени.

Под земята войната добила блокова структура. Руснаците били притиснати между финландци и американци, но азиатските им съюзници – японци и китайци, били притиснали на свой ред северняците. Шриланците взели неочакван курс и се противопоставили на Русия, припознавайки лекия остатъчен вкус на арака си в бърбъна.

Швейцарците неутрално тъпчели софиянци с шоколад и им давали лек ликьор из “Обеля”. Немци и французи, като сърце на Европейския съюз, съединили станциите си (“Княгиня Мария Луиза” и “Централна гара”), но постоянно се карали между червеното вино и обилната бира, така че не били от много помощ за американците.

Тук някъде млъкнах и си засвируках, слушайки камбаната на джамията, от която ушите ми още малко щяха да се откъснат и да залетят покрай Централните хали.

– Е? – попита ме Вики, очаквайки продължение.
– Ми тва е.
– Е как – това е – извика тя недоволно и се чу звук на пластмасово падане.

Не знам дали сте чували звука на пластмасово падане, но това е най-отличаващият се звук в света. Нещо като ДАН ДЪДЪДАН, ама по-изразително. Просто си представяш пластмасата как удря земята и ДАН ДЪДЪДАН, мозъкът ти прещраква. Та, както и да е, Вики извика, след това се чу ДАН ДЪДЪДАН, а аз просто свих рамене.

– Ми повече не ми се измисля. Да кажем, че тея от провинцията са нахлули, пребили са чуждестранните войски с дамаджани или просто са ги напили с 50-градусова домошарка, всички са си стиснали ръцете, само че след като се изтрезнели, или защо пък не докато още са били пияни даже, и толко.

– Ебати тъпия край – изсумтя Вики и си оправи шала, а аз вдигнах падналата десетлитрова бутилка от “Горна Баня” и я сложих под чешмата с течаща вряла минерална вода, зяпайки синьото “М” на станция “Сердика”.

Wiskey on the rocks in carpentry studio

Игли

Иглата се обърсва леко около вената ми, насочила се наляво.

– Готов ли си? – пита ме Юсуке, гласът му глъхнещ в малкото помещение, миришещо на татами.

Кимам и иглата внимателно целува кожата ми. Той я завърта леко, опипва, и след няколко секунди усещам пронизването. Боденето заглъхва миг след като тя е влязла както трябва.

– Хич ли не те е страх? – пита той.

– Не, достатъчно ваксини и татуировки съм си правил – отвръщам на средно развален японски.

В салона е празно. Юсуке работи сам, тъй че взима само по един пациент. Когато сеансът по акупунтура приключи, идва следващ. На нас ще ни отнеме малко повече време.

Той вади иглата и я хвърля в кошчето, след което ми казва да стана. Смартфонът насреща улавя всяко мое движение и начина, по който разполагам тялото си. С умислена физиономия, мъжът опипва по протежението на лакътя ми. Затваря очи и измъмря нещо, продължавайки да навигира.

– Намерих те – отваря очи той и намазва мястото. Нова игла се забива в поредната точка.

Миризмата на татами ми напомня на апартамента на Ри през лятото. Стар, но широк, той смесваше тази миризма с любимите ѝ лавандулови свещи, както и с мириса на секс, след като свършвахме.

– Какъв смисъл има въобще – казва тя, тънките ѝ пръсти играещи си с златния Мики Маус на врата ѝ. Герданът не се сваля, дар от самоубила се млада жена. Ри никога нямаше да я преживее. – Какво мислиш?

По дяволите Ри, ми се искаше да ѝ кажа, какво очакваш от мен? В известен смисъл аз съм просто едно копеле, един приютен син на всичко наоколо. Нямам място, което да чувствам като дом, какво остава за мисленето ми за какъв смисъл има това, което ни обкръжава.

– За днес стига – отсича Юсуке и ми дава знак да се облека. – Обичаш ли да се разхождаш?

– Доста, защо?

– Препоръчвам ти днес да походиш час, за да раздвижиш малко тялото след сеанса.

– Стига тая вечер времето да не е като вчера, с удоволствие – нахлузвам синия си пуловер и мъхчетата му полепват по устните ми.

– Аха, кофти буря, нали така – кима той и ми изписва платежната бланка. – След три дни пак. Мисля, че за три пъти ще мога да оправя ръката ти. Да се надяваме, де.

Прибирайки се към вкъщи, усещам леко пулсиране около дупките, където иглите са пробивали кожата. Сякаш частички от мен се опитват да избягат нанякъде. Не че бих ги винил по какъвто и да е начин. Човек трябва да дава автономност на съставните си части. С удоволствие бих казал на мозъка си да отиде на майната си за няколко дни, ако това го устройва.

Сумракът се е спуснал над Осака, светлините и табелите изпъкващи с техния неон и множество цветове. Малко по-надолу е гарата, с тълпи от хора готови да посрещнат вечерта и кръчмите. Още по-надолу, отвъд сгради и сгради, лежи центърът на града, едно сърце пулсиращо със силата на хиляди души на квадратен километър.

Отгоре над всички нас е задаващата се буря. В „Кафка на плажа“ на Мураками, на Кафка му е заръчано да се скрие от бурята, нали така? Нещо от типа на: когато бурята вече е приключила, няма да си спомниш как си преминал през нея. Няма да имаш ни най-малка идея как дори си останал жив. Но едно е сигурно – че няма да си същия човек като този, който преди това е пристъпил в нея.

Може би затова не искам да се погледна в огледалото. Едва ли вече ще позная човека, който е там.

Поради тази причина, а и от чист инат, все пак правя своята разходка на ръба на бурята. Тя хищно е прегърнала мъртвешки черното небе, планината поръбена от лакомията ѝ. Опипвам дупките от иглите и все повече се убеждавам, че те са като код. Ако можех да бръкна в тях, щях да се разглобя на малки частици. След това щях да повеля на тези частици да се разкарат далеч. Да потърсят място, което да допълни това, което винаги ми е липсвало.

– Алекс, може ли да те питам нещо? – пита Кю, захапала леко долната си устна. В магазина около нас японки на високи токчета щъкат, пазарувайки неща, които далеч не им трябват. Но функционалност не е целта тук тъй или иначе. Материалните придобивки, подобно на култа към храната, са път към това да забравят поне за минута колко самотни и празни.

– Ъхъ – отговарям, следейки стилетотата на една особено нелепа гяру, която тъкмо напуска магазина.

– Смяташ ли, че съм привлекателна? Имам предвид, cute?

– Мамка му, Кю. Какви са тия?

– Един приятел ми каза, че хич не съм, та…

– За японците – да. За мен – не. Но първото е по-важно от второто, тъй че всичко е наред – вдигам палец аз и я помъквам навън. Щом задава такива тъпи въпроси пак е изгладняла и е време за рамен.

Дори нямам идея какво е общото на този фрагмент, който се просмуква в мислите ми. Бурята се задава и небето вече е отвъд черното. Едно необятно присъствие, което сякаш ще ме засмуче в себе си ей сега, досущ като майчина утроба, която излапва обратно отрочето си. Прибрал се вече вкъщи, аз съм си отворил бирата и наблюдавам от балкона си, заобиколен от влажно пране.

Пулсирането от избодените места се усилва и аз поглеждам накриво точките. Допивам бирата и без да знам защо, разчиствам пространството около старата си пералня. Като в сън, ръцете ми свалят една от изпраните кърпи и я постилат на земята. Без да се замислям лягам върху нея и зазяпвам откритото небе в чакане.

Тялото ми е тук, но не е тук едновременно. Фрагменти се блъскат в кутията между слепоочията ми, лица, гласове, докосвания, миризми, пулсове. Дупките зейват все по-широко и по-широко, имам чувството че ще всмучат в себе си балкона, апартамента, сградата, целия град, целият свят. Очите ми са също толкова бездънни, колкото небето, в което се оглеждат.

Когато дъждът най-сетне започва, заплаквам като малко дете и хиляди фини частици се просмукват с триумфален вик от отворите в плътта ми и избягват надалеч, надалеч, далеч от това тук и сега, стичат се надолу към рохката земя, след това отвъд, отвъд, дълбоко под нея, устремени към мястото, което печатът на нашето рождение ни е обещал да достигнем рано или късно.7o9lwtm

Кълбо от коприна

Тълпите отекват в гръдния ни кош и Ри се сепва, очите ѝ прескачайки от човек на човек в претъпканата Умеда. Засмивам се и ѝ казвам, че за двете години, откакто е тук, все трябва да е свикнала на това, но тя само поклаща глава и ръката ѝ леко обърсва ризата ми.

Чувството да си заобиколен от хора, които са тотално различни от теб по всички параметри, е странно. Нещо като мандарина, сложена в буркан с компот от ягоди. В залата на бунраку – традиционен японски куклен театър е същото, но някакси се чувствам сред свои тук. Изкуството не познава различия, затова потъвам в седалката си и два часа и половина наблюдавам нещо, което не разбирам напълно.

Това, което кънти като средновековна камбана в сърцето ми, обаче, е последната сцена. Тя няма нужда от думи – както и засвидетелстват трийсетте секунди мълчание след нейната кулминация. В шумният център на Осака, трийсет секунди липса на какъвто и да е звук са титанични. Ръцете ми се изпотяват и погледът ми се разфокусира, завладян от емоции, които нямат нужда превод. На излизане Ри ме поглежда, но аз само поклащам глава – така, както тя е направила пр и слизането ни в метростанцията. Тихо ѝ обяснявам, че няма как да си облека емоциите в думи и проблемът не е японския език в този случай, и тя разбира от раз.

Искам да изям този свят.

Мисълта не е продуктувана от текущия ми глад, осъзнавам, а от някакво бясно желание да направя това, преди светът да изяде мен. Той вече е започнал, и усещам белезникавите му, гнусни пръсти да оставят сенки по ръцете и краката ми, но някакси все още вярвам, че мога да обърна процеса в моя полза.

Вместо да изяждам този свят, обаче, с Ри се наместваме във вече позната наша кръчма в японски вариант и започваме да ядем и пием.

Храната е много по-очарователна тогава, когато не знаеш какво точно ядеш. Същото важи и за пиенето. Чарът им се увеличава тройно, когато изведнъж токът ви спре и всички ахнат, а ти започнеш да се смееш.

– Кое е смешното? – пита ме Ри, и си представям как малките ѝ устни надигат краищата си съвсем леко, както обикновено.

– Неочакваният момент на сконфузност в една държава, която е обсебена от това всичко да е подредено до откат – отговарям и напипвам чашата си с не-знам-точно-какво-си-алкохол.

– Момичетата вдясно от нас са корейки и говорят за това как проституират – навежда се Ри към мен, сякаш окуражена от тъмнината. Чудя се дали това не е спекулация, породена от силно зачервилите ѝ се от алкохола бузи, но тя уверено добавя – Сериозно, няма майтап.
– Дали ше се разсърдят, ако им взема интервю?
Точно в този момент токът идва обратно и сервитьорката с порядъчно изрусена коса чучва до нас, извинявайки се. Две минути по-късно се връща с уточнение – поради неудобството, което сме изпитали, имаме право да си изберем нещо от менюто безплатно. С Ри директно взимаме алкохолното меню и си поръчваме по още едно, докато аз невярващо клатя глава.
– Три минути за чаша алкохол си е доста добре – отбелязвам.
– Веднъж в Хокайдо ми заляха чантата с половин чаша вода и след това не платих нищо като извинение от тяхна страна – контрира ме Ри и разперва пръсти.

Ръкомахането ѝ отново разкрива ръцете ѝ и аз се заглеждам в тях. В повечето случаи, за да познаеш възрастта – ама истинската възраст, на азиатките, е нужно само да гледаш ръцете. Леката им изпитост, загубата на мекия блясък на младостта се вижда много ясно там, за разлика от лицата им. Подобно на кръговете, по които преценяваме отминаващата елегантност на дърветата, предполагам. Ръцете на Ри безсъмнено са хубави, но си личи напластяването на годините по тях и се замислям как всъщност вероятно тя е по-възрастна, отколкото съм смятал в началото. Може би с десетина години повече от мен. Чакай, има ли значение?

Но по-скоро мисля за това, че искам да изям този свят – сред нейната компания, сред пияните хора около нас, сред задушния въздух и виещата се из ноздрите ни миризма на месо, това е единствената ми мисъл. Искам да го разкъсам като гладен вълк, преди той да е успял докрай да разчлени всеки квадратен мили-милиметър от тялото ми така, както прави с всяка изминала секунда.

Изпращам я и нарочно се загубвам из квартала ѝ, за да видя какво има в него. Намирам жена с две кучета – разменяме си няколко думи и си поигравам малко с по-малко грозното, след което продължавам нанякъде. Градът не е замлъкнал, макар и да съм в периферията му. Винаги има леко белезникави неонови светлини (не съм в центъра, все пак), подпийнали хора и онова спокойствие на това да си изплюта част от тукашната система, което е трудно за описване.

Скоро ще е друго и знам това. Скоро цялата реалност ще се сгромоляса и ще запълзя под нея като гнида, изгонена от корена, за който се е захванала. Но дотогава разполагам с най-всеобхватната, самотна, безумна свобода, която може да бъде подарена на нас, човешките същества, хрускани от времето и този гладен свят, безмилостно храносмилани в неговите къркорещи черва.

Взимам си кекс със сушени плодове и кутия цигари и се закотвям на пейка в абсолютно празния кампус. Този път няма дори тануки – местният еквивалент на енотите, само че снабдени с достопочтено огромни топки. Запалвам една и се излягам на пейката, вперил поглед в небето. Няма звезди. Няма дори тъмносиния цвят, познат ми вкъщи. Има само една мека, нежна сивота, която се разстила в своя нощен оттенък навсякъде, накъдето погледна нагоре.

Отпускам ръцете си, които са спрели да ме болят поне за тези последни няколко часа. Съзнанието ми започва да скита, без да се спира на някое точно определено място. Влизам в медитационен режим, мястото, където сме само аз и цигарата – инцидентна, защото вече не пуша въобще, но ето, че в тази нощ има нещо, което да е довело до нуждата от малко тютюн.

Усещам как цигарата изтлява миг след миг, докато сивотата отвъд затворени клепки на очите ми става по-интензивна и по-интензивна.
Досущ като тази надпревара между мен и малкия свят, който е решил да ме обкръжава.

Вдишай.
Издишай.
Вдишай. Издишай. Вдишайиздишай.

До три часа през нощта имам цялото време на света, едно кълбо коприна, стиснато в грубата ми шепа. Изтлявам и контурите ми отново се размиват, за да се слеят с околността. Кълбото коприна отваря уста и ме изяжда, и в неговата прегръдка намирам уют, който не съм очаквал да срещна.

Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.

Прецедентът

Заби зъб в долния си ляв венец и от него бликна леко лилава кръв, като сок от боровинки, брани по върховете на Пирин.
– Не съм сигурна дали може да приемем нещата по друг начин – досадено премрежи очи тя. – Единственото, за което можем да бъдем сигурни, е, че това е прецедент.
Облиза с език кръвта, чудейки се защо е лилава, и я промаза по долната си устна. Нямаше плодов вкус. После я погледна.
– Говориш прекалено дълго. Някой казвал ли ти е? Изреченията трябва да са къси.
Лисицата наклони леко глава и цианът в очите ѝ потъмня. Две от четирите опашки замряха, докато останалите две лениво описваха кръгове във въздуха.
– Във всички случаи, е прецедент – повтори тя и оранжевеещите ѝ зъби блеснаха с красотата на приближаваща болест. – С или без дължината на изреченията.
Изръмжа и засили юмрук към нея.
Лампите по мократа от дъжд улица навън изгаснаха и тъмнината прикотка погледа; първо ласкаво, след това с пестник, десетки пъти по-силен от размахания преди малко.

Планината – море от зелено, синьо и мастило, побрало вълните си и издигнало ги над хорския взор, мълчаливо целуваше небето. То кашляше някой и друг облак в отговор, колкото да запази честта си насред тази избуяла страст; бели платна, които да симулират невинност.

При приближаването си спря да ѝ обръща внимание. Вместо това започна да се фокусира върху горските площи, високи, неошлайфани стъбла, колкото различни, толкова и еднакви. Мислеше на квадранти, в периметри, из ъгли и перспективи. Гледаше, пресмяташе, преценяваше. Долу вдясно, рязко встрани, горен ляв квадрант с подредени дървета, в средата малко сечище.
– Подушвам буря – подтича лисицата, сбърчила бежов нос в посока небето. – Още е далеч, но ще се появи, и ще те хване, ако избереш да отидеш по-далече.
Сред ясния ден опашките ѝ бяха сребро и злато, преплетени в едно. Зъбите привличащи окото със своята лилавост, но очите все така обагрени в циан, този път по-светъл. Подтичваше бавно, едва докосвайки земята, кадифеният шум на крака от полусвета, нито тук, нито там. Призрак от плът, без принадлежност.
– Обичах бури преди. Кожата ми настръхваше. Като алергия от гневни връхчета, но насочени към грозните облаци по небето. Все едно парченце от него се скриваше с мен и причиняваше това. Застояваха се кратко и едва чувствах по-голямата част от тялото си. Не знам защо. Щом настръхваш, би трябвало да имаш чувствителност. Но не и аз, не и по време на бури.
Лисицата си намери пръчка от бук и я полигави малко, след което я изплю обратно. Бяха се приближили малко до долната лява част от квадрантите.
– В известен смисъл, не би следвало да обичах бурите. Все пак тялото ти все едно го няма. Кой желае подобно нещо? Нямаш контрол над себе си. Дори не знаеш дали съществуваш: ако съществуваш, защо не го усещаш? Но за мен нямаше проблем. Можех да реша да се покатеря по някое стълбище до покрива. И след това да скоча от него. Това, което щеше да умре, евентуално, нямаше да бъде аз. Така се чувствах по време на буря, и това ми харесваше. Тялото често е тежест.
– Може да говоря с по-дълги изречения, но поне не говоря по-дълго – изсмя се лисицата и една от опашките ѝ шибна с ален размах пръстта под нея. По земята останаха резки, пълни с лилавеникава кръв. – Бурята наближава, ако не спрем тук, или в близките десетина минути, няма да има какво да направиш.
Понечи да я срита, но тя се шмугна покрай засилилия се крак и изчезна между стволовете на дърветата вдясно.

Бурята започна тъкмо, когато стигна до първото дърво от избраното място. Повечето от капките се сбираха по дъбовите клони отгоре, но достатъчно от тях плъзваха по кожата. Както преди, тя настръхваше и миниатюрни могилки надигаха глава по нея и вперваха взор нагоре, извън клетката си. Заби зъб в долния си ляв венец, или поне така мислеше. Нямаше как да знае, защото не усещаше нищо. Опита се да прецени има ли кръв, но не успя. Понечи да пипне с пръст устата си, да види има ли сок там, но мускулите отказваха.

Преди не беше така. Може да имаш тялото, което нямаш, и все пак да го контролираш по време на буря. Но бурите в гората са други, бурите в долния ляв квадрант на морето под гневно влюбеното небе, погълнало невястата си, тези бури явно отнемаха дори това илюзорно имане.

Във всички случаи е прецедент.

От толкова години насам, точно това и точно сега е прецедент.

Падна на земята и челюстите удариха влажната пръст. Наоколо имаше корени, тях някак усещаше, тяло, вече обвързано с земята. Не успя да забележи дали почвата наоколо се обагри в цвета на боровинки. Нещо прошумоля, звукът на гъвкаво, малко тяло. Малки нокти върху обагрени в сребро лапи – просветваха около него, задращиха по земята. Отначало безсилно и несигурно, но с времето, набирайки скорост, танцувайки забързано и все по-уверено.

Три нощи по-късно, между замлъкналите дървета се прокраднаха две сребърно-златисти сияния. Задържаха се за кратко на сечището в центъра на планината, след което продължиха бяга си надолу, надолу, надолу към сърцето на катранения град.

Как се запознах с момичето без зърна (Част III/Край)

Част I и част II.

– Как така? – попитах аз объркано. Когато момичето спомена тази част със зърната си помислих, че става дума за нещо общо-взето метафорично – също като откриващата ѝ реплика. Наистина не знаех какво точно да мисля. – В смисъл, сериозно?

– Съвсем сериозно. Искаш ли да видиш?

– Защо не.

– Но това не значи, че ще спя с теб.

– Кой въобще говори за това?

– Добре – тя приглади кичура и вдигна тънката си кремава блуза, откривайки все толкова невзрачен, но едновременно с това нелош за гледанe торс. Носеше светлосин сутиен, под който се бяха поместили две гърди с размер малко по-малък от нормалното. Така поне изглеждаше. Момичето разкопча и сутиена (оказа се, че съм прав) и наистина, закръглените ѝ гърди бяха без зърна. Не, че имаше дупки или нещо такова – просто кожата си беше гладка, и това е.

– Егати – успях да отроня аз.

– Нещо такова – кимна тя. – Първата ми реакция беше да затворя очи и да ги отворя пак. Мислех си, че все още сънувам и съм травмирана от водата. Но случаят не беше такъв. Зърната ми просто ги нямаше и нещо в мен подсказваше, че няма и да се върнат. Две седмици по-късно за пръв път усетих това, за което ти споменах в началото. Все едно липсата на зърна беше дала път на това нещо да се опитва да излезе от мен, да напусне окончателно организма ми. Дали е запомнило сезона, в който ограничаващите го зърна са си отишли, или предпочитанието му към лятото е случаен факт, не знам. Но двете са взаимосвързани.

Тя си облече обратно блузата, преди това покривайки гърдите си със светлосиния сутиен, и замислено забарабани по масата. Не знам дали заради липсата на зърна, но излъчването ѝ се попромени. Не, че стана по-красива, но по чертите ѝ започнах да откривам късчета от целеустременост и нещо неизказано, огледало на неизказаната тъмнина в очите ѝ отпреди малко. Топката в съзнанието ми трополеше все още, но на забавени обороти. Наближаваше ли вратата? И ако стигнеше до нея, щеше ли да я отвори, или ѝ трябваше някаква помощ? Като контурите на момичето без зърна и липсата на зърна?

– Когато бях на шестнайсет, – започнах аз, без да знам защо думите излизат от устата ми – реших, че ще съм умрял на двайсет и пет. Дори не знам защо. Просто беше усещане, някаква убеденост във факта, че това ще се случи. Независимо дали го искам или не, то ще ме чака там. Неизбежно е.

– На колко си сега?

– Двайсет и четири.

– Има време, значи – усмихна се тя. – Макар че не ми изглеждаш като човек, който би умрял на двайсет и пет.

– И аз мисля така – смачках вече опразнената опаковка от шоколад в ръката си я хвърлих на мушамата. – Поне сега, имам предвид. Двайсет и пет не се отнася за реалната ми смърт, а за нещо отвъд физическото и обяснимото. Може би нещо като твоето лятно усещане и това, което е отвъд теб и в теб. Нещо, което да си тръгне, за да не се върне никога повече. Какво е точно, не знам, но подобно на теб не смятам, че е добра идея да го пускам. И въпреки това то ще си тръгне. Усещах го, когато бях по-млад, но едва сега започвам да осъзнавам реалните му измерения.

– Значи все пак имаш своя каръшки момент, от истинските такива.

– Предполагам – отприщилата се река от думи пресъхна също толкова неочаквано, колкото се и появи. Почувствах някакво особено изтощение и влажна, лепнеща носталгия. – Слушай, а тази работа със зърната…

– Дали ми е пречила с момчетата?

Досетливо момиче.

– Есента на същата година си хванах приятел и направих грешката да не прикрия това. Нещата не се получиха, защото му беше прекалено странно. Предполагам не е неочаквано, все пак в единайсти клас хората не сме от най-сложните, нали така? Въпреки всичко ми стана кофти. Толкова, че цяла година се затворих в себе си и така и не погледнах към момче. Чак в университета добих увереност, но този път си знаех – липсата ми на зърна не трябваше да бъде забелязана. Затова когато спях с момчета, просто оставах по сутиен.

– И никой не питаше защо?

Тя изсумтя.

Ти би ли попитал защо в такъв момент?

– Не знам. Сигурно. Зависи.

– Е, само две момчета попитаха, и набързо скалъпвах нещо. Сериозно, добра съм с измислянето на истории. А и тези неща не влияят толкова на секса, не мислиш ли?

За трети път между нас настъпи плътна тишина. Използвах случая, за да вдигна пак бутилките и да изхвърля лилавата опаковка от шоколад – дразнеше ме да се въргаля по мушамата. През ума ми мина, че трябва да видя дали някой клиент не ми е писал, но това можеше да почака. Нужна ми беше почивка, бях си го казал още по-рано през годината, февруари месец. А ето, че сега беше юни и все още не си бях взел полагащото се.

– Всъщност… – започна момичето без зърна и този път не посегна към кичура над дясното си ухо. – Ще е проблем ли да поостана тук още малко?

– Никакъв, даже напротив. Но стига толкова бири.

– Ами! – възрази тя, но си личеше, че наистина ѝ стигат така или иначе. Та аз не пиех толкова бира за месец! – Това, което имам предвид е… – отново везните, теглилките, Младост 1, начална спирка и крайна спирка, подземие и надземие, метро и ходене пеша – Може ли да спя тук?

Боботенето на топката – все по-затихващо в последните минути, намаля съвсем. Дочух глухо щрак, като от натискането на брава, която е извита надолу.

LlUP5Jq

Image by Romain Trystram

Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

VWy0YRF

Image by Romain Trystram.

Как се запознах с момичето без зърна (Част I)

Срещнах момичето без зърна съвсем случайно. Естествено, въобще и не предполагах, че всъщност то няма зърна. Допълнително съвсем си нямах и идея на колко точно години е – нещо, което щеше да ме изненада по-късно.

Връщах се от обичайната покупка на зеленчуци, плодове и млечни продукти, резултат от обикаляне на пазара в Младост 1. Хората в метрото, както винаги, бяха една идея по-грозни от начина, по който биха изглеждали отгоре. С това съвсем не искам да кажа, че бяха обективно грозни. Просто под земята всеки изглежда няколко идеи по-неугледен и безличен. Вината не е в него, а идва от метрото. Нещата просто са така.

Момичето без зърна седна до мен и допря коляното си до моето. Двамата си разменихме дежурния поглед на „извинявай/няма проблем“ и зазяпахме жълтата линия. Едно хлапе с чанта, побрала поне десет учебника по вида ѝ, ту стъпваше с един крак на нея, ту го отдръпваше. Малкият му бунт срещу транспортната система – нещо като другите хлапета, които слагат стотинки на релсите и чакат трамвая да мине отгоре.

Когато остават още шест минути до следващото метро, уплътняваш времето си с гледане на околните. Само че този път нямаше нищо кой знае колко интересно – освен хлапето, на което май също му пописваше да настъпва линията. Незнайно защо фокусирах вниманието си на момичето без зърна – което тогава все още си беше съвсем обикновено момиче, чакащо метрото със слушалки в ушите и светлокафява кожена чанта. Не беше нищо особено, честно казано. Дори и без ефекта на метрото си представях как минава по улицата като призрак с тази светлокафява чанта и слушалките. Хората може би си спомнят чантата – беше доста стилна все пак, но ако ги попиташ за носещата я, ще поклатят глава. „Просто някакво момиче“, ще кажат, и дотам.

При все това, по стените на мозъка ми почука сериозното желание да я заговоря. Няма що, изсумтях наум, с три сини найлонови торби и хляб с маслини в ръка представлявам най-топ кандидатът за събеседник. Пък и сам знаех колко е дразнещо да ти прекъснат слушането на музика.

Четири минути до следващото метро.

Докоснах леко рамото ѝ – под земята може да беше що-годе хладно, но отгоре юнската жега безпощадно се стелеше над главите ни. Момичето отправи въпросителен поглед и махна лявата си слушалка.

– Слушай, смятам да си правя салата вкъщи – „Боже, наистина ли каза това?“. – Обаче е по-окей, когато човек не яде сам. Искаш ли да се включиш?

Мъжът от другата ми страна се опита да заглуши изпръхтяването си, но не му се получи. Както и да е, помислих си, това е метрото. Голяма работа. По-важно е да кажеш това, което мислиш. Иначе денят ми нямаше да тръгне на добре.

Момичето наклони леко глава, черната слушалка спускаща се до нивото на гърдите ѝ и люлееща се във въздуха. Представих си как в ума ѝ се оформят две везни, като онези, старите, от пазара в Младост 1. След малко взе решение.

– Всъщност защо не? – гласът ѝ беше също толкова безличен. Само че подобно на външния ѝ вид, в него имаше нещо едновременно притегляващо и успокояващо. Особена работа.

Така двамата с момичето без зърна се запътихме към вкъщи. По пътя се отбихме да си вземем по една бира – рядко пиех бира, но в случая ми се стори уместно. У дома беше хладно и приятно, за разлика от пека навън. И двамата си отдъхнахме и доволно отворихме бирите, без да се чукаме или да си казваме дума. Продължихме и да мълчим след като свикнахме със свежата стайна температура. Очаквах тази настъпила тишина да е неловка и откровено неудобна, но в липсата на звуци нямаше какъвто и да е порок. Тишината просто беше и изглеждаше съвсем естествено да се навърта наоколо.

– Понякога имам чувството, че нямам контури – каза по някое време тя. Бяхме преполовили бутилките, торбите със зеленчуци стояха на мушамата пред нас. – Случва се най-вече през лятото, като сега.

Въобще не бях сигурен кой по дяволите открива разговор така, нито какво точно имаше предвид. Отпих малка глътка от бирата и се опитах да осмисля каква реакция се очакваше от мен. Просто заговорих момиче в метрото, защото нещо необяснимо в мен искаше да я заговори. Само че това нещо си свърши работата и ме изостави с ето такива неща: метафизичен разговор с марули и домати разпилени около него.

– Звучи малко ъ-ъ, а? – мина по гърлото на зелената си бутилка тя.

– Честно казано, да. Но не мога да разбера лошо ли е, или не. Това да нямаш контури, де.

– По-скоро лошо – замислено отвърна момичето. – Представи си, че има нещо извън теб…но едновременно е и в теб. Само че в определен момент то иска да спре да бъде и в теб, а да е само извън.

– Като птица със счупено крило, за която си се грижила месец и е време да я пуснеш на свобода?

– Не точно, но горе-долу близо. Както и да е, ще правим ли все пак тази салата?

– И още как. Един от продавачите е мой човек. Гаранция, че толкова крехка маруля не си опитвала въобще.

Всеки ще ви каже, че правенето на салата е лесно, но това си е безочлива лъжа. Салатата – хубавата салата, имам предвид, е като математическо уравнение. Трябва много внимателно калкулиране, за да получиш точния резултат. Не може просто да експериментираш и да нахвърляш каквото ти дойде подръка. Освен това не трябва да се забравя нещо много важно: никакво олио или оцет. И двете задушават съставките дори на най-обикновената салата (каквато ние с момичето без зърна приготвяхме). Сол е позволена, но в умерени количества.

Момичето беше добро. Обели краставиците и ги наряза с плавни, деликатни движения, лишени от всякаква излишност и стряскащо ефикасни. През това време аз чистех марулята и миех доматите, преди да се включа също в рязането. Отново се настани онази тишина, но отново не се почувствах зле от липсата на разменени думи. Чак сега огледах малко по-внимателно момичето. Както си и мислех под земята, дори извън метрото, то си беше по-скоро невзрачно. Средноголям нос, малко очна линия, светла кожа, по-скоро слабо телосложение. Единственото малко по-открояващо се нещо беше кичурът кестенява коса, който закриваше дясното ѝ ухо. Момичето се протягаше да го върне зад ухото, докато режеше, но той неизменно се връщаше на мястото си.

Сипахме общата зеленчукова маса в една купа и внимателно разбъркахме. Оказа се, че подобно на моите виждания, и момичето смяташе употребата на олио и оцет за неефективен подход към салатното изкуство. Отворихме си по още една бира, но този път чукнахме стъклото и едновременно отпихме.

– Прав беше – каза тя и бодна марулята с вилица. – Страхотна си е. Пресният лук също не отстъпва. Макар че от краставиците има още какво да се желае.

– И все пак, защо главно лятото? – попитах аз, играейки си с резен домат. Нещо в мен се търкаляше по коридорите на мислите ми и търсеше точната врата. Представях си я дървена, с непретенциозна дръжка, която се натискаше настрани и надолу.

– Може би му е задушно и иска да излезе навън? Знам ли и аз – поклати глава тя. – Просто се случва.

– Нещата рядко просто се случват – настоях аз. Търкалящата се топка – осъзнах, че става дума точно за топка, затътна по коридора. Имах чувството, че ще ме заболи глава. – Има причини, подбутвания, отправни точки – свих рамене. – Както искаш ги наричай, просто са там.

Момичето остави вилицата и ме погледна от упор. Дори не си направи труда пак да помръдне кичура над дясното си ухо. В очите ѝ имаше нещо несъотвестващо на цялостната безличност, която излъчваше. Сега ли се появи това, или си беше така и преди? Отново тази физиономия на претегляне, двете везни от пазара на Младост 1, и крайното решение.

– Ако ти кажа нещо, обешаваш ли да не се чувстваш прекалено странно?

– Не съм сигурен, че мога да контролирам как реагирам. Но съм чувал и виждал достатъчно смахнати неща.

– Трябва да ми обещаеш, иначе нямаме сделка. Също така няма да казваш на никого.

– Окей. Така да бъде – вдигнах успокояващо ръка. – Обещавам. Толкова ли е сериозно?

– Абсолютно – кимна тя и слабата ѝ дясна ръка с момчешки подрязани нокти потупа по тънките ѝ устни. – Става въпрос за това как изгубих зърната си.

tzXKos4

Image by Romain Trystram

Денят, в който заведох паяка си да пазарува в Billa

От банята се разнесе накъсано тракане. Доопипах ръба на счупеното ми стъкло, без да обръщам внимание. Приличаше на гърба на дебел слон, дори за слонските стандарти. Отпуснах се на канапето и запалих нова цигара, но тракането се повтори.

– Деба казанчето – измърморих. Три пъти го бяхме оправяли, три пъти се разваляше. Стъклото поне е лесна работа, веднъж го сменяш и си готов. Казанчетата, от друга страна…

Не съм сигурен кой беше по-смутен, когато нахлух в банята. От една страна, не очаквах колония паяци да се вози на лодки по улеите между красивите ми сини плочки. От друга, паяците явно си нямаха идея, че аз принципно си живея тук. А освен че живея тук, имам и арахнофобия.

– КОПЕЛЕ! – изпищях и треснах измъчената врата толкова силно, че и на нея щеше да ѝ потрябва майстор. – Венци, в банята ни има много паяци. Не, нямаме Райд. Но те имат лодки. Не бе, не се бъзикам – карат ги по…Ало?

Ясно ми беше, че съквартирантът ми е на работа и тежкия отчетен сезон тамън започва, обаче и тук нещата бяха напечени. Нужно ли беше да ми затваря телефона? Опипах дръжката на вратата и захапах долната си устна. Ако ги снимам, щеше да ми повярва, нали? Да не говорим, че паяци на лодки ще оберат доста лайкове във Фейсбук. Може дори да ги шитна на някой вестник за хонорар, или пък да стигне до световните таблоиди като оная зелена котка от Варна.

Понеже егото е по-силно от арахнофобията, взех олющената qwerty Nokia и внимателно открехнах вратата. Паяците не бяха мръднали и няколкостотинте им очички ме гледаха изпитателно от лодките в улеите на вече струващите ми се не-чак-толкова-красиви сини плочки. Вдигнах телефона и…

– Няма да стане – извика някой от тях, дори нямах идея кой точно. – Не сме фотогенични.

– Всъщност дори няма да се появим на снимката – изшумтя друг паяк.

– Да не са ми малко мегапикселите?

– Не е там проблема – продължи първия и чак сега видях един по-тантурест паяк с малка червена шапка идиотка. – Просто фактически ние не съществуваме.

– Но ето, че сте тук. Ако поискам, мога да ви пипна… – тръпки преминаха по тялото ми и преглътнах. – Не, че ще го направя.

– Честно, по-добре да не ни пипаш, защото сме адски отровни.

– Е, нали не съществувахте? Как може нещо, което го няма, да ме убие?

– Чи кой мьисли за тьеб, бье? – недоволно се развика едно седемкрако паяче, застанало срещу паяка с червената шапка. – Ако ньи докосньеш, ше си уставим отровътъ в тьеб – но нищо няма да ти стани на тьеб. Ний, от друга страна, ша омрем.

– Да не са го били като малък, че говори така?

Гневен ропот се надигна от улеите между плочките и отстъпих крачка назад. Учудващо, но недоволните паяци явно се намираха от лявата част на банята ми. Другите си мълчаха и даже дочух леко подхилкване.

– Ей са ща найбъ – озъби се един издължен паяк със сивкави ивици по гърба.

Той махна с единия си крак и лодката, на която се намираше с още четири по-малки осмокраки, залетя по улеите към мен. Две преки по-надолу – сиреч, плочка и малко към мен, обаче пътят му бе препречен от махагонова лодка с три обемисти паяка. Преди да успея да реагирам по какъвто и да е начин, големите паяци спуснаха мини-дъска.

– На абордаж! – извикаха те, и в този момент в банята ми настана паешка суматоха. Навсякъде по улеите се разнесе шумът от междулодчена битка, който, както предполагам се досещате, беше точно това тракане, което бях чул от стаята си.

През първите две минути ми беше интересно, но после ми доскуча, затова затворих вратата и отидох да поизмия една-две чинии. Миенето на чинии винаги ме успокояваше и ми проясняваше съзнанието, а в момента нещата си плачеха точно за това. В крайна сметка в банята ми имаше доволно количество паяци, които се биеха на лодки и по думите им не съществуваха.

– Странно, а? – паякът се стрелна по издължената лампа над мивката, а аз хвърлих гъбата по него и опръсках всичко в пяна. – Ей, ей, стига бе. Що така?

Цялата шибана къща ли е в говорещи паяци? Какво, къде е твоята лодка, или ти си от аероконтингента?

– Луд ли си, братле. Имам по-добри неща да правя с времето си, а и не съм от нито един от двата клана. Боли ме фара, тва искам да ти кажа.

– Двата клана?

– Ъхъ. Едните са от клана на Махагона, а другите от този на Сакурата.

– И за какво се бият?

– Ти ще ми кажеш.

– Откъде-накъде пък?

– Скивай ся – паякът се спусна по силиконова мрежа и започна да мие краката си в розовия Pur с балсам за ръце. – Ти им даваш тон на тея паяци. В крайна сметка, те си го казаха – фактически не съществуват. От друга страна – ето, че явно съществуват, щом ги виждаш. От трета страна, и аз не съществувам, но едновременно с това съм си баш тук. Своята цел знам, но тяхната цел, за да се бият с лодки по улеите на плочките ти не знам.

– И твоята цел е…?

– Ми изфрабрикуван съм от съзнанието ти със специалната цел да съм медиатор, който оправдава нерационалната ситуация, в която си попаднал. В обичайния сюжет такива като мен се наричат plot device, така че предполагам с това можем да обясним и целта ми – паякът приключи с къпането си и ми обърна гръб. – Ето, виж, гърбът ми даже е като формата на стъклото в стаята ти.

Така си беше. Черния му гръб беше наситен с индиговосини точици и се извиваше точно като счупеното ми стъкло.

– Еби му майката, май не съм излизал от доста време – с въздишка избърсах ръцете си в кърпата до мивката и попих разпръсканата пяна. – Ще отида до Billa за земели, тамън може да измисля за какво точно се бият.

– Ей, може ли да ме вземеш?

– Имам страх от паяци.

– Аз съм паяк, само ако мислиш за мен като такъв. А и не забравяй, че реално не съществувам. Аре бе, братле, имат бял Rittersport на промоция. Знаеш ли колко го обичам?

Въздъхнах и го закачих да виси на един немирен кичур от косата ми. Явно щях да кибича на клинча без шапка.

tumblr_n1iud8YjUF1tto7eqo2_500

Изображение: Jumpyjim.tumblr.com