Октопод в Токио/ Момиче в Бърно

– Какво става? Как е в Токио?
– Студено ми е. Сградата е висока. Калмарите са като презервативи – разтеглени и отвратителни на вкус.
– Ти кога си…?
– Остави ме, Клеос.
Тръшвам му телефона и изпъвам краката си на стола. Обръснала съм ги и сега лъщят срещу светлината на малката халогенна лампа. Като за получовек, полуелен, Клеос е много дразнещ. В повечето случаи еленочовеците са любопитни, но знаещи границата си същества. Може би нещо при него е сбъркано генетично и затова е такъв. Дояждам отвратителните калмари, избърсвам си пръстите в салфетката с йероглифи по нея и гася лампата.  Токио спи, и аз решавам да последвам примера му.

***

Азиатският начин на живот ме сбърква. През деня японците са много по-страховити, отколкото на тъмно. На светло техните машинарийни очи блестят фанатично, устремени към работната цел, полу-роботските им движения разсичат въздуха. Тълпите са плашещо подредени, сякаш съгласно римска военна тактика. В сърцето на гмежта, аз затварям очи и пожелавам всички да изчезнат. Нека в токийския обяд да бъда само аз, без тези човекохлебарки пред мен.
Когато ги отварям, естествено, нищо не е променено. Изплувам от хорската река и сядам на една пейка встрани. Фокусирала погледа си в някаква точка отпред, след малко осъзнавам, че нещо натрапчиво влиза в полезрението ми. Мъжът носи масленозелени панталони, които именно са привлекли вниманието ми на фона на черно-бялата тълпа. Изглежда на четиресет години, плешив е, има пуловер с прободено от черни линии сърце на него, както и чифт кафяви ръкавици. Безспорно обаче най-запомняща се е кокошката в ръцете му, около чийто врат той ги е пристегнал.

Мъжът съвсем невъзмутимо държи пилето за шията, а аз се оглеждам объркано – няма ли някой да го забележи. Все пак си говорим за мъж с кокошка в ръце…в центъра на Токио.
Явно забравен от тълпата, мъжът насочва погледа си към мен и ми се усмихва. Едната му ръка се маха от врата на кокошката и той я прокарва по диагонала на извезаното на пуловера сърце. Жестът ми носи хлад, изглежда неизказано заплашителен, и аз се опитвам да извърна поглед, но не успявам. Мъжът връща ръката си на пилето и с бързо движение извива врата на животинката. От избухналото насилие ми се повдига, но все още не мога да откъсна погледа си от него.
Околните го подминават все така невъзмутимо, а плешивецът захвърля безжизненото пернато на земята сякаш е боклук. Вдига ръката си в жест с допрени палец и показалец и чак сега виждам, че останалите разперени пръсти са пет на брой. Непознатият свива седемте си пръста в юмрук, ухилва се злобно, след което се разтваря в гмежта.
Това счупва оковите на вкаменеността ми, и все още с надигаща се топка от стомаха към гърлото ми, аз се махам оттук, разбутвайки забързани азиатци по пътя си.

***

– Клeос, аз в Токио ли съм? – питам го вечерта.
Струва ми се, че сградите са променени. Дори нямам идея защо, но с всеки миг това подозрение добива все по-голяма плътност в съзнанието ми.
– Доколкото знам, да.
– Заклевам се, днес бях в Токио. Но сякаш съм на друго място в момента. Когато нея я няма…не знам, едно и също е къде съм.
– Намери ли я там?
– Не. Знаеш ли, днес един човек уби пиле на площада.
– Уби пиле ли?
– Кокошка. Имаше седем пръста.
– Кокошката?
– Не, човека.
– А колко пръсти принципно имат хората?
– Пет, Клеос. Нали си виждал моите ръце.
– Е, много ще ти ги помня. Два пръста са добър бонус.
– По-скоро са плашещи. Ще ти затварям.
– Айде.
Клеос е малко по-хладен този път. Вместо калмари под халогенната лампа ям салата от домати, краставици, съвсем малко авокадо, и сирене фета. От време на време ми се привиждат шумолящи масленозелени панталони – на единият им крачол е извезано прободено сърце, а на другия – святото число седем.

***

На следващият ден вече знам, че това е друг град. Стаята ми е същата, но всичко извън нея е различно. Хората наоколо са по-високи, руси и кестеняви, със светли очи. Тълпите са по-спокойни от тези в Токио, стари трамваи прекосяват улиците с тежко тракане и спират на всеки има-няма 500 метра. Навсякъде се чува жуженето на млади момчета и момичета, няма и помен от механизирания японски бит.
Оглеждам се за нея, може да е някъде тук, сивите ѝ очи да се крият зад някоя качулка, макар да знам, че и без да ѝ виждам лицето ще я позная. Копнея да впия устните в нейните, да проследя контурите на тялото ѝ така, както художник несигурно опипва първите линии на рисунката си, а после да влеза в нея с пръстите си така, както същият художник вече уверен изпълнява идеята си. Натъжавам се и се прибирам обратно в стаята си с халогенната лампа, която да осветява объркването и тъгата ми.
По някаква причина ми се гади от мен, така, както ми се е повдигнало на площада в Токио, когато мъжът прекърши врата на кокошката. Опитвам се да потисна чувството, но то ме удавя безкомпромисно. Олюлявам се към тоалетната и на силни тласъци повръщам парчета от себе си, докато не се изтощавам докрай и не прегръщам тоалетната чиния.
– Клеос, аз какво съм? – питам го след като съм изплакала всичко, което съм могла.
– Какъв е този въпрос?
– Такъв. Кажи, аз какво съм?
Еленочовекът мълчи малко, след което затваря телефона без да каже нищо.
– Клеос? Ало? – набирам го отново, но ми казва, че абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Хвърлям устройството по прозореца и то го счупва. Взимам един по-голям къс стъкло и взирам лицето си в него. Не съм се гледала от месеци, осъзнавам, откакто нея я няма. Впервам очи и виждам главата на октопод, като само очите ми са човешки.
Изпищявам.

***

Мъжът стои на пейка до алеята в Бърно, Чехия, и съвсем кротко чете книга. Писва му и си взима малко почивка. Оглежда околностите си – кучета със стопаните си, една тантуреста госпожа дори разхожда на каишка мини-прасе, няколко деца играят на волейбол, баба с бастун крепи дядо, който е в очевидно по-тежко положение.
Младата жена, която привлича вниманието му, има лъскавочерна коса, очи с нездравословна доза тежък грим около тях,  и високи скули. Отпред на блузата ѝ има огромна верижка с еленска глава. Някой извиква и тя се обръща с гръб към младежа. Отзад косата ѝ е оформена в осем расти, сякаш катранените пипала на октопод. Момичето поклаща глава – явно не е за нея, и отново се обръща в неговата посока. Чак сега той вижда, че в ръцете ѝ има книга, черна като косата ѝ, книга, която не е друго, ами самата Библия.
Когато погледът му попада върху кръста на писанието, момичето застива. Очите ѝ се забиват в него, сякаш го виждат за пръв път. Присвиват се първо невярващо, а после в тях се настанява някаква мекота – като при човек, намерил нещо открай време търсено и изстрадано.

Момичето тръгва към него с уверена походка.

2

By Chiara Bautista

Хризантеми

Със Стефан вперихме поглед в малкия хоацин. Птицата ни погледна разсеяно с червеното си око, обградено от синя кожа, и нададе весел крясък.
– Всичко е наред – каза. – Езерото е чисто, температурата на водата е 21 градуса. Дори смятам да се изкъпя ей сега.
– Какво вика? – попита Тони.
– Че езерото е чисто, водата е хладка и ще си тегли един душ – отговорих.
– Пак ли? Това ще му е трети само за следобеда!
Тони имаше езеро на гърба си откакто го помня. Беше висок, леко пълен мъж на 28, с момчешко излъчване, надути бузи, месест нос, немирна кестенява коса и големи кафяви очи. Езерото на гърба му обаче бе най-запомнящото се в него. Странно, но когато го видях за пръв път, дори не се учудих. Сякаш бе съвсем в реда на нещата точно той да има езеро върху гръбначния си стълб, кацнало все едно на планинско плато. Дори вечно ироничният Кало не каза нищо хапливо, когато се запозна с Тони по-късно. Освен, че според него пухкавият мъж бил като героя от един разказ на Мураками.
– Защо пък да съм от разказ на Мукамари? – сърдито попита тогава пухкавия мъж, прочел само една книга в живота си.
– Там героят се сдобива с бедна леля на гърба си. Бедна в смисъл на незначима, не без кинти. Всеки вижда в нея нещо, което го прави нещастен, и затова героя за нула време остава без приятели. Никой не иска да вижда провалите и тъгите си, надничащи над рамото на друг.
– Езерото ми е като огледало и всеки вижда само себе си. А и си имам колкото щеш приятели – възрази Тони и сложи край на спора.
Хоацинът – красива, елегантна птица, бе единственото живо същество покрай езерото. Дори и Тони не знаеше откъде се е появил, но се разбираха перфектно. Понеже нямаше нито едно растение, птицата или летеше ниско над земята по цял ден, или се излежаваше на слънце през топлите месеци. Пролетно време – както бе сега, хоацинът се къпеше често и разточителните му бани бяха повод за спор между него и Тони.Един ден с Кало мързеливо играехме сантасе. Тамън имах дама и поп от коза, придружени от асо, когато Тони звънна отдолу.
– Усещам нещо ново покрай езерото! – избърбори той, запъхтян от тичането по стълбите. – Все едно някой ме боде лекичко по гърба.
С Кало учудено се взряхме в езерото. Хоацинът чоплеше земята замислено, но червеното му око веднага ни фиксира.
– Какво става?
– Тук никне нещо – изграчи той и посочи с крака си земята, където чоплеше. По гладката повърхност се виждаха наченките на някакво растение. – За пръв път виждам подобно чудо.
– Неприятно ли се чувстваш? – попитах Тони, но той поклати глава. – А ти? – обърнах се и към хоацина.
– Не мисля. Просто ми е странно.
– Е, може пък да е за добро.
Сега като се връщам назад ми се иска още в този ден да бяхме изкоренили хризантемите, които бяха започнали да никнат. Хоацинът да ги беше изкълвал, езерото да ги бе удавило, каквото и да е. Макар че именно сега съм най-наясно, че хризантемите нямаше да умрат от нищо. Никаква стихия, никакво животно, никаква сила нямаше да успее да ги откъсне от земята около езерото на Тони. Защото той бе влюбен.
Нито той, нито ние разбрахме за това още известно време. Едва когато хризантемите вече бяха стигнали половин метър, любовта му се разгърна – буйна, неудържима, всеобхватна и за жалост, невъзможна. Момичето, което бе посяло цветните хризантеми, бе случайност, разминаване на два свята по малките, но безкрайни улици на София, и Тони не го видя никога повече. В идните седмици издирвахме, пускахме обяви, говорихме с приятели, познати и непознати, но от момичето с рижави коси нямаше и помен. Може би живееше в друга държава и бе дошла при семейството и приятелите си за седмица-две, или пък може би не беше българка въобще?
Каквато и да бе причината, Тони бе съкрушен. Хризантемите завземаха земята около езерото и хоацинът постоянно се оплиташе в тях. Птицата ги кълвеше ожесточено, но дори да убиеше някое цвете с клюна си, след няколко часа то отново израстваше магически. Езерото започна да пресъхва, чудото на платото на гърба на пухкавия ни приятел се превърна в оголен, завзет от жестоката цветна красота на хризантемите пейзаж.
– Все едно гледам Клоуи от “Пяната на дните” и нейната водна лилия – тъжно отбеляза Кало, слагайки компрес на трескавия и стенещ Тони. – Но ти не си болен от туберкулоза, приятелю. Болен си от любов.
Сърцето ми се късаше да гледам Тони така, но нямаше какво да направя за холерата на духа му. Водихме лекари, но те само поклащаха глава и напускаха с наведени, угаснали очи. Ясно беше какъв е единственият лек за състоянието на пухкавия мъж. Хоацинът умря две седмици по-късно. Намерихме тялото му удушено от стъблата на хризантемите, станали вече метър високи. Приятелят ни се обезводняваше със страховити темпове. Плачеше постоянно и страдаше от най-жестоката холера, нямаща общо с диария или повръщане, а с изливане на безкрайната тъга, която той имаше в себе си. Маркес бе писал, че любов може да има по време на холера, но бе забравил да уточни, че любовта сама по себе си също може да бъде холера.
Езерото пресъхна, но постоянното сълзене на меките очи на Тони не спря. Единствената промяна бе, че сега изпод ноктите му започнаха да никнат листа на хризантеми – един неумолим, магичен валс на многоцветните листа, съскащ с жестока музика из коридорите на ума ми.
Приятелят ни умря тихо в една нощ, докато аз уморен спях на дивана, а Кало бе отскочил до денонощната аптека за лекарства. Тогава за пръв и последен път видях ироничният и нахакан брадат литератор да плаче по такъв начин. Хлиповете му бяха гневно земетресение от скръб, а очите му изливаха не езеро, а океан върху изстиващото тяло на Тони.
На погребението присъстваха отбран брой хора. Никой не носеше цветя. Нямаше и нужда. Истинската любов, казвали романтиците през вековете, е вечна, колкото и да се гледа скептично и цинично на подобно схващане. Наченките на цветя навсякъде по и около гроба на Тони бяха започнали израстването си от момента, в който го положихме там. Мразех ги, ненавиждах ги с цялото море на сърцето си, но в този момент изпитах някакво особено успокоение. Спогледах се с Кало и видях в очите му същото.
– Поне не е била безсмислена – тихо каза той, взрян в бъдещите хризантеми.
– Има ли въобще безсмислена любов?
– Знам ли – сви рамене Кало и си позволи крива усмивка. – Единственото, което знам, е, че тази любов не е била безсмислена.
Първата хризантема подаде червеникава глава и погледна нагоре към слънцето.

Alex Prachthauser

Our blood and our sweating, they are both salty, almost exactly like the water from the sea is salty. We carry oceans inside of us, in our blood and our sweat. And we are crying the oceans, in our tears.” Shantaram

Алфонс Муха – бледият чех на ар нуво

Не е нужно да сте скитали из Чехия, за да сте се запознали с Алфонс Муха. Но пък чешките сувенирни магазини и улични плакати могат да ви проведат един бърз курс на запознаване в случай, че нямате никаква идея кой е той. Именно така се запознах и с вече един от най-впечатляващите (макар и не толкова разнообразни) художници, чиито творби съм разглеждал.

Роден през 1860 година в Иванчице (малко градче с текущи под 10 хиляди жители в Южноморавския край на Чехия), Муха израсва с любов към източноевропейски фолклор и религиозни традиции, като обръща и особено внимание на славянските обичаи и култура. Последното донякъде е и плод на про-немската пропаганда по времето на династията на Хабсбургите, на която Муха дава отпор. Образователната система често се е оказвала непоносима част от битуването за много творци през вековете и художникът не прави изключение – така и не завършва местния лицей в Бърно. Отношенията му с пеенето също не процъфтяват и преди пълнолетието си той напуска катедралния хор, в който е участвал години наред.
Сблъскването със зрелостта дава е под формата на чиновническа работа, която той съвместява с уроци по рисуване. Вярно на елитарните и консервативни правила на академиите по изкуство, ръководството на Художествената академия в Прага отсича, че Муха е некадърник (т.е. “лишен от талант”) и не го допуска в редиците си.

1


Постер за комедията “Amants” от 1895 година. Изображение от Alphonse Mucha Estate-Artists Rights Society (ARS)

Ще пропусна множеството други биографични елементи и ще отбележа само два много важни такива за популяризирането на Муха и развитието му като творец.
Единият е факторът граф Карл Хан-Беласи, който наема художника с цел възстановяване на многобройните стенописи в замъка “Хрушовани Емахоф”. Муха си свършва работата неотразимо и Хан-Беласи му става официален покровител, което впоследствие позволява и до следването на чешкия художник в Мюнхенската художествена академия.
Вторият фактор е постановката “Жизмонда”, за която Муха е нает да изработи плакат. Чехът никога не се е занимавал с подобно нещо и представя нестандартна трактовка на заданието – тесен и висок плакат (каквито параметри между другото остават и знакови за него след това), с бледи, бели тонове, вместо ярките и удрящи окото цветове и агресивен стил на другите художници по негово време. Актрисата Сара Бернар, напук на недоволните отзиви на критиците, се влюбва в плаката, и подписва шестгодишен договор с Муха.
От тук трамплинът за Муха е готов. В края на 19 век той става част от истерията на стила ар нуво, доразвива таланта си, и изгражда един стил, който няма как да бъде сбъркан. В платната и рисунките му неизменно присъстват млади жени в оскъдни, ефирни дрехи в бледи цветове, с изключително дълги коси, често и с ореоли или друг отличителен символ около главите им. Муха залага на обилното присъствие на цветя и орнаменти (най-вече камшиковидни криви).

Чехът не е истерично популярен и дори към края на живота си по-скоро се брои за художествено остарял от критиците, но пък завещанието му се радва на периоди на съживяване на XX век. Каквото и да си говорим, Муха няма да е от ранга на Модиляни, Пикасо, Дали и други по-скорошни супер известни художници, но далеч не е лишен от чара си. Може би неправолинейното му възприемане от публиката всъщност допринася за обаянието на неговите произведения.

БОНУС: Малко смесица между Муха и сериалът “Game of Thrones” с героините от него, нарисувани в стила на чешкия художник.

ミュシャ2

Рибните неволи на господин Хесе

Господин Хесе никога не бе смятал, че ще има проблем с рибите. Да, вярно, беше мразил съботите, в които баща му го бе взимал със себе си на лов за риба и малкото момче бе задължено да ходи. Ненавиждаше разплитането на кордата, набучването на червеи на кукичката, стоенето на едно място, докато баща му явно се забавлява. Но това бе в миналото и оттогава господин Хесе имаше само един досег с рибите – като ги ядеше пушени или пържени, вкъщи или в някой ресторант.
Неговата безрибена идилия продължи до една майска сряда сутрин. Господин Хесе си пиеше съвсем спокойно кафето и си тананикаше с усмивка, докато от устата му не паднаха няколко рибени люспи право в чашата с топла течност. Той загледа сребристите парченца изумено и бързо ги махна с показалеца си. Избърса пръста си в бяла салфетка и тамън да отпие, се случи същото. Мъжът отиде до огледалото, отвори уста, за да види дали няма нещо в нея, но тя изглеждаше като една съвсем обикновена човешка уста. Само езикът му бе пожълтял леко от кафето. До края на деня не се случи нищо по-особено и рунтавите вежди на господин Хесе отново заиграха весело като черни гъсеници, а очите му заискряха с предишното доволство.
Хесе отиде на психоаналатик след втория път, който беше далеч по-срамен. Облечен в хубавия си бежов костюм, той пиеше съвсем спокойно червено вино в изискан пиано бар. От лявата му страна се бе разположила не красива, но приемлива дама на неговите години. Господин Хесе бе сладкодумец още от малък и не му бе трудно да предизвиква женския интерес. Точно в най-сюблимния момент обаче – този, в който два чифта устни пърхат внимателно един към друг, люспите отново започнаха да валят от устата му. Дамата немного дамски изпищя и му удари шамар, а господин Хесе бе изхвърлен от бара.
– Дали не е нещо от стреса, докторе? – попита той смутено.
– Не съм чувал за подобен случай, господин Хесе. – още по-смутено му отговори психоаналитикът. – Хората проявяват какви ли не симптоми от нерви, но никога не съм виждал някой да ръси рибени люспи от устата си.

След като науката не му помогна, господин Хесе реши да прибегне до езотериката. Не вярваше във врачки и знахари, но бе толкова притеснен, че пренебрегна пренебрежението си към тях. Леля Алана – старица с гърбав нос и телешки очи, му заяви, че в него има риба. Тя се била скрила някъде из тялото му и докато не я намерел, нямало никакъв шанс люспите да спрат да падат от устата му. Господин Хесе помисли няколко дни и реши да пробва нещо.
– Искам най-добрия ви частен детектив. – каза той пред младото момиче с много бенки по лицето в една агенция.
– Но това е господин Ман! – възкликна тя. – Ще ви свържа веднага.
– Съпруга, приятел, сътрудник? – въпросително вдигна вежда господин Ман, когато се появи. Както всеки уважаващ се детектив, той пушеше цигара дори на закрито. Палеше си я със Zippo.
– Проблемът ми е с една риба. – уточни господин Хесе. – Трябва да я намерите по някакъв начин.
– Риба? – всмукна замислено господин Ман срещу него. – Ако не е в аквариум или в магазин, къде може да е една градска риба?
– В мен, но понякога сигурно излиза. Искам да следите мен, и чрез мен да стигнете до рибата.
Детективът се замисли и прие. Докато господин Хесе спеше, той правеше снимки, за да се знае дали рибата излиза от него. Ман въобще не вярваше, че има риба, защото според него рибите наистина бяха или в аквариум, или в магазин, що се касае до градската среда. Господин Хесе пък се изнервяше, защото рибата явно разбираше за какво става дума и се криеше доста добре. Нито веднъж не изръси люспите си през устата му, докато господин Ман го следеше.
– Не мисля, че има смисъл да продължаваме, Хесе. – обви се в цигарен дим един ден потайният детектив. – Или рибата ти е много хитра, или просто я няма.

Господин Хесе ядно заплати парите и запсува наум и рибата, и господин Ман, който се мислеше за многознайко. Два дни след това отново започна да ръси люспи. Отчаян, той реши да прибегне до най-крайната мярка – да опита да говори със самата риба.
“Защо го правиш?”, мислено я попита той. Не очакваше отговор от нея, но бавните, хлъзгави думи потекоха по реката на мислите му.
“Какво да правя?”, отговори рибата за негово изумление.
“Стоиш си в мен и ръсиш люспи, как какво. Пречиш ми да живея нормално!”
“О, боже. – разплиска се рибата. – Аз пък как не съм разбрала. Как се казваш?”
“Господин Хесе.”
“Приятно ми е, Скумрина. Много съжалявам за неудобството. Тук е малко по-сухо, отколкото е полезно за мен. Затова се отлюспвам от време на време, но въобще не предполагах, че предизвиквам такова неудобство.”
“Има ли как да оправим нещата?” – попита господин Хесе. Той бе изумен както от факта, че говори с рибата в себе си, така и от просветлението, че тя всъщност е една доста учтива риба, която не му желае злото.
“Естествено. Пий по шест литра вода всеки ден. Така ще се хидратирам както трябва и няма да имаме проблеми.”

Скептичен отначало, господин Хесе откри, че животното бе напълно право. Проблемите му спряха и той заживя по старому. Нещо повече – сега разполагаше и с  интелигентен събеседник. Рибата му даваше съвети, подкрепяше го в начинанията му и стана много близък негов приятел.
“Недей да плачеш. – зауспокоява го рибата един ден. Тя бе вече прекалено стара и взимаше последните си капки живот. – На мое място ще дойде друга и тя също ще ти е от полза.”
“Но аз искам теб!” – хлипаше господин Хесе безутешно.
Без рибата си господин Хесе изпадна в тежка депресия. По навик пиеше шест литра вода, ровеше вътре в себе си, но без успех. Докато един септемврийски вторник следобед от устата му не паднаха няколко люспи, право в млякото му с какао.
“Здравей.” – пресегна се той и усети как поздравът му отекна по люспите на някакво хлъзгаво тяло.

FISH_by_rei_i

Под маслено зелено слънце

– Като малък обичах да препикавам всяка пряспа сняг, която ми се мярваше пред очите. – заявява Некане. – Всяка пряспа, без изключение.
– Доста пикня ще да си имал в мехура си. – отбелязва Долорес. – Или малко преспи в града ти.

Оставям ги да се заяждат на воля, без да вниквам в разговора им. Вместо това затварям очи и си представям тавана. Според Некане той е на двайсетина метра нагоре в мрака. Долорес ги изчислява на петдесет. За мен истината е, че таван няма, а стаята ни е остров от материя сред море от антиматерия. Въпреки това затварям очи в някои от нощите и си го визуализирам. Може би е стандартен бял таван, пропукан на места, с четири дребни изпотрошени лампи или пък угаснал полюлей по средата. Или пък църковен таван със светци или изображения на библейски сцени, ангелите с ореолите над главите им и всичко друго. Много рядко си го представям като катранена течност, все едно човек е излял литри кока-кола върху пода си и е обърнал модела така, че подът да стане таван.
– Какво значение има какво си препикавал, като сега дори не смееш да излезеш?
– Има. Точно ти ли ще ми говориш за излизане? – изсмива се хапливо Некане. – Доколкото си спомням, така и не намери врата за навън. Аз поне знам къде има пролуки, ако не друго.

Ако таванът ни е целият в кока-кола, замислям се, все някога щеше да прокапе. От друга страна обаче дори когато вали – ако съм намерил прозореца да погледна навън, таванът не капе. Може би между него и нас има мрежа, попивателна хартия, някаква материя, която да ни защитава от всичко, което може да нахлуе отгоре върху ни. Така, както вратите и прозорците ни предпазват. Има само едно нещо, което знам, и това е, че навън е опасно. Карн намери за себе си вход към някакъв двор. След известно време – час, ден, седмица, няма значение, се върна побъркан, с лиги около устата, със стъклен поглед. По-късно намери друга врата и така и не го видяхме отново.
Затварям си очите отново и си представям как плувам в колата. Тя е лепкава, кожата ми става на мехури от нея, самият аз се газирам и тялото ми олеква. Отскачам от попивателната хартия над нас като от батут, пробивам океана от своята вече сътечност, и излизам навън. Облаците са яркочервени и скриват половината от маслено зелено слънце. Отправям се натам, ръсейки мехури наоколо. Първият облак ме поглъща, но успявам да се отскубна от него и го правя кафяв, смесвайки катранения си цвят с неговото червено. Вторият не посмява да ме докосне, видял силата ми. Вятърът е утихнал и спокойно пуши цигара на голяма поляна под зеленото слънце. Маха ми с ръка, когато минавам пред него, и аз отвръщам на поздрава, разпръсквайки малко капки из небето. Издигам се все повече и повече, въздухът се сгъстява и започва да става мокър, забавя движението ми. Облаците явно искат да ми попречат да стигна до слънцето, което вече преминава в аквамарин и ми се усмихва предпазливо. И него го е страх от пухкавите му стражи, затова действа предпазливо. Започвам да късам парчета от небето, за да се изкача нагоре сред вече сгъстената течност на атмосферата.

– Ставай! – изръмжава Некане и осъзнавам, че ближе с острия си език лицето ми. Усещам леките порязвания на местата, където ме е близал повече, отколкото е нужно. – Беше тръгнал да се издигаш към тавана.
– То ме чака…
– Кое те чака? – присяда до нас и Долорес. Кафявите ѝ очи се присвиват внимателно. Все още е тук от скоро и не е намерила нито прозорец, нито врата. Всяка податка е ценна за нея.
– Слънцето. Мастиленозеленото слънце след червените облаци, очаква ме. – поглеждам сърдито Некане. – Защо ме събуди?
– Не трябва да ходиш там. Опасно е.
– Ти пък откъде знаеш. – разфучавам се и отново лягам на земята, кръстосвам ръце и затварям очи.
Некане ме удря от лявата страна на лицето ми и пуска още две прорезни рани с ноктите си.
– Защото аз съм го създал. – Долорес го поглежда въпросително и той обяснява. – Голяма част от изходите от тук са създадени от кошмарите и страховете на някои от нас. Ако избереш някой от тях, просто няма да оживееш и ще останеш затворен там вечно. – той се обръща към мен. – Масленото слънце е хищник и изсмуква всичко, освен костите ти. Тях ги хвърля на облаците, които добавят кокалите към телата си. Нарочно са кръвожадни, за да мислиш слънцето за спасителна крайна цел. Ако всички бяха приласкаващи, веднага щеше да се усетиш.
– Не съм вкарала тук нито един свой кошмар. – възразява Долорес. – Иначе щях да знам.
– Никога не знаеш, докато някой не ти каже. Затова ако видиш мен или Сеа да се унасяме или да тръгваме нанякъде, питай какво виждаме. Така изгубихме Карн, защото не внимавахме.

Стоя и се опитвам да направя така, че отново да съм течност, която да се просмуче през тавана. Очите ми са отворени, за да не ме видят Долорес и Некане, на външен вид го придавам все едно слушам активно разговора им. Не се получава и с неохота се отказвам. Сега на свой ред следя двамата в случай, че някой от тях тръгне нанякъде. Тишината е лепкава като тялото ми в онзи полусън и никой от нас не я нарушава.
– Виждам нещо. – промълвява след малко Долорес и става. С Некане задържаме ръцете ѝ за всеки случай.
– Какво е? – пита я Некане.
– Кръг. – тя изхриптява. – Кръг в болнава жълта светлина, в центъра му виждам връв от мастило. Кани ме…нещо ме кани да скачам на нея, както се скача на въже.
С Некане се споглеждаме. Стоим тук от седмици, месеци, или години – няма значение, и никой не е виждал това. Нито Карн, нито Мизасу, нито Волод, или който и да е от другите, които се загубиха. В съседната стая Грас и Пенолия се размърдват, чули думите на Долорес. Трек пробива стената с оплешивялото си теме и също идва, а тухлите се затварят след него.
– От всички нас точно тя… – отбелязва с тъга той. – След като оживях от два тавана и три врати, точно тя…
Долорес започва да се върти в ръцете ни, опитва се да се изскубне от хватката. С Некане си кимаме един на друг и я пускаме, а тя се затичва към кръга, видим само за нея.
– Точно тя… – повтаря Трек.
– Явно така трябва. – сопва му се Пенолия и уморено разтърква очи. – Какво, по-добре ли е да види ръцете ти с челюсти, че да я разкъсат?
Смътно си спомням как избягах от този кошмар на Трек с помощта на присъстващия тогава Карн. След това въздъхвам завистливо, когато Долорес изчезва от помещението. Другите си тръгват, а Некане се умълчава и изплезеният му ръбест език трепти насам-натам.

***

Жената въздъхва уморено, когато лекарите вадят посинялото бебе от нея. Една от сестрите идва и милва внимателно мокрите ѝ от пот къдрици, паднали върху очите.
– Живо ли е? – немощно пита майката през сълзи, болка и коса.
– Най-хубавото момиченце, което съм виждала. – отговаря сестрата.
И двете заплакват от радост в болничната светлина.

we_live_as_we_dream_alone_by_Basia_AlmostTheBrave

“We live as we dream – alone” by barbarasobczynska

Вярата има 32 зъба

Все още вярвам
и тази вяра, тя е
катран в езерото на ума ми
дим през мъглата на очите
мръсен облак, тялото си проснал
върху бледите рамене на звездите
тя е гняв, и радост, и срам
тя е мед, и ангина, и кръв
клокочещи из корена на устите.

Все още вярвам
и ръцете ми не спират
те ще пишат и ще
крещят и ще крещят
дори да останат нечути
дори да остана без плът
дори оста на тялото ми
да се пропука и строши –
дори тогава из вените ми
този обречен глас на вярата
ще ехти, ще трепти, ще звучи.

Впивам лапи в стоманения прът
с който ни бият през ден
с който човека го родиха
уж да е свободен
ама в клетка метър на метър
да си остане заслонен
и блъскам, и блъскам
и хапя, и хапя като псе
ще хапя, защото вярвам
и защото хапя ще вярвам
и някой ден
най-сетне ще сме.

Поздрави от баските бедра

Виждах я точно за месец всяка година. После я обичах два месеца в съзнанието си, след което успявах да я забравя до следващото лято. И така година след година, всяка година от завършването на гимназията до лятото на 24-тата ми годишнина.
Казват, че средиземноморските жени били леко трътлести, гъркините повече от италианките или испанките. Честно казано, нямам идея. Мирея може би бе леко трътлеста, но няма как да преценя точно. Вероятно защото бе от смесен брак – майка ѝ българка, бащата – испанец. Живееше в провинция Араба, в Страната на Баските. Градът винаги го забравях, защото беше нещо сложно, смущаващо мозъка ми със своята латиноезична плетеница от звуци.
Покрай нея обаче научих доста за баските и техния бит, за цялата палитра на обичаите и светогледа им. Когато идваше, Мирея винаги си подготвяше кратка презентация, и така разбрах за терористите от ЕТА, за колите-бомби и за атентатите с десетки ранени. Разказваше как дядо ѝ е бил отвлечен от тях и за трудните и страховити времена в плен на екстремисти, които искат да отцепят провинцията от Испания.
Не всичко обаче бе толкова кръвожадно. Понякога тя ми танцуваше типичните баски танци, или пък ми говореше на баски, внимателно очертавайки разликата между него и традиционния испански. Разказваше ми баски приказки. Даже веднъж ми меси традиционен за нейното селище хляб. Научих неговите съставки с еднаквата лекота на знанието, че Страната на Баските представлява 1,4% от територията на Испания със своите 7200 квадратни километра.

Когато дойде това лято, нещата за мен не бяха много наред. Бях се барикадирал в квартал „Витоша” от две седмици, не си вдигах телефона, не се виждах с хора. Дори щорите бях пуснал, за да не надничат хората в апартамента на първия етаж, който дори не бе мой. Една приятелка бе заминала за Унгария и се възползвах от възможността да съм сам със себе си и размислите за своето купесто-облачно бъдеще.
На 24 години бях прекъснал два пъти бакалавър – веднъж софтуерно инженерство, друг път – режисьорство. Сега исках да уча португалска филология. В знак на протест напуснах и работа. С две думи, беше средата на юли, и аз без работа, без образование, без каквато и да е яснота относно себе си, пиех минерална вода по цял ден и вяло омитах по някой и друг сандвич, за да залъжа съзнанието си с поне една победа.
Два часа след като бе звъннала да пита какво правя, Мирея акостира при мен. Тъкмо излизах от супермаркета с торба домати, краставици и макарони, и тя слезе от оранжевата кутия на автобус 94.
– Изглеждаш тоолкова смачкано, Муфи. – целуна ме тя по бузата.
– Не се ли радваш да ме видиш? – попита малко уплашено с падането на тъмнината, докато си правехме салата. Немирен кестеняв и къдрав кичур постоянно се шмугваше през затвора на ластика и тя раздразнено го раздухваше.
– Не е това. Просто не съм общувал с хора от известно време. Трябва малко да влезна в ритъм.
– Проблеми?
– Обичайното.
– Пак прекъсна? – кимнах. – Каква ни е целта този път?
– Португалска филология. Ама напуснах и работа.
– Предполагам нямаш подсигурено друго място. – поклащане на глава. – Плащаха ти добре, нямаше проблеми с колегите. Защо?
– Задушавах се. Все едно…Все едно някой хвърляше върху мен родопско одеало – така, както сме лятото, и ме завиваше под него. Сещаш ли се?
– О, Муфи…
С малки изключения, Мирея остана у нас седмица. Опита се да ме изведе насам-натам, но на втория ден се отказа и се вписа в асоциалния ми бит. Това най-вероятно бе още една причина да я обичам – толкова лесно се адаптираше към ситуациите. За разлика от мен и моята адаптивност на скален масив. Едва допреди няколко дни бе кръстосвала плажовете на Гърция и планините на България и ето, че сега се стационираше с удивителна лекота.
– Знаеш ли, станах лесбийка. – каза тя една вечер, дъвчейки праскова. – Дори не знам как стана, но ето – една вечер заспах и на сутринта вече не ме привличаха мъже.
– Да не си сънувала нещо промиващо мозъка? – не ме заболя, защото така или иначе и на двама ни бе ясно, че няма как нещата да станат между нас. Разстоянието бе само един от факторите за това. Ако трябва да сме честни, фактът, че я обичах само три месеца в годината, също бе показателен за заблудата ми по онова време.
– Знам ли и аз. – сви рамене тя. – Толкова беше странно. Стана в началото на пролетта, края на март месец.
– Успя ли да хванеш улов?
– Четири. – вдигна пръсти тя и облиза показалеца си от прасковения сок. – Знаеш ли, никога не съм си давала сметка колко различни са вагините на жените. Срамните устни, окосмението, или пък като са избръснати – гънките на кожата, после – дали свършват или не, как свършват, ако свършват…
– Цял учебник по анатомия, предполагам.
– Ами! А ти?
– Ами аз?
– Още ли…? – тя се запъна, притеснена да не нарани самочувствието ми от това, че съм девствен на 24. Аз нямах проблеми с това и просто кимнах. Мирея замълча и разговорът замря, докато гледах поредица на „Би Би Си” за пустините, а тя четеше Ноам Чомски. Като гледа кадрите на лъвове в прайда се замислих за навика ѝ да ме нарича галено на Муфаса, бащата на Симба от „Цар Лъв”, филмът, който и двамата обичахме най-много като малки.

Един ден преди да си замине, когато сумрака падаше върху улицата и фаровете на колите блещукаха, Мирея влезе в хола трескаво.
– Не става така, Муфи. – отсече Мирея, и преди да попитам как точно, тя започна да се разсъблича.
Дори за сезонно влюбения, времето се вакуумира и спира в ситуации като тази. Затова миговете между влизането ѝ в хола, оставянето на речника, и тайния ритуал (доста бърз в реалното време навярно) на събличането ѝ ми се губят. Малко по-късно продължавах да лежа на канапето, макар и леко приседнал, и се взирах в първата вагина на живо, която виждах. Пъстрите очи на Мирея следяха внимателно реакцията ми със смесица от сериозност и насмешливост. Интимността на момента се наруши когато осъзнах, че щорите не са спуснати – всеки, който бе по-наблюдателен, щеше да види едно голо младо момиче точно до прозорците на първия етаж. Рязко станах и започнах да ги спускам, а Мирея се изчерви цялата.
– Нали…лесбийка? – попитах.
– Тази вечер може да си позволя изключение от правилото.

Така спрях да бъда девственик на 24 години с момичето, което обичах за три месеца на година. Впрочем, тогава спрях да я обичам, и нещата между нас тръгнаха още по-добре. Бъдещето постилаше мъглите си и вдигаше роклите им постепенно.
В началото на есента щях да взема решение и да се откажа от португалската филология в името на режисурата. През ноември щях да си намеря работа. Две години по-късно щях да работя с водещи европейски артисти. Пет години по-късно щях да се оженя за словенка (след достатъчно на брой афери с жени от всякаква националност и с всякакви външни белези на вагините). Седем години по-късно щях да пропътувам болезненото разстояние между Франция и Испания – толкова малко уж, а всъщност толкова много, за да положа глава и прегъна колене пред гроба на Мирея.
Катастрофата, щяха да кажат, не е оставила нищо от нея. Нямаше да ме интересува. Щеше да има толкова много от нея в мен, че щях – при желание, да мога да го разпилея по всяко късче земя на Страната на Баските. Но нямаше да го направя. Вместо това щях да го запазя в себе си, и когато няколко години по-късно синът ми се появи на бял свят, щях да го науча на призрака на една култура, която ме направи мъж.

Basque_Country_by_ZookTDribit

Basque Country by ZookTDribit

Чернокожото момче, което стана художник на лекарства

В нощи като тези той сяда, пие два парацетамакса, и започва да рисува лекарства. Първият го изпива на екс, хапчето едва докосва езика му, подето от водата. Вторият се заиграва по бледочервения до розовеещ орган, горчивата му тръпчивост удря рецепторите и оставя вкус на измита плесен, на приплъзнал се мухъл. Оставя го там, докато не нарисува три медикамента. Тогава става, отива до близкия шкаф, изважда пакет с бял Rittersport с цели лешници, отчупва две блокчета и ги оставя на езика си като хапчето преди това. Скъсва листчето и прерисува отново първите три хапчета, вече видимо по-добре от първия си опит. От горчилката през сладникавостта до мъдростта – така го е учила майка му.

В нощи като тези той си спомня и за нея, и за баща си, чернокожите имигранти, пребити до смърт преди пет години в Берлин. Тъмна улица – като кожите на родителите му, тъмни мисли в белите обръснати глави на шестте немеца, крещящи „Fick dich, du Neger”, и много, много други неща, докато пребиват със стоманени прътове четиресетгодишният лекар Отиено и фармацевтичната работничка Дайо. Естествено всичко това се разбра в последствие – всички детайли около случилото се, обвиненията, наказанията. Четирима от скинарите се отърваха, двама ги осъдиха на по десет години – и това беше.
Името на баща му значеше „роден в нощта” на луо, на езика на различни хора, ширещи се от Южен Судан до Етиопия, от Уганда до Кения и Танзания. Име, зарито сред традициите на чернокожите, пропълзяли от нищетата на Ада на земята – Африка, в една от най-обещаващите европейски държави.

Очиенг рисува лекарства, и често в тях се прокрадват черни петна по теметата им, бели рани по коремите им, болка в очите и гняв из устите. Те не са продукт, чиято единствена цел е да цери хората, да ги излекува от настинка, от вирусни инфекции, от рак или от СПИН, от свински или птичи грип. Те са самостоятелни същества, и в рисунките на Очиенг – „роден с изгрева на слънцето”, те се борят с живота в изградения от него свят, обичат се, скърбят, бият се по улиците, убиват се, раждат се и раждат сетне други. Накратко – те са хора.
Кетопрофенът и Ксанаксът стоят един до друг – първият е като упоен, с шишкаво, бледо тяло и подпухнали розови очи, с топчест нос и нулево лицево окосмение, а вторият – изпит, изсъхнал, съсухрен, с жълтеникави очи и хилави ръце, 25 милиграмовият алпразолам се лашка в прозрачния му стомах . Вървят по пешеходна пътека, а от другата страна ги чака Суботексът с неговия вечен строг поглед и мускулесто, стройно тяло, лъскава коса и смолисти бакенбарди – бупренорфинът му помага да е вечно жизнен, готов за предизвикателствата на живота, никога приласкан от хероина и от опиатите. Зад него се вижда зала за боулинг, и на всеки видял рисунката ще му стане много ясно кой ще победи в надпреварата между тримата.

Очиенг скицира набързо зданието и оставя трите си сегашни герои там. На листчето, което се вижда наполовина под това му творение, други лекарства правят секс под завивки с макове, а на телевизора пред леглото им обло оранжево хапче рекламира някакъв миксер. Тези две рисунки са достатъчни за вечерта и са напълно отговарящи на критериите му, за да бъдат добавени в папката с другите, но на Очиенг му се рисува още.

Убийството на родителите му активизира немалка част от близо 70-те хиляди чернокожи имигранти в Берлин. Демонстрациите прихванаха и из по-либералните общности в страната, като си спечелиха за още по-лют враг консервативните жители на града. Организаторите им пък получиха някоя и друга смъртна заплаха от местни и национални нео-нацистки организации. Очиенг отказа да участва в недоволството. Беше на 17 тогава, възраст, в която би трябвало да възстанеш срещу несправедливостта – особено когато родителите ти са били убити от нея. Но той не желаеше да прави каквото и да е. Приютиха го познати на техните, и той се затвори в тази капсула на своето съществуване. Водиха го по терапевти, но без никакъв успех – според тях момчето си беше добре, а и услугите им се оказаха прекалено скъпи за джоба на приемното семейство на Очиенг, така че с това се приключи за по-малко от два месеца. С вълната от недоволство и реформите наужким, които бяха обещани от правителството, пък се приключи след четири завъртания на месечния календар. Да, направиха каквото можаха – все пак немците имаха огромен комплекс от миналото си, но то далеч не бе достатъчно.

А Очиенг започна да рисува все по-трескаво и по-трескаво. Започна да чете учебници, статии в интернет, всичко, свързано с лекарствата и фармацевтичната индустрия. Сабрил, Баклофен, Ганцикловир, Макродантин, Офлоксацин, Зовиракс, десетки, после стотици, и най-накрая – хиляди имена в каталога на изранения му ум.
Но ако неговите лекарства съществуваха в своя паралелен свят, без да лекуват който и да е, то тази алтернативна вселена започна да лекува него. Да запълва празнините в живота му, безперспективността на имиграцията, с която родителите му се бяха преборили приживе, за да работят нещо по-добро – но която все още бе впила зъби в приемното му семейство, да му дава воля и желание за борба, да съшива счупените частици на едно разпарчетосано младежко съзнание.

В нощи като тези, когато леля и чичо Нвосу ги няма, и той е сам в мрака, а небето се гърчи като полужив червей в тъмата, той рисува лекарства. И лист по лист, парацетамакс след парацетамакс, блокче след блокче шоколад, пристъпва плахо към момента, в който ще нарисува своето най-велико платно. Той е близък – този момент, усеща го на върховете на пръстите си, омазани с химикалка, на върха на езика си също – гърчещ се между произвола на вкусовите усещания.
Когато стигне до този хлъзгащ се момент, Очиенг знае, че ще измисли лекарството, което ще изцери човека от неговата безчовечност, от предразсъдъците му, от желанието да доставя болка на другите, да извлича сладост от тяхната горчивина.
С тази мисъл в нощи като тези, чернокожото момче прибира листата в общото им легло, гаси лампата, гаси и умореното, мътно небе, събирайки пердетата като в поклон на прашасала сцена. След това заспива и сънува птици, които вместо маслинови клонки за мир, носят хапчета в човките си.

Puffins_n_Pills_by_Kayla_Noel

Puffins ‘n Pills by Kayla Noel

Михаела решава да не умре (но би убила Коелю)

Ако още някой шибаняк реши, че след като си свършиш работата с него, може да си говори с теб, ще преминеш на жени. Вярно, жените доста рядко търсят проститутки (а ти със сигурност не си чувала за такива случаи сред колежките си), но поне ще ти се спести тази сълзлива псевдо-сантименталност. Бизнесът си е бизнес и няма нищо сантиментално в него. Да ти платят само, за да си говориш с тях – добре, тогава става горе-долу. Лошото е, че по-голямата част от клиентелата са сринати от средната възраст мъже, разочаровани от работата, от брака си, от жена си, от децата си, от самите себе си. От живота си. Ти си имаш достатъчно проблеми, за да си гола сламка на обличащ се удавник с провиснала пишка. Предпочиташ да го обработиш, да не му слушаш проблемите, и после да се разотидете кой откъде е.

– Коелю е виновен. – изпуфтява Сами, когато ѝ споделяш поредния подобен случай. – Бях му чела някаква книга с курва, която преоткрива любовта или нещо подобно. То не са изповеди, не е сантименталност. Отвратителна работа.
Когато обаче заявяваш, че би намушкала Коелю, и я питаш защо като е била толкова зле, Сами я е изчела цялата, тя замълчава и набързо пали цигара. Явно е, че всъщност се надява за подобна глътка спасение като на героинята там, но сантименталното рядко оцелява извън мекото пространство между кориците на книгите. Не я човъркаш и запалваш и ти цигара.

Ако трябва да сме честни, може би западните проститутки са по-различни от тукашните. Вярно – внасят източни момичета, но сигурно условията са поне малко по-различни. В Холандия, в САЩ, в Германия. Дори българските автори често пишат за чужди проститутки, а не за родните. В крайна сметка, какво точно вдъхновяващо може да се намери в курвите по „Петте кьошета” в София, където ти и Сами преди време също сте кибичили? Всяко място е екзотично, щом не е тукашно. Сами ѝ е говорила и за друга книга, която харесва повече – „Светът според Гарп” на Джон, или пък беше Джош Ървинг, или пък беше Еруин? Не си спомняш. Важното е, че в този роман също е имало проститутки и те са изглеждали далеч по-бляскави – дори и да е в ума на писателя, от задушливия ад на София.
Спираш потока на мисълта си преди да станеш като мъжете, които така ненавиждаш, и облягаш крака на стола срещу теб.
– Дали можем да излезем от всичко това? – все пак питаш Сами.
– Ти – да, Мили. – изпуфтява тя. – Аз съм прекалено стара вече. Скоро ще се мятам на тираджиите за свирка срещу пет кинта и няма да има какво друго да правя. Освен евентуално да се хвърля от някой мост. Ама ти си млада, можеш да започнеш на чисто. Да отидеш някъде в чужбина, да запишеш в университет, да си създадеш семейство. – колежката ѝ зарейва поглед нанякъде през дима, сините ѝ очи се остъкляват съвсем. – Дори не е нужно мъжът ти да знае с какво си се занимавала преди…

Мислиш над това вечерта, докато си переш дрехите, за да са готови за следващите дни. Извадила си другия комплект и макар да не го харесваш много, все пак изглеждаш добре в него. С малки цици си, но пък задникът ти е хубав и знаеш как да го въртиш по време на чукането и извън него, отделно пъстрите ти очи подлудяват мъжете. Не знаеш точно защо – намираш ги за съвсем стандартни бадемовидни като форма очи, но не се оплакваш. Заминаване в чужбина…
Изглежда добра, макар и далечна идея. Ако преди две години можеше да се казваш Михаела, сега си просто Мили и неприятната мисъл е, че си започнала да се вкарваш в линиите на тази кожа. Мили става, Мили яде, Мили мие, Мили ходи из София, ходи при клиенти, пере, и заспива. Михаела е заспала от двадесет и пет месеца насам и не знаеш кога – и дали, ще може да се събуди.

Ако съдбата не те бе срещнала със Сами, щеше да си се сринала по средата на тази трансформация и вече единственото, което да искаш, е да си намериш смъртта. Да започнеш хероина, кожата ти да става все по-износена и по-износена, клиентелата да оредява, парите – също, и накрая да изгниеш някъде из „Люлин” или „Дружба”. Такива мисли ти минават дори сега от време на време, но си изградила някаква вътрешна стена, която трудно ги пропуска. А напоследък, под ръководството на по-зрялата и вече гаснеща проститутка, която лесно можеш да наречеш приятелка, същата стена пропуска нещо друго. Думата е хлъзгава, но най-лесно може да се доближи до определението за надежда. Надежда, която да те плъзне настрани от тъмните апартаменти и улици, от мириса на пот и секс, от механичното търкане на телата, от отчаянието, което ти дава този сив град.

Надеждата да решиш, че никога, при никакви обстоятелства, няма да останеш тук – поне не и в този град, не и по тези улици, не и в някой апартамент от грозните, намръщени блокове. Парите постепенно се трупат клиент след клиент, така че ще е нужно само подбутването на съдбата. Не си набожна, но смяташ, че Бог няма нужда да вярваш в него, за да направи нещо за теб. Може би именно неверниците според неговите критерии заслужават най-голяма помощ, най-усърдно докосване от ръката му.

Добиваш изненадваща увереност и осъзнаваш, че за момента си излязла извън кожата на Мили. Когато Мили умре – а това ще стане, Михаела ще се пробуди. А тя никак, ама никак не смята да приключва с живота си. Та той едва сега е започнал, и ако първите плочки от пътеката му са разбити като плочките покрай Съдебната палата например – нека така да бъде.
Тийнейджърът срещу теб в десетка трамвай зяпа лъскавите ти ботуши, а ти прокарваш език по устните си. Момчето смутено отмества очи и се придвижва в по-предната част на трамвая. Пенсионерка с лилавеникаво-бяла коса те гледа осъдително и мустакатото ѝ лице се смръщва, ставайки още по-набръчкано. Михаела би се притеснила, но Михаела не би изглеждала така. Мили отвръща нахално с предизвикателен пъстър поглед, а след това се вглъбява. Чуди се как ли точно изглеждат трамваите в Париж или Берлин.

two_prostitutes_by_cellar_fcp

“Two Prostitutes”, Cellar_FCP

“The Other Son” – урок по човещина и култура

Доста рядко пиша за филми – не защото малко филми ме впечатляват, а защото повечето така или иначе са малко или много известни. „The Other Son” обаче е болезнено неизвестен, а меко казано заслужава повече внимание поради редица причини.
На 23 януари 1991 година Арит Зилберг и Лейла ал Безааз раждат две деца в болница „Ротшилд” в Хайфа. Арит е израелка, а Лейла – палестинка. В суматохата обаче децата им са сменени. Жозеф, въпреки, че е дете на Лейла, заживява с Арит в Тел Авив. Ясин, който е дете на Арит, заживява с Лейла в Западния бряг.
Филмовата отправна точка е почти 18 години по-късно. Жозеф се готви за влизане в израелската армия, и при документацията се оказва, че той е кръвна група А+. Арит отива при лекар, за да поправи невярната според нея информация – и тя, и мъжът ѝ са с кръвна група А-. Проверката обаче само преповтаря данните и след допълнително лекарско изследване, тя разбира за случилото се в болницата в Хайфа.

1 movie

Оттам нататък „The Other Son” тръгва с пълна пара. От едната страна стоят семейство Зилберг (Арит, Алон и Жозеф), а от другата – семейство ал Безааз (Саид, Лейла, Ясин и брат му Билал).
Филмът има две адски силни фокусни точки в себе си. Едната е хоризонталното проследяване на човешките реакции.

Какво имам предвид с това?
Лентата блестящо се справя с представянето на реакциите на Лейла и Арит като майки, разбрали, че техните деца всъщност са други от една страна. От друга, планът проследява мъжките реакции на Алон и Саид като бащи, които са много по-рязки, на контра и крайни в негативен смисъл. Показателно е, че нито палестинецът, нито израелтянинът искат майките да разкриват истината на децата си. На трето равнище, естествено, имаме централната дилема във филма – тази на Жозеф и на Ясин.
Макар и сегментирани по някакъв начин, тези хоризонтални проследявания формират една огромна цялост, която завършено описва културния, човешки и дори политически феномен, който представлява конфликтът между Израел и Палестина. Помощ тук оказват и някои стереотипни възприятия на всяка страна към другата – Билал ал Безааз например е добре изграден образ на фанатичната неприязън към Израел, след като се отказва от брат си Ясин, защото всъщност винаги е бил „един от тях”. Равинът на Жозеф пък го отлъчва – макар и да го поднася по мек начин.

4

Двамата бащи в доста красноречива ситуация

Другата фокусна точка е, че филмът успява да комбинира богат поглед над културите и характерите, без да натоварва прекалено много зрителя или изкуствено да усложнява внушенията. На моменти тази простота има своите негативи – някои сцени и последните десетина минути на филма са прекалено олекотени и дори наивни, но като цяло според мен само допринася за доброто впечатление от лентата.

5

“Виж ни само – Исаак и Исмаил. Двете деца на Авраам”

Бих писал доста, но според мен е най-добре човек да изгледа “The Other Son”. Филмът го има на доста места, включително е качен и в няколко версии в YouTube. Заслужава си 105-те минути.

IMDB: http://www.imdb.com/title/tt2073016/
Trailer: http://www.youtube.com/watch?v=OSagIPVjHo8
Филмът в YouTube: http://www.youtube.com/watch?v=-tZqrw3RuEQ