Опознавайки Окинава: перлата на японския юг [Част I]

След толкова месеци туткане, най-сетне стигам до заветния момент: да посетя островите Окинава. Откъснати далеч от останалата японска територия, те са по-скъпа дестинация за японците, отколкото едно пътуване до Тайван или Южна Корея, например:

Макар да е част от Япония, Окинава е с тотално различен етнически състав. Историята на Кралство Рюкю (окинавци = рюкю етнос) е много интересна, но в крайна сметка към залеза на 19 век местността е анексирана от японците. Рюкю населението е известно с това, че е едно от най-дълголетните в целия свят.

Планът ни: да бъдем полу-туристи, полу-откриватели на местни скрити местенца. С Ванката знаем японски, така че второто няма да е прекалено трудна задача.

Едно от първите любопитни неща в Окинава за мен е т.нар. Monorail: мини-влакчета, издигнати над градската среда. В Осака също имаме този начин на транспорт; интересно ми е какви са разликите. Окинавската версия се оказват супер малки и сладки влакчета:

То ни отвежда директно в AirBnB апартамента ни – уютно, евтино място буквално на 10 минути пеша от центъра:

Разопаковаме се и се впускаме по все още тихата нощна Наха, столицата на островите. Хем е късно, хем е малко рано за истинските тълпи. Достатъчно да се насладиш на уличните пейзажи на главната Кокусай Дори (буквален превод: ‘Международна улица’):

Кокусай Дори обаче не ни устройва в момента. Искаме нещо по-закътано и се впускаме да го търсим. Из затънтените малки преки успяваме да си намерим не-туристическо място, където местните окинавци отсядат:

В меката прегръдка на нощта, празната пряка, водеща до него е буквално като изскочила от приказка:

Но нека прескочим към малко туристически забележителности и замъкът Шури, който е един от символите на Окинавската красота.

Тръгваме рано сутринта и успяваме да се изръсим малко, преди тълпите да ударят. Интересното е, че почти няма западни туристи: главно китайци и корейци, тук-таме някой и друг японец. Количеството корейци е учудващо за мен – понякога са повече дори от китайците.

Алените окраски на храма са възхитителни. Принципно не съм фен на японските храмове и прочие, но Рюкю-стилът ми допада:

Елегантни в семплите си одежди монаси ни наблюдават и насочват хората, ако решиш да се объркаш по пътя:

Пристигаме точно за мини-танцовия спектакъл, емблематичен за местността. Състои се от 4 акта, всеки от които включващ различен вид танц и различни традиционни одежди от кралството. Първите са пищни, в агресивни цветове, които въпреки това се движат по линията на старовремска деликатност.

Следва по-простоват танц с ветрила:

Малко босоноги движения…

И за завършек: малко по-лежерен имидж:

Кралете на Рюкю до известна степен ми приличат на нашите ханове. Сериозни лица, солидно количество бради, усещане, че не гледаш японци. Тронът им отново е издържан в пищна цветова гама, преплитаща алено със златисти нишки и тук-таме многоцветни елементи:

Ето драконите му от по-близо:

Има даже макет на древните церемонии, състояли се тук:

Каменните шиса (Shiisa) – полу-дракони, полу-кучета, които пазят храма, са неочаквано миловидни:

Шииса са типични за Окинава и идват по двойки. Едното е със затворена уста; другото с отворена.

Правят се от камък, глина, метал; позите им могат да бъдат най-различни. Може да ги видите пред магазини, пред дворове, по покриви, въобще на най-различни места. Няколко примера!

Шииса пред каменна карта на града:

Озъбено шииса пред един друг храм:

Игриви и цветни сувенирни шииса:

Една от атракциите на града е цяла улица с магазини, които продават шииса във всякакви пози и в най-различни размери. Може да си вземете дизайнерска мини-шииса от глина, или пък метър и половина шииса от камък.

По улицата пък се забелязват ето такива шикозни котки. По някаква причина, в Окинава беше пълно с котки, разхождащи се по улиците. В Осака не съм видял нито едно бездомно куче и може би три-четири щъкащи котки за тези две години, откакто съм тук:

На връщане от замъка се запознах с ударна доза патки. За моя жалост се оказа, че приятелството им е основано на желанието да изкълват фунийката ми със сладолед:

Утеших се с ето тази пасторална гледка:

Някъде тук е редно да отбележа нещо за архитектурата в Окинава. Като цяло, из Осака, Киото, Кобе и прочие градове има много интересни сгради, които може да видиш. Колкото са скучни японските апартаменти, толкова свобода на изразяването има в друг тип сгради.

Два по-интересни примера в Наха бяха сградата на общината, един колос, на 30% завзет от всякакви плъзгащи се растения измежду етажите му. (Да, тези тъмни петна, които виждате, са все растения):

И един музей, който обърках с някакви сай-фай бункер от едно пост-апокалиптично бъдеще:

В други отношения си личи, че Окинава си остава една от по-бедните префектури в Япония. Олющени, изпосталели сгради из улиците не са изключение, а норма в някои квартали:

Конструкцията им е адски интересна, защото никъде в централна Япония не съм видял нещо сходно.

За да разпуснем от туристическото, отново се впускаме в търсене на местни локации. Така намираме зала за мнооого ретро гейминг:

Какво да правим, поразцъкваме малко Street Fighter:

Фаворит ни се очертава едно мини-ресторантче на открито с някакво подобие на полу-изтърбушен трабант. Естетически бонус, който намалява и без това скромния капацитет на заведението:

Залафихме се с държащия мини-ресторантчето. Храната ми ставаше готова буквално пред мен, а той си пиеше биричката. След това се запознахме и с японката от другата страна на бара, след като седнахме до нея.

dav

Местните също са накацали наоколо. Намираме се встрани от центъра и неговите туристически капани с неонови надписи и огромни тълпи. Усещането тук е различно – все едно си в кварталната кръчма.

Вместо пришпореното отношение на топ туристически места, получаваш спокойното, свойско обслужване без да се чувстваш притиснат.

В част 2 ще включа малко примери за това колко точно може да бъде красива дивата природа на Окинава, далеч от столицата Наха. Лазурни води, чисти небеса, буйна изумрудена растителност и дълбока, дълбока провинция.

Дотогава, един прощален кадър на залязващото в оранжева мекота небе:

Ако този фоторазказ ви е бил интересен, не забравяйте, че имам един такъв от Кобе, както и от посещението ми в Нагасаки 🙂

От Кинки до Шикоку: Мостове, интересни хора…и глигани

Намръщени облаци съпътстват придвижването ни от Кинки към Шикоку. Погледът ми прескача от тях към морската шир, която ни обкръжава отляво и отдясно. Връзката между частта от Япония, в която живея, и Шикоку е възхитителна.

Магистралата Кобе-Аваджи-Наруто е осеяна с няколко моста. В момента сме върху Акаши-Кайкьо, най-дългият висящ мост в света със своите 3911 метра дължина. За сравнение, култовият Golden Gate в Сан Франциско е 2737 метра. Не успявам да го снимам адекватно, но ето нещо из нета:

Два дни по-рано съм препрочел „Кафка на плажа“ на Мураками за 7ми път. Разстлалата се пред мен природа е същия маршрут, който Наката изминава, за да даде своя принос към развръзката на романа.

Крайната ни цел е Токушима – град, в който явно няма нищо. Така поне ми казва касиерката в мини-маркета до нас, преди да тръгна в хладната петъчна сутрин.

– Ще обсъждаме възможни решения за град Мима – уточнява професорът ми, пъхайки диск на Sex Pistols в уредбата. – Би трябвало да има поне 25 души, дошли от цялата страна.

Не съм чувал за Мима, но се изхилвам като виждам табелата с 美馬написано на нея. Канджитата буквално означават „красив кон“ и не пропускам да отбележа това.

– Не е ‘красив’ в този случай – вмъква Накагава. – Вече е старомодна употреба, но името на Мима използва като „смел“ или „храбър“. По онова време канджито се е употребявало и с такъв смисъл, особено във военна обстановка.

Съвсем скоро се оказва, че и самите ние също ще бъдем изправени пред малко изпитание, което да докаже смелостта ни. След множество завои и безчетни гори от двете ни страни стигаме крайната цел – хотела, в който ще бъдем настанени.

Или поне така си мислим.

Неочаквано обилно количество сняг ни посреща в последната прилично стръмна отсечка от пътя. Ванът на професора ми няма зимни гуми и колкото и да се мъчи, единственото, което постига, е яростно буксуване нагоре. Бутането ми не допринася особено.

По пътя сто метра надолу минава японец, който ни вижда и спира веднага. След това още един. И още един. В крайна сметка с общи усилия успяваме да решим проблема, а залязващото слънце ни посреща на върха. „Не може току-така да идвате в Шикоку“, ехидно се усмихва то:

Хотелът е скромен и сравнително старомоден. По стените има разлепени сума ти постери с ухилени лица на гимназисти – явно често се ползва за зелени училища. Вторият етаж има типично ученическа атмосфера. Помещението е старо, но безупречно изчистено:

Кухнята е издържана в сходен стил:

Естествено, една от баните има от типичните тоалетни, с които Япония е известна. Менюто ѝ дава пълна свобода – къде да е струята, колко е силна, дали седалката да се затопля, за да ви е комфортно, и прочие.

Така или иначе нашите дискусии ще се състоят на първия етаж. Единственият ми досег с втория е спането – оказва се, че ще деля стая с двама японци…както и желанието да се пързалям по излъскания му под. (Не го правя все пак, де.)

Град Мима има проблеми, които са присъщи на провинцията във всяка развита държава. Младите хора си тръгват, местната икономика е на системи преди финалния си колапс, както и множество други малко по-специфични главоболия. 25 човека от цялата страна са се събрали, за да комбинират теоретичния семинар и практическия си работен опит в конкрентни предложения по темата.

Отборът с най-добра концепция ще спечели проектът, финансиран от общината на град Мима. Отвътре нещата изглеждат така:

А отвън, по японски…

Няма да ви отегчавам с по-подробен отчет за целия процес. Но докато си говоря с някои от присъстващите и наблюдавам как мислят, се чувствам повече от окей. Далеч от розовите очила и идеализирани представи, Япония може да бъде доста изпразнена от съдържание.

Смазващ конформизъм; мениджмънт тип ‘вие сте мои роби’; липса на иновации и креативни идеи сред типичното работещо население; убийствен материализъм на равнища, които ние в България не можем и да си представим.

Събралите се тук хора малко или много дават контра на всичко това. Между стените на този хотел не се случва нищо грандиозно, но концентрацията на идеи и ритъмът на събитието ми действат освежаващо.

В типичен японски стил, вечерта е посветена на дълга вечеря с фокус на социализация и алкохол. Изненадата обаче е месото от глигани, които са били уловени в околните хълмове:

Представям ви простичката рецепта за ботан набе, перфектна за всяка зима. Взимате една е такава красота:

Слагате в нея гъби, зеле, лук и подобни вкусотии:

Вкарвате и месото в кюпа, след което щракате газта и оставяте цялото това нещо да поври малко. Не забравяйте и тофу!

Крайният резултат е ето това (и спокойно, има още много месо – просто е потънало под зеленчуците):

В крайна сметка прекарваме над 4 часа на масата. За мое щастие събралите са японци не са типични (т.е няма тъпите ‘О, колко ти е добър японския!’ и прочие забележки), и разговорите варират между по-забавни теми, пиянски изцепки, и по-сериозни социални анализи. Хайлайт е единият по-масивен японец, чийто проблем е как да обясни на жена си, че обича и нея, и още едно момиче…като и двете знаят за ситуацията.

(Успех с това, нали.)

На втория ден идват репортери от местната телевизия. През по-голямата част от брейнсторминга те кротко заснемат кадри за вечерната емисия. Когато става време за кратка почивка обаче, репортерът се впуска на лов за кратки интервюта:

Привечерно всички се запътват към онсен (минерални бани), но ние с професорът ми трябва да се връщаме обратно към Осака. Целта на присъствието ми е да наблюдавам и да завържа някой и друг контакт, не да участвам кой знае колко активно в проектите. Въпреки това екипът ми от трима души беше супер и се постарах да допринеса с каквото мога, за да избистрят концепцията си.

В късния етап на брейнсторминга ни помагат двама местни. Особено важна роля играе човекът най-вдясно – представител на общината на града:

На връщане сменяме Sex Pistols с Мерилин Менсън и след това джаз. Вятърът по мостовете е безмилостен – толкова е мощен, че побутва туловището на вана без особени усилия. Все едно не пъплим по земята, а вместо това километри нагоре в атмосферата самолетът ни преминава през груба турбуленция.

– Майко мила – възкликва професорът ми и бързо намалява до 70 км/час, за да смекчи ефекта на вятъра.

За кратка почивка отбиваме малко преди Кобе:

Гледката от терасата пред ресторантите е възхитителна, независимо дали си там през деня или нощта. Акаши-Кайкьо се вижда в (близката) далечина, осветлението му преливащо от един цвят в друг, но най-вече залагащо на синьо и лилаво. Вятърът блъска бузите и брада ми, но се застоявам за кратко, съзерцаващ мастиления пейзаж отпред:

По едно време затварям очи и си представям Наката, отправил се на своето Шикоку пътешествие в „Кафка на плажа“. После нагласям презрамките на раницата си и се връщам обратно в топлия интериор и флуоресцентните светлини на заведенията.

Светлините на Кобе и Осака ми намигат нетърпеливо от отсрещния бряг. Време е да се връщам вкъщи.

Ананас в 11:26

Отварям кена и пръските от 9%-овата бира скачат в спокойната нощ с приглушен съсък. Отпивам, а по средата на глътката ми едно бабе профучава пред мен.

Хубава работа. Ето ме, клатещ краката си, две хилави и космясали парчета месо над метална ограда. Ето я и бабката – прави обиколки, нищо че е на едно седемдесет и пет години, че и повече.

Искам да се почувствам или впечатлен, или засрамен, но не намирам сили за нито едно от двете. Просто пак отпивам от кена и прокарвам нокът по тенекето.

– Защо си толкова зрял? – пита ме Ва през сълзи, очната ѝ линия леко замазана. В апартамента ѝ сме, тя все още не е напълно изтрезняла и ръкавите на суичъра ми са подгизнали от хлипането ѝ. – Как успяваш?

Някаква част от мен иска да сподели с нея, че съм един изключително незрял кретен и най-вероятно процентите алкохол в кръвта ѝ водят до подобни заключения. Една малка част от мен желае да се съгласи в непохватен опит да се мисля за по-велик, отколкото съм.

– Ям поне по двеста грама зрял ананас на ден – отговаря трета част от мен, която печели в крайна сметка. – За грубо казано 90 долара на месец си гарантирам лукса да съм адекватно човешко същество. Що не пробваш и ти?

Обратно към оградата и вече настанилата се липса на тичащи баби.

Понякога имам чувството, че ако имах двеста хиляди долара, щях да си платя за лукса да се разкарам от всичко живо за две години. След месец сигурно щях да искам да се гръмна, но нямаше да мога, защото съм далеч от цивилизацията и преди това не съм се сетил да взема нещо, с което да се гръмна със себе си.

Може би трябваше да формулирам тази логическа последователност, за да докажа на Ва, че съм просто един обикновен идиот и че е нужно да спре да плещи глупости. Ананасите звучат много по-неутрално, обаче.

Освен това можеш да се разкараш от всичко живо и безплатно, ебати.

Някъде около момента, в който бирата ми е преполовена, телефонът ми извибрира два пъти един след друг.

Ситуация 1: японка, която обича да играе шуутъри и Battlefield, за да разпуска от работата си като медицинска сестра.

Ситуация 2: американец, който отива до Швейцария, само за да се разведе и да започне мечтата си да има собствена градина в центъра на Филаделфия.

В друго „понякога“ се възхищавам на това колко различни и все пак еднакви можем да сме всички. Какво би станало, ако препоръчам на американеца да играе по два часа Battlefield всеки ден, а на японката ѝ препоръчам да засади мушкато след съботния скалпел по тялото на пациент?

– В последно време ме е страх да излизам навън – изправя се Ва, след което си сипва чаша вода. Сега осъзнавам, че задникът ѝ е станал малко по-голям, отколкото беше в началото на годината. – Чувствам се адски самотна. Все едно нещо е готово да ми открадне дъха всеки момент. Затова искам да си стоя само тук, и това е.

– Чакай, не е ли логично да се чувстваш самотна вкъщи – питам я. – Освен това, отпрала си по-голям задник отпреди. Да няма връзка между двете?

Ситуация 1: Ва хвърля пластмасовата чаша по мен и разплисква останалата вода по леглото си.

Ситуация 2: Ва оставя чашата върху хладилника и ми тегли един шут с крака си, облечен в доста прилично изглеждащ чорапогащник.

Печелившият е ситуация 2, което малко ме разочарова, защото този сценарий се случва достатъчно често и без това.

– Не бях такава преди – отмята тя част от бретона си. – Искам да върна себе си от преди, не харесвам себе си „сега“.

– Честно казано, и аз – признавам си и повтарям, защото първоначалната ми реакция явно не вдъхва доверие. – Сериозно. Някъде преди три години бях доста приличен.

– Какво трябва да направим?

– Никаква идея. Като начало, на теб ти трябват повече хора, а на мен – по-малко. Ти трябва да спреш да се сравняваш с другите толкова много, аз трябва да започна да се сравнявам с тях малко повече – протягам ръката си и масажирам прешлените на врата ѝ, докато се опитвам да проследя тъпата линия на мислите си. – Просто крайният ни резултат е един и същ, но начина, по който стигаме до това да не се чувстваме окей със сегашното си „аз“ е различен.

Нито аз, нито тя разбираме напълно какво бръщолевим, но поне сме наясно, че нещата не са тотално наред. А това, ако трябва да сме честни, е добро начало само по себе си. Проследявам плавната заобленост на шийните ѝ прешлени, а колите от булеварда до апартамента ѝ се опитват да ни подскажат някой и друг отговор с мимолетно преминаващите си мърморения.

Ситуация 1: отговарям на японката и кълчотя пръстите си по японската клавиатура.

Ситуация 2: пиша на американеца и бързо тракам с нормални буквени комбинации.

Не избирам нито едно от двете, допивам си бирата и изчаквам да видя дали няма да засека още някоя баба, която да ме накара да се почувствам тъпо за това колко съм мързелив. Това не се случва, защото дори в Япония едва ли огромно количество баби тичат около полунощ.

Пъхам кена в джоба на якето си и се запътвам обратно към вкъщи. Още една вечер без особени поуки, но това, предполагам, е окей до известна степен. Поне кутията ананас ме чака в хладилника.

Не е нужно протезите да са грозни: Няколко наистина уникални дизайнерски хрумвания

Напоследък съм изключително впечатлен от идеята за трансхуманизма и технологизацията в обозримото бъдеще (15-20-30 години). Дотам води преминаването през вселената на Ghost In The Shell отново, комбинирано с преглед на “Neuromancer” и “Snow Crash” (пак отново).

В съзнанието ни протезите неизменно са нещо грозно, тромаво и пречещо на естетиката на тялото. Реакцията е нормална и очаквана, но всъщност се различава от текущата реалност. Аз поне нямам търпение производството да се ошлайфа още повече 🙂 До тогава, ето няколко прекрасни примера за дизайнерски протези.

fYGENbh

By Reddit user Kuester

 

Scott Summit е страхотен дизайнер, наблягащ на протези. Някои от творенията му:

1

2 3 4

5 6

 

Креативността няма граници и при протезите.

lego-prosthetic-leg

                                                                            LEGO дизайн 🙂

 

Хрумка на Alternative Limb Project

                                                           Хрумка на Alternative Limb Project

Това също е на Alternative Limb Project. Протеза с вградени колонки :)

              Това също е на Alternative Limb Project. Протеза с вградени колонки 🙂

Позитивните новини около нас, емисия I

Вчерашният клип с десетки австралийци, бутащи метрото, за да освободят заклещения крак на свой съгражданин, за нула време стана вайръл. И заслужено, защото синхронизираният акт на пичовете от Перт е свежа глътка въздух на фона на стандартните емисии.

Преди време си бях обещал да изцъкам един блогпост с позитивни, вдъхновяващи новини. Така и не го спазих и през последните месеци съвсем забравих за тази идея. Затова пък в момента имам и времето, и желанието, така че voila, десет новини, които да ви дадат лятна почивка от заобикалящата идиотщина.

1) Двете момчета, които се гмуркат, за да махат рибарски куки от телата на акули

Камерън и Мики не правят това за пръв път. Двамата често се гмуркат под вода и срещнат ли акули със забити в тях куки, ги обръщат наобратно. Временното парализиране им дава време точно да освободят животните. Пичовете споделят, че в 75% от случаите акулите са със забити куки и се налага интервенция.

Статия и снимки по темата

2) Ресторант с неми сервитьори отваря врати в Торонто

Различията са въпрос на нагласа и психология доста често. Ресторант “Signs” иска да докаже точно това. Заведението наема неми сервитьори и предлага менюта с вградено упътване как клиентите да си поръчат храна и напитки – на жестомимичен език.

 Видео клип

3) Ирландка печели 34 милиона евро от лотарията…и иска да дари 33 милиона от тях

Маргарет Лъфри вече е дарила 17 милиона на нуждаещи се хора, а още 12,5 милиона евро е заделила, за да подобри визията на родното й градче в Северна Ирландия.

Само допреди няколко месеца тя е била безработна и е живяла на държавни помощи, възлизащи на 70 евро/седмица. Именно тези преживявания я мотивират да постъпи така.

Вижте какво казва тя: “Знам какво е да нямаш абсолютно нищо. Точно затова раздавам парите – не може да ми липсва нещо, което никога не съм имала преди”.

Кратка статия за Маргарет

4) Мъж, загубил двете си ръце, отново може да свири на пиано след трансплантация

Заглавието описва ясно за какво става дума. Отново искам да обърна внимание на думи, този път на въпросния Ричард Мангино. Ето какво казва той:

“Сигурен съм, че мога да направя повече от много други хора. Защо? Защото имах подкрепата на музиката и дори сега продължавам да имам подкрепата на изкуството като цяло…разполагам и с увереността, че мога да върша някои злободневни дейности. Всъщност има доста неща, които вече правя, и които ми помагат да се справям с нещата на психологическо ниво. Всичко това е просто една огромна привилегия. На психологическо равнище, няма никаква разлика между това, което правят другите с ръцете си, и мен”.

Следващата стъпка на Ричард е да се научи да свири на китара.

Статия за Ричард

5) Южнокорейски активисти изпращат балони, пълни с шоколадови десерти, в посока Северна Корея

Около 200 активисти – смесица от южнокорейци и избягали от режима в страната си севернокорейци, опаковат 10 хиляди шоколадови десерта и ги пускат в небето. И докато направеното от тях едва ли ще е социално, политически и икономически ефективно, то все пак си остава симпатично.

South-Korean-balloons

Акцията не е изолиран случай. Въпросните активисти често изпращат различни материали или продукти по въздушен път (с балони!).

Статия за акцията

За финал искам да споделя най-новия пост от блога на ултраогромната платформа Reddit. В него се посочват т.нар. “random acts of kindness”, извършени в рамките на сайта. Някои примери са просто прекрасни. Вижте сами.

Наталия Поклонская: Интернет на поклонение пред красотата

Интернет е способен да превърне всяко сериозно явление в забавление. Геополитиката не само не е изключение, а напоследък е и доста сериозно застъпен обект на осмиване и плодотворно поле за миймове. Предвид факта, че фокусна тема в последните седмици бе кризата в Украйна (и след това – в частност в Крим), то бе някак логично виртуалното пространство да измисли нещо по въпроса.

Ангела Меркел, Владимир Путин, Барак Обама и целият легион по-едро намесени в казуса политици обаче могат да си позволят една мини-депресия. На преден план е Наталия Поклонская – чаровната кримска прокурорка, която е тамън на Христова възраст. Японското мъжко съсловие, което е абонирано за фиксации спрямо красиви жени и фанатично идолизиране, завърта лавината. От канала YouTubi News, Поклонская се появява в редица японски блогове и плъзват десетки аниме-версии на нейната личност.

999952_645698688837358_2118763069_n

За нула време, поне що се касае до интернет населението, ситуацията в Крим не е въпрос на това дали Русия ще си отхапе парче земя, а украинци, ЕС и САЩ ще останат ощипани по задника. Вече става дума за прокурора, анексирал сърцата на десетки хиляди по кабелите на виртуалното пространство.

Това може да ви се струва адска тъпотия, особено ако се обвързвате доста силно с политическия контекст. Аз обаче отново се удивлявам от способността на интернет обществото да обърне на комедия всеки наболял проблем, и да го осъществи по лек и неподправено забавен начин. Миймовете са всеобщи и не се разделят на политически или идеологически лагери, или поне не толкова остро, колкото реалността прави това. Така че звучи съвсем логично американци, японци, руснаци, украинци и десетки други националности да споделят за някой и друг ден вниманието си към Поклонская без съпътстваща драма.

Огледайте се наоколо във виртуалното пространство. Кримският прокурор може да е герой в пропагандни платна, да се окаже сравнена с аниме героиня от Attack On Titan, да се ползва като присмех спрямо мъжествеността на Путин, или пък да е просто портретизирана от някой и друг художник в Deviant Art.Не е изключено и хората по света да я сравняват със своите собствени прокурори (ние ако тръгнем, резултатът няма да е по-различен от полския…) или пък вече да си има собствен събредит в Reddit.

Поклонская ще получи своята десетинаминутна мийм интернет слава, и ще го направи с блестяща усмивка. Която поне на мен, на фона на диалогичната и антагонистична истерия по света у нас, ми идва много, много добре.

Twitch Plays Pokemon – интернет отново доказва шантавостта си

Какво става, когато:
– вземеш игра от бранд с култов статус
– съживиш я 16 години по-късно от официалното й пускане за Game Boy
– интегрираш я във водеща платформа за гейм стрийминг
– дадеш възможност на десетки хиляди души по целия свят да управляват какво щe се случи в реално време

Запознайте се с TwitchPlaysPokemon (TPP), най-новото дете на интернет, което е една идея по-странно, две идеи по-симпатично, и съвсем спокойно можем да го наречем  блестящ пример сред социалните експерименти и феномени.
Всичко започва преди малко повече от девет дни, когато анонимен потребител качва Pokemon Red/Blue в стрийма на Twitch. Реакцията е мигновена, отчасти поради култовия статус на Pokemon, отчасти и поради факта, че играта наистина се играе на момента, от хиляди души.

image03
Процесът е едновременно прост и сложен. Потребителите въвеждат команди, които се отчитат от системата и се изпълняват в реално време. Това е всичко.
… и това далеч не е всичко, всъщност. Играта има два режима: анархия и демокрация. По време на анархия, всяка команда от всеки потребител  се отчита от системата и героят (Red) изпълнява покорно на момента. Само се замислете: десетки хиляди души избират една от опциите почти по едно и също време. В резултат се получава комична ситуация, в която героят прави стъпка наляво, после една надясно, хвърля предмети безразборно, самоубива покемоните си, или просто се върти на едно място.
Демокрацията решава този проблем, като осигурява изпълняване на команда само след изтичане на определен отрязък от време (20 секунди) и при налично мнозинство за въпросната команда. Лента над интерфейса на играта отбелязва какъв режим важи в момента и колко е нужно, за да се направи “преврат”. Играещите пък могат да пишат “демокрация” и “анархия” в чата, освен командите за игра, по този начин накланящи везните към един от двата режима.

anarchynew

Не толкова статистиките са феноменалното в случая, макар че 750 хиляди уникални играчи, постоянно играещи между 40 и 80 хиляди по всяко време на денонощието и 22 милиона посещения на Twitch стрийма хич не са за пренебрегване. Феноменалното е изграждането на различни “системи” (Анархия vs Демокрация), както и формулирането на уникален, неподправен фолклор буквално за броени часове.
Анархистите представят своя позиция, в която се твърди, че демокрацията е грешен подход към играта – бавна е и лишава от странни изненади, като случайните и безумни наименования на покемоните, хвърлянето (и безвъзвратно изгубване) на ключови предмети от играта, самоубиването на покемоните и нуждата от започване отначало. В отговор демократите изкарват манифест, в който са поместени статистики за това колко малък е шанса да се минат определени по-трудни части от играта в условията на десетки хиляди различни команди, които си противоречат.
Най-уникална е персонификацията на всеки елемент, преживян в играта. Покемоните имат различни качества и фолклорни особености. Мразеният от всички покемон играчи Rattata изведнъж получава култовото име “JLVWNNOOOO” след анархичен набор от букви. То еволюира в никнейма “Джей Лено” на свой ред.  Митологизацията продължава с Bird Jesus, или Pidgeot, растителен покемон с името “x(araggbaj”, набързо променено на “xCabbage”, Rick Gastly (Gastly), “AATTVVV” (All Terrain Venomoth като заигравка с факта, че покемонът лети) и много други.

ku-xlarge

Не се минава и без религия. В играта героят може да избере между два фосила на древни покемони – Helix и Dome. В случая на Twitch Plays Pokemon анархо-изборът води до Helix фосила, който е Бог за много от играещите. Dome и домо-сите се смятат за еретици, и между двете фракции, подобно на анархистите (с официален символ Bird Jesus) и демократите (с официален символ The False Prophet – Flareon), често избухват спорове.

Феноменът излиза извън гейминг средите за нула време. Масивно количество медии следят развитието му. Художници рисуват изображение след изображение. Популярни уеб комикси като xkcd и CTRL+ALT+DEL отразяват налудничавостта на това явление. Официален отговор от Рекордите на Гинес заявява, че изготвящите постиженията обмислят включването на TPP в следващото издание. Шантавото ново интернет-дете буквално смила всичко случило се в мрежата през все още ранната 2014.

D7Ctjmr
Якото нещо на нета е, че винаги може да те изненада. И докато за много хора TwitchPlaysPokemon е общ събор на хора без работа и полу-лоботомити, то ако се вгледаме малко по-навътре в случващото се, ще видим един адски интересен социален експеримент, правещ разрез на важни фрагменти от съществуването ни. Събрани в миниатюрните девет дни.

Полезни линкове:
Стриймът в Twitch.
Google трак на прогреса и текущите цели в играта.

Събредит TPP в Reddit.
Удължена история на TPP.
Уникална картинна митологизация на случващото се в играта.