Едуард Сноуден, или Уинстън Смит през 2013 година

Глобалното интернет общество има своят нов герой.

В края на миналата седмица два таблоида – „The Guardian”, заедно с “The Washington Post” изкараха две шокиращи разследвания. Едното разкри, че Агенцията за национална сигурност на САЩ (National Security Agency – NSA), събира данни за телефонните разговори на милиони потребители в САЩ. Практиката е от април месец тази година и идва след нареждане на специален секретен съд, отправено към телекома Verizon. Така NSA следи телефонните разговори, включвайки в събирането на данни двата телефонни номера в комуникацията, нейното времетраене, датата, времето от деня, когато е осъществен разговора, както и местонахождението.
Второто разкри, че същата NSA събира информация за потребителите от 9 ключови интернет компании – Microsoft, Yahoo, Google, Facebook, PalTalk, AOL, Skype, YouTube и Apple. Според доклада първи включили се в тайния проект, озаглавен PRISM, са Microsoft през декември 2007 година. Следват Yahoo през 2008, Google, Facebook и Paltalk през 2009 година, YouTube през 2010 година, Skype и AOL през 2011 година. Последният включил се към края на 2012 година са Apple. Според изтеклата информация има планове и за разширяване на хоризонтите, като следваща цел на PRISM най-вероятно ще бъде Dropbox.

Джамил Джафър от Центъра за демокрация към Американския съюз за граждански права (ACLU) лаконично определи това като „невиждана досега милитаризация на инфраструктурата за вътрешнопотребителска комуникация“.
А името на „виновника“ за изтичането на информация стана ясно вчера – това е Едуард Сноуден. Сноуден е бил част от системата, бивш кадър на ЦРУ, на 29 години. Поради деликатната ситуация, която решава да предизвика, той отлита за Хонг Конг на 20 май тази година. САЩ има договор за екстрадиране с азиатския финансов център, но при желание за подобна мярка се чака одобрение от китайското правителство – Хонг Конг е в неговите предели от 1997 година. С две думи: Сноуден се е подготвил добре, преди да подготви бомбата, която взривява чувството за потребителска сигурност на всеки един от нас в интернет.

1

Паралелът между развитието на Уинстън Смит в “1984” и решението на Сноуден е неизбежен

Защо казвам всеки един от нас, след като е явно, че събитието е центрирано в САЩ?

Онзи ден стана ясно, че великобританското правителство също е участвало в проекта PRISM. Британският център за правителствени комуникации (GCHQ), според документите, е част от проекта от 2010 година. За миналата година са произведени 197 доклада от поверително естество. Външният министър Уилям Хаг отрече, но контрирането му все още остава висящо.
Тоест: нещо, което е практика в едни служби, много лесно става практика и в други. АКО те вече не са си сътрудничили в по-мащабен като обхват проект с еднаква цел.
Истинският проблем обаче не е в правителствените опити и реализации за подриване на поверителността на данните на техните граждани. Конфликтът лежи на плещите на интернет компаниите. Деветте изброени корпорации формират ежедневието на всеки един средностатистически интернет потребител. Всяка една от тях е поела отговорност за гарантиране на известна поверителност на информация на своите потребители. Подобно дискредитиране намеква за гнило ядро в цялата тяхна политика на жертване на потребителския интерес в името на угаждане на политически интереси на високо равнище.
Отзвукът на разкритията тепърва ще бъде видян и усетен. Имайки предвид, че САЩ се старае да поддържа реномето на бастион за демокрацията, подобно изтичане на потребителски данни удря сериозно по имиджа на американските власти и институции. И не само по американските, ако трябва да сме честни.

2
Във вечното разделение на Изток и Запад, Западът винаги се е гордеел с демократичните си устои, свободата на избор, свободата на словото и наличието на поверителност при личния живот на индивида. В такива условия критиките срещу авторитарни режими като този на Китай или Русия, например, се оказват изключително лицемерни от страна на европейските и американски лидери. Използването на мотивите за „защита от терористични нападения“ отново разразява дебата за баланса между нуждата от сигурност и гарантирането на неприкосновеност на личните данни. И отново се води главно на интернет територия, като кибер-пространството все повече се обособява като най-важното бойно поле на потребителски/граждански интереси срещу правителствени/институционални такива.

В поредното издание на този диспут, Едуард Сноуден  има какво да разкаже. Отговорите му със сигурност няма да се харесат на някои.

Избори по фейсбукски

Предизборната агитация е нещо отявлено яростно и напрегнато открай време. Политик Х впряга всичките си усилия да хвърли каквото има по политик У, който пък цели политик Z, а Z на свой ред връща кръга към Х. Липсата на конструктивност е наваксана от предостатъчните стънтове и всякакви спонтанно възникнали скандали (най-често под формата на разкрития), които се ширят от комичното през замислящото до трагично-напомнящото закономерностите на политическата сцена у нас.

Ще го кажа така – това са първите ми “Фейсбук” избори. Не броя президентските, защото при парламентарната кампания нещата са много по-сериозни, хищни и –  по-агресивно огласени пред аудиторията. Първите ми “Фейсбук” избори са отвратителни. Партиите са намерили най-успешния канал за осъществяване на маркетинг и популизъм и това са социалните мрежи. Наливат се огромни, безумни количества спам под всякаква форма – страници, събития, дъщерни страници на страниците-майки, и какво ли не друго.

Ясно е, че това е доста симпатично за техния електорат, който освен, че може да следи изказванията на представителите си, има възможност и за комуникация с други симпатизанти на политическото тяло. Същевременно обаче не мога да разбера защо обемът на спама трябва да е толкова голям. Каквото и да цъкна ще ми излезне поне един Suggested page на някоя и друга партия, я Sponsored ad не на едно, а на две, понякога дори три партийни телеса (в момента под една популярна дясна партия ми мига рекламата на партия от левия спектър). Към това може да прибавим и естествено непрестанните дискусии на приятелите ни в качеството си на потребители-симпатизанти, към които (дискусии) често се присъединяват и партийни лица за допълнително покритие. Това определям като full coverage.

24685940

Мисля, че имам подкрепата на тези дами

Ясно е и друго нещо – че социалните мрежи са прекрасен медиум за разгласяване на идеите ти, но когато пресолиш яхнията, не се ли получава стабилна контрапродуктивност? Ако съм бил демотивиран поначало за избора си на партия и политическата си активност (или се колебая между две представителства), нескончаемият поток от реклами, призиви и събития, от междуполитически войни и надвиквания, просто свива кубът на личното ми виртуално пространство до четири изключително сближени стени. И логично ме демотивира още повече. Не знам при вас как е.

Фейсбук е катализатор на обществени нагласи, поприще за изява на смазващо необятно количество мнения и споделяне на информация, но къде лежи коректната му употреба в подобни условия? Има ли такава? Има ли почивка за обичайния потребител в минното поле от агитации, и филтрите единствения начин ли са (ако успеят да се преборят с това явление)? Може ли да виним партиите, след като те просто използват функциите, които социалните мрежи предоставят?

Абе, въобще – как вървят вашите “Фейсбук” избори?

Като оправдание за умерено безцелния и мрънкащ пост, ето някои диаманти от гениите на агитационната дейност:
Паси влиза в Майнатаун:

АТАКА с атакуваща епика под формата на песен

бонус под 30 секунди – Волен в атака

Хранително-вкусова промишленост с призрачни хорър елементи от СДС
http://vbox7.com/play:178a42249c

И за десерт малко ВМРО.

Новият километър от маратона на цивилната трагедия

Бостънският маратон включва най-често над 25 хиляди участници от десетки страни. Предполага се, че духът на спорта, витаещ на подобни събития, може да поддържа поне за кратко илюзията за феър-плей от всички краища на света към всички други краища на света. Независимо дали идваш от САЩ, Кения, Германия, Китай, Русия, Иран или някоя друга малка или голяма държава от света, ти си част от крехката, временна химера за баланс, мир и равнопоставеност.

Тазгодишният Бостънски маратон взе две жертви (за момента) и над 46 ранени, след като две експлозии избухнаха след финиширането на част от спортистите. Според федерални източници загиналите са 12 на брой, а ранените – над 50. За жалост е твърде вероятно тези числа да се покачват – първото по-бавно, а второто – по-бързо, докато не се стигне до окончателната кървава равносметка.
Приблизително час след суматохата полицейските органи в Бостън потвърдиха за трета експлозия. Тя се е състояла на територията на библиотеката „Дж. Ф. Кенеди” и макар че за момента не е напълно ясно дали е свързана с предишните две, то най-вероятно е. В града е пълен хаос, гражданите са посъветвани да не се движат на групи, да не се доближават до подозрителни предмети и при възможност да се приберат по домовете си колкото се може по-бързо.

1

Далечна снимка на експлозията. / Heavy.com

Както във всяка подобна ситуация, идейно се оформят главно две цялости на мненията.

За някои това е реакция, породена от операциите на американските власти на територията на страни на Близкия Изток, които започнаха активно преди малко повече от десетина години. Говоря за идването на най-новия етап, т.нар. “War on Terror” след атентатите от 11 септември. Според тях акумулираните интервенции, довели до сваляне на режими, разтърсване на геополитическата обстановка и смъртта на стотици, дори хиляди цивилни, са закономерно „стъпало” към подобен атентат. Най-често тези мнения биват брандирани като виждания на лявото крило, или най-общо казано – изява на силни анти-американски сантименти. За тези хора е оскърбяващо и отявлено лицемерно да се отбелязват с такава гласност подобни събития, когато в кризисните райони на света (Афганистан, Ирак, Пакистан, голяма част от африканските страни) умират стотици.
Други се движат по линията на емпатията към американската култура като стожер на самоопределението и на Западния свят като цяло. САЩ е бастион на демокрацията и относителния ред, въпреки спорадичните вътрешни трагедии като стрелбата в Санди Хуук и тази в Аврора, Колорадо (като най-скорошни примери). Проявата на подобна трагедия е нещо почти стандартно за кризисните райони, които са далеч като култура, порядки, и ниво на асоциативност от страна на средностатическия наблюдател, но в сърцето на демокрацията – САЩ, подобно нещо е шокиращо. Такива случаи се ползват като доказателство за нуждата от по-нататъшни строги и обширни мерки за ограничаване и изкореняване на терористичната заплаха.

1

Бостънския маратон обаче – както всички останали подобни трагедии, не е въпрос на мерене между животите на цивилни от различни националности. Не е въпрос на ляво, или пък дясно. Не е въпрос и на това дали си русофил или американофил, дали идолът ти е Тачър или Чавес – и двамата починали тази година.
Той е пореден израз на безумието на асиметричните действия, на отрицанието на всякаква човечност у предприелите ги, и повод за скръб. Скръб, защото всяка майка по света обича детето си еднакво, всеки мъж на свой ред – жена си, всеки син или дъщеря – майка си и баща си, и десетки други конфигурации. Цивилните за пореден път плащат за агресията, натрупана от геополитически маневри и мърдане на фигурки по шахматната дъска от страна на политически (или политико-религиозни) елити.

Ще кажете – това е живота, постоянно надмощие, постоянна борба, постоянни жертви, защото войната е това, което тика цивилизацията напред. И нещо повече – войната е това, с което човекът е закърмен още от раждането си.
Да, така е. Пацифизмът никога няма да успее да просъществува – освен в същите крехки химери за мир и хармония, които са капсулирани далеч от реалния живот.
Но въпреки това подобни новини ни потрисат, нали?
Защо?
Може би защото и аз, и вие, сме цивилни. А емпатията към цивилните, поне за мен, надхвърля емпатията към сходна до нашата култура, бит, или порядки, излиза извън тези коловози и навлиза директно в човещината. Именно човещината умира в кръв и хаос, в страх и болка, на 15 април.  За пореден път – макар и с разменено лобно място.

“The Other Son” – урок по човещина и култура

Доста рядко пиша за филми – не защото малко филми ме впечатляват, а защото повечето така или иначе са малко или много известни. „The Other Son” обаче е болезнено неизвестен, а меко казано заслужава повече внимание поради редица причини.
На 23 януари 1991 година Арит Зилберг и Лейла ал Безааз раждат две деца в болница „Ротшилд” в Хайфа. Арит е израелка, а Лейла – палестинка. В суматохата обаче децата им са сменени. Жозеф, въпреки, че е дете на Лейла, заживява с Арит в Тел Авив. Ясин, който е дете на Арит, заживява с Лейла в Западния бряг.
Филмовата отправна точка е почти 18 години по-късно. Жозеф се готви за влизане в израелската армия, и при документацията се оказва, че той е кръвна група А+. Арит отива при лекар, за да поправи невярната според нея информация – и тя, и мъжът ѝ са с кръвна група А-. Проверката обаче само преповтаря данните и след допълнително лекарско изследване, тя разбира за случилото се в болницата в Хайфа.

1 movie

Оттам нататък „The Other Son” тръгва с пълна пара. От едната страна стоят семейство Зилберг (Арит, Алон и Жозеф), а от другата – семейство ал Безааз (Саид, Лейла, Ясин и брат му Билал).
Филмът има две адски силни фокусни точки в себе си. Едната е хоризонталното проследяване на човешките реакции.

Какво имам предвид с това?
Лентата блестящо се справя с представянето на реакциите на Лейла и Арит като майки, разбрали, че техните деца всъщност са други от една страна. От друга, планът проследява мъжките реакции на Алон и Саид като бащи, които са много по-рязки, на контра и крайни в негативен смисъл. Показателно е, че нито палестинецът, нито израелтянинът искат майките да разкриват истината на децата си. На трето равнище, естествено, имаме централната дилема във филма – тази на Жозеф и на Ясин.
Макар и сегментирани по някакъв начин, тези хоризонтални проследявания формират една огромна цялост, която завършено описва културния, човешки и дори политически феномен, който представлява конфликтът между Израел и Палестина. Помощ тук оказват и някои стереотипни възприятия на всяка страна към другата – Билал ал Безааз например е добре изграден образ на фанатичната неприязън към Израел, след като се отказва от брат си Ясин, защото всъщност винаги е бил „един от тях”. Равинът на Жозеф пък го отлъчва – макар и да го поднася по мек начин.

4

Двамата бащи в доста красноречива ситуация

Другата фокусна точка е, че филмът успява да комбинира богат поглед над културите и характерите, без да натоварва прекалено много зрителя или изкуствено да усложнява внушенията. На моменти тази простота има своите негативи – някои сцени и последните десетина минути на филма са прекалено олекотени и дори наивни, но като цяло според мен само допринася за доброто впечатление от лентата.

5

“Виж ни само – Исаак и Исмаил. Двете деца на Авраам”

Бих писал доста, но според мен е най-добре човек да изгледа “The Other Son”. Филмът го има на доста места, включително е качен и в няколко версии в YouTube. Заслужава си 105-те минути.

IMDB: http://www.imdb.com/title/tt2073016/
Trailer: http://www.youtube.com/watch?v=OSagIPVjHo8
Филмът в YouTube: http://www.youtube.com/watch?v=-tZqrw3RuEQ

21-во мартенско

Нямам много какво да кажа.
Само факта, че за пръв път четох самостоятелно заедно с моите приятели от група “Обертон”. Четири разказа, между всеки разказ по две песни, преплитане между проза и музика.

Но това не е толкова важно. Важното е, че това беше най-специалната, уютна, непретенциозна и забавна вечер, която съм имал досега. И въпреки лошото време беше фраш, което просто няма как да не поласкае мен или доброволните музиканти от групата.

Адски смешно е да го записвам онлайн в някакъв си блог, но ми се иска освен спомена вътре в кутията на съзнанието, да го имам някъде и черно на бяло. Натракано на клавиатура.

Благодаря на всички, които присъстваха, и които направиха събитието толкова значимо и приятно. Не мога да го опиша в думи. Но те усещанията невинаги имат нужда от тях така или иначе.

Тея дни ще качвам нещата от четенето, в този ред на мисли.

Харлем шейкът, нужен на образованието ни

Открай време си казвам мантрата – педагозите и лекарите за мен са най-ританите хора у нас. Със слепота относно факта, че двете „касти“ осигуряват образованието и здравето на обществото ни.

Преди време всичко живо се разгневи за учителката, отишла пияна на работа и изтанцувала един хубав Gangnam Style на учениците. Медиите направо застреляха от упор с думи Илияна Иванова от 130-то СОУ, а когато погребаха медийния ѝ облик под отрова, обърнаха палачинката. Общонародната подкрепа към Иванова, след като стана ясно за мизерните условия, в които живее, не знам как ще помогне за шока, който едни гладни за къс популизъм и „екзотика“ хрътки причиниха.

Пиша отново по повод случка, свързана с поп феномен, който взриви интернет (и не само). Ако не знаете какво е Harlem Shake, най-вероятно сте проспали интернет културата за последния месец. Приблизително 30-секундните клипове със семпъл от парчето на Baauer заляха виртуалното пространство. Правиха ги военни, ученици от различни гимназии и университети, научни работници, IT служители, суперзвезди, отбори от НБА, футболни клубове и въобще кой ли не.

Същото направи и учителят Христо Данев от гимназията „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив, организирайки учениците си в подобно мероприятие. За награда ръководството реши да му даде два варианта – 1) сам да напусне, или 2) да бъде уволнен дисциплинарно.

Казус: правомерно ли е уволнението на Данев?
Становище на тоталитарния, единствен лидер на република abadapple.wordpress.com – НЕ.

О, по дяволите! Постоянно се обсъжда нуждата да се поправи скъсаната връзка ученици <-> педагози, която е един от проблемите в образованието у нас. Защото проблемите могат както да бъдат финансови, така и от чисто човешки характер. Справянето с едното е общо-взето на равна нога с разрешаването на другото.

Гледайки и основни училища, и гимназии, и университети, освен с липсата на финанси, се сблъскваме и с друг феномен: буквалната пропаст между по-старите педагози и тяхната методика, и вижданията и вълнуванията на подрастващите.

Проблемът е огромен и аз също се сблъсквам достатъчно често с него във висшето учебно заведение, което посещавам. Докато обаче аз и връстниците ми вече сме в друга категория, подрастващите и особено гимназистите имат ОГРОМНА нужда от педагог, който не само да търпи културата им, но и на моменти да я зачита и дори – споделя. Естествено, придържайки се към морала и законите.

1

Ето така си представям директорката на пловдивската гимназия

Случаят с Harlem Shake е перфектен пример за типа педагози, които са ни нужни и за доброволен, приятелски акт на зачитане. Резултат при подобни действия: спускането на мост между поколенията 1) издига авторитета на учителя/учителката пред учениците, 2) логично поради това ги кара по-лесно да усвояват знанията и да го слушат и 3) просто подобрява работния процес в една институция, която много хора откровено смятат за убийствено сухарска.

Мисля, че започната подписка за връщането на Данев е твърде показателна за това. И забележете – тази подписка не е дело на учениците, а в нея активна роля взимат и техните родители и колеги-педагози на „харлем-шейкъра“, както някои определят вече учителя.

Крайни думи: обърнете внимание, че говоря за величаене от моя страна при изпълнение на главната учителска функция – да се преподава успешно материала и да се предоставя на подрастващите нужните знания с нужното качество. Обаче, ако се замислите, двете неща са свързани. За да научиш някого на нещо, трябва да събудиш интерес в него. А за да събудиш интерес – да приковеш вниманието му. Или най-просто казано – да общуваш с него по подходящ начин. Бил той с елементи на Harlem Shake или не.

Снежанка и Лошата ябълка

Тотално безсмислен откъм съдържание пост.
Обаче искам да се похваля с тази картинка, която ми дадоха, грабната от пространствените лапи на интернет.

Супер яка е.
И се връзва с цялостната идея.
Та така.

1

Вечерта, в която Мирела Славчева се появи

– Абе, а вие виждали ли сте Мирела Славчева? – пита Куркумата. Надвесен над водката си изглежда като дзен-будист в долнопробно столично заведение.
– Не. – отговаря Желязото и незаинтересовано разклаща чашата пред себе си. Единствено той не пие нищо алкохолно, и при разклащането ледчетата се удрят в стъклените стени на своя затвор, пълен с Кока-Кола.
– Н-н-не! – възкликва и Пешо, вече доста прилично пиян, а викът му отеква из трите маси, от които се състои дупката, в която сме.

Аз също давам негативен сигнал и се заигравам с ледчето в Джака. Наоколо звучи Jethro Tull, пред нас има плакат на Флойд – онзи, с голите мацки в гръб, всяка от които нашарена с албум на великата рок група. Досега сме си говорили за Мирослав Пенков, по мое мнение най-добрият текущ български писател, за Богдан Русев, за Селинджър и дзен-будизма, особено както Куркумата с неговата надвесеност над водката мяза на негов последовател. Някаква си Мирела Славчева не представлява чак такъв интерес за мен.

Ето обаче, че Куркумата вади айфона си и набързо ни показва профила на Мирела във Фейсбук. И четиримата започваме да кимаме – Пешо с малко забавени реакции, как наистина Мирела Славчева е наистина славна в телесните си форми. Споменаваме една добра дума за някаква нейна мъдра мисъл, достъпна публично от профила ѝ, и дотам. Спираме с нея. Имам обаче чувството, че не ние спираме с нея, а тя от виртуалния трон на недостъпността си спира с нас. Но остава врязана в мислите ни и от време на време това си личи.

Казваме: „Ех, ако Славчева слушаше това”, или „Ами я си представи, ако Мирела беше на нейно място”. Дори Пешо, кръжащ със странни движения над чашата си, отбелязва, че Мирела би стояла доста добре на мястото на Тангра и Амон-ра в различните митологии на различните народи.
– Даже ако се замислиш – казва той и присвива очи срещу светлината – в-в-иж, ако се замислиш…Мире-ЛА, Амон-РА, Танг-РА, римуват се едно с друго. Стоят п-перфектн-о-о бе!
Един пич от съседната маса недоволно обяснява, че няма никакъв начин Мирела да е каквато и да е богиня. Същият брадат петдесетгодишен подпийнал човек преди десет минути ни е разказал как е имал седем котки, но вече те са шест. Някакъв случаен скинар бил сритал една от котките му на име Мосю Шампиньон, докато се разхождала навън. Спукал реброто ѝ, пък ветеринарят след щателен оглед над страдащото създание отсякъл, че спасение няма. След кратък спор за неговата неоправдана анти-мирелавост решаваме, че не си заслужава времето, и излизаме от заведението.
Пешо вече е на върха на своите възможности. Смесил е наливна тъмна бира, джин, Йегермайстер и три големи уискита и в момента се изживява като Зевс от един прилично алкохолен Олимп. Плаши едно куче из улицата и му изръмжава, при което то свива опашка и отпрашва в незнайна посока. След малко се срива на колене на земята, и остава така, докато не го вдигаме обратно. Споглеждам се с Желязото и Куркумата и решаваме, че ситуацията иска нашата намеса.
– Ш’ви убия бе-е-е-е-! – обещаващо ни крещи Пешо, без да осъзнава, че ние сме единствената пречка между зъбите му и тротоара в това му състояние.
– Абе супер си изкарахме. – заключавам аз. – С или без Мирела Славчева.
– Бих казал направо страховито. – съгласява се Куркумата.

Нас ни е отпуснало и сме просто леко подпийнали, докато Желязото е нашият свети Георги трезвеник, набучил на копието си всякакво наличие алкохол. За награда му отреждаме да е главен отговорник за Пешо, докато Куркумата снима с айфона си клипчета за поколенията, а аз ръкомахам в търсене на такси.
Точно когато едно спира до нас малко преди Петте Кьошета, Пешо изживява мощен напън и излива съдържанието на стомаха си пред предната дясна гума на таксито.
– Какво правите бе, да ви еба майката! – изпсува през полуотворената врата бакшиша, затваря я с бързо движение и с мръсна газ отпрашва в неизвестна посока.
Аз и Куркумата се сриваме от смях, Пешо се гърчи, а Желязото желязно го държи в ръцете си – да не би Пешака да се набие челно в повърнята си и да вземе да издрайфа още повече. След няколко тласъка Пешо приключва, олюлявайки се. Вадя пакет кърпички от джоба си и му давам две наведнъж. Той се обърсва и учудващо за всички успява да уцели кофата за боклук от цял метър и половина разстояние.
– Ей, това ако беше в баскетбола, шестица щеше да е, не тройка. Тва да знаеш! – възкликвам аз.
– Ш’ви убия бе-е-е-е! – отговаря ми Пешо, но все пак се държи за рамото на Желязото.

Вторият ни опит с таксито е успешен. Шофьорът със съмнение в погледа поглежда четирима ни, после въздъхва и махва с ръка. Чувстваме се малко гузно, защото сме сигурни, че ако Мирела Славчева беше в таксито, бакшишът щеше да я приветства с екзалтация и широк, щедър жест с ръката си.
– Накъде сме? – сеща се Желязото. – Пешак, къде живееш?
– Кокаци Сацонзиьк! – избълва делириумно той.
– Какво? – шашка се Желязото, а ние с Куркумата избухваме в смях.
– Карайте към „Лозенец”. – казвам му. – Ще доуточним по пътя.
– Я пробвай пак? – Куркумата вече се тресе.
– А-б-..е…Кор…Кокажи Сацонзицък! – опитва пак Пешо. – Сацонзицък, за-д хожел Локзанекцец!
– А, заеби тая работа. – отсича Желязото. – Я си дай телефона.
Пешо послушно си дава телефона и Желязото го пребърква. Фейсбук, списък с контакти, съобщения, нищо от това не ни върши работа.
– Дали има „Фоурскуеър”, а? – пита той, а аз и Куркумата свиваме рамене. Аз мразя „Фоурскуеър” и го намирам за нещо абсолютно безполезно, за Куркумата не знам.
– Ии-и-ма-! – пелтечи Пешо и ме дострашава да не вземе да изцака една повърня на седалката.
– „Свети Наум”? – опитва Желязото, но Пешо поклаща глава. – „Кораб планина”? Добре, „Трепетлика” ли, какво е там?
След десетина опита, в които изглежда, че Пешо изведнъж е проговорил чешки или поне полски в алтернативните варианти на българското име на улицата си, най-сетне стигаме дотам. През това време сме обиколили десетина преки и таксиметровият шофьор е видимо изнервен. На мен обаче ми е смешно, Куркумата също пуска една тънка усмивка, а дори Желязото повдига ъгълчетата на устните си. Оставяме го пред блока, Пешо казва едно последно „Ш’ви убия б-е-е-е!”, учудващо този път последвано от „О-би-ч-ам в-ъ, е!” и се шмугва във входа.
Наемаме шофьора за втори курс, защото той е писал „бегало”, както казва, този. Тоест, шест лева тук, пък новия курс ще е други пари, и ще платим общо и за двата. Понасяме се из нощна София, а аз се надвесвам към него и се ухилвам.
– Абе, а ти скивал ли си Мирела Славчева?

534166_336790796391772_1696497817_n

Чалга, цици, брюкселици

Писна ви на задниците да се върти тая тема днес, а? А е едва на половин ден. И мен така, но пък пръстите ме сърбят правопропорционално с новооткрития ми глад за брюкселско зеле, и няма как.

Между другото, думата „брюкселици” също е на половин ден. Ако се чудите какво е, то нека уточня – брюкселица е понятие, описващо по-привилегированите чалга-певици, които се ползват със субсидиите на ЕС.

Въпросните субсидии, стана ясно, възлизат на близо 2 милиона лева. Бенефициент е „Пайнер Медиа” ООД, отпускането става по линия на Оперативна програма „Развитие на конкурентоспособността” (ОПРК).

С това ЕС се вкара пряко под прицела на ироничния и гневен народен глас. Що се отнася до чалгата, той (гласът) досега имаше само две мишени. Едната е подрастващото поколение, което в очите на българина е „чалгаризирано” до откат. Другата пък е самият българин, най-често спряган под псевдонима „то той, българинът…” (нота бене: в тези случаи обаче говорещият се самоизключва от това събирателно поради своето гениално прозрение и различие от масата). Европа вече е трети враг, и същевременно голяма хапка за народния глас. Убеден съм обаче, че той удоволствие ще я схруска набързо. Така, както аз бих омел килограм брюкселско зеле в момента.

Пичове, пичове! Току-що ми съобщиха по телефона – Емануела се е съгласила да измаа едно концертче тук! Само ще трябва да пооправим сцената…

Тежкият сблъсък с реалността, обаче, е следният: който пусне подходящо описание за проекта си – печели. А „Пайнер Медиа” ООД явно се е справила безупречно с това. Нека погледнем:

“С реализирането на настоящия проект „Пайнер Медиа” ООД цели да постигне устойчив икономически растеж и запазване на лидерската си позиции в подготовката и реализирането на качествен медиен и музикален продукт не само на родния, но и на международните пазари, в които телевизия “Планета” се излъчва.

Чрез повишаване качеството на предлагания продукт „Пайнер Медиа” ООД ще съумее да привлече значителен брой нови зрители, да вдигне рейтинга си, като това ще доведе до увеличаване на приходите от реклама. Проектът ще доведе и до разкриването на нови работни места и ще допринесе за развиването на българската икономика”.

Авъ. Ако имаше немец до мен, той в момента щеше да ме плюнчи успешно от екзалтация, крещейки: “Das war ein Treffer!!! Ein echter Treffer!” В смисъл – че е добре написано. А аз скромно ще отбележа две неща, че днес само по двойки ми върви всичко.

„Качествен медиен и музикален продукт не само на родния, но и на международните пазари”. За родния пазар – ясно. Международните пазари досега за мен се изразяваха в два пазарни принципа. Единият е на Споразумението за свободна кражба на мелодии на Балканите (ССКМБ), описващо една ос Сърбия – Гърция – България, където има свободно прелитане на изкопирани чалга ритми, без да се търси каквото и да е наказание. Другият е ексклузивно покритие на родни чалга звезди по руски токшоута с удавяща доза ирония и присмех.

В това изявление обаче спектърът се разширява, и поне аз очаквам да изместим Ники Минаж от американския пазар, самбата от Бразилия и “Gangnam Style” от Южна Корея.

„Повишаване на качествения продукт”. Това е много двузначно като описание. Мен ако питате, „продуктът” на чалгата не е толкова музиката, колкото телата (да се чете: циците) на пеещите я. В този смисъл се зачудвам дали това не е метафора за инвестиции в нови кубици из циците на брюкселиците. Друга трактовка е отделянето на финанси за ново бельо на същите, имайки предвид, че по повечето им представления не тоалетите, а именно то е хайлайта.

Untitled

Само малко солариум и американският пазар е наш
(любителски колаж: вляво Ники Минаж, вдясно Мария)

Сега сериозно. Истината е, че ЕС са забелязали как кинтите от всички европрограми не само не се усвояват напълно, а в повечето случаи потъват и иди ги търси после. Чалгата обаче е нещо директно готово за консумация, практично, и доста нейерархично. Получават, влагат, предоставят. Няма бюрократщина, няма мотане.

Другата е истина е, че това трябва да послужи като аларма за рибите в браншовото море. Имаме два особено добри музикални продукта на европейско ниво – хип-хоп музиката ни, и хардкор музиката ни. Списването на един проект не е нещо трудно, а дори и да загърбя беснеещия ми идеализъм, едва ли е невъзможно да се получи субсидиране. Отръки ми идва името Illmate например.

А относно мен – ами, вече обмислям основаването на лейбъл за грайндкор с джаз и етно примеси. Ще пиша в проекта, че служи за „иновативен подход към запазването на българската култура и обичаи”. Кой знае – може да ми отпуснат някой и друг лев.

Назадничаво

“Светът е голям и женски задници дебнат отвсякъде”, Венцислав Стоев
“Save the world – share your ass”, Asstagram

Представете си го така.

Аларма, която пищи пронизително – както, уви, всички аларми, из всички градове, на всички държави по света.
Бледа ръка, която се пресяга. Изплува от морето от одеала като рядка риба, натиска бутона, и се гмурка обратно.
Десет минути по-късно храстът от кестеняви коси се скубе с четка.
Борбата е не само безмилостна, но и непоправимо жестока.
Вместо тътените на бомбардировките има охкания, изсъсквания и много гримаси.
Четката е оръжието на всяка жена във всеки град на всяка държава по света.
Кремавият сутиен прилепва на гърдите точно, козметично ги повдига малко нагоре. Дори някой да намери цвета за безвкусен, то формата на гърдите ще го накара бързо да забрави за тези мисли.
На главата, между другото, вече няма храст. Има разделен на две водопад. Друго разделение на две, малко по на юг из тялото, получава жадна целувка от впилите се в плътта бикини.

Жената, която излиза двайсет минути по-късно от апартамента, сякаш е друга.
Блуждаещият поглед на зелените очи вече е хищен и готов за предизвикателствата на деня. Косата, както отбелязахме, вече е воден феномен, а не проскубано растение. Люшкащата се походка, облечена в кремави ботуши и дънки предизвиква погледите на мъжете.
Със сигурност се чудят относно бельото на тази жена, а след него – и от леглото ѝ.
Твърде вероятно е никой от тях да не се интересува от това да бъде до нея тогава, когато алармата – както, уви, всички аларми, из всички градове, на всички държави посвета, запищи.
Още по-твърде вероятно е да се чудите защо ви говоря това. Все пак има много жени, които имат храсти, преливащи във водопади на главата, са със зелени очи, имат кремави сутиени и могат умело да люшкат бедрата си.

Да, но това е моята жена.
Или по-скоро беше моята жена. Все още обаче, признавам си, имам известни проблеми с приемането на този факт.
Проблемът е, че тя никак не иска да ме вижда, а аз – точно обратното.
Затова живея в съседния блок и я наблюдавам с бинокъл.
Продадох си апартамента и купих място до този, който остана за нея. Да знаете, че разводът е по-лош от хирургическа ножица. Тогава поне те кълцат, докато си под упойка.
От развода по-лошо нещо има само едно: развод с жената, която обичаш отвратително много. То е малко като вместо с хирургическа ножица да те кълцат с моторна резачка под частична упойка.

Понеже съм влюбен дори на тези уж стари години, ежедневието ми е кошмарно.
Ставам в 6, защото тя става в 6 и 10. На четиресет години съм и нямам храст на главата си, а оредяваща коса. Нужно ми е само да си навлека тениска и панталони, след което сядам, взимам бинокъла, и започвам да я гледам.
Всеки ден я гледам така, както астролозите в Средните векове са гледали нощното небе. Когато тя тръгне за работа, имам петнайсет минути, за да си направя бърза закуска, преди да направя същото.
През целия ден мисля за нея, докато върша каквото трябва да върша. Най-много си мисля за нея когато шефката за пореден път си развърти дебелия задник пред очите ми в опит да ме ухажва.

Няма нищо по-различно на света от тези два задника, уверявам ви.
Единият символизира това, което те иска, но ти не го искаш. Другият – това, което ти искаш, но то не те иска. Двете сфери на бузите на тези задници формират двете сфери, които обобщават съществуването ни на тази планета.
Затова не намирам за учудващо възклицанието, че животът е задник.
След работа понякога отивам на бар, за да сваля някоя друга жена. Друг път се замъквам до някое кино, или пък се връщам направо у нас.
Ако съм с друга жена, гледам да я разкарам до единайсет часа и трийсет минути. Ако съм на кино, винаги си взимам билети от седем часа, или максимум от девет. Ако е от девет, доста често се качвам на такси, за да съм на време.
Наистина не ви пожелавам да казвате на жена, с която току-що сте спали, че трябва да си тръгне след някакви си минути.
Затова и никоя от тях не виждам за втори път.
Иронично, но доста голяма част от тях ме наричат задник.

Ако се чудите какво става в единайсет часа и трийсет минути – жена ми се приготвя да ляга. Но това едва ли ви изненада толкова много, нали?
Представете си го така.
Понякога се къпе преди да легне, понякога го е направила, докато аз съм отсъствал. Във всички случаи косата се разпуска, сутиенът пада и освобождава гърдите. Следва един щателен оглед на трийсет-и-пет-годишното тяло. Коремът се потупва, около ханша се щипва, бедрата също не са подминати. Задникът, облечен в други бикини, се претегля в плоскостта на огледалото. След анализа на ситуацията най-сетне тя ляга и потъва в нощните води на одеалата.

Никога не съм виждал друг мъж в стаята ѝ, не съм я виждал да наруши своята рутина на лягане.
Това колкото ме успокоява, толкова ме и ядосва.
Означава, че държи на думата си. Защото ми каза, че повече до мъж няма да се докосне заради това, което направих.
Успокоява ме, защото бих полудял, ако я видя с друг мъж.
Ядосва ме, защото си е удържала на думата.
За разлика от мен, който тържествено обещах, че ще съм до нея за цял живот.
А изгубих всичко заради един двайсет и пет годишен, хубав, извънбрачен женски задник.

15177_517229404955583_855163768_n