Мисля си за тухли. Тайванската бира с вкус на ананас стои пред мен в сумрака – някъде между това да виждам отчетливо типично азиатския ѝ дизайн и загатването на контурите ѝ. Смрачаващото се небе отвън скоро ще ме остави само със силуета ѝ.

Мисля си за тухли, за разликите между фламандската и британската техника на тяхното редене. Не съм точно убеден защо си мисля за тухли, но правоъгълните им, покрити с прах тела се нареждат в съзнанието ми. В това има нещо успокояващо, все едно градиш тетрис между минало, настояще и бъдеще.

Ударът ме сепва и поставя накриво една от тухлите на следващия ред. Нещо се блъска в коридора, зад единствената вътрешна врата в малкия ми апартамент. Не просто го чувам, усещам го. Понеже е тъмно, не виждам нищо в ромбоидната, полу-остъклена част от въпросната самотна врата.

По японскому, в апартамента ми няма нормална маса и столове. Седя на мини-диван, положен на пода пред дървена масичка, висока точно 30 сантиметра. Докато успея да оставя бирата на масата и да се надигна от пода, то е вече срутило вратата. В стаята ми е.

Не мога да рационализирам защо, но не изпитвам страх или смущение. Белезникавата, мъглива форма стои пред мен – явно достатъчно физическа, за да бутне вратата ми. И все пак, достатъчно ефирна, за да не знам какво точно е това.

Единственото, което знам, е че в съзнанието ми вече няма тухли. Редовете се изчезнали, както и всякакви техники, свързани с тях. Вместо тях се е разтворила празнина. Тази кухота няма параметри или конотации – тя просто е решила да съществува, ей така, изведнъж.

Формата стои пред мен, някакси успокоена след първоначалната шумотевица. Хич не изглежда като нещо, което би пречукало вратата ти без да му мигне окото. Сядам обратно на мини-дивана и кръстосвам крака. Чакам.

– Това ли е? – чувам. Гласът е най-неутралният глас, който съм чувал. Не е мъжки, не е и женски. Няма акцент, чист е като сълза, която още не се е спуснала да обърше мръсотията, която носим по градските си лица. – След всичките тези години, в това ли успяха да те превърнат?

Пресягам се и отпивам от бирата. Не знам какво да кажа. Не знам дали формата обвинява мен или някой друг. Може би себе си?

– Предполагам – отговарям. Малко ми е неловко. – Нямам идея за какъв период от време говорим, и кои са „те“. Но, щом съм тук и такъв, сигурно.

Тишината се разстила и изтича навън, към коридора отвъд. Чудя се дали успях да измия всичките чинии, или съм забравил някоя. Климатикът изпъшква и подухва малко хладен въздух с температура, настроена на 25 градуса. Май трябваше да го пусна на 27.

– Въобще виждаш ли ме? – пита формата, отново с глас с невъзможна липса на специфичност.

– Иначе нямаше да си говорим сега, нали? Намираш се съвсеем в ляво от мен в момента.

– Не, виждаш ли ме? – пита формата пак. Усещам го като натъртване, но не чувам въпросния акцент върху семантиката. Празнината в мен я поема и транскрибира.

– Опасявам се, че не. Няма да лъжа, би било по-добре ако знаех с кого…или с какво…говоря.

– Това не зависи от мен. Зависи от теб – формата кривва надясно и закрива предните крака на леко наклоненото ми бюро. Не мога да усетя нищо – нито дали е разочарована, тъжна, ядосана, каквото и да е. По някаква причина намирам това за логично. Ако не зависи от нея, то действително е ненужно да разчитам каквито и да е знаци в поведението на белезникавостта пред мен.

– От мен, викаш…- прокарвам пръста си по отворения ръб на кенчето бира. Малко по-тъп е от обикновено. Не е като да не съм си срязвал показалеца на Кока-Кола тенекета като ученик. – А нужно ли е?

Не получавам отговор отсреща, но в момента, в който думите излизат от устата ми го усещам. Изключително тихо тракане, ритмично, плаващо нагоре-надолу, идващо отнякъде. Откъде?

По някаква причина очите ми се затварят. Вместо редове тухли обаче, пред мен изплува празнината. Мека е като неизпечена, неоформена глина, но същевременно не подлежи на каквато и да е обработка. Не се боря с нея, но не ѝ се подчинявам също. Тракането идва някъде от нея, някъде из пластовете ѝ – защото осъзнавам, че слоевете ѝ са много по-сложни от всякакви фламандски и британски техники. Винаги ли е било така?

Ту идва отляво, ту отдясно, отдалечава се, после се приближава. Тракане и звънтеж в едно, като връзка ключове или звънци, окачени върху порта от боядисано в мастилено зелено дърво. Не ги намирам, но си спомням как някой си е спомнил за тях, някога. Не съм убеден, че това съм аз – или каквато и да е версия на мен. Някой изцяло друг е, но споменът за неговият спомен е някъде вътре в мен. Отварям очи.

– Да, нужно е – вените по врата ми бушуват, но това е единствената промяна в тялото ми. Всичко друго е спокойно. Защо само те? – Може би дори задължително. Но не знам защо. Нито дали това усещане е правилно.

– Фини частици прах по коридорите – казва формата и пристъпва напред, което, естествено, не я прави по-видима. Просто вече не мога да видя по-голямата част от бюрото в дъното на стаята, вместо само предните му крака. – Нямаме време, и същевременно имаме цялото време на света. Избереш ли да тръгнеш с мен и да ги следваш, няма връщане назад.

– Не ти ли беше по-оферта да тръгнем…накъдето е твоето няма-връщане-назад, и да разбера за това след това?

– Не харесвам това, което са направили с теб. Ненавиждам това, че не си спомняш нищо за мен – отново усещам, вместо да чуя чувството зад думите. Плетеницата е толкова сложна, че не мога да откроя само една емоция. Знам само, че нещо, родило се в думите, се удря в гръдния кош и голите ми пети, проснати на пода. – И въпреки това за мен е недопустимо да те подлъжа. Трябва да си наясно със ситуацията.

– И без това си изпих бирата – отвръщам лековато, но и на мен ми е ясно, че нещо се е променило. Всичко е същото, и същевременно не е, някакъв механизъм в някакво пространство е щракнал. Увил се е за миг около тракането звънтеж, и е оставил своя неумолим отпечатък. – Какво трябва да направим?

Формата стои на място още няколко мига, след което бавно се раздвижва и прекачва вратата. Използвам флегматичността ѝ, за да си обуя късите панталони с цвят бордо и да си наметна стария син суичър. Винаги съм харесвал колко е удобен, както и колко широка качулка има. Свалям я, обграждайки бръснатата си преди 3 часа глава в памучната ѝ мекота, и излизам навън след формата.

Brick alleyway

Сбърканият комуникационен модел на новото поколение гей активисти (и не само)

Един от любимите ми проекти за последната година включваше редактирането на бизнес презентация за гей парад във Флорида.

Събитието е с традиции – организира се от 2002 година насам, и, за разлика от много други подобни, разгръща едно портфолио от възможности. Говорим си за панели с кариерни съвети, литературни уъркшопове, дискусии и семинари спрямо наболели теми като домашното насилие (извършвано и от мъже, и от жени, не едностранчивата му трактовка).

На всичкото отгоре въпросният фестивал е насочен към чернокожата LGBTQ общност. С други думи, вече отбелязвам бонус минус точки за по-консервативно мислещата популация. А каквото и да си говорим, из Балканите нещата стоят така – по-закостеняло.

Неохотното усещане за срам

Когато ме попитат дали подкрепям хомосексуалните [връзки/бракове/инициативи] обаче, отговорът ми е уклончив. Подкрепям ги, и още как. Имам достатъчно такива приятели. Но предпочитам да си прострелям десния крак, отколкото да се асоциирам с огромна част от по-либералното крило, което споделя моето мнение.

Защо? Защото изумително голяма част от тези хора са най-дразнещите, най-незрелите и най-токсичните откъм комуникационен модел човешки същества, които може да срещнете. Иска ми се да преувеличавам. За нещастие, вчерашният случай с Питър Тачел за пореден път потвърждава колко самозабравило се е радикалното крило на въпросния либерализъм, което описвам. И колко по-многобройно е от предполагаемата нишовост на термина “радикализъм”.

Анушка вече разля радикализма

Ако желаете да отделите време на пълната статия, може да я видите тук. Понеже е дълга, резюмирам:

Представителка на National Union of Students (UK) отказва да споделя една обща сцена [за дискутиране] с Тачел, защото, цитирам, смята, че той е „расист и трансфоб“.

За справка, Тачел е гей активист от десетилетия и е защитавал идеите си по начини, които най-вероятно ще накарат въпросната Фран Колинг да изтрие своя Tumblr и най-сетне да отиде в отрезвителното. Всъщност, не, няма как – тя е прекалено надълбоко в делюзиите си, за да осъзнае колко безумно е изказването ѝ. Докато колежката активистка мънка от трибуната си, Тачъл е бил арестуван над 300 пъти, защото едва ли е писал гневни Фейсбук статуси като нея.

tatchellR2705_468x271

Но пък активисти, защитаващите неговата идея, са доста артикулативни в своята Twitter активност. “I would like to tweet your murder you fucking parasite”, например (извадка от миналогодишното обвинение спрямо Тачъл в…ами, трансфобия пак).

Уви, поведението на Колинг е симптоматично за новото поколение <радикални активисти>, в случая в нишата на правата на хомосексуалните. Споменавам „радикални“, но политическата коректност увеличи обичайно тесния периметър на този термин. Разполагаме с достатъчно обемна и достатъчно шумна маса от хора, която е контрапродуктивна спрямо каузата, която уж защитава. Все пак колко точно шизофренично е новите застъпници на дадена идея да атакуват като бесни кучета тези, които са постлали пътя преди тях?

Бермудският триъгълник в наръчника на новия активист

Най-лошото е, че това ядро от Tumblr и социо-мрежови активисти се просмуква в текущата академична инфраструктура. Колинг е перфектен пример за това с принадлежността си към организация, включваща в себе си над 600 студентски синдиката. Позицията ѝ не е просто нейна – тя е официално одобрена от едно наистина огромно академично тяло. Което от индивидуална я прави симптоматична за цял обществен сегмент.

Имам чувството, че западното либерално студентско крило все още не е имало досег с реалния живот и обитава някакъв Бермудски триъгълник между „Обиждам се от всичко“, „Моето мнение е единственото обективно такова“ и „Намирам се между удобните стени на социалните мрежи и така ми е окей“.

discussion

Поглед към новия модел на академични дискусии

В една дискусия преди по-малко от година професор по социална антропология отбеляза, че е изплашен. Не само той, но и колегите му.

Причината? През последните 5-6 години се наблюдава епидемия от оплаквания от страна на студентите. Лектори и професори са обвинявани в дискриминация, хомофобия, любимата тема за „патриархата“ и подобни ключови думички. Академичният персонал всъщност е либерален, но това не е достатъчно за новото поколение активисти. Някои от тях дори водят родителите си (не, наистина, представете си да сте на 21 примерно, и да викате мама и тате, защото професор Х е казал еди какво си, което не е достатъчно <еди какво си> за вас).

В резултат се наблюдава ширеща се цензура, защото в противен случай се рискува изключване от състава на университета. Въпросният професор допълни, че се чуди как точно ще изглежда преподаването на дисциплината му в близкото бъдеще. Какво точно ще е „Социална антропология“ за новото поколение студенти? Негови колеги в социалните науки споделят сходен сантимент.

homosexual_sex_marriage

Текущият пример с Питър Тачел се движи в сходни коловози. Ултра либерализмът по този начин отстрелва два заека с един шизофреничен куршум:

1) Детронира и изолира образованите, доказани мозъци на своите идеи (а и отвъд тях – интелигентни личности, които могат да ръководят адекватен диалог както със съмишленици, така и със своите опоненти). Капсулира и хомогенизира „Идеята“, докато тя не се превърне в концепция, по-скоро наподобяваща култ.

2) Вреди на общата рамка на каузата си, сгъстявайки още повече анти-позицията на а) по-скоро скептиците или б) откровените противници на въпросната кауза. Има определена група от хора, които – ако им е предложена умерена и издържана логически аргументация, са склонни да преосмислят някои свои схващания. ChangeMyView в Reddit показва ясно този модел. Индивиди като Колинг са неспособни да ръководят какъвто и да е диалог, като в резултат постигат още по-ярко изявено поляризиране.

Не обичам да съм песимист, особено за неща, които споделям като сантименти. Но наблюдавайки изумителни феномени като случая с Тачел (за жалост просто пореден), не мога да не се зачудя какво по дяволите се случва. И да пожелая да се дистанцирам още повече от подобните на Колинг.

“Чети с мен” – ултра интелектуалеца и неговите социалномрежови истерии

Интернет има шитави и не толкова шитави странични ефекти. Като например шитавият ефект, че средностатистическият потребител е решил, че:

а) е с най-важното и правилно мнение
б) е най-интелигентен и всеобхватно велик
в) е по-мъдър от третия дълбочинен пласт на Марианската падина.

Естествено, не е, и всъщност всеки от нас е доста по-простичък и елементарен, отколкото ни се иска.

Вълната от елитарност обаче е най-великият страничен ефект на интернет. Мрежата е перфектното място да:

а) усилиш интереса си и да го представиш като абсолютен
б) да си припишеш експертиза, защото винаги можеш да я защитиш с търсения в Гугъл
в) да приложиш бърза мултимедия, за да разгърнеш въпросния интерес и да станеш ултра гуру

elitist-snob

И ако е нормално да има елитарност във виртуалната комуникация, то цунамито от мрънкане срещу инициативата “Чети с мен” е булшит на абсурдно смехотворно ниво. Прилагам собствено FAQ по въпроса с моят недоволен събеседник, който ще нарека Мара.

Q: Четенето е нещо свещено, изконно лично и духовно извисено, прави човекът суперинтелигентно същество, което е готово да срива социални, икономически, политически и психологически стереотипи. Ако се събера с още 100 души на поляна, това няма ли да раздели свръхспособностите ни на 100 и да станем обикновени хора? Не искам да бъда обикновен човек!

A: Не, Маре, това всъщност ще бъде добър сборен пункт на хора, които имат общ интерес и са обединени от някаква обща кауза в този специфичен случай. Като колоездачите, които карат колела X на брой пъти в месеца и искат повече велоалеи…примерно. Отделно, че колкото и да ти се иска, ти все пак си си стандартно човешко същество. Сори.

Q: ПР-ът на инициативата е ужасен. Има думата “селфи” и хората ще се снимат! Това е погнусяваща показност, съвсем-не-ефирно разкъсване на крехкия химен на четенето като мистична вълшебна дейност.

А:  Де да знам, Маре, поглеждам ти Фейсбук профила и виждам едно-две-три селфита. Освен това 50% от постовете ти, свързани с книги, включват и теб в кадъра. Лице, или крака, или ръце, няма значение. Значи е лошо много хора да се снимат с книги, но само ти може? А за ПР-ът – един къс ПР не прави цялостния ПР на една инициатива, особено когато има още почти месец до нея и ще има поне 2-3 релийза, които да дообяснят това, което е останало неразбрано.

Q: Ама и Министерството на културата участва. Политиците са лоши, amirite?

A: Да, Маре, една инициатива е шитава само и единствено, защото има участие на държавна институция в нея.

Q: Четенето е уединено и лично занимание, и не трябва…

Окей, майната му, писна ми.

Хора, вие наред ли сте?

Някакви пичове – Книголандия, Детски Книги, Аз Чета и други ентусиасти, са се хванали да направят нещо по-адекватно като събитие, и елитардите веднага скачат да пищят. Било опростяване и елементаризиране, кощунствен ПР, как можело да се мисли, че ще се постигне някакъв кампаниен таргет с подобна концепция…

А какво искате? Ултра-затворен-и-таен-като-достъп клуб с философски дискусии като откриване на събитието?

image

Четенето е поп култура. Социалните мрежи осъществиха крайната точка на прехода на четеното към ултимативният начин за валидация на това колко си различен, интелигентен и ‘нам си какво си още. В случай, че водите високопарни дискусии по фейсбук групи и си шлякате подобни неща по стената, вие също сте част от четенето като поп web култура. Аз – също.

И сега идва инициатива, която е генезисно сходна на това явление, с идеята за малко повече достъпност и красноречивост с концепцията си, и вие ревете, че опорочава/масовизира/’нам си какво си пак четенето? Вие какво, гравитиращи извън текущата интернет инфраструктура ли сте, че да сте пропуснали да сте част от това? Един пост от вас със снимка с книга във Фейсбук група е също толкова “фатален” за разрушаването на четенето като ултра-интимно занимание, колкото инициативата. (Hint: Въобще не е фатален, но всеки обича драма ефекти, нали?)

Стегнете се. Подобна елитарност е не просто смешна, а ултра смотана.

Bottom line:

Четенето не ви прави ултра енигматични, великоинтелектуални и “различни”.
(Сърби ме да добавя безумието и за “не гледам телевизия” – ми какво ми пука, човек, ако ползваш интернет като телевизор, както правят повечето хора? Big deal.)

Да организираш по-достъпна и по-ПР/малко “лъскава за стандартите на четящия на 3400 метра в планината отшелник кампания не е кофти. Окей е и ѝ пожелавам всичко най-добро, защото ще участвам в нея.

Една подобна кампания няма да разводни четенето. То вече е достатъчно разводнено, защото цялата текуща инфраструктура на човешкото поведение в условията на социални мрежи е разводнена. Лошо ли е това? Не чак толкова, защото всяко време има своите поведенчески и комуникационни модели. И не, няма да ги оправите с три реда ореваване, все едно са ви откраднали копието на “Вълшебната планина” от удобоството на канапето.

Оставете хора да се кефят и да организират неща.

Оставете хората да четат – да, и онези, които четат попкултурна литература и не са на вашето “високо” ниво (което пак е част от поп култура, всъщност).

Пийте един китайски зелен чай, погледнете се в огледалото и се запитайте:

“Нужно ли е да съм толкова бътхъртнат/а?”

Аз предлагам да си отговорите “не”.

Насила хубост не става: Мекият фарс на световното в Бразилия

Когато бях малък бях луд по три неща: футбол, компютърни игри и коли. Франция ’98, беше отбелязана с масова истерия от моя страна и попълнен изцяло албум за лепенки. Финалът между Манчестър Юнайтед и Байерн Мюнхен през ’99 ме накара да излеза от нас посред нощите (тогава бях на 8) и да викам навън. “Червените дяволи” начело със Солскяер, Гигс, Шерингъм и Бекъм бяха символ на спортен дух и воля за мен.

Доста неща са се променили оттогава (с изключение на игрите) и през годините гледам все по-малко и по-малко спорт. Световните и евро-първенствата обаче се запазиха като нещо любимо за мен . От Евро ’00 до Евро ’12, от Южна Корея и Япония през ’02 до ЮАР ’10, всеки път този месец на футбол съм възприемал като един голям облак дишане на спокойствие и дзен-кеф. Единият път дори с баща ми помъкнахме телевизора и отперихме към задънена в гората вила с променливо присъстващ ток.

Бразилия ’14 е изключение. Не бих казал, че ще “бойкотирам” първенството, което ще започне след няколко часа в седмата по сила световна икономика. Не бих призовал и други да правят това, защото за мен е вмешателство в личния избор. Всеки решава за себе си.

Просто го намирам за относително неправилно:

– с оглед на текущата конюнктура в латиноамериканската държава – социална, икономическа, образователна

– хвърляйки поглед към изминалата година на социални вълнения и причините за тях

– изкарвайки наяве някои изводи от ЮАР 2010

– осъзнавайки, че от известно време глобалните спортни събития вече са доста далеч от спортното

Brasil protests

Спортът е просто поредният канал за прокарване на политика. Това не е нищо ново, нито пък е нелогично или неморално. Дипломацията е изискано изкуство, което включва покритие на различни сфери, за да бъдат достигнати интересите/целите на дадена държава. Нишата на спорта е влиятелна и изключително емоционално наситена. Всеки нормално функциониращ политик не би я подминал, а би я използвал ултимативно.

В последните години обаче щастливата връзка* между спорт <-> политика придобива едно доста уродливо лице и в принципно изкусното съчетаване на двете се намества гротеска. С други думи: спортът изцяло се подчинява на геополитическото напрежение, което достигна нови равнище в последната година и половина.

Зимните Олимпийски игри в Сочи бяха красноречив пример. Посланието, отправено по време на тях, съответстваше на моите виждания – спортът е за всички, както и правото на самоопределение във всякакъв аспект. Включително този на сексуалната ориентация.

Не сексуално, а порнографско обаче беше изтикването на самия спорт на заден план за сметка на бясна политическа реторика. Дали тя ще идва от Запада под формата на истерична Twitter кампания на журналисти, или ще е типичната автори-пропаганда на Путин от Изтока, няма значение. Крайният резултат беше фанатично, разочароващо и изморително обграждане на една и без това съмнително подбрана като локация олимпиада.

Изморени са и гражданите на Бразилия. От това, че страната им е красноречив пример за икономическата пропаст между бедно и богато население. Че служи за класически урбанистичен пример на изящни вили до помийни гета, за шокираща корупция между лапите на наркокартелите и сенчестите райони на фавелите. От факта, че страната им ще изхарчи 12 милиарда долара за световното. От липсата на алтернатива, образование, грижа, сигурност.

Има нещо доста похотливо в аутсорсването на колосални спортни събития на абсолютно непригодни за това места. Градът-призрак Сочи ще си остане с изоставените конструкции. Отговорността не лежи на плещите на МОК или на Путин поотделно – напротив, споделена е. Същото важи и за ФИФА и Дилма Русеф, която ние гледаме с влажни очи и гащи, само защото има български корени. Бразилия ще се включи към ЮАР с инфраструктура и инвестициите, които нито са били нужни, нито реално ще бъдат избити. Още по-лошо – също член на БРИКС и в деликатното положение на развиващ се гигант със сериозни социални проблеми, ЮАР се отърва поне със “само” 4 милиарда долара разходи около световното през 2010. Три пъти по-малко от текущите разходи на държавата с мото, зовящо “Ред и прогрес”.

poverty-and-wealth-next-door-to-each-other-in-brazil

Кухата конструкция на Бразилия ’14 със също толкова кухите обещания за доходи от туризъм, работни места и привлечени инвестиции (т.нар. “legacy effects”) са пир по време на чума, ако реша да поема по по-драматичния път. Или ако съм лаконичен и практичен: подигравка.

Към спорта, който аз и вие сме познавали.

Към социалните проблеми, които се оформят като все по-значителни из целия свят, из развиващи се и развити държави на равна нога.

Към агресивното политизиране на всеки елемент от всекидневното ни съществуване, включително и забавлението.

Такива неща. В 23:00 часа Бразилия ще излезе срещу Хърватия сред едно не-толкова-въодушевено Сао Паоло.
На втория етаж в София, аз ще си запаля една цигара на балкона и ще гледам панелките срещу мен.

Междувременно, противоречията около Катар ’22 загатват за все по-нарастваща актуалност на огромните спортни събития и защо, как, за кого и къде се организират те. Чакаме изводите.

Окупация на комуникацията

След проблеми с времевия график най-сетне успях да посетя окупирания СУ и екосистемата, която се е изградила само за няколко дни там. Едната дума за нея е: уникална. Социалните ни поети от миналото биха изпаднали във възторг. И най-малкото, което мога да кажа, е че човек има за какво да бъде позитивно настроен. За всеки пишещ пък атмосферата в сградата е изпълнена мокра мечта.
Не всичко уникално е перфектно и това е очаквано, особено когато се вписва в коловозите на младите поколения. Слушайки дискусиите, особено разпалената такава в аудитория 65, мислено очертах двата най-големи проблема, пред които са (сме) изправени тези, които симпатизираме на цялата идея на окупацията. Те са добре познати и за жалост печално неглижирани и неефективно овладявани.

Първият е емоционалността, която е добра подпалка за инициатива, но не трябва да бъде практикувана като постоянно огнище. Дългосрочните цели и постигането им са плод не само на еуфория (тя утихва бързо), а с употреба на “хладна стомана” – аналитичност, критично мислене, дистанцираност от емоциите, готовност за провали редом до успехите.
Но този първи проблем е вързан с втория, който е най-страшната пречка. И това е комуникацията и по-точно начинът, по който се води тя. Независимо дали говорим за комуникация между самите окупиращи и техните различни идеи (ниво А) или комуникацията между окупиращите и тези, които не са (напълно) съгласни с тях (ниво Б). В дискусиите имаше добри примери за провала в комуникацията и на ниво А, и на ниво Б.
В условията на окупацията на СУ много лесно започна да се размята думата “радикално”. Критиците казват, че блокирането на неутрална територия като университета е “радикално” в смисъл на “грешно”, “неоправдано” и “ненужно”. Това не е така. Университетите никога няма да са неутрална територия, защото до голяма степен раждат гражданското/политическо/комуникационно образование на младите. Нещо повече – подобна радикална акция е нужна. Но това, което е не по-малко нужно след извършването й е оправдаването на тази акция.

А това оправдаване далеч не е революция в сферата на политическата система. Защото тя е устроена така, че реформа в нея е подвластна изцяло и единствено на правилата, която партиите и политиката са създали. Те са непоклатими, нямат огъване, просто козметично сменят някой и свой фрагмент за доволство на масите. Революцията в политическата система води до цикличния момент на 1997, 2013, 2020, 2026, до вечното недоволство от аморфното явление “прехода”. Нито една от тези времеви точки не води до истински желаното.
Истинската радикална революция е тази на втория проблем, който отбелязвам. Няма нищо по-радикално от това да промениш начина, по който хората комуникират помежду си. Защото от комуникацията се раждат всички социални и политически процеси. Общуването между мен и теб, между моята “група” и твоята “група”, между прослойките и интересите е производно на тази най-базисна система. Да, и политиката е нейн продукт. Оставката не е крайна цел. Тя ще се случи, защото правителството е бутафорна конструкция, паметник на оскърблението. Но случването на тази оставка е едва един от много междинни фрагменти по пътя към радикалната революция на комуникацията.

Аз вярвам адски много в моето поколение. За мен то е културно и адекватно, белязано с типичните проблеми на една млада генерация. Интернет обаче добави една много тежка дамга върху нас – леснотата на това да осъзнаем колко различни всъщност сме. И вместо да приемем това и да сблъскаме различията си, като в процеса на комуникация и диспут очертаем къде стоим, защо стоим, и как можем да съжителстваме стоейки така, изпитахме страх и бясно желание за капсулация. Защото ни е страх от различията ни, ние разчитаме на хомогенизация. Стремим се към нея. Претопяваме важни фрагменти в името на постигането на едно “цяло”. Създаваме твърдо ядро, което отблъсква електроните около него, които то самото смята за различни и невписващи се в коловозите.
На каква цена е това “цяло” и доколко е адекватно и работещо то, ако в него се съдържат стотици премълчани “нецялости”? Ако въобще го постигнем.
Ето тук е революцията на комуникацията. Радикалният акт да приемеш, че си различен от другия, и това не те поставя задължително в пряка конфронтация с него. Окупиращите студенти (ние), можем само да извлечем ползи от това да предизвикаме диалог с конструктивни тези на тези, които не са съгласни с нас. Пример за конструктивна теза: тук.
Можем да извлечем само ползи от това и да не ни е страх от различията ни и да не ги сблъскваме на инстинктивно антагонизиращо ниво. А да ги обсъждаме.
И да сме радикални в най-забравения, най-нужен и най-труден смисъл на тази толкова охотно плъзгана по езиците и пръстите дума.

people-communicating

Родната земя на клета майка България

Днес НС осъмна със 171 гласа “за” и 39 “против” относно мораториума върху продажба на земя за чужденци. Една драма, която следя с половин око, и която предизвика нова истерия около развитието на нашата kleta majka balgariq, както биха казали воленовите гвардейчици. Това решение естествено е пълен ташак, защото най-малкото трябва приемане на ниво ЕС, тоест всяка една от останалите държави-членки на ЕС трябва да каже “ми окей, пичове, давайте смело”, а ЕК да си заклати доволно главата.

Все пак за спорта: въпросът е много пипкав, защото се заиграва ласкаво с патриотизма на маса хора (независимо дали искрен като чувство, или пък използван като политически инструмент за сгъстяване на електорат). Няколко пункта, разделени на две групи (вътрешна и външна):

Вътрешни:

1) Известна част от земите са закупени с концесии от родни юридически лица (вкарайте в купа и някои от любимите ни  мутренски групировки). Наистина ли се смята, че чуждестранните “нашественици” ще са по-зле (по презумпция)? Или нашенското кофти все пак си е по-добре от едно евентуално чуждестранно кофти?
А, и отдадените концесии са с определени годишни “мандати” – по 10, по 15, по 20, може дори и повече години. Кой ще изкупи земите ни за 2-3 дни тогава? Гласът на популизма често е истеричен вик с обещания за краткосрочен апокалипсис.

2) Всеки път, когато пътувам от София до Варна или Бургас, т.е. прекосявам достатъчна територия от страната, забелязвам нещо много интересно. Нарича се празни необработвани площи, които са в окаяно състояние. Истината е, че ние сме адски адекватно място за развитие на селско стопанство, но поради една или друга причина това не се случва. И огромни територии пустеят.
Казус: Слагаме мораториум върху чуждестранно закупуване на земята. Това се отразява на тези територии като:
А) Никой не го бръсне за слива за тези площи както последните 20 години примерно
или
Б) Някой с достатъчно капитал и желание за инвестиции (част от които да остави в родната икономика) го бръсне ситуацията и иска да купи земя. Обаче е от чужбина и банхамъра на Волен и ко. му чупи главата, защото така.
Пояснение: Най-добре за България е компанията, която ще обработва дадена земя, да го прави възможно най-еко и законосъобразно, вливайки възможно най-сериозен капитал у нас. Няма никаква гаранция дали това ще бъде българска или чуждестранна компания, така че всякакво ограничаване на пазара е преждевременна депутатска еякулация като днешната.

1

Гарантирано: Нито един чуждестранен комбайн не оскверни пшеницата на България за времето на написване на поста

Външни:

1) Недоволни сме от бариерите, които са наложени на българи и румънци в трудовия пазар на страни от ЕС (най-вече проблемът ни с Великобритания и Холандия), но сме готови да сложим такива в нашия си случай? Временните ограничения в редица страни от ЕС ще паднат до края на тази година и дори навъсените албионски консерви ще либерализират пазара си (а покрай него, надявам се – и мозъчните си функции). Ние като какви точно ще се изживяваме – самоцелните протекционисти век и нещо след като е минало времето на тази система?

2) И нещо, което важи и по-глобално и за външната ни политика. При продажба на земя има купувач и продавач. Купувачът няма как да е виновен, ако сключи изгодна сделка, защото тя трябва да е преминала през одобрението на продавача. Същото важи и за дипломацията – има национални (български) интереси и те или се бранят, или не се отстояват правилно и отстъпват пред чужди (руски, американски, тайвански, бангладешки). И в двата случая е абсолютно безумие да обвиняваш само едната страна за явление, което е в явен твой ущърб.

Доколкото си спомням по закон всяко юридическо лице, което е регистрирано у нас, по принцип може да си закупува земя. Без значение дали собствениците му са сирийци, таджикистанци, канадци или бразилци. Със сигурност има и сто други особености около цялата тази истерия от юридическа гледна точка, с които далеч не съм запознат.
Просто не разбирам това ли е истинският проблем, който стои пред България и нейните граждани. Или, ако наистина е проблем, това ли е най-адекватната реакция спрямо него?

Протестни призиви for dummies

В последните години добих потенциала да мога да заявя, че недолюбвам комунизма. Не бих се оставил в ръцете на монополна държава и режим на масова колективизация. Също толкова, колкото не бих се оставил в пестника на крайната десница и монопола на частниците в израждането на посинялото лице на т.нар. crony capitalism.
За жалост това, което се случва у нас, е изключително умела плетеница от двете, което води до провал в цялостната посока на държавността във всички нейни сфери.
Лошото е, че противодействието му започна прекалено много да прилича на това, срещу което се бори. Знаете за известните думи на Ницше от “Отвъд доброто и злото”, че този, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не заприлича на тях.
А анти-комунизмът като изразни средства плашещо наподобява политическия строй и идеология, на които е анти.

Летните протести започнаха добре, но продължението им с времето ме хвърли в недоумение. И ако приемем, че критиките спрямо петъчната фейсбук акция със слуха за оставка на Орешарски са so-so като обосновка и смисъл, то днешното обръщение на Протестна мрежа е просто шах и мат с пешка.
Ако се върне десетки години назад, то ще е перфектната заглавна страница на “Работническо дело”. Или на който и да е комунистически манифест. Зачетете се внимателно. Прилагам текста тук: http://www.protestnamreja.bg/to-bulgarian-students/

Искам да обърна внимание на няколко неща:

1) Не пожелателният, а повелителен тон на цялата…декларация, защото ми изглежда точно на декларация този документ. Студентите се “очаква да вземат още по-многобройно участие”, те “ще влеят свежа сила в протеста” (не “биха влели, ако се присъединят”, забележете разликата между повелителна и пожелателна конструкция).

2) Твърдението “Ако не си протестирал, все едно не си бил студент!”. Като студент, който е протестирал и организирал протести, ми е интересно какъв живот заслужават тези явно низши същества, които може би пък не протестират. Независимо каква е тяхната причина. Ще ги диференцираме като дисиденти ли? Изглежда ми познато от едно немного далечно минало…

3) Не съм либертарианец (далеч даже), но едно от нещата, които ми харесват в тази школа, е посланието сам да определяш изборите си и никой да не се меси в тях. Свобода на индивида. Защото само свобода на индивида, взел своето свободно решение, може да доведе и до свобода на кауза, насочена против явление, което е явно малфункциониращо спрямо гражданското ядро. Авторитет, който те поучава и напътства какво, как и защо да правиш еди-какво си, просто е безумен. И неефективен в дългосрочен аспект, защото няма да е изразител на свободната воля на тези хора.

Имам проблеми с правителството на Орешарски и с цялостната политическа система, начело с БСП, ГЕРБ, АТАКА, НФСБ, ДПС. Бях избирател на Реформаторския блок, с оглед на последните събития, които наблюдавам, вече не съм.

Ситуацията е no man’s land за мен. За жалост, и за увеличаващи се единици от други млади хора.
Със стари похвати не се прави нова революция.

788417-london-student-protest1

Тъмната страна на военните интервенции

След 2003 година понятието „интервенция” доби доста черен облик. Отговорност за това може да се хвърли директно върху Джордж У. Буш и Тони Блеър – тогавашните съответно президент и премиер на САЩ и Великобритания.
За десетина години това понятие избледня от световната сцена. Минорни интервенции като тази в Мали поради нестабилността в северната част на страната не се смятат особено много в очите на международната публика. Африка е принципно неглижиран казус – Дарфур доказва това с между 200 и 500 хиляди загинали и над 4 милиона разселени в ситуация, продължаваща вече 10 години. Руанда също потвърди това преди близо двайсет години, когато хуту-правителството изби над милион от народа тутси.

tutsi_hutu_twa

Всички знаем, че перлата на Африка лежи на север и най-вече към Близкия изток.

Десет години след последната значителна интервенция, светът е изправен пред дилемата за „да” или „не” на активизацията в Сирия. 2003 година е изиграла своята роля и нивото на скептицизъм е доста по-различно от началната еуфория на инвазията в Ирак. Отчасти това се дължи и на колебанието на САЩ, които осъзнават, че в геополитическата игра този път се коренят повече възможности за загуба, отколкото за победа. Взривоопасният район на Близкия изток вече е контрапродуктивен. Далеч на изток лежи Азиатско-тихоокеанския регион, в който трябва да бъдат направени дипломатически сондажи, за да се противостои на китайската хегемония. Всеки допълнително поет ангажимент изтощава ресурсите и вреди на най-оптималната им алокация.

Руснаците много добре осъзнават добрата си позиция в момента – ако алауита Башар Асад остане на кървавия си пост, те остават с близък съюзник в региона. Ако САЩ поведе интервенция (към която Запада ще се присъедини, но вероятно с доста силна неохота и оредели редици), то международният престиж на американците ще се забие в девета глуха и те ще рискуват прехвърлянето на геополитическия си фокус. Китайците наблюдават с присвити очи поради факта, че са енергийно зависими от региона и не искат допълнителни усложнения.
Но това са приказки, които вече са говорени така или иначе. По тази тема може да се прочете какво имат да кажат един австралийски блогър и един мой колега от университета. Аз искам да се фокусирам на нещо свързано, но и едновременно друго.

Интервенциите винаги се правят под претекста за стабилизация. Притесненията за спирала на дестабилизация в Сирия са водещи, и явно има защо. Съвсем наскоро попаднах на нещо много полезно, наречено The Global Terrorism Database. Удобен за ползване и с прекрасни опции за визуализация, сайтът красноречиво показва тъмната страна на интервенцията. Едно цъкане на Data Rivers опцията изкарва графики за ключовите обекти на интервенция Ирак и Афганистан.
Така например в Ирак преди 2003 година традиционният брой терористични атаки варира между 0 и 10. 2003 година открива с 87 атаки. Към 2007 вече те са над 1000. Загиналите само от самоубийствени атентати са 13,441.
В Афганистан – страна, трагично известна с разкъсването си на парчета от руски и американски интереси, преди 2002 година най-високото равнище е 11 атаки. През 2003 година те са 99. Към 2007 година броят им удря 345.

Untitled

Ясно си личи каква е тенденцията

Блогърът, посочен по-горе, го казва достатъчно зловещо и кратко. В сравнение с Ирак и Афганистан, гражданската война в Сирия може да добие зашеметяващи мащаби. От алауити до ислямистки опозиционни групировки като „Мюсюлманското братство” или „представители” на Ал-Кайда в страната (като фронт Ал-Нусра), от Хизбула през сунитски фракции, бивши сирийски военни или ирански агенти, от чуждестранно финансирани групировки до кюрди…всеки един от тях ще се бори за надмощие, в което главният загубил ще е всяка светска формация в страната.
Към този хаос сега добавете и изводите от Global Terrorism Database, защото е много вероятно те да допринесат към бъдеща ескалация на агресията в Сирия. Може и изведените тук статистики за увеличаване на цивилните смъртни случаи в следствие на интервенции.
И ще разберете защо, макар и нехаресващ случващото се там, съм против интервенция.
За финал няколко думи на Джон Стюарт Мил:

 „Демокрацията може да просъществува само ако е осъществена от вътрешно движение в търсене на свобода. Потиснатите хора трябва сами да успеят да свалят своето тиранично правителство. В противен случай интервениращите ще открият, че се обвързват с непрекъснат и неразплитащ се ангажимент към източника на конфликта. И нещо повече – нарушенията на човешки права ще подновят съществуването си в момента, в който те (интервениращите) напуснат територията на тази страна”.

Rolling Stone: Провокирай и владей

Слагането на Джохар Царнаев на корицата на списанието със сигурност е довело до очаквана реакция за ръководството на “Rolling Stone”. Все пак трябва да си напълно наясно с поетия риск при публикуването на нещо, което е толкова вероятно да разбуни духовете. Или да се разбере погрешно и първосигнално.
Ако трябва да съм честен, се възхищавам на смелостта на взелите това решение. Царнаев е все още опушен от димящите дула на медийното внимание и носи по ръцете си следите от Бостънската трагедия. Като имаме предвид деликатността на темата „тероризъм” в американското общество, което е водеща западна цел за асиметричните заплахи на ислямистки групировки, списанието заслужава медал по провокация.

Когато провокираш обаче, може да следваш две разклонения. Едното е да провокираш без покритие и да предложиш сензационен, лишен от реално съдържание материал. В другия случай можеш да предложиш на читателите си нещо ново, нещо дълбочинно, нещо оправдаващо провокацията на гърба на трагедия.
Без да определям интереса на RS като безвъзмезден и лишен от маркетингови подбуди, съм склонен да поставя стореното от тях във втората графа. Разликата между едно и две обаче не бе уловена от изключително количество хора. Разглеждайки статията (и най-вече корицата) в едностранна плоскост, противниците формираха три важни причини защо ходът на RS е неморален:

1) “Rolling Stone” е списание, което слага на кориците си успели звезди, или примери за подражание. В този смисъл, Царнаев е представен като своебразна икона, намерила точно място във важно издание за културната сцена на американското общество.

2) Нещо повече – Царнаев е представен в красива светлина, с обработка на снимката и различни ефекти, които внасят допълнителен възвеличаващ елемент в нея. Един от най-лансираните паралели е на снимката на Царнаев със снимки като тези Боб Дилън/Джим Морисън от класическите рок години на миналия век.

3) Друг фактор – “Rolling Stone”, в изследването си на атентата от 15 април тази година, е включило извършителя-терорист, а не корица/история от гледната точка на някой от пострадалите жители на град Бостън.

Гневната вълна бе толкова силна, че за отрицателно време се създадоха петиции, призиви за масиран бойкот от потребителите, както и бойкот от страна на разпространителите на печатни издания и вериги търговски обекти. Бостънският кмет Томас Менино осъди постъпката на RS. Няколко супермаркети – CVS, Wallgreens, Tedeschi, обявиха, че няма да зареждат новия брой на списанието. Стотици редовни абонати на изданието разгневени заявиха, че след този случай се оттеглят от фен базата на RS. В социалните мрежи започна истински кръстоносен поход на страницата на списанието. За капак и полицай, участвал в акцията за залавянето на Царнаев, публикува свой снимков материал на момчето като контрареакция срещу „излъсканата” светлина, в която RS представя младия чеченец.
Бях изумен от такива аргументи. Особено имайки предвид, че точно 2 сантиметра под снимката на Царнаев стоеше и заглавието на статията, посветена на него. И освен ако нямаш сериозни проблеми с логическите изводи, думите „Как един популярен, обещаващ студент попадна под зловредното влияние на семейството си, навлезе в радикалния ислямизъм, и се превърна в чудовище?” няма как да бъдат по-далеч от възвеличаване на човека, за който се отнасят.

r1188cover-306x-1374073020

Неразбирането на тези две изречения в условията на емоционален поглед над статията е част от цялото на една фундаментална и честосрещана грешка. Става дума за склонността да отправяме миопичен поглед над определен род кризисни и неудобни проблеми. Останките от тежкия спомен за 15 април и случилото се в Бостън са идеалният пример за страх от знанието, прикрит зад гарда на стеснено тълкуван морал и етика. Този определен род кризисни теми лесно се видоизменят в теми-табу. За тях трудно се говори, и ако се говори, е редно да се следват едни твърдо формулирани рамки, които са удобни и не противоречат с някакво ширещо се обществено мнение.
За съжаление обаче при конформиране в подобни рамки, много рядко може да се постигне анализ или поглед надълбоко по темата. Ако си говорим за качествена журналистика, то тя трябва да рови надълбоко и неудобно, и най-вече – да боли. За постигането на тази цел се оправдават средствата, но само ако целта е постигната реално. В случая на RS и статията за Царнаев имаме точно такъв случай. Публичното осъждане залива списанието поради „страненето” от дадени рамки и предлагането на провокираща тема по провокиращ начин. Голяма част от читателите не прочитат дори трите реда думи под визуализацията на сепия-ефект снимката на Царнаев, какво остава за статията, но въпреки това се включват в гневната реакция.

Самата статия същевременно е именно цел, оправдала средствата. Без особено дълбочинен анализ, тя представя биографичния път на Джохар към случилото се на 15 април. Впечатленията на негови бивши съученици и състуденти, преподаватели и приятели са допълнени от поетапните промени на обстановката в собственото му семейство (радикализацията на майка му Зубейдат и по-големия му брат Тамерлан). Имаме една картина как може да се роди терорист във вътрешната среда на американското общество. Това изображение контрастира на приетото схващане, че тероризмът е външна проява и идва от извършители, които дори не са жители на САЩ и не пребивават в рамките на страната.

Наблюдава се разрушаването на още един стереотип – този за грозното и красивото. Критиката към списанието е, че представя Царнаев в красива светлина и по този начин създава оправдателен образ на едно чудовище. Истината обаче е, че не може да спускаш автоматичен паралел между грозни действия и грозен външен вид. Както и обратното в плоскостта на красивото. RS прави точно това, което трябва да направи – ровичка се и изкарва генезиса на един сложен проблем – младо, красиво, вътрешно за американското общество момче извършва нещо, което в съзнанията на американците е запазено за по-възрастни, грозни, фанатични, външни за американското общество извършители. Процесът на пътя му надолу е сложна амалгама от по-широката обществена среда, по-тясната семейна среда, и най-сетне – малкият интимен кръг на самия Царнаев като индивид. В него той същевременно е и извършител, и продукт, амбивалентна същност, която съчетава в себе си човека преди 15 април и чудовището (в очите на обществото), след тази дата.

С налагането на цензура над подобен род статии и прояви се прави най-лесното – неглижиране, изтикване настрана на опитите да се анализират причините, довели до появата на даден феномен. Оттам нататък подобно информационно вето много лесно оставя пролука за следващо събитие от подобен тип. Отчасти разбрах откъде идват притесненията на противниците – живеещо в САЩ момиче ми каза за истинска мания в Twitter на тийнейджърки по Царнаев. По думите им няма значение дали е терорист или не, чеченецът е красив и те с удоволствие биха били негови (интимни) приятелки. И докато това до някаква степен оправдава притесненията за „красивия” имидж на Царнаев на корицата на RS, то тук по-скоро говорим за проблем на приемника, а не на предавателя. Ако се търси конструктивност, в никакъв случай върху предавателя не трябва да се спуска ограничително було за грешно възприетите от адресатите послания.

Вместо заключение просто ще дам линк към самата статия, която излезе онлайн на 17 юли. Оттам нататък всеки си преценява дали за него провокацията е оправдана от подобен материал.

Танцуващите площади, 3 седмици по-късно: какво се е променило и какво не?

Да си активно извън онлайн пространството за почти две седмици се оказва двуполюсно явление. От една страна си почиваш от задушаващия човеко-информационен поток и си поемаш въздух (да не споменаваме захващането с реални задачки, а не интернет procrastination), от друга – точно поради това се оказваш информационно изолиран.
Протестите у нас продължават над 3 седмици вече. Числеността им не намалява, зарядът е все същия.

Това, което се увеличава, са страничните фактори около тях и може би е редно да им се обърне внимание.

Страничен фактор едно

Може би любимият ми е-таблоид: „Дневник” сериозно падна в очите ми в последно време. Започвайки добре с отразяването на протестите, изданието след това продължи с откровено прекаляване при публикуването на патетични, пропагандаторски материали. Note: пропагандаторски да не се възприема с оценъчна отсянка, а като чисто неутрален термин.
Винаги съм влизал в „Дневник”, защото новините са качествено написани, предлагат се интересни анализи, но най-вече – има широка платформа на разнообразие в сравнение с другия онлайн печат. Като прибавим и страхотните материали в „Капитал”, който заедно с „Инвестор” за мен е единствената адекватна медия за икономически анализи и адекватно формулирана информация в сферата, дуото „Дневник” – „Капитал” бе безспорен шампион за мен.
Погледът ми за последните две седмици изкарва откровено размиване на разнообразието в „Дневник”. Налице са десетки включвания – от блогове, до интервюта, през очерци и новинарски поток, анализи и какво ли не, които са напълно идентични, не казват нищо ново, и нещо по-лошо – насаждат опасна и за мен ненужна диференциация. Пример: патетични и себеизтъкващи статии като тази. Контрапример: изключително издържана критически и смислено статия като тази.

Не само че разбрахме, че има протести, но и участваме в тях. Няма нужда на всеки кръгъл час да ни го припомняте и да ни пришпорвате. Аз поне нямам нужда и да ми обясняват и колко съм красив, и деен, и прекрасен, и как съм „летен”, а не „зимен”, и как съм интелигенция, а не от сиромашкия прост народ. Не съм на площадите, за да съм обект на козметични ласкателства (било то лично мои или чужди такива), а за дa си изразя гражданската позиция.
Впрочем, „Дневник” и много коментатори създадоха една опасна ос „зимно-лятно”, която имам чувството че упорито се поддържа в ескалационен вариант. Зимните призиви за национализация бяха безумни и за мен (без да се оценявам в ляв или десен политически спектър), но да подвеждаш под знаменател един толкова сложен процес като гражданското недоволство, който, освен всичко друго, до известна степен води и до сегашния процес на същото в София, граничи с ментално и аналитично престъпление за мен.
Съжалявам, но икономистите, мениджърите, PR-агентите, IT-специалистите, журналистите, CEO-тата, режисьорите, фотографите и прочие higher tier професиите (според реториката на някои), са също толкова важни, колкото зеленчукопроизводителите, млекарите, механиците и другите lower tier представители. Сиреч – обществото е сложен комплекс и интелектуалният елит има нужда от „простолюдието”, защото двете сформират общата цялост на социума.

21062013226

Кадри като тези са супер, но внимавайте със заиграването с егото ви, особено от страна на външни фактори. 🙂

Страничен фактор две

Разбрах за интересното сформиране на десен блок, в който влизат ДБГ, ДСБ, „Синьо единство”, Партия „Свобода и достойнство” и партията, на която съм избирател – „Зелените”. Този съюз до голяма степен е чист оксиморон – дали заради наличието в едно на Касим Дал, Радан Кънев, „Зелените” и Меглена Кунева (особено „любовта” между ДСБ-привържениците към Кунева е пословична), или заради факта, че „Зелените” принципно се движат в традиционно по-левия/прогресивен спектър на политиката. Коалицията е странна, но я разбирам като продиктувана от форсмажорното обстоятелство, наречено „липса на алтернатива”. Желая късмет на въпросния блок, но напомням две неща:

1) Винаги очертавайте разликите помежду си, защото консенсуса в кризисна ситуация е слепена конструкция. Тя се срива после, ако не знаеш какви интереси има всеки фрагмент от общото. В случая те са пет на брой и е добре всеки от участниците да е наясно какво слага на масата и още повече – какво другите имат да кажат по него (сложеното).
2) Не предлагайте просто нова конструкция, предлагайте нови хора. Това е проблемът на цялата ни политическа сцена – не ни трябват само нови партии или съюзи, а нови, млади, интелигентни хора. ПП „Зелените” има нужда от реформи след слабия резултат на изборите. ДСБ осигури новия си човек в лицето на Радан Кънев (не съм фен на партията, но следейки изявите му го виждам като интелигентен и умерен политик, който говори пестеливо, но в насока ефективност), Кунева е Кунева, и очаквам традиционна номенклатурна политика, но винаги може да бъда опроверган.

Новото между другото важи и за левицата. Салкин преди време беше казвал в анализ в „Офнюз”, че и лявото, и дясното имат нужда от ъпгрейд на идеите си и интелектуалната база, от която черпят светоглед. Новата десница има нужда от нова левица, встрани от суховатия, ретрограден монопол на БСП, за да може да имаме адекватен политически противовес. Все още и политическата сцена, и гражданската, живее в условията на биполярния модел на Русия – САЩ оста, която за мен е остаряло полюсно противопоставяне, което трябва да бъде реновирано и в политическото, и в обществоното мислене. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 Страничен фактор три

Внимателно с последващите процеси. От няколко дни явно се разгласява един интересен нов месия, наречен „Република БГ”. Според някои критици той е пряко свързан с Иво Прокопиев („Дневник”, „Капитал”) и обуславя активността на медиите на въпросния. Това не мога да го докажа, затова се посреща със съмнение (до доказване на противното, естествено). Ако трябва да сме честни, Прокопиев не е много по-различен от Пеевски в ядрото си – и двамата са олигарси. Пеевски е просто по-недалновиден и или подценява обществения отзвук на своеволията му, или просто е глупав. Освен това оперира активно във вътрешната среда на страната ни, докато Прокопиев си е аутсорснат. И с разликата, че медиите на Прокопиев все пак са по-добри в журналистическата си дейност (виж „Страничен фактор едно”).
Обратно на „Република БГ” – може да хвърлите един прост диагонал поглед върху раздела „Програма” на въпросното политическо тяло, и ще видите около какво се върти точка три от поста ми. Става дума, естествено, за празни приказки, без каквото и да е уточнение за практическото прилагане на мерките. Просто красиви, сложни думички, които създават мъглява дефиниция без никаква конкретика. „Република БГ” няма да е единственият подобен опит за извличане на дивиденти от танцуването из София през последните три седмици. Месия-издигането е доста често срещан порок у българския народ, така че трябва да се прояви известна резистентност в следващите месеци.

Противовесът на тези месии, яхването, изопачаването на една идея, използването ви за стръв от някой друг, са самосъзнанието и аналитичният подход. Вие си знаете защо сте на площада, ако сте на него. Не е заради това, че сте красиви и по-добри от някого, не е защото сте леви или десни, бедни или богати, мениджъри или водопроводчици, или защото някой външен фактор ви насажда послания, а защото сте вие, гражданите. И защото искате промяна.

Поздрав с една песен (и кратката реч преди нея) на една от любимите ми групи: