#ДАНСwithme или отправната точка на втория опит за преход

Три дни – три шамара. Между 14 и 16 юни една стабилна цифра от над 15 хиляди човека всеки ден ръкопляска иронично, скандира, бие тъпани и размахва плакати, кара колела и надува клаксони, ръкомаха и пее и в цялата тази съвкупност от движения и звуци обявява тоталния фалит на псевдодържавността.
Километричните шествия с малки почивки са едновременно най-освежаващото и най-гражданското нещо, което можеш да направиш между 30-градусовата жега и периодичните опити на облаците да сипят дъжд върху тълпите, когато си недоволен българин.

Пред мен днес един репортер от „Канал 3” пита момчета, колкото мен – и сега, вие на тези протести, против правителството ли скандирате, то ли искате да падне? Следва един диалог, който несъмнено имаше стойност, но не там е идеята. Идеята е в самата дефиниция на „правителството”, което искаме да падне.
Това правителство не е само триглавата статуя на БСП, ДПС и АТАКА, а е сгрешената, фатално раздалечена манифестация на една концепция, заложена в политическия живот в рамките на едно нормално общество. Защото за пореден път ние нямаме „правителство” като дефиниция на политическото представителство, а имаме атрофирала съвкупност от наглост, безочие, егоизъм и самозабравяне. В този смисъл проблемът на българският гражданин не е наличието на правителството Орешарски и изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС (с бонус включен ГДБОП), а нещо много по-фундаментално – фактът, че преходът на това общество бе с фалстарт, фалпродължение, и може би клони към своя не-фалфинал.

This-is-not-a-Protest-this-is-a-Process

Както каза един приятел днес: това е нашият Втори Преход. По улиците само на София има 15, може би 20, а защо не и повече (дори не можехме да ги проследим от гледката на Моста на влюбените) хиляди души. Паралелът с ранните 90 няма как да бъде избегнат, и наистина – макар и по-малобройни от тълпите преди двайсетина години, за тези три дни и въобще в цялата протестна инерция, която сме набрали, сякаш заявяваме стриктно желанието да приключим с лъжливия преход и да положим основите на нов, по-успешен такъв. В него старата партийна номенклатура трябва да бъде изчистена, втръсналите до побъркване безизразни, свински мутри, папагалските приказки за растеж, за съблюдаване на интересите на гражданите, за покровителство на малкия и средния бизнес, за инфраструктура, за какво ли не.
И както и преди – с разпада на СССР, не сме сами. Този път обаче няма един определен виновник, един блок, който да обединява недоволството в Испания, Франция, Турция, Бразилия, България, Италия и къде ли не. Дори няма единен политически уклон – дясно или ляво правителство, което да е обект на гражданския гняв. И левите, и десните кадри всъщност доказват, че са куха дефиниция на две течения, защото фактически не са нито червени, нито сини – а сиви. Сиви в неспособността си да тласкат народите, които са им делегирали тази власт, напред, да се грижат за тях, да съблюдават обществения интерес, да имат визия и да я прилагат на практика. Елитът и по света, и у нас, се е самозабравил до безумния момент на абсурдността – освен типично пренебрегваната нисша класа, той си позволява да задуши с калните си ръце и средната класа, която се оказва двигателят на промяната в тези години.

20130616_194720

Благодаря на Апостол Апостолов за снимката

Това не е протест, това е процес, гласи един лозунг. И си е точно така. Процесът се осмисля като две дефиниции – едната – процес на гражданско самосъзнание, което светва в зелено и казва – „Стига толкова, вече сме до ръба, и не сме съгласни това да продължава по този начин”. Другата е процес като наказателен процес, като подвеждане на виновните за статуквото под отговорност, като един, два, три, десет, двайсет шамара от страна на тълпата. Но – забележете, както при „Таксим” например, така и у нас, тези шамари са меки. Няма насилия, всичко е културно, дори и мулти в рамките на демонстрациите. Днес пред Министерски съвет момиче и момче свиреха на цигулки, докато група младежи биеха бойно тъпани. На „Таксим” всички видяхме дейности от свирене на пиано, през уъркшопове, танци или най-различни игри. Така, както турските граждани бяха подредили боклуците си, за да не замърсяват, така и вчера имаше купчини със събрани на едно място бутилки и други предмети и у нас.
Сиреч – наказанието от наша страна е културно и внимателно, за разлика от насилствения, безпощаден начин, по който бе поругана идеята ни за демокрация или справедливост. И може би така е редно? Започнали сме първият преход с болезненото желание за реваншизъм, за кръвожадно отмъщение, и този път обръщаме плоскостта. Както и на толкова други места.

Поколението ни няма да е това, което ще промени света коренно – такова никога не е имало. Но ще е една от тези генерации, които имат силата, капацитета, увереността, да нанесат няколко много тежки, много красноречиви шамара – за да наместят поне с някой и друг градус посоката, към която да поеме света.

Advertisements

Едуард Сноуден, или Уинстън Смит през 2013 година

Глобалното интернет общество има своят нов герой.

В края на миналата седмица два таблоида – „The Guardian”, заедно с “The Washington Post” изкараха две шокиращи разследвания. Едното разкри, че Агенцията за национална сигурност на САЩ (National Security Agency – NSA), събира данни за телефонните разговори на милиони потребители в САЩ. Практиката е от април месец тази година и идва след нареждане на специален секретен съд, отправено към телекома Verizon. Така NSA следи телефонните разговори, включвайки в събирането на данни двата телефонни номера в комуникацията, нейното времетраене, датата, времето от деня, когато е осъществен разговора, както и местонахождението.
Второто разкри, че същата NSA събира информация за потребителите от 9 ключови интернет компании – Microsoft, Yahoo, Google, Facebook, PalTalk, AOL, Skype, YouTube и Apple. Според доклада първи включили се в тайния проект, озаглавен PRISM, са Microsoft през декември 2007 година. Следват Yahoo през 2008, Google, Facebook и Paltalk през 2009 година, YouTube през 2010 година, Skype и AOL през 2011 година. Последният включил се към края на 2012 година са Apple. Според изтеклата информация има планове и за разширяване на хоризонтите, като следваща цел на PRISM най-вероятно ще бъде Dropbox.

Джамил Джафър от Центъра за демокрация към Американския съюз за граждански права (ACLU) лаконично определи това като „невиждана досега милитаризация на инфраструктурата за вътрешнопотребителска комуникация“.
А името на „виновника“ за изтичането на информация стана ясно вчера – това е Едуард Сноуден. Сноуден е бил част от системата, бивш кадър на ЦРУ, на 29 години. Поради деликатната ситуация, която решава да предизвика, той отлита за Хонг Конг на 20 май тази година. САЩ има договор за екстрадиране с азиатския финансов център, но при желание за подобна мярка се чака одобрение от китайското правителство – Хонг Конг е в неговите предели от 1997 година. С две думи: Сноуден се е подготвил добре, преди да подготви бомбата, която взривява чувството за потребителска сигурност на всеки един от нас в интернет.

1

Паралелът между развитието на Уинстън Смит в “1984” и решението на Сноуден е неизбежен

Защо казвам всеки един от нас, след като е явно, че събитието е центрирано в САЩ?

Онзи ден стана ясно, че великобританското правителство също е участвало в проекта PRISM. Британският център за правителствени комуникации (GCHQ), според документите, е част от проекта от 2010 година. За миналата година са произведени 197 доклада от поверително естество. Външният министър Уилям Хаг отрече, но контрирането му все още остава висящо.
Тоест: нещо, което е практика в едни служби, много лесно става практика и в други. АКО те вече не са си сътрудничили в по-мащабен като обхват проект с еднаква цел.
Истинският проблем обаче не е в правителствените опити и реализации за подриване на поверителността на данните на техните граждани. Конфликтът лежи на плещите на интернет компаниите. Деветте изброени корпорации формират ежедневието на всеки един средностатистически интернет потребител. Всяка една от тях е поела отговорност за гарантиране на известна поверителност на информация на своите потребители. Подобно дискредитиране намеква за гнило ядро в цялата тяхна политика на жертване на потребителския интерес в името на угаждане на политически интереси на високо равнище.
Отзвукът на разкритията тепърва ще бъде видян и усетен. Имайки предвид, че САЩ се старае да поддържа реномето на бастион за демокрацията, подобно изтичане на потребителски данни удря сериозно по имиджа на американските власти и институции. И не само по американските, ако трябва да сме честни.

2
Във вечното разделение на Изток и Запад, Западът винаги се е гордеел с демократичните си устои, свободата на избор, свободата на словото и наличието на поверителност при личния живот на индивида. В такива условия критиките срещу авторитарни режими като този на Китай или Русия, например, се оказват изключително лицемерни от страна на европейските и американски лидери. Използването на мотивите за „защита от терористични нападения“ отново разразява дебата за баланса между нуждата от сигурност и гарантирането на неприкосновеност на личните данни. И отново се води главно на интернет територия, като кибер-пространството все повече се обособява като най-важното бойно поле на потребителски/граждански интереси срещу правителствени/институционални такива.

В поредното издание на този диспут, Едуард Сноуден  има какво да разкаже. Отговорите му със сигурност няма да се харесат на някои.

Младите турци стискат за гърлото султанския авторитаризъм

От три дни Турция се тресе от гражданско земетресение с магнитуд от поне 8 по скалата на общественото недоволство.
Причината, между другото, със сигурност може да бъде припозната от нас, имайки предвид миналогодишното лято на протести тук. На 28 май (вторник) скромна цифра жители на Истанбул се събират в парка „Гези” с една-единствена цел – опазването на тревната площ от построяването на пореден шопинг център и реконструкцията на казарми от времето на Османската империя. Според много от гражданите на най-големия град в Турция, подбудата за разрушаването на пространството в „Гези” идва от чисто алчно естествено, а не от порив за утоляване на обществените нужди.

Идните два-дни са интензивна, но по-скоро ограничена игра на котка и мишка между окупиралите недоволни граждани и полицията в Истанбул. Ядрото на бъдещите три дни на хаос се заражда между четвъртък следобед и петък около обяд. Грубата намеса на органите на реда срещу засилващия се брой демонстранти на територията на „Гези” ескалира до брутални нива, включвайки водни оръдия, широка употреба на сълзотворен газ и физически саморазправи. „Гези” вече разширява спектъра си и става „площад Таксим”. „Площад Таксим” на свой ред се разстила по десетки турски градове – а не чак толкова учудващо (поради наличието на множество турски емигранти по света) и в редица селища в чужди страни. Недоволството от строежа на един мол пък ескалира до противопоставяне на политиката на текущия премиер на Турция – Реджеп Таийп Ердоган в невиждан от години мащаб.

1

Турската полиция е добре известна със своята агресивност спрямо демонстрантите

Ердоган безспорно е деликатна политическа тема. Неговата Партия на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi – “AK Parti”) има смазващо мнозинство в парламента и се движи в коловозите на умерения ислямизъм. В началните години на влизането си във власт (официално от 14 март 2003 година), Ердоган ръководи светска политика, заздравява връзките си с Европейския съюз и води в положителна насока тези със САЩ, либерализира някои обществени норми и полага доста стабилни усилия за уреждането на кюрдския етнически въпрос. В икономически план той се справя с рецесията и води страната напред с икономически ръст от средно 7,3% на година за последното десетилетие. Инфлацията пада до 5,7% в края на 2009 година – рекордно ниско равнище за Турция от цели 39 години насам.
Всичко това обаче се обръща на 180 градуса по време на следващите му мандати и може съвсем спокойно да кажем, че от близо две години насам, Турция е в авторитарната хватка на “AK Parti” и в частност – на Ердоган.
Съвсем ясно свидетелство за това е факта, че в Истанбул десетките (според някои източници – дори стотици) хиляди демонстранти се ширят от анархисти, през леви и десни, синдикалисти, или пък националисти, та се стига дори и до етническите елементи, пръснати из страната.
Друг ясен фактор е и огромното понижаване на медийната свобода в Турция. Това съвсем не се ограничава до факта, че събитията от петък насам са меко казано незастъпени в турските медии – таблоидът “Sabah” например излиза с главния статия за кампания против тютюнопушенето, подета от Ердоган, докато полицията се бие с протестанти из десетки градове в страната. Миналата година Комитетът за защита на журналистите (КЗЖ), базиран в Ню Йорк, постави Турция на лидерското място по нарушения на правата на журналистите. Едногодишни анализи изтъкнаха, че цели 76 журналисти са арестувани поради неудобни за властта репортажи или статии, а страната надмина традиционно критикуваните Иран и Китай. „Репортери без граници” постави Турция на 154-то от общо 179 места по свобода на словото и печата, което е рекордно ниско ниво.

2

Все по-често започват да наричат Ердоган “султанът” с ясно изразена негативна нотка в определението

Но може би най-притеснително за голяма част от протестиращите е нещо друго – обратният процес на ислямизация в страната. Както казах, Ердоган отговаряше на всички критерии за светски и либерален лидер през първите години на управлението си. От известно време насам обаче, получил подкрепата на военните и огромен спектър от нужните хора, Ердоган възприема все по-консервативни и по-консервативни позиции. Неслучайно много от протестиращите показно пиеха бира и алкохол по време на шествията. Миналата седмица кабинетът въведе изключително стриктни мерки спрямо консумацията на алкохол на публични места.
Докато участващата в протестите Партия на националисткото движение (Milliyetçi Hareket Partisi – MHP) тогава подкрепи ограниченията, тя все пак се разграничи от Ердоган и го предупреди, че една забрана на консумацията на алкохол ще върне страната назад. Същото важи и за затегнатите мерки относно демонстрирането на интимна близост по какъвто и да е начин – и то далеч не от хомосексуалните турски граждани, които са деликатна тема в страната. Това е мекият начин на показване на пролуките в политиката на премиера – според най-върлите му противници той цели тотална ислямизация на светска турция, установяване на авторитарен режим в пълната му цялост и разрушаване на всичко, постигнато в последните години. Изказвания на Ердоган в архивите от миналата година като това, че той е „мюсюлмански премиер в светска държава” допълнително разгарят пламъка в момента.

Що се отнася до протестите, те със сигурност са нещо, което Турция ще запомни и занапред. Столът на Ердоган се клати, макар премиерът все още да може да си позволи нахалния изказвания като това, че срещу всеки 20 хиляди протестиращи може да изкара 200 хиляди свои поддръжници. Това е истина, но отливът на негови симпатизанти се засилва с всеки изминал ден. В негов плюс е липсата на обединена опозиция такава, каквато имаше в случая с един друг площад – Тахрир, преди две години и половина в Египет. Все пак се наблюдават смущения, щом самият Ердоган заяви, че строежът в парк „Гези” ще продължи въпреки протестите, но неговият заместник, както и кмета на Истанбул обявиха, че ще „уважат исканията на протестиращите”. Тази несигурност и разцепление сред мненията и координацията може да бъде загатването на сриването на десетилетното управление на премиера, ако натискът продължава. Допълнителен фактор са и острите реакции спрямо справянето на Ердоган с демонстрациите, които изявиха международни наблюдатели от ЕС и САЩ до неправителствени организации като Amnesty International, Human Rights Watch и други.

403610-20130531-152554-320x180
За мен демонстрантите в Турция правят нещо рядко срещано. Не поради факта, че явно могат да се мобилизират бързо, да постигнат плътност, която да се разстели из други градове както в страната, така и извън нея. А поради факта, че ставаме свидетели на една непоискана, но дадена солидарност (и нека трактовката на понятието не е в социалистически или анти-социалистическия негов смисъл). Хотелиери, магазинери и ресторантьори в кризисните райони са давали храна и напитки на нуждаещите се безвъзмездно. Доброволци са организирали щаб за оказване на медицинска помощ и са третирали десетки пострадали – с опасност за собственото си здраве. Дори може да намерим известна човечност в оттеглянето на полицията от района на Таксим в съботния следобед, макар че в по-голямата си част в предишните дни органите на реда са били нищо повече от равнозначни на бруталност, анти-гражданственост и кукла на авторитарните конци на Ердоган. Множество протестиращи свидетелстват и за внедряване на полицейски агенти, търсещи провокации и предизвикващи ги, за да дискредитират и разединят фронта на демонстрантите.

Много е трудно да се прецени докъде точно ще доведе това. Дали Ердоган ще обърне отново курса си в правилната насока, далеч от авторитарното самозабравяне? Или пък опозицията ще намери единен фронт, който постепенно да подрие парламентарното мнозинство на Партияta на справедливостта и развитието, привличайки гласоподавателите в бъдеще? Турция винаги е била на кръстопътя между фундаментално и светско, между по-застъпена либералност и тесен консерватизъм. Случващото се в момента, освен всичко друго, изкарва отново на преден план това.

Полезни линкове по темата:
Шокиращ пример за полицейска бруталност – бронирана полицейска кола минава през протестиращ
Страхотна галерия в “The Guardian” със снимки от протестите
Слово на млад турчин (много от протестиращите са младежи между 19 и 25 години от средната класа)
“Telegraph” с поглед над икономическото изражение на текущата турска икономика
Разказ от първо лице на Цветелина Ангелова, която е в Истанбул

Шведска тройка: Емигранти – недоволство – държава

Малко по-малко от две години, след като Сива Британия избухна в бунтове с водещ емигрантски елемент, нещо подобно се случва и в Швеция. От близо седмица насам столицата на скандинавската държава – Стокхолм, се оказа в пламъци, издигнати от гнева на недоволни младежи. Наблюдателите отбелязват, че това е най-сериозната ескалация на гражданско неподчинение в страната от години.
Първопричината е убийството на 69-годишен мъж, който е застрелян от полицията поради размахване на мачете на публично място. Мъжът е бил с португалски произход и поради факта, че е емигрант, реакцията на емигрантската общност в града е критично рязка. Подпалките на огнището в стокхолмския квартал Хъсби – където 80% от близо 11-12 хиляди жители са първо и второ поколение емигранти, бързо прерастват в нещо много по-голямо и буйно.

Един бърз поглед над ситуацията дава яснота върху две неща:
1) Спектърът на конфликта е много по-малък от английските и френските протести от емигрантски тип в последните години. Същевременно обаче Швеция е известна със спокойните си, пасторални обществени отношения и подобна ситуация е грозен хематом върху скандинавското ѝ тяло.
2) Причините за този конфликт обаче са от абсолютно същото естество като предишните – емигрантите и тяхната периферна функция в чужди за тях общества, ниската им образованост, бедността, по-стеснения спектър на перспективи пред тях, алиенацията от кореняците граждани. Нужно е тук да се отбележи и че Швеция е първенец сред скандинавските страни със своите цели 15% население от чужд произход. Конфликтът в Сирия пък води до ударно увеличение на потока на бежанци в страната – заедно с миграцията на хора от Афганистан, Сомалия и Ирак.

ss

Подобни гледки са закономерност за последните дни, след като десетки коли осъмнаха запалени от недоволната тълпа

На базисно ниво, понеже така или иначе не съм експерт, а любител-наблюдател, можем да направим два възможни разреза на ситуацията:

1) По-либерален/ляв – Емигрантите са в меко казано шах-и-мат позиция. Наблюдава се силна социална и икономическа дискриминация спрямо тях – по-ниски заплати, почти нулева ликвидност на изкачването по йерархичната система на професии и длъжности, стриктно законодателство спрямо емиграцията, безперспективност. Използвани за черноработници, втора ръка хора, и посрещнати ако не с враждебност, то поне с хлад, младите поколения емигранти съвсем естествено ще имат чувство за реваншизъм в себе си. Нужна е само една подобна искра и огънят им съвсем закономерно ще се разгори.
Според правителствените статистики 1/3 от младежите между 16 и 29 години в най-бедните квартали на шведските големи градове нито работят, нито са в академичните институции на страната. Към това се прибавят и статистиките от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), посочващи, че бездната между бедни и богати в Швеция отбелязва най-голям ръст от всички взети в анализа по-големи държави.
Мултикултурализмът така, както е проведен като експеримент в Западна Европа (a вече явно и в Севера), е един невъзможен сценарий с множество пролуки.

2) По-консервативен/десен – Емигрантите до немалка степен са виновни за положението си, макар че има определени фактори в техен ущърб. Същевременно обаче Швеция е изключително социална държава и отпуска помощи за нуждаещите се (сред тях – и за емигрантите), захранени от кесията на нормалния шведски гражданин-данъкоплатец. Голяма част от чужденците не желаят дори да научат шведския език, така увеличавайки шансовете си за по-квалифицирана работа. Същото важи и за вливането в учебната система на страната.
До немалка степен етническите елементи разчитат на държавните субсидии и мързелуват, вместо да повишат качеството и компетенциите си като работна ръка. Швеция е изключително либерална спрямо емигрантите – отпуска им уроци по език, жилища, на бежанците е позволено да живеят със свои близки, ако имат такива на територията на страната. Държавата всячески създава стимулиращи условия за емигрантите, от които те явно не се възползват.

Наред с това се наблюдава капсулиране на районите, в които пребивават емигранти. Те сформират своя собствена „държава в държавата” и реагират непоколебимо агресивно спрямо шведски органи на реда или държавни опити да се промени статуквото, което те са си изградили. Това вреди на държавната цялост и е напълно недопустимо за функционирането на едно общество, където мнозинството трябва да определя правилата, а не малцинството да прави опити да подкопава държавната сигурност и стабилност.
Всичко това сочи, че не се наблюдава външно сегрегиране и капсулиране на емигрантите, а те с действията си сами се стереотипизират и отхвърлят от шведското общество. Мултикултурализмът – той е обречен на провал.

ss2

Независимо как гледаме върху нещата, едно е ясно – мулти-културният модел в Европа в последните години дава сериозни признаци за издъхване. Конфликтите се интензифицират и сходен сценарий се наблюдава в различни ключови европейски страни с различни емиграционни общности. На фона на всичко това много пасващо се открояват думите на Ристо Каханто, зетът на застреляния португалски емигрант:
„Искам да кажа на всички тези гневни хора, които палят коли, че подобна реакция е недопустима и напълно грешна”.

А палежи има, и то все на места, които са грешна цел. Училища, библиотеки, и най-лесното – коли. Собственост ако не на държавата, то на средностатистически граждани, които няма смисъл да бъдат подведени под отговорност посредством улична вендета.

Огнищата в европейските градове, поне за момента, не водят обаче до сериозно замисляне по високите етажи на политиката за сметка на уличните ексцесии. Кое, как и защо не е наред, и оттук – как може да се префасонира то, за да има ако не напълно функциониращ, то поне лишен от повечето от явните текущи пробойни модел на мултикултурализма. Отсъствието на адекватен диалог и преструктуриране пък ни оставя в очакване на нов конфликт от подобен тип.

Полезни линкове за заинтересованите:
Страхотният “La Haine” с Венсан Касел.
Обстойно проследяване на събитията с няколко гледни точки в Telegraph.
Интервю в RussiaToday с член на анти-емигрантската партия “Шведски демократи”
Включване на BBC по въпроса.
И малко Guardian и New York Times.

Статуквото живее, но не пречи да бъде разклатено

Поредна ситна капка в океан от онлайн недоволство.
Някой ще намеси темата за нефункционалността на практика на младото поколение, което пищи много в интернет, но реално не оправдава и на 1/10 крещенето си.
Не. Макар че окей, нека си го мисли това този някой (или тези някои).

Какво мисля аз:

Мисля, че днес за пореден път новите поколения на страната се почувстваха предадени. И това не е нищо ново, но е най-звучният шамар за мен и хората в моя диапазон (+/- две житейски години), тоест – за едно от тези нови поколения. Убеден съм, че същото важи и за останалите, защото последните няколко години са наистина грозна гледка.

Не мисля, че ситуацията е непоправимо тежка. Но е достатъчно неудобна и скандална.

Мисля, че и без това проблемното за сформиране правителство няма да издържи, независимо кой го сформира – а конфигурациите ще бъдат разигравани изключително хищно и жестоко в идните дни.

Не мисля, че това ще стане веднага, т.е. ще включва минимален толеранс от гражданска страна.

Мисля, че подобни случки ускоряват един процес, който е нужен на страната – изчистването на стари кадри за поставяне на колоните на нова система. Това сигурно ще отнеме поне въртенето на едно-две поколения, но подобни кризи радикализират прочистването, дават му тласък, отварят пролуки в статуквото. Вече сме започнали, макар че сме все още в началото на Loading лентата.

Не мисля, че трябва да се отчайваме и да си повтаряме „няма такава държава” / „прост народ – проста държава” и подобни автоагресии. Не виждам как помагат.

Мисля, че трябва да се образоваме и да заразяваме всички околни с нашата образованост. Да се борим гласът ни да бъде чут, да, но този глас да е обоснован и тежък, а не хаотично крещене и писукане.

Не мисля, че ще е лесно.

Но мисля, че успеем. С бавни, ситни капки, на онлайн и риъл лайф недоволство.

the_status_is_not_quo_by_wildemoon-d493c5n

Това е.

Новите българи са тамън като старата журналистика

Българското общество отново ахва и изпада в епилептични пристъпи пред сменящите се цветове на гняв, разочарование, възмущение, срам и какво ли не друго. Причината: нов „скандален” репортаж на Карбовски, показващ колко всъщност зле са подрастващите на нацията (разбирай в диапазона 8 – 16 години). Карбовски е добре известен с провокиращите си, хапливи и иронични предавания и се е наложил като еталон в популистката сфера.

Изумителното за мен е как предлага един и същи продукт на цикличен принцип и обществеността винаги се шокира неподправено и яхва метлата. Ако сме по-меки, за децата в репортажа „Новите българи – шок и ужас!” ще отбележим най-различни изявления като „срам за Апостола”, „срам ме е от това, че съм българин”, „някой трябва да ги пребие”, а ако се обърнем към по-хубавите определения ще стигнем и до „курви”, „курварчета”, „малоумници”, „мърши” и прочие.

Хайде сега малко по-сериозно.

1

Посрещаме ето така стереотипизацията

Защо пък новите българи да са като старата журналистика? Ами, лесно е. Новите българи до немалка степен са продукт на медиите и техните похвати, стари, овехтяли, но за жалост – още работещи с пълна сила.

Най-любимият ми от тях е едностранното представяне в негативна светлина – изключително добре демонстрирано за пореден път. Ще се направи предаване за подрастващи, псуващи, въртящи телцата си на чалга, казващи „За пореден път ме питате кой е тоя тъпак Левски!”, показващи средни пръсти и разголващи се по сутиени. Това, което няма да се направи е презентиране на успели български деца и/или младежи – каквито има по-малко от обекта на текущото предаване на Карбовски, да, но пък на които трябва да се обръща повече внимание.
Създава се впечатлението за младежта като една хомогенна маса от провали; от едни нагли, безкултурни, невъзпитани и безперспективни момичета и момчета.
Това не е гадно само защото е необективно и демонизира; гадно е, защото създава модел за подражание. Нещо подобно имах предвид и при медийното раздухване на самоубийството на Пламен Горанов, което доведе до вълна от подобни акции от страна на други хора.

 Домино-ефектът важи и тук. Когато постоянно те разглеждат като негоден продукт – а продукт е буквално отношението на медиите към младите, то ти в крайна сметка започваш да се възприемаш сам като такъв и в крайна сметка е твърде вероятно да станеш такъв. Конформизмът и пригодяването към чужди концепции са изключително силно застъпени именно в тази крехка възраст. Според мен няма нужда да уточнявам по-задълбочено колко силен излъчвател на концепции и стереотипи е медийната среда по всичките ѝ потоци – печат, телевизия, интернет.

Скромното ми мнение е, че освен всичко друго, определен брой от участвалите в клипа деца просто се правят на интересни. Да те дават по телевизията е нещо впечатляващо, когато си на 10-14 години, нещо, с което да изпъкнеш пред тези на твоята възраст (наред с идеята, че ще впечатлиш всички, включително и възрастните, които гледат предаването). За да постигнеш това изпъкване си готов да изкривиш нещата както си искаш и да стигнеш до крайности – особено когато си по-малък и трудно поставяш граници. Изгледайте клипа (отново, ако вече сте го), и кажете – не ви ли се струва, че някои от тези деца преиграват изключително много?

Има доста неща, които са, както казах – кофти, в поредния репортаж с поредното принизяване и поредният маяк за популизъм и всепомитащо омерзение и негодувание. Най-малкото че правиш разрез и осъждане на една група от хора, която няма как да се защити и да отговори на твоите обвинения (каквито репортажът несъмнено прави). Това, което ми идва наум като паралел, е да пориш с нож хартиена кукла и да очакваш, че тя по някакъв начин ще се отбрани. Или че слагаш медиите сред списъка с обвинени за положението на българските деца, след като си поредният медиен плесник спрямо същите тях.
Но наличието на такива провокиращи емисии не е най-проблемната брънка от тази верига. Най-лошото е, че всеки път сме готови да се нахвърлим върху децата си и да им сложим щампа – не, дори не щампа, а дамга с горчиви определения и безмилостна стереотипизация. Децата ни са некадърни, децата ни нямат шанс за развитие, децата ни не искат развитие, те нямат култура, нямат възпитание, нямат знание, те са полузамразеният продукт на едно пост-преходно общество и на родителско безхаберие, както и на собствен свой избор надолу…

Стига. Я се вземете малко в ръце.

Що се отнася до предаването, ако желаете – може да се види тук.

Поредната одисея пред ЕС и САЩ

В последните седмици обстановката около планираните преговори между ЕС и САЩ за споразумение за свободна търговия се нажежава още повече. С подобна реторика можем да очакваме изключително напрегнати и интересни месеци и занапред.

Идеята

ЕС и САЩ са два колоса, които бяха ударени изключително силно от икономическата криза и все още остават със сериозно забавяне в икономически план. В условия на победоносен икономически марш в азиатския регион (най-вече на Китай), те са длъжни да потърсят завръщане към силните икономически позиции. Транс-тихоокеанското партньорство (Trans-Pacific Partnership, TPP) с 11 държави-участници е силен коз в ръцете на САЩ, но недостатъчен. Трилитералното споразумение между Китай, Япония и Южна Корея е във временна стагнация в противоречие с идеята за „студена политика – топла икономика”. Изключително важна роля за това изигра кризата около островите Сенкаку или Дяою на китайски, която доведе до невиждано от години охлаждане на отношенията между Китай и Япония. Това обаче също не е достатъчно и затова доскорошните безапелационни хегемони търсят пътят към успеха посредством засилено двустранно партньорство под егидата на свободната търговия.

1

Отношенията между Китай и Япония охладняха значително поради териториалния диспут

Европейската Комисия официално ще започне преговорите със САЩ на 14 юни. Притиснати от времето, двата колоса търсят финализиране на споразумението до края на 2014 година. Към момента трансатлантическите инвестиции между двата участника осигуряват 6,8 милиона работни места. Дневният паричен поток пък възлиза на респектиращите 2,4 милиарда долара.
Споразумението за трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (Trans-Atlantic Trade and Investment Partnership, TATIP) по план най-общо ще включва елиминиране на тарифите в търговията със стоки, премахване или поне намаляване на бариерите в търговията със стоки, услуги и инвестиции, както и има за приоритет хармонизацията на регулациите и стандартите.

Прогнози и ползи

Изгледите варират според различните източници и експертни оценки, но следват някои общи закономерности. Прогнозите сочат, че постигането на успешно споразумение между ЕС и САЩ  ще увеличи средно Брутния вътрешен продукт (БВП) на всеки участник с над 1%. Печалбите за ЕС ще възлизат на над 100 милиарда долара годишно, а тези за САЩ ще гравитират около 90-95 милиарда долара. Пактът ще отговаря за близо 40% от световното БВП и над 1/3 от световния търговски поток. Позициите и на ЕС, и на САЩ, ще бъдат далеч по-солидни, като наред с всичко, естествено, се очаква и разкриването на близо 2 милиона нови работни места.

Пречки и спорни моменти

Въпреки моментният позитивен поглед на евролидерите и американската администрация, участниците ги очаква бъдеще на изключително тежки преговори. Предишните опити за подобно споразумение между двата гиганта завършиха с крах, и именно поради това редица анализатори смятат, че преговорите са обречени в зародиша си.
Проблемите се ширят на няколко фронта – селското стопанство, културата и синхронизирането на стандартите и регулацията. Поне за момента Франция е най-сериозният и гласовит участник, който припомня за наличието им.

Французите са едни от най-яростните противници на корпорации като “Монсанто”

Френският министър на търговията Никол Брик набляга на две теми – отбраната и културата. Критиката ѝ е, че американският публичен пазар в сферата на отбраната е безапелационно затворен и няма как САЩ да очаква Европа да отвори своя пазар при подобни условия. Великобритания също се присъединява към подобно осъждане, като е вероятно към двата еврогиганта да се включат и други страни.
Остри реакции си спечелиха и плановете на ЕК да включи аудио-визуалната индустрия в преговорния пакет. Франция има стриктна културна политика още от преговорния кръг в Уругвай от 1993 година – държавно субсидиране на френските продукции, както и запазване на квотния принцип относно чуждото изкуство.

Културната индустрия отговаря за общо 4,5% от БВП на ЕС и осигурява 8,5 милиона работни места. САЩ с явно недоволство определя подобни мерки като „протекционизъм в сферата на културата”. Критиците на жертването на евроиндустрията освен всички доводи прилагат и член 167 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), гарантиращ „опазването и закрилата на културното наследство от европейско значение”. Вълната се отприщи и със създаването на петиция от името на редица реномирани европейски артисти (Педро Алмодовар, Михаел Ханеке, Бела Тар, включително българския Камен Калев) и дори американеца Дейвид Линч, в която се настоява за отписване на индустрията от преговорите.

1

Дейвид Линч поне за момента е единственото американско светило, присъединило се към европейските си колеги

Безспорно най-тежка обаче ще е битката в агрикултурната сфера, където фокусна тема ще бъдат генно модифицираните храни (ГМО). Франция отново се явява най-върлият противник на ГМО с години наред традиции на контра-ГМО движение. Като цяло европейските страни са известни с негативното си отношение към генната модификация, приета добре в САЩ и за която американците винаги са лобирали активно в рамките на преговорите.

Поредната, но със сигурност не и последната спънка пред преговорите ще се окаже и интелектуалната собственост и политиката спрямо личните данни и потребителската конфиденциалност. САЩ има изключително черна хроника в опитите за прокарване на спорни законодателства като SOPA, PIPA и доста дейно участие в ACTA, предизвикала масови протести по света, но най-вече в Европа. Към момента важи и нов проблем за виртуалното пространство и потребителите в лицето на CISPA. Синхронизирането между САЩ и ЕС в тази насока също няма да е никак безоблачно.

Кратки изводи

Както се вижда, преговорният процес между двете икономики ще е изключително труден. Още преди самото му начало не прозират, а направо излизат на ярък преден план редицата проблеми, които изискват изключително умела дипломация и компромиси и от двете страни. Извън дискусиите на високо равнище, голям фактор ще окажат и европейските и американски граждани в качеството си на потребители и на производители. Според много от тях подобен пакт ще защити едрите играчи на пазара и ще подбие малкия и средния бизнес.

Новият километър от маратона на цивилната трагедия

Бостънският маратон включва най-често над 25 хиляди участници от десетки страни. Предполага се, че духът на спорта, витаещ на подобни събития, може да поддържа поне за кратко илюзията за феър-плей от всички краища на света към всички други краища на света. Независимо дали идваш от САЩ, Кения, Германия, Китай, Русия, Иран или някоя друга малка или голяма държава от света, ти си част от крехката, временна химера за баланс, мир и равнопоставеност.

Тазгодишният Бостънски маратон взе две жертви (за момента) и над 46 ранени, след като две експлозии избухнаха след финиширането на част от спортистите. Според федерални източници загиналите са 12 на брой, а ранените – над 50. За жалост е твърде вероятно тези числа да се покачват – първото по-бавно, а второто – по-бързо, докато не се стигне до окончателната кървава равносметка.
Приблизително час след суматохата полицейските органи в Бостън потвърдиха за трета експлозия. Тя се е състояла на територията на библиотеката „Дж. Ф. Кенеди” и макар че за момента не е напълно ясно дали е свързана с предишните две, то най-вероятно е. В града е пълен хаос, гражданите са посъветвани да не се движат на групи, да не се доближават до подозрителни предмети и при възможност да се приберат по домовете си колкото се може по-бързо.

1

Далечна снимка на експлозията. / Heavy.com

Както във всяка подобна ситуация, идейно се оформят главно две цялости на мненията.

За някои това е реакция, породена от операциите на американските власти на територията на страни на Близкия Изток, които започнаха активно преди малко повече от десетина години. Говоря за идването на най-новия етап, т.нар. “War on Terror” след атентатите от 11 септември. Според тях акумулираните интервенции, довели до сваляне на режими, разтърсване на геополитическата обстановка и смъртта на стотици, дори хиляди цивилни, са закономерно „стъпало” към подобен атентат. Най-често тези мнения биват брандирани като виждания на лявото крило, или най-общо казано – изява на силни анти-американски сантименти. За тези хора е оскърбяващо и отявлено лицемерно да се отбелязват с такава гласност подобни събития, когато в кризисните райони на света (Афганистан, Ирак, Пакистан, голяма част от африканските страни) умират стотици.
Други се движат по линията на емпатията към американската култура като стожер на самоопределението и на Западния свят като цяло. САЩ е бастион на демокрацията и относителния ред, въпреки спорадичните вътрешни трагедии като стрелбата в Санди Хуук и тази в Аврора, Колорадо (като най-скорошни примери). Проявата на подобна трагедия е нещо почти стандартно за кризисните райони, които са далеч като култура, порядки, и ниво на асоциативност от страна на средностатическия наблюдател, но в сърцето на демокрацията – САЩ, подобно нещо е шокиращо. Такива случаи се ползват като доказателство за нуждата от по-нататъшни строги и обширни мерки за ограничаване и изкореняване на терористичната заплаха.

1

Бостънския маратон обаче – както всички останали подобни трагедии, не е въпрос на мерене между животите на цивилни от различни националности. Не е въпрос на ляво, или пък дясно. Не е въпрос и на това дали си русофил или американофил, дали идолът ти е Тачър или Чавес – и двамата починали тази година.
Той е пореден израз на безумието на асиметричните действия, на отрицанието на всякаква човечност у предприелите ги, и повод за скръб. Скръб, защото всяка майка по света обича детето си еднакво, всеки мъж на свой ред – жена си, всеки син или дъщеря – майка си и баща си, и десетки други конфигурации. Цивилните за пореден път плащат за агресията, натрупана от геополитически маневри и мърдане на фигурки по шахматната дъска от страна на политически (или политико-религиозни) елити.

Ще кажете – това е живота, постоянно надмощие, постоянна борба, постоянни жертви, защото войната е това, което тика цивилизацията напред. И нещо повече – войната е това, с което човекът е закърмен още от раждането си.
Да, така е. Пацифизмът никога няма да успее да просъществува – освен в същите крехки химери за мир и хармония, които са капсулирани далеч от реалния живот.
Но въпреки това подобни новини ни потрисат, нали?
Защо?
Може би защото и аз, и вие, сме цивилни. А емпатията към цивилните, поне за мен, надхвърля емпатията към сходна до нашата култура, бит, или порядки, излиза извън тези коловози и навлиза директно в човещината. Именно човещината умира в кръв и хаос, в страх и болка, на 15 април.  За пореден път – макар и с разменено лобно място.

Ода за разделения човек

Не обичам да си обяснявам нещата. Смятам, че това долу така или иначе е доста красноречиво. Но не трябва да се възприема буквално с двата примера, между които стои човека.
И няма общо със смъртта на Маргарет Тачър, която е един уникален и много…оспорван като качества и дейност политик.

Ода за разделения човек

Социализма целуна капитализма
и капитализма го целуна обратно.
Сетне всеки на другия удари шамар
и ревнаха –
звяр взрян в другия звяр.
Червен феникс до син бик.
Между нокти и копита –
застинал във миг
стои плах заек, човека,
с очи потъмнели и в тик.

Досущ както огънят ален
земята гори
а водата синя я дави
във тежки вълни
стои човекът-къс
и най-лекият им повей
е за него земетръс –
и брат в убиец мигом превръща
и набожния с греха
кара да се прегръща
а разумът спира
препъва се
и сетне повръща.

В Л А С Т Ц Е Л У В А В Л А С Т Т А!
Под фанфарите гръмки
на милион неродени деца
отсега закърмени с гняв
(но далеч не със Гнева) –
една неошлайфана сплав
която да служи
вярна
безропотна
хищна
и потна –
сляпо отдадена на целта.

К Л А Д Е Н Ц И Т Е Н И С Т О Я Т П Р А З Н И!
Сами ги пресушихме дълбоко
и надраскахме по лицата
двайсет и пет
резки жестоки
да се знае от ниско и високо
кой е Богът безумен
след всичките векове
Н И Е
Н И Е
Н И Е!
Иконостас лигав и гумен
на разпада на всички умове.

Социализма целуна капитализма
и капитализма го целуна обратно.
Човекът на две разцепи се в схизма
и безумието му нарасна стократно.

human_by_jacquelinebarkla-d3nn3fb

“Human”, jacquelinebarkl

Който сее огън, ще жъне въглени

Текстът може да не се хареса на много хора. Но след като поредната новина за самозапалил се човек – този път пред самата сграда на Президенството, ме удари с мирис на овъглена плът и стремеж към митологизация, вече съм умерено гневен.

Невъзможно е да се намирате във виртуалното пространство и да не знаете кой е Пламен Горанов. Кратко резюме: Пламен беше активист, фотограф и алпинист, който се самозапали във Варна по време на серията протести. Нещо специфично в протеста му – той бе насочен срещу варненската групировка ТИМ, която държи юздите на крайморския град открай време. Плановете на Пламен, според негови близки, не са били да се самоубива посредством самозапалване. Въпреки това след престой в болница и мащабна кръводарителна акция, организирана от загрижени граждани, Горанов почина.
Медиите и обществото го нарекоха новия Ян Палах, и изградиха един образ, достоен за герой от някой древногръцки епос. Гледната ми точка е много по-скептична и може би цинична, но аз не смятам Горанов за герой. Не го смятам и за идиот, което е другото полюсно мнение. Смятам го за активист, избрал неподходящия начин да протестира и пропилял един живот, който можеше да продължи да тупти с пълна сила и да се бори срещу несправедливостта.

1

Това, което стана впоследствие, обаче е истинският проблем.
Денят на национален траур, десетките възхваляващи и идеализиращи статии, поклоненията като пред идол, допълненията за още двама души, самозапалили се съответно във Велико Търново и Раднево, раздухването около целият този самозапалващ се казус, започва да постига своето. Когато видиш хора, митологизирани поради изразяване на позиция по този начин, решаваш, че ти можеш да направиш същото.
Психологическият спусък е много лесен и е задвижен от чисто битови обстоятелства. Както казах преди време, народът, особено по малките селища, е изгладнял и оскотял. Той е притиснат от сметки за комунални услуги, от чувството, че не разполага и с 5% от контрола на живота си, от всякакви тежки условия. Но ето, идва и психологическият момент – хора се самозапалват, а обществото класира имената им, отрупва ги с почести и възхвали, прави ги символи на Революцията. И ти, притиснатият и без това от живота човек, смачкан, незабелязван от никого, освен от вечните сметки и проблеми, взимаш решението. Ти, не друг, ще си именно поредният, който ще блесне като факла и ще огрее обществените очи. Ще бъдеш запомнен, ако не през жизнения си път, то отвъд него.

Велико Търново, Раднево и Президенството са просто отправна точка, подкрепена от десетки други неизвестни случаи. Защото вече можем да говорим за изпълнение на всички условия за зараждане на тренд (да, тази лоша чуждоезична дума). Той ще продължи и занапред, но правопропорционално с покачването на броя на овъглените тела, пламъкът на гражданите и медиите относно това екзотично и разтърсващо явление ще гасне. Дори и смъртта по такъв начин овехтява в печата и пропагандната среда.
Нещо друго обаче е по-важно – разбирате ли защо издигането в култ на смъртта – била тя и оправдана от справедлива гражданска кауза, носи само нова смърт? Особено в кризисно време, когато хората са отчаяни?

Пламен беше символ на гражданско недоволство, случилото се с него бе едно лошо стечение на обстоятелствата поради факта, че и самият той не е искал да умира. Последвалата истерия и пропаганда НЕ БЕШЕ лошо стечение на обстоятелствата, а осъзнат процес. И той вече дава своите плодове.

Когато посееш огън, ще жънеш въглени. Нито едно от двете обаче не връща човешкия живот.