Аларма от класическа музика, бамбукови гори, култистки японски и златни храмове

Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.

По-скоро факта, че пичът в съседната стая до мен е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.

Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, което е известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там около 9 и 35. Посреща ни следната изумрудена, спокойна гледка:

IMG_1698

Наслаждаваме ѝ се лаишки, просто защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето невежество, щракваме лежерни снимки като ето тази, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.

Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:

IMG_1713

Или пък тази?

IMG_1706.JPG

Не всичко е широколистно обаче – Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора. (Тук вече открихме съмнителният кеф на това да си част от все по-засилващият се туристически поток).

ззз

Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки – бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове. Те плават от лодка на лодка, целуват леко „борда“ ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. На свой ред пък, въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „хеелооуу“.

Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „добър ден“ на всеки от ултра енергичното бабе до тъпата мацка с токчета. Просто така е учтиво, но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.

Така де, едно кратко видео на кулинарно-напитковия абордаж:

По реката може да се блъснеш в редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са „човек-това-е-перфектното-капанче-за-бира-и-цаца“ тип, а трети просто излъчват спокойствие. Е, винаги има място и за прословутата трансформация, която английският преживява в момента, в който бива „присвоен“ от японската популация:

IMG_1730

И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа…история.

Все още няма три часът, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи. Трудно се впечатлявам от храмове (сори), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера, но в Кинкакуджи го има онзи деликатен елемент „уау“. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:

IMG_1749

(Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно).

Може да съм неразбирач, но всъщност ето тази страхотна конструкция в Киото ми хареса мааалко повече от Кинкакуджи. (Младата жена в кимоно до мен в автобуса ми хареса най-много, ама това няма да ме прави много културна-забележителност-тип-човек, нали).

Пред нея срещнах и една патица, (конструкцията, не жената – макар че патица в автобус звучи вълнуващо). Въпросната съвсем традиционна патица просто долетя насред мъничък фонтан и започна да кръжи наоколо, недоволно пищейки за нещо. В същия момент някакво малко японче на 2 метра от нея се мяташе насам-натам и също огласяше въздуха по подобаващ начин.

IMG_1756

Което беше и подобаващ край на динамиката за деня. След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… ‘извиха’ спокойните, почти мъртви улички на древната японска столица. Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.

След още едни 5 километра пеша в брояча (за мен станаха близо 30 километра извървяни на крак за последните 2 дни), просто си хванахме влака за обратно. Финият финал на вечерта беше ултра пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха абсолютно физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси мацката се справи.

Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина, и някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо 12 часа насам-натам.

Сбърканият комуникационен модел на новото поколение гей активисти (и не само)

Един от любимите ми проекти за последната година включваше редактирането на бизнес презентация за гей парад във Флорида.

Събитието е с традиции – организира се от 2002 година насам, и, за разлика от много други подобни, разгръща едно портфолио от възможности. Говорим си за панели с кариерни съвети, литературни уъркшопове, дискусии и семинари спрямо наболели теми като домашното насилие (извършвано и от мъже, и от жени, не едностранчивата му трактовка).

На всичкото отгоре въпросният фестивал е насочен към чернокожата LGBTQ общност. С други думи, вече отбелязвам бонус минус точки за по-консервативно мислещата популация. А каквото и да си говорим, из Балканите нещата стоят така – по-закостеняло.

Неохотното усещане за срам

Когато ме попитат дали подкрепям хомосексуалните [връзки/бракове/инициативи] обаче, отговорът ми е уклончив. Подкрепям ги, и още как. Имам достатъчно такива приятели. Но предпочитам да си прострелям десния крак, отколкото да се асоциирам с огромна част от по-либералното крило, което споделя моето мнение.

Защо? Защото изумително голяма част от тези хора са най-дразнещите, най-незрелите и най-токсичните откъм комуникационен модел човешки същества, които може да срещнете. Иска ми се да преувеличавам. За нещастие, вчерашният случай с Питър Тачел за пореден път потвърждава колко самозабравило се е радикалното крило на въпросния либерализъм, което описвам. И колко по-многобройно е от предполагаемата нишовост на термина “радикализъм”.

Анушка вече разля радикализма

Ако желаете да отделите време на пълната статия, може да я видите тук. Понеже е дълга, резюмирам:

Представителка на National Union of Students (UK) отказва да споделя една обща сцена [за дискутиране] с Тачел, защото, цитирам, смята, че той е „расист и трансфоб“.

За справка, Тачел е гей активист от десетилетия и е защитавал идеите си по начини, които най-вероятно ще накарат въпросната Фран Колинг да изтрие своя Tumblr и най-сетне да отиде в отрезвителното. Всъщност, не, няма как – тя е прекалено надълбоко в делюзиите си, за да осъзнае колко безумно е изказването ѝ. Докато колежката активистка мънка от трибуната си, Тачъл е бил арестуван над 300 пъти, защото едва ли е писал гневни Фейсбук статуси като нея.

tatchellR2705_468x271

Но пък активисти, защитаващите неговата идея, са доста артикулативни в своята Twitter активност. “I would like to tweet your murder you fucking parasite”, например (извадка от миналогодишното обвинение спрямо Тачъл в…ами, трансфобия пак).

Уви, поведението на Колинг е симптоматично за новото поколение <радикални активисти>, в случая в нишата на правата на хомосексуалните. Споменавам „радикални“, но политическата коректност увеличи обичайно тесния периметър на този термин. Разполагаме с достатъчно обемна и достатъчно шумна маса от хора, която е контрапродуктивна спрямо каузата, която уж защитава. Все пак колко точно шизофренично е новите застъпници на дадена идея да атакуват като бесни кучета тези, които са постлали пътя преди тях?

Бермудският триъгълник в наръчника на новия активист

Най-лошото е, че това ядро от Tumblr и социо-мрежови активисти се просмуква в текущата академична инфраструктура. Колинг е перфектен пример за това с принадлежността си към организация, включваща в себе си над 600 студентски синдиката. Позицията ѝ не е просто нейна – тя е официално одобрена от едно наистина огромно академично тяло. Което от индивидуална я прави симптоматична за цял обществен сегмент.

Имам чувството, че западното либерално студентско крило все още не е имало досег с реалния живот и обитава някакъв Бермудски триъгълник между „Обиждам се от всичко“, „Моето мнение е единственото обективно такова“ и „Намирам се между удобните стени на социалните мрежи и така ми е окей“.

discussion

Поглед към новия модел на академични дискусии

В една дискусия преди по-малко от година професор по социална антропология отбеляза, че е изплашен. Не само той, но и колегите му.

Причината? През последните 5-6 години се наблюдава епидемия от оплаквания от страна на студентите. Лектори и професори са обвинявани в дискриминация, хомофобия, любимата тема за „патриархата“ и подобни ключови думички. Академичният персонал всъщност е либерален, но това не е достатъчно за новото поколение активисти. Някои от тях дори водят родителите си (не, наистина, представете си да сте на 21 примерно, и да викате мама и тате, защото професор Х е казал еди какво си, което не е достатъчно <еди какво си> за вас).

В резултат се наблюдава ширеща се цензура, защото в противен случай се рискува изключване от състава на университета. Въпросният професор допълни, че се чуди как точно ще изглежда преподаването на дисциплината му в близкото бъдеще. Какво точно ще е „Социална антропология“ за новото поколение студенти? Негови колеги в социалните науки споделят сходен сантимент.

homosexual_sex_marriage

Текущият пример с Питър Тачел се движи в сходни коловози. Ултра либерализмът по този начин отстрелва два заека с един шизофреничен куршум:

1) Детронира и изолира образованите, доказани мозъци на своите идеи (а и отвъд тях – интелигентни личности, които могат да ръководят адекватен диалог както със съмишленици, така и със своите опоненти). Капсулира и хомогенизира „Идеята“, докато тя не се превърне в концепция, по-скоро наподобяваща култ.

2) Вреди на общата рамка на каузата си, сгъстявайки още повече анти-позицията на а) по-скоро скептиците или б) откровените противници на въпросната кауза. Има определена група от хора, които – ако им е предложена умерена и издържана логически аргументация, са склонни да преосмислят някои свои схващания. ChangeMyView в Reddit показва ясно този модел. Индивиди като Колинг са неспособни да ръководят какъвто и да е диалог, като в резултат постигат още по-ярко изявено поляризиране.

Не обичам да съм песимист, особено за неща, които споделям като сантименти. Но наблюдавайки изумителни феномени като случая с Тачел (за жалост просто пореден), не мога да не се зачудя какво по дяволите се случва. И да пожелая да се дистанцирам още повече от подобните на Колинг.

Нощно стъкло (1/2)

– Трябва ми повече свобода – започна отново момичето. – Задушаваш ме, не мога така. Моля те, разбери ме.

– Какво се е променило? Друг ли има, а? Кажи си!!

Завъртях очи към тавана и се сгуших една идея повече в тъмносиньото си яке, докато момчето теоретизираше апокалипсиса на връзката си. Тирадата започваше за трети път в разстоянието на пет спирки и дежавуто заплашваше да строши полузаспалия ми мозък. Така или иначе никога не съм разбирал хората, които толкова обичат да се разправят в градския транспорт. Пък бил той и късновечерен 76 с петима души на кръст в него.

Със слизането ми от неочаквано чистия автобус, вратите затръшнаха досадната глъчка от спора. Четвъртият рунд може и да започваше, но някакси щях да мина и без него, много благодаря. Взех си едни ментолови Lucky Strike от лелката, надвиснала над плота на денонощното зад „Плиска“, и закрачих навътре, към утробата на квартала.

Жуженето от пешеходния светофар на кръстовището до УниКредит ме посрещна както обичайно. Колкото и глух да беше „Изток“, това жужене винаги присъстваше. Зазяпах нагоре, чудейки се какво точно иска да ми каже. Мечтаеше да бъде като сирените от националния сигнал за тревога? Мънкаше нещо машинно-нечленоразделно от името на всички глупави спорове в 76? Искаше ми се да го потупам по хладното метално тяло, но нямаше как да се покатеря до горе.

Котката обаче умело се беше изкачила на капака на кофата с боклук и облизваше белите си лапи. Метнах ѝ един среднозаинтересован поглед – все пак кварталът беше пълен с котки, нищо особено, и я подминах, пушейки страйка.

– Не мислиш ли, че е странно да има толкова малко опадали листа?

Прехапах изненадано цигарата и за малко да я сдъвча не на шега, след което се обърнах. Животното ме гледаше от упор със скрити от сенките очи и продължаваше да ближе лявата си лапа. Дясната бе насочило към мен. Направих няколко крачки към кофата.

– Предполагам по-странно е да чуя котка да се оплаква от това. Но не, не ме притеснява – изкарах цигарата и издишах в стегнатия нощен въздух. – Нито едно от двете, всъщност.

– Все пак е жалко. Толкова хубав квартал, пък толкова малко листа. Дори не са шума още – по-скоро едва изгаснал живот, още показващ цветовете си.

– Слушай, ти фетиш ли имаш нещо?

– Може би – котката наклони глава и спря да ближе лапата си. Сенките се отместиха и сега видях, че едното ѝ око бе изцяло прозрачно, без нищо в него. Другото беше тази пъстрост, която може да очакваш от очите на средностатистическите улични котки. – Всъщност е много приятно да се въргалям в падналите листа. Но понеже тази година са прекалено малко, няма как да го правя. И това ме прави тъжен.

– Звучи наистина зле.

– Така си е. Ти опитвал ли си ?

– Като малък, да – спомних си за синьо-черното яке, което бях отрупал с останки от листа във втори клас. – Но нека сме честни, би било доста странно, ако го правя сега. Хората ще ми се смеят, а аз ще се чувствам тъпо и без това.

– В някои отношения е по-лесно да си улична котка – заключи котаракът и се завъргаля по гръб върху кофата, сякаш за да компенсира липсата на листа по земята. След кратък спектакъл, животното отново зае стегната поза. – Както и да е, радвам се, че успях да те хвана на време.

– Да ме хванеш на време? – повторих объркано.

– Точно така. Иначе нещо ужасно щеше да се случи.

glowing_cat_eyes_by_o_chir

Борис Немцов е мъртъв – както и родния политически диалог

Борис Немцов почина, но далеч не по своя собствена воля, а подпомогнат от няколко услужливи куршума. Локацията е безапеллационна. Приблизителен нейн еквивалент е аз да се размятам по патка пред Президентството и хем нито една кука да не ми шибне един зад врата и да ме пречука, хем Роската да ми ръкопляска от някой висок прозорец.

Принципно трябва да си а) дебил или б) хитро копеле, за да очистиш някого по такъв начин, на такава локация и по това време.

Поредната политическа кутия на Пандора ни прави свидетели на диалог, обсъждащ дали е а) или б), и кой по-точно е извършителят, към който да прикачим първите две букви на азбуката. Прясното мляко, нищо неподозирайки врящо на котлона ми, би могло да се пресече от кинетичната енергия, генерирана от бясно удрящите по клавиатурите пръсти на политически агитирани индивиди. Нивата на фанатичен circle jerk надвишават обичайните.

За пореден път се води политически диалог.

Политически украсеният диалог у нас е изключително явление. Най-адекватният паралел, за който бих се сетил, е в момента да се хвана и да отида до магазин за играчки, за да си купя тамагочи. Да, сигурно ще ми е забавно, но ще съм закъснял с едно 16-17 години. Така е и с родния политикодиалог, който все още живее в зората на демокрацията и се придържа към биполярния политически модел.

В смисъл, след като различните крила се окичват с интелектуалния мнения като това или това, предполагам си представяте какво се случва по по-долните етажи на диалогичността.

Но нека завием към самата тема: кой и защо уби Немцов. Бившият съветник на мосю Виктор Юшченко и доктор по физика и математика (наред с политическата си и бизнес кариера), едва ли е предполагал как смъртта му ще се превърне в мократа мечта на конспиратори по цял свят.

Естествено, начело са ЦРУ, стелт-агенти и всякакви други елементи със Западен привкус. Един добър изперкал пример на това крило е разпенявилия се Моти Нисани в някаква полит-чикия от Pravda.ru. Вътрешноруски медии пък плямпат за ядосани жени, джихадисти и всякакви други екзотични персонажи.

cia

Начинът на мислене на конспиративната флотилия.

Що се касае до не-конспираторите, съвсем логично най-адекватният таргет за тях е не друг освен Вова. Не задължително собственоръчно, естествено, а през някой институционален/военен обръч, който да го покрие подобаващо.

Сега, Путин, със сигурност донякъде провокиран от ръстовия си дефицит, е доста добре познат с авторитарната си докачливост (справка: Анна Политковская). Вова е строго диктаторче, което обича да напомня на опозицията, че докато житейската му чаша с водка не приключи, ‘дисидентите’ в Россия е хубаво да са по-ниски от тревата.

Случаят с Немцов обаче като че ли рискува прекалено много и е прекалено явен, дори за вкуса на Путин. Въпреки медийните фанфари, Немцов не беше чак толкова голям трън в очите на Вович. Да, изтъкна, че милиарди долари са източени от Путин и близкия до него олигархичен кръг покрай Олимпийските игри в Сочи (родния град на Немцов, бтв), но това не е нищо ново. Всеки с повече частици мозък в главата си от средностатистически мопс знае, че достатъчен процент от събитието Сочи си беше пране на кинтаж и създаването на поредния пост-олимпийски призрачен град.

Дори доклада, по който е работил – доклад, който по думите му, ще докаже, че руски военни са пукали по украински граждани наред с изчатканите про-руски бунтовници в източните територии на Украйна, не е достатъчна причина.

В смисъл, добра причина е Путин да иска този човек мъртъв. Но не е достатъчна причина да надупчиш свой опонент два дни преди организирано от него масово събитие (утрешния опозиционен марш, който май в крайна сметка ще се трансформира във възпоменателно шествие). Путин може да го играе на луд, но в действията му има известна математическа и политическа прецизност. Все едно да изпуца един доста по-влиятелен негов опозицонер – Алексей Навални, и то пред камера на CNN.

political-pictures-bush-putin-george-punkd

Вова е доста добър в blend in-ването

Нещата не бачкат така. Или поне аз така смятам, де, което оставя пролука за правото ми да съм в грешка.

Във всички случаи ситуацията е изключително интересна и в комбинация с дискусиите около събитията в Украйна ще развие рекордни нива политически фанатизъм у нас. От тук усещам как русофили и русофоби още по-яростно забелват капс лока и проверяват USB кабелите на клавиатурата си.

Междувременно, тази седмица се случи и друго нещо, което поне мен ме притеснява доста повече. Ненормалните пекинези от ISIS (грозни, космати, смачкани и чалнати) направиха поредна успешна ПР акция и този път изпочупиха безценни реликви и антики в Мосул. Мисля, че сами се сещате колко е дебилно това и каква трагедия е фактически, докато ислямистките денсинг старове подготвят следващия си фуутидж.

По своему, ISIS могат да бъдат бутилиращ агент за изострените дискусии у нас. Защото, нека сме честни – дори да разселим техни членове на главните площади на световните столици и да ги разстреляме публично, всички ще се съгласим: това просто не са хора.

А Немцов нека почива в мир и дано в публичната среда изгравитира най-близката до реалността версия за убийството му. Макар че може би ще мине някоя и друга година дотогава.

Световният ден на чая, нов проект и защо не се мяркам толкова из блога

Честит световен ден на чая! Бягайте до котлоните, слагайте водата да се запари и пускайте пликчетата. Друг избор няма, особено на такова време навън.

В последно време не съм имал време да пиша каквото и да е в блога. От една страна причината е хубава, от друга – малко ми липсва да пълня пространството тук със съдържание, за което ме грее.

Причината да нямам време е фрийлансърството, с което се захванах. Пиша като луд и накрая на деня просто нямам силите да разпиша нещо и за тук.

За щастие се събрах с още няколко адекватни човечета и извън фрийлансърската ми работа, се занимавам с доброволно развитие на лежерна медия. Името ѝ е TrueStory, но няма много общо с поп културното “тру стори”, с което сме свикнали. По-скоро ни се пише за истински неща – гражданска журналистика и нещата от заобикалящата ни действителност, за които други медии не си мърдат пръста да пишат.

Ако ви е интересно, щъкнете натам и проверете дали нещо ви харесва. По случай празника днес разписах статия за странните факти около чая, която принципно трябваше да бъде за блога. Мисля, че ще ви е забавна 🙂

Sofia belongs to us*

С всяка година все повече обичам и все повече мразя София. Двете емоции се сливат в неразплетаема каша, от която хайде се опитай да вадиш сините и червените жички. Предполагам това е истинската любов – нали винаги е противоречива. Защото истинска любов има освен към хора, и към градове. “Under The Bridge” на RHCP е доста красноречив музикален пример за това.

София е дрънченето на 260 по паветата на “Цар Борис III”, плавното движение на 604 по “Цариградско” и крачките пеша по нейните малки улички без тротоари (заради паркираните коли).

София е прахта на кварталното игрище за футбол, която полепва по раните ти, защото сте се сбили за това дали има дузпа или не, и лактите са в кръв.

София е да бягаш от вкъщи като малък, изучавайки нощното лице на парковете ѝ, но и да се връщаш след дни при побърканите си от страх родители.

София е минало, настояще и бъдеще – приятели и любови, момичета и жени, хвърляне в преспи сняг по тениска и последващата простуда, влюбване в каузи, разговори с хората на солта ѝ – клошари, несретници, хора, които тя е изтикала от сърцето си, но все още пази в утробата си.

София е място за самота, но и за споделеност. В нея има “Орландовци” и “Обеля”, но и “Изток” и “Лозенец”. В “Овча Купел” може дъждът да шиба безмилостно земята, докато около Петте кьошета грее слънце и хората се разхождат по къс ръкав, гледайки изумено чадъра в ръката ти.

София има своите нелепи фонтани на “Витошка”, но разполага и с това.

В София може целият ти периметър да е умирисан на McDonald’s, а на 20 метра отстрани просячета с подути от глад кореми, бити от родителите си, за да просят, да се въргалят редом до бълхясали хърбави кучета.

София е гладна за съдбите на хората (и често ги поглъща нехайно), но и изхранва същите с асфалта, панелките, тухлите и бетона си.

Тя ги разслоява – на бедни и богати, на маргинали и важни клечки, на граждани и мутри, на леви или десни. В себе си преплита ядове и радости на механици, бармани, писатели, банкови служители, учители, лекари, таксиджии, работни и безработни, деца и студенти, родители и пенсионери, “интелигенция” и “простолюдие”, “граждани” и “провинциалисти”. И след като прави това, тя ги обединява с едно-единствено нещо:

Любовта (или омразата) към града ти надгражда всички други късчета любови (или омрази), побира ги в себе си.

Лицето на София не е онзи позлатен лик на осем-метровата статуя пред “Булбанк”. То е наполовина катранен гранит, наполовина шлифован, нежен бял мрамор. Очите са със сивотата на базалт. От теб зависи какво ще разчетеш в тях и дали на разполовеното лице ще видиш покровителство или жестокост.

И понеже София е наша (и ние сме нейни) – честит празник на всички ни 🙂

* Заигравка с това.

Image

Таралежът Нинко и моят израело-палестински брак

Аз съм един нещастен мъж. Сега, мъжете са нещастни главно поради две причини – заради налична в живота им жена, или поради липсата на такава. Е, аз съм нещастен заради факта, че съм женен…за две жени. Едната е еврейка, другата – палестинка. Трудно ще ми е да опиша какво точно е положението в дома ни. Но си представете вместо поройния дъжд навън по главата ви упорито да падат костенурки. Ето такова е чувството.

Ако не ги обичах безумно много и двете, досега, естествено, да съм се махнал. Омразата на Ахува (еврейката) към Фатима (палестинката) мога да сравня с немска магистрала, умножена по три. По нея с 250 километра в час хвърчат частички злоба.
Няколко простички примера за това. Ахува веднъж сготви супа, която беше адски вкусна, докато Фатима не намери парче от резервния си хиджаб в нея, с което едва не се задави до смърт. Проста работа – еврейката, докато сме били на пазар, нарязала дрехата и се погрижила да сготви супата първо, след което да пъхне хиджаба в порцията на Фатима.
На Йом Кипур – най-святият ден за израелтяните, в който бях извън града, Фатима пък заключила Ахува в тоалетната. Не е нужно да обяснявам, че така еврейската ми жена не успяла да стигне до Софийската синагога в най-важния за религията си празник. Оплака ми се, че от скука е правила кипа след кипа – това са тези симпатични еврейски шапчици, от не друго, ами тоалетна хартия.

Обаче, заклевам се, най-страшно беше, когато ООН призна Палестина за държава и ѝ даде статут на наблюдател. Аз дори не знаех за това, докато не се върнах една вечер и не ме завари пълен хаос.
– ЦИОНИСТКА КУРВА! – крещеше Фатима.
– На майка ти в хиджаба! – искрено ругаеше Ахува, и се наложи да ги разтърва, впили хубавите си ръце една в друга.
– Тази мърла…! – започна еврейката.
– Мърла е еврейката, от която си се пръкнала, змийо! – изплю се палестинката. – Ти защо я подкрепяш, а?
– Мен ли? Не виждаш ли, че за теб се застъпва, чалма хилава!
– Защо за нея, а? – извъртя се бясна към мен Ахува.
– Защо нея, я кажи! – настоя и Фатима.
– Ей, ама аз да не съм ви Общо събрание, бе! – изкрещях аз, защото ми кипна, и се залостих в стаята.
Там в клетката си ме чакаше таралежа Нинко. Точно така – имахме таралеж, африкански таралеж по-точно, за домашен любимец, и с мълчаливостта си и простите си предпочитания към мляко и насекоми, той бе истински мой приятел и спасител. Докато онези двете се караха и сякаш щяха да се избият, аз извадих животинката от клетката и я сложих в скута си. Нинко душеше ръката ми и шаваше щастлив насам-натам. После го нахраних и той ме заобича още повече, изпърдя се, и наяден и облекчен полегна на корема ми. Аз внимателно се отпуснах назад и също легнах на мекия креват.

На сутринта взех твърдото решение да се махна оттук. Взех един малък куфар, нарамих Нинко таралежа, и предпазливо открехнах вратата на стаята. Ахува спеше на канапето, а Фатима се бе излегнала на една черга на пода. Зашумях въпреки опита си да съм тих, и Ахува се събуди. Като куче след нея – и Фатима.
– Какво правиш? – попита ме еврейката.
– Закъде си се запътил така? – не остана длъжна и палестинката.
– Писна ми, тръгвам си. Ще пътувам за Индия и ще стана будист там. – сопнато отвърнах. – И Нинко идва с мен, и той така. Първият таралеж-будист в света. И на него му писна от вас.
– Ти не си сериозен. – изправи се Фатима.
– Абсолютно сериозен съм. Не мога да ви издържам повече глупостите. Обичам ви, но нищо не може да е по-силно като чувство – дори безкрайната ми, търпелива обич, от вашата омраза една към друга.
Сериозният ми тон подейства безапелационно, след като осъзнаха, че не се бъзикам.
– Елохиме, Елохиме, моля ти се! – закърши ръце Ахува, като се притесних да не си шибне лактите в гардероба до нея.
– Аллах, смили се над смирението ми, помогни ми! – запищя Фатима и започна да се моли върху черджето в типичната мюсюлманска поза.

Воплите им бяха толкова шокиращи, че Нинко се опита да се навре в яката на пуловера ми, заринал носа си по кожата ми. Издърпах го обратно на рамото ми и той пръдна, след което се кротна. Пред мен клоунадата не спираше и точно тук осъзнах, че тези жени всъщност ме обичат повече, отколкото се мразят една друга. В известен смисъл, въпреки всичките си различия – в религията, в културата, в характера си, те бяха огледало една на друга. Фатима ме обичаше и Ахува ме обичаше – и двете – искрено, от извора на чувствата и вярата си. Имах чувството, че еврейката ще направи дърворезба от гардероба с ръцете си, а палестинката ще ни пробие тунел до съседите долу с удрянето на главата си в пода. И всичко това – от отчаяние и любов. Погледнах Нинко и той ми отвърна с черните си, непроницаеми очи. Май му се пърдеше още, но дори той оцени величието на този миг на божествено просветление. Пуснах куфарчето на земята и потърках брада. Все някак щяхме да се справим, някой ден.

1

Фостата или не-фостата, това ли е въпросът?

Каквото почна преди седмица, вече закова над 25 хиляди фена (и още нагоре) във Facebook. Говорим си за страницата не на кой друг, а на „госпот бок” Спиндермаан, която даже бе отразена от dnes.bg в тази окастрена и недоклатена статия (ако трябва да съм честен, приличаща на преразказ на второкласник по непозната за него тема – това статията).

‘що стаа, е въпроса?

Някакви скромни маси се възмутиха от съществуването на мийма – като тая симпатична мацка, която реши да даде публична лекция по правоговор, правопис, морал, етика, национално самосъзнание и какво ли още не. С бонус: кучето си, което май наистина му беше през кура за това дали Спиндера ще му пусне паиджина или ще го остави на Беном.

В тиквенишкия блог пък пичът прави едно лежерно интервю с анонимния човечец, който има достатъчно време и идеи, гравитиращи най-вече около сферата на паиджината, фостата, фаноса, фпотката и прочие и прочие.

Поредният кибер-дебат за нещо толкова незначително, с опоненти и пропоненти на един мийм, което така или иначе по някое време ще се изтърка и изчезне. Вече наложил се в народния фолклор и интернет сленг, естествено.

Пичове, не разбирам. В смисъл, явно е, че страницата е идиотска, ама все пак е пренасяне на Dolan/Gooby/Spoderman (логично, дъ) и КАКВО точно очаквате от нещо, разпространено от ядрото/същината/величието/дупката на интернета 4Chan?

1

Постът, от който тръгва viral-a на Dolan, който ще се разчлени на всякакви други герои с насилена неграмотност и олигофренични проявления

Идеята ми е простичка: не всеки може, или пък е длъжен, да се забавлява с хай-енд комедии или интелектуални пощипвания по сбръчканите мозъчни гънки. Сори, ама не сме Х на брой редици лейдита и джентълмени, и всеки има правото на своя просташки, кенефен хумор, бил той в или извън Facebook. (Най-яко всъщност е човек да може да се забавлява по най-различни начини, но това нямаше много нужда да го казвам, нали?_

Като хората се забавляват, не виждам проблем. И те не виждат. Само някакви странични пичове мърморят, че това подбивало културата, подривало устоите на моралните и национални ценности (?!), и всякакви (ката)клизмични нюанси. Пълна малоумщина, която изкарва, че ако Вазов вземе да възкръсне и да живее в наше време, вместо „Под Игото” и сатирата на „Чичовци” ще посвети 500 тежки страници на това как Спиндермаан ръководи упадъка на идеалите и срива бъдещето на българския народ.

1

Миймът може да бъде и социално ангажиран

Ключовата дума е „чил”. Извинявам се, че е чуждица, но това е положението – чил. Днес си минавах покрай Попа, три момиченца ме подминаха, и едното изкряска с писклив петнайсет-шестнайсет годишен глас „паиджина за тебе ве”, на съседното си. Почти очаквах някакъв пич или пичка с банхамър да падне отнякъде и да му каже да говори правилно и да не предава българската култура.

Аз пък се ухилих, защото интернет културата рядко има каквото и да е общо с националната такава. И едва ли ѝ влияе особено много. Но най-вече – защото всеки има правото да се забавлява с каквото си иска, и  както си иска. Не някой друг да му мърмори на главата.

Ако една интернет страница ни е обществения проблем, не знам какво точно да кажа. А пък покрай идиотията, току виж, Спиндермаан помогнал и на някоя друга кауза като тази на Игор, която сподели в групата.

Вестник “Труд”, Карбовски, за тийновете и за добруването на нацията

Има моменти, в които си напомням защо обожавам не само световния, а твърде често – само и единствено българския печат. Сега ще обясня.

Култова статия*, която бих нарекъл и култистка даже – защото авторът ѝ Владислав Апостолов звучи като фанатичен проповедник на някоя секта, във вестник “Труд”. Култово обвинителна, съсичаща крехките мозъци на “днешния тийнейджър” и неговата “отвратителна тийнкултура” — апропо, тях (мозъците) всъщност ги нямало. Все едно гледам как не Давид бие Голиат, а Голиат в лицето на Апостолов шие великански, високопарни шамари на тези плужеци под 20 години.

Честна история, казвам си. Вярата, че ще промениш нещо – защото Апостолов засяга някои деликатни проблеми на съвремието, не с премерени приказки и визия за въпросната промяна. Ами с тупаници, караници, и внушаване как тъпите тийнове всъщност са толкова отвратително тъпи, че дори тъпите им мозъци не могат да осъзнаят това.

Изводът ми е, че ако апостоловците предприемаха подобни мерки спрямо децата в реалността, щяхме да сме нацията с най-много насинени очи на гражданин под 20 години.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Този тийн може да изглежда невинен, но всъщност е главната причина, поради която светът ще свърши (макар и явно не през 2012)

Номер две е Карбовски с неговото възклицание “Белите не могат да раждат!”**, описващо бавната смърт на нацията и включващо също толкова много от обичното определение “тъп”. Ето, цитирам извадка:

“Щеше да е прекрасно, ако се раждахме по много и все по-тъпи. А ние умираме по много и – все по-тъпи.”

Гениално. Включва се и кълченето на кълки, щракането на пръсти, цяло пророчество за всеобща гибел – физическа, защото раждаме по-малко, и културна, защото сме тъпи. Което ми е малко забавно, защото, доколкото си спомням, Карбовски умело лавираше и работеше заедно с Николета Лозанова. A тя, признайте, е епитом на контракултурата, бунтарството, и интелектуалната брилянтност.

Господин Карбовски, правете повече деца, и по-малко медийни изяви на този етап.

Изводът ми от тези две неща е, че прозренията на Карбовски може би са добри. Ако не раждаме деца, по логиката и негова, и Апостолова, няма да раждаме тъпанари. Няма да подрастват безмозъчни консуматори, които да гледат само Хана Монтана и Джъстин Бийбър (че какво друго да прави това безхаберно поколение?), няма кашестите им мозъци да се валят из ежедневието, защото само това могат. Идилия – по-добре е нероден гений в очите на тези два последни медийни бастиона на интелекта, отколкото роден олигофрен. Баста!

Жалко, че явно само аз познавам отвратително много кадърни подрастващи. Че само аз съм видял за 15-годишното момче от САЩ, което използва Гугъл за да се бори против рака. Медалистите ни по астрономия от олимпиадата в Корея. Десетки, стотици дори примери за това как младите използват обърканата каша на технологиите и се трудят, и постигат неща, и коват бъдещето си.

Напук на догматичните мрънкания на хартиените медийни философи.

* http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1706312

** http://offnews.bg/index.php/143929/belite-ne-mogat-da-razhdat

Никелова мелодия за хероина, част 2/2

Първа част

– Набор ’85 съм, тоест – на двайсет и шест години. – каза той, примлясквайки. – На шестнайсет години баща ми умря от рак на белите дробове. Цигарите му ебаха майката накрая, след всичките години пафкане. Тогава реших, че никога няма да пуша, каквото и да става.
– Но си взимал наркотици? По-добре да беше пушил, мен ако питаш…
– Не, заеби това. С наркотиците знам поне, че се убивам бързо. С цигарите никога не знаеш, коварни са като усойници, затова не ги харесвам. Човек винаги трябва да е наясно какво става – дори да е адски шибано ставащото. Майка ми го преживя трудно. Мисля, че така и не успя да го оттърси от себе си до края на живота си. Може баща ми да беше изпафкал катраните, а майка – не, защото не пушеше, но тя се отрови от липсата на съпруга си. И от неудачността на сина си.
– Кога почина?
– Две и шеста, тоест пет години след татко. Може би е за по-добре, защото не видя в какво се превърнах. Докато беше жива все още бях на амфетамини и се контролирах. Засичаше нещо, но нямаше как да го докаже. Това, което скиваше, беше, че синът ѝ не работи, няма мотивация за живот, не учи, само се шляе. Не знаеше какво правя по кенефите, кой ограбвам, кого пребивам. Така като се замисля, знаеш ли, може би майка ми на свой ред отрови мен. Нещо като семейно наследство – липсата на единия се прехвърля на другите и им ебава майката. Започнах хероин, намерих си приятелка, също друсалка от класа. Понеже не работех – а и нямаше как да работя в това състояние, започнах да продавам. Продавах вази, бижутата на майка, картини, мебели, докато накрая не разпродадох всичко. И пак не стигна.
– Толкова ли нямаше кой да ти помогне?
– Човече, заеби това. Всичките нормални хора около мен офейкаха, докато беше време. Когато си в кацата с лайна и си само едно от тях, а около теб плуват толкова много други, няма кой да те вдигне оттам. Всички потъвате – един по един. Цоп, и си готов. Няма друг вариант, другото е холивудска боза.

Сипах по още едно и си казахме наздраве.
– Е, много от лайната потънаха, и с тях и приятелката ми. Оказа се болна от СПИН и увяхна за нула време, или на мен така ми се е сторило. Като си в нищото и няма за какво да се бориш и дзвериш, всичко е едно и също. Нямаше нужда да си правя тестове, за да знам, че и при мен е същото. Не че ми пукаше толкова, де. Ако не бе от нея, щях да се заразя от някоя спринцовка, ползвана от някой друг. Винаги са така нещата, да знаеш. А и реално нямаше за какво да живея – освен за поредната доза. Хубавото на дозите е, че могат да те успокояват до смъртта ти, ако можеш да си ги позволиш. Хората се притесняват, че ще умрат сами, или пък ако имат семейство, че ще оставят децата, жена си, близките си сами, какво ли не. С хероина е лесно – първо никога не си сам, и второ – той ще се справи супер и без теб, няма проблеми.
– Звучи удобно. – констатирах аз, като паралелно обмислях как той описва период, подобен на моя. В много по-мрачни окраски, естествено.
– И е. – той облиза устни. – Няма нищо по-удобно от това да си наркоман, стига да имаш парите. А аз вече ги нямам.
– Затова ли ще умреш?
– Не. Сипи ми още едно, споко, не се напивам лесно. – направих го и той ми кимна благодарно. – Няма и да умирам щото съм направил гаф. Нито пък СПИН-а ще ме удари утре точно по обяд. Аз просто си знам кога ще умра, това е.
– Не може да знаеш кога ще умреш.
– Що мислиш така?
– Защото животът е пълен с…условности, да ги наречем. С късмет, с разиграване на различни ситуации. Както може да ти разбият главата със саксия и да умреш, така може и да се разминеш с противопехотна мина. Дори ако решиш да си предизвикаш смъртта, пак може да ти се размине.
– Принципно си адски прав, брато. Обаче аз просто знам, казвам ти.
– Откъде го знаеш тогава?
Той почука по вените си с показалец, притискайки изпъкналите синкави линии.
– Кръвта ми го казва и не те ебавам с глупости. Както виждаш, може да съм отрепка и леко шантав, но не съм откровено луд. Просто ми повярвай. Ироничното е, че имам толкова възможности да умра – от болест, от глупостта си, дори от някой друг, ако се намеся в схемите на някое дилърче, пък аз ще умра от нещо предопределено. Нещо тамън обратното на това, за което ти говориш.
– И какво, утре сутринта ще се събуди, ще закусваш, и после – бам, мъртъв си. Това ли искаш да ми кажеш?
– Е не точно така, но подобно. Споко, няма да ти умирам тук, в апартамента. И без това е хубав, а и ще си имаш проблеми. Даже не знаех, че ще стоя на топло в последната си вечер – освен ако не ме бяха опандизили де, хаха. Казах ти, че някои пичаги из спирките и с това ме заплашиха. Просто исках някой да ме изслуша, две седмици съм без наркотици и ме тресе, но същевременно има някакво спокойствие в мен. И това ме шашка, интересно ми е. Може да е предсмъртно примирение, а може би и заради липсата на хероина се връщам към нуждата от компания. Когато имаш хероин, нямаш нужда от хора. Когато нямаш хероин, вече имаш. Простичко уравнение.
– Няма ли вариант да не умираш?

Не знам защо, но присъствието на този човек ме поизкопчи от лепкавата мъгла на апатията ми. Виждах в него гаменче, което се е смачкало дотам, че се е изстреляло не надолу, а нагоре в развитието си. Налудничав, изстрадал, но деен и въпреки привидната си простоватост, умен човек. Осъзнавах, че дори и да не умре утре, СПИНът и наркотиците ще го довършат. Както и че реално няма как да му помогна, нито финансово, нито по какъвто и да е друг начин, освен с това да го изслушвам. Той беше обречена кауза, но имаше нещо толкова крайно харизматично в тази обреченост, че ми се прииска егоистично да мога да я наблюдавам още.
– Ц. Ама ти не се шашкай, не искам да се сдухаш или нещо такова. Направи всичко, което можеше, сериозно. Ето, даже ми изтряска концерт със саксофон. Кой по дяволите получава топла баня и миене на зъби, концерт със саксофон и бърбън преди да умре? Не, че е по-добре от една доза преди това, но по нормалните стандарти това си е ебати якото, човече.
– Предполагам си прав. – въздъхнах аз. – Просто не е много честно.
– А, заеби това. Напълно честно е. Провалих сам живота си и никой друг не ми е виновен. Не направих дори мъничък опит да се разкарам, дори когато беше време. Не ме изпращай със съжаление, моля ти се. Това ще е пълна тъпотия. Дай да се напием, пък после ще спим. Аз мога и на канапето да спя, нали се разтяга?
– Да. – прокарах ръка през устата си, разчесвайки ъгълчетата. – Хубаво, айде да пием.

***

На сутринта намерих бележка, изпъстрена със сбит, ситен почерк. Трябваше ми известно време да го разчета.

Аз така и не ти казах как се казвам. Обаче, знаеш ли, май е по-добре така – пък и ти не ме пита. Много яко, ей! Анонимност преди смъртта, пълна пичовщина. Аз ще съм окей, не се притеснявай. Искам само да не ти прехвърлям отрова така, както се случи от татко на майка, от майка на мен. Това важи и не само за мен – като цяло в живота ти. Знам, че е абсолютен ташак – наркоман да ти дава съвети, но наистина го имам предвид. Тровенето не си е работа, брато, а от това да те тровят другите е по-шибано да се тровиш сам. Просто го заеби.

Желая ти успех в нещата, имаш потенциала. Все пак не тръгна да викаш куките, а, хаха? Оставил съм ти червената ми шапка, не знам и аз що. Изпери я, пак ще е боклук, ама нещо като прощален подарък да си имаш. И някой път да ми измислиш мелодия на алт-саксофона, става ли? Назови я там с някакви артистични глупости, ама в себе си да знаеш, че си е за мен. Сделка имаме ли? Би ми било кеф.

Айде, отивам си с гълъбите. Дано само не ме насерат като хвърча нагоре, че в кацата достатъчно лайна видях”.

Седнах на стола и изпих два бърбъна почти на екс. Закътах листа, след това отидох и пуснах червената шапка за пране. Само нея, самотен предмет в цялата пералня. После се обадих на шефа, че съм тежко болен и няма как да отида на работа. Извадих саксофона, прокарах пръсти по никелираното покритие, и започнах да свиря.

fred-perry-baked-red-beanie-hat-product-2-4871976-318538418_large_flex