Петъчен лежерен пост: Японци, китайци, Gangnam Style и тероризъм

Тези дни с кеф чета (и пиша), второто малко по-бавно, естествено, за две неща.

Едното са терористични организации из целия свят, които обаче са различни от раздухваните “Ал Кайда”, “Хизбула” и прочие сунитски/шиитски/фундаменталистки групировки. Те са най-честата медийна облицовка на стената между Изтока и Запада и огромната културна пропаст между нас и тях. В световен мащаб има учудващо много групировки, обагрени както в леви политически изповедания, така и в десни, или пък в странни смесици от тях. Има религиозни, социални, политически, културни, дори и субкултурни. Материята наистина е интересна, макар и поизтощаваща. За конспективно заинтересуваните – освен традиционната IRA, погледнете и малко за ETA, FARC, “Сияйната пътека”, ELN, ALF (които подкрепям и не възприемам като терористи)…

Другото е Китайско-Японския конфликт (с подгласник във второстепенната роля Тайван) относно островите Дяою (китайски) или Сенкаку (японски). Дяою/Сенкаку са островна верига с предполагаеми богати залежи на газ и това ги прави толкова ценни и желани. Азиатските ерудирани, колективистични и нахъсани общества пък са едни от най-успешните spearheader-и на подобен тип конфликти, затова следенето на сблъсъка им е като висш пилотаж холивудски екшън. От палеж на Тойоти и Хонди в Китай, до спиране на любимия ми автор Мураками по щандовете пак там, през горенето на китайски флагове в Япония и огледално – на японски в Китай и Тайван, нещата са наистина драматични. И това

Ако ви се следи какво съм написал засега по тема 1 – тук.
Тема две се надявам да бъде разискана в най-скоро време, особено като вкарах в интрото към нея и небезизвестния (и също критикуващ Запада, между другото), PSY с неговия хит Gangnam Style.

А за моя жалост работната седмица не свършва днес, ами продължава и утре. Е, можеше и да е по-зле. Поне имаме неделя.

Advertisements

Витошки пламъци и орлите, които стават феникси

В последните дни втората част от култовия припев „Smoke on the water / A Fire in the sky” важи в пълна сила за резервата „Бистришко бранище”, и погледнато по-мащабно – за горите на Витоша. Пожарът е отвратителна стихия, която принципно трудно се овладява, и за щастие е далеч от населено място, където да навреди на човешката популация. За нещастие обаче, гори една любима планина, която отдавна надхвърли чисто географската си знаковост и достигна култовия статут на граждански символ, пряко обвързан с движението на Орлов мост. А горите ѝ се оформиха като едно събирателно идейно „гнездо” за същите тези „орлета”. И докато огънят със сигурност не е благоприятен за растителността, то той има големи шансове да награди същите тези орлета и да ги издигне още по-нагоре в развитието им и да формира осанката на едни истински феникси.

Зарязвайки приповдигнатия тон: избухналата стихия показа нещо, което къде с насмешка, къде с горчива ирония или тъжно-забавен присмех бе отбелязано от много хора със сентенцията, че начело ни стои пожарникар, а се оказваме напълно безпомощни в лицето на неговия „специалитет” – огнения ад. С по-неутрален тон, както аз бих искал да се изразя – властта показва алармираща изостаналост във визията си за това как трябва да се регулират бедствени положения. Акциите до днес сутринта бяха определяни като по-скоро неефективни, което е обусловено както от труднодостъпността на района, така и от ограничения машинариен ресурс – два хеликоптера потушаваха пламъците до днес сутринта. Доколкото наблюдавам из новинарския поток, от днес те имат трети свой колега, извозващ още една доза от приблизително 2,5 тона вода, която да разпръсне върху горящите дървета.

Множество присъстващи доброволци изтъкват хаоса, липсата на организация и ефективни действия и дефицитът на далновидност от страна на отговорните по високите етажи, които също допринасят за проточващото се мъчително овладяване на стихията. Обещанията за бърза реакция и още по-бързи резултати останаха пара във въздуха, която набързо се разсея, а уверенията, че огънят не се е разраснал все пак рухнаха, когато се видя, че той все пак е увеличил своя обхват и грее червеникаво-оранжево пред нощните прозорци на голяма част от столицата.

Въпреки това добрата новина днес е отбелязването, че има стабилен напредък в организационен аспект и осигурените коли за персонала (включая доброволците) са повече, а разделени на две групи (една от които не включва доброволци, а повелява те да стоят настрани поради високия рисков фактор), екипите се стараят да правят просеки, които да улеснят потушаването и да повишат ефективността им. Именно днес бе обявена готовност от Израел и Сърбия за включване в борбата със стихията, тоест можем да разчитаме и на външна помощ, която да доведе до по-бърза регулация.

Снимка на Василен Петков от снощи вечерта, показваща добър изглед към пожара.

Червеният бутон в мозъчния ми механизъм обаче събужда определено недоумение в мен защо трябва чак на третия ден да се реализира тази външна помощ (което все още е само пожелателна, не реализирана), след като бе явно че перките на три хеликоптера, мотаещи въздуха над Витоша, няма как да се справят адекватно с кризата, въпреки канските усилия на техните пилоти. Неналичността на допълнителна машинария звучи много странно в момента, в който изпращаме хеликоптер (?) на съседна Гърция. Която между другото също има сериозни проблеми с пожарите, които са се разстлали по територията ѝ като 35 щипещи пламтящи рани. И докато в мистични оправдания не намира достатъчно технически ресурс, то…

…по една друга линия идва допълнителен ресурс – чисто човешкият ресурс на доброволчеството. В последния ден и половина се разгърна една доста значима кампания, която доведе до организационни групи от граждани, които приеха сърцато идеята за участие в действията на вече покатерилите се по върхарите служители и решиха освен да разчитат на властта, да разчитат и на самите себе си, на своята инициатива и своите усилия. Из социалните мрежи се завъртяха координационни групи, зациркулираха мнения, локации за събиране, технически въпроси относно екипировката и уреждането ѝ, включително и телефони на шофьори, които да се погрижат за превозването на желаещите.

Тези мерки са един звучен плесник с напечатано „контраудар” на съскащите мнения, че „орльовците” са добри само с висенето си на асфалта на „Цариградско шосе”, крещенето и викането по улиците и не могат да се ангажират практически и лице-в-лице с избухналия (буквално) проблем. Истината е, че критиците остават с лепкав балон от c200 из устните си кухини поради факта, че немалко хора доказаха, че могат да си вдигнат задника рано сутринта (най-често спряганият час за събиране в Бистрица бе 5:30, като някои доброволци все пак отиват и по-късно) и, макар и понякога на работа след жежкият ангажимент да се борят за горите, да се катерят по планината и да правят каквото могат за овладяването на стихията.

Безумни са и критиките, базирани на сравнението между числеността на текущо гасящите огъня доброволци и на другите, тези, които блокираха „Орлов мост” преди някоя и друга седмица.

Глупаво и най-вече фатално би било да се даде картбланш на 500, 600, 700 или колкото искате нагоре доброволци да вземат участие в акцията поради опасността за живота им и липсата на персонал, който като начало да обучи толкова голямо число от хора и после да следи за тяхната безопасност. Защото в крайна сметка това не е излет и има своите опасности – затова и доброволците трябва да са наясно с това и да имат добра лична оценка за способностите си. Такава грешка например е направило днес към обяд едно момче, чиито крака са обгорени поради невнимание при преминаването през все още тлеещи дървета с неподходящи обувки. Именно затова съществува и оптимална квота на доброволците – те трябва да са достатъчно, за да могат да осъществят нужната помощ и да дадат своя безценен принос към работата на екипите, но не трябва да надвишават определен брой хора, защото иначе по-скоро биха осуетили ефективната дейност. В противен случай инциденти като горния може да се окажат просто върволица закономерни случки.

Орлите, надали писък на феникси, обаче, според мен правят една твърде честа грешка в последните два-три дни и това е неволното (а понякога и чисто осъзнавано), вкарване на политпропаганда сред проблема. Теориите за поръчков пожар (по-конспиративният вариант, официалната версия е туристическа небрежност) и умишлена неекспедитивност при третирането на пожара, със сигурност са примамливи и е възможно впоследствие да се окажат с някакви подземни корени, които да ги поддържат, но поне засега са излишни, лишени от аргументация, и изместват фокуса от стихията в посока политика. Нещо, което е разочароващо, имайки предвид как много хора изтъкват природолюбието си като основна причина както за участието си в протестите, така и за желанието за доброволчество из горите на Витоша.

Убеден съм, че по един или друг начин, след кротването на природния пожар, ще се разгори истински обществен такъв, който да потърси виновните, причините и да създаде плоскостта на равносметката след като всичко бъде сложено на масата. Но от политпропаганда в случая, чисто превантивно – независимо от коя страна, с какви интереси и с какви доводи, няма никаква, абсолютно никаква нужда. Имаме нужда от евентуална отворена дискусия по казуса с експертни мнения, които да установят коя теория би била по-подходяща и по-обноснована и да оформят вече подкрепена фактологично рамка.

Политическият елит е също толкова раздран и разранен със свои дефицити и пролуки, колкото е бил преди, и колкото ще бъде и занапред сигурно – поне не и докато не достигнем нужната компетентност да го коригираме и да запълваме тези празнини. Акцията във Витоша трябва да се осмисля като възход на фениксите и демонстрация на едно желание за по-ефективно гражданско общество, а не като поле за изява на опозиционни интереси.

ЪПДЕЙТ: Току-що разбрах, че сме отказали помощта от Израел, защото по думите на Цветан Цветанов сме “можели да се справим сами”. Определям това като безумие и не знам как точно да възприемам такава вироглавост точно в такъв момент. Налице е гравитиращ текст на очевидец тук, който също сочи за тревожна и твърде вероятно нарочна неефективност. Нещата все още имат нужда от официална равносметка, но по каквото изглежда действително е твърде възможно да се спъва процеса по овладяване на пожара. Което, без съмнение, би било престъпно.

Земетресенията и ние

Днешната нощ бе една странна нощ както за мен, така и за всички хора в България, и може би най-вече в София и Перник. Макар че по каквото чувам, и в други градове като Пловдив разлюляването от разразилото се земетресение е било доста осезаемо – нека не се чувстват дискриминирани.

Както и да е. Няколко неща. Първо, това беше пълен шаш за всички нас, защото последното по-осезаемо земетресение, което си спомням, бе когато бях в 6 (или 7?) клас и хич не можеше  да стъпи и на малкия пръст на това. Отделно е съвсем друго да си сам у вас, в просъница, и изведнъж целият блок да се разлюлее, столовете оттатък да паднат, а стаята ти да започне да играе. Отнема между 0.8 и 1 секунди да се метнеш под прага в надеждата да не се случи нищо, и да гледаш как шкафовете се тресат. След като това отмине, сърцето ти напира да изблъска кожата ти по-напред и по-напред и да изскочи от нея, краката ти малко треперят, дъхът ти е учестен, даваш си сметка как нещата в момента са на въжето. Когато след малко следва още един трус, който, макар и по-слаб, пак разлюлява интериора, все пак решаваш и тракаш по социалните мрежи за по-малко от минута в опит да оставиш жалко завещание, ако наистина нещо се случи. То е пет думи във Фейсбук, няколко думи в скайп на близки хора, и опит за звънене на няколко други хора, които, парадоксално, най-вероятно са също в твоята позиция.

Хората се ебават с писането във Фейсбук, форумите и всички облаги на интернет, но то всъщност е оправдана реакция (макар че не трябва да е за сметка на безопасността ти, т.е. като се тресе апартамента едва ли ще кесиш на компа, вместо да се барикадираш някъде). Реакцията на това да искаш да бъдеш НЯКЪДЕ, където има и други хора, да бъдеш в колектив (дори и виртуален) в момент, в който нещата ти се струва как се изплъзват настрана, или в който си сам в жилището си. Затова и, между другото, доста съседи откриват интересни теми за разговор и странно приятни предвид ситуацията преживявания, изтеглили се извън сградата поради опасения от още трусове.

Много драматично. Но си залагам задника, че много от вас са почувствали нещо в този дух, когато повечето български градове бяха ударени от тези почти 6 по скалата на Рихтер трусове. И, съдейки по реакциите  и потока в интернет, много от вас съвсем действително също реагираха така. Аз излязох и по боксерки, кецове и раздърпана тениска навън, де, но в крайна сметка реших, че опасността е отминала и вместо това завъртях телефони на близки хора или писах из мрежите на други, за да имам двойно покритие. Други са скитали по пижами, трети изцяло са напуснали сградите, четвърти са си пуснали музика, пети сигурно са яли, шести са играли DotA да речем. Тъй или инак, после ни люшна още няколко пъти. Общо над 20, ако се позовавам на медийна информация, някои от които бяха последващи трусове от 4,3 – 4,5 по Рихтер.

Както и да е. После пък тръгнаха ебавките и шегите, ширещи се от пернишкия фолклор, през Фидосова, Борисов, виртуални игри (във връзка с излязлата наскоро Diablo 3 култова игра, мой приятел ми прати смс “Diablo Walks The Earth”), или просто хитри закачки, които да разсеят паниката. Което, бтв, е страхотен психологически прийом, защото действително потушава ширналия се хаос и пълна параноя, която е нормално да последва след такива шокови преживявания.

Звучи парадоксално, но такива ситуации най-сетне осъществяват едно, макар и моментно, сплотяване на народа. На българина с българите, на човека с другите хора, който в уплахата си поне за мъничко, ама наистина мъничко, забравя другите неща, освен точно тази съпричастност. Тя всъщност е двупосочна – да бъдеш съпричастен (“дано няма пострадали, дано”), и да очакваш и с теб да бъдат съпричастни (“добре ли си, нали си добре?”). И, макар и в средата на една кризисна ситуация, това е симпатично и трогващо. Макар че, както отбеляза един мой колега от Софийски (Недев, ти, да), в Япония това едва ли би им направило впечатление, след като те са свикнали на 8-ци и нагоре. Но тук е друго.

Хубавото е, че май щетите са минимални, и поне за момента, загинали и ранени няма. Има само хора с високо кръвно, приети в Пирогов. Дано и така се запази, наистина стискам палци. А интернет гръмна – къде защото Селена Гомез е тук, и нейните луди фенки (и фенове, май има такива) започнаха #PrayForSelena, която срещна критикарския отпор на #PrayForSofia и #PrayForBulgaria, защото не е една Гомез и не тя е гражданите, които преживяха шок – а е само единица от над 7 милиона души. Макар и звезда. Имаме си и страничка в Wikipedia буквално час след събитията. Което доказа каква сила може да бъде интернет и как донякъде е оправдано човек дори и в такива моменти да се обръща към него.

Отново – както и да е. Идва нов ден, в който много от нас сигурно не са спали. Небето над Овча Купел (която май най-силно го е усетила, наред с Бъкстон и Люлин (?)), е сиво, намръщено, все едно ние сме му виновни. Взимам една питка със сирене и шунка и кротко я ръфам. Има нещо много странно в атмосферата на тази сутрин, което едва ли скоро ще изпитам.

Огънят в слепоочията ѝ

Тя ме гледа, докато аз я гледам. Играем тиха игра на криеница между ирисите и зениците си, а който спечели, остава без очи за другия.

Когато аз присвия своите, тя потръпва сладостно и от устата ѝ се отронва въздишка, цвят, откъснат между обагрените в алено червило устни, сякаш е дъвкала гола плът допреди малко, сякаш съзнанието на света е било разкъсано дивашки от хищния ѝ екстаз. Не се предавам – отварям ги отново изцяло, защото не искам да изгубя битката, не искам да остана сляп за нея, за лекия тъмен загар на кожата ѝ, за черните ѝ къдрици – досущ като морските вълни в спокоен летен ден, за леко заострените ѝ гърди, които съм приклещвал в не по-малко хищна от устата ѝ хватка, за ракурса на бедрата ѝ, когато ги гледам от определен ъгъл, и не на последно място – за същите хищни устни, прикриващи още по-хищни зъби, които са разкъсвали плътта ми така, както аз сам съм разкъсвал отломките на душата си след някое и друго пиянство.

Виждам как тя също тръгва да притваря очи, клепачите натежават, скриват бялата пелена и се насочват опасно, жестоко, ужасяващо бързо надолу, надолу, за да се склопят. Изревавам като ранен звяр вътре – там, в ума си, изревавам да не го прави, и сякаш ме е чула, тя отваря широко зелените си очи, в които се крие тайната на изумруда, отваря ги и с лека насмешка – как може да съм се притеснил за това, ги впива в мен, впива ги и безпощадно се гмурка отвъд катрана на зеницата ми.

Истината е, че ме е страх. Страх ме е и тя да не остане сляпа за мен, защото това е най-тежкото наказание, което Вселената може да ми отреди, то би ме помело, би ме накарало да поискам да се изтръгна сам от себе си и да се запокитя в небитието. Но не мога да си позволя да се оголя дотам, че да ѝ покажа страха си, защото тогава тя нарочно би премигнала, нарочно би извъртяла играта уж в моя полза, но същевременно в мой ущърб. Способна е на това, познавал съм я десетки години, още откакто я заобичах, без да я обичам, откакто я сраснах с дъха си и я засадих в корените на артериите и кръвта си, пуснах я в непрестанния поток на мислите и спомените си и приех, че единственото ѝ място за мен е там, там и пак там.

Тя ме гледа, докато аз я гледам. Между нас няма нищо, освен платното на въздуха, незримо за съревноваващите се ириси и зеници, увило паяжината си от нейните къдрици до босите ѝ стъпала, от моята разпиляна коса до моите груби, мазолести стъпала – невидима карта, която е проследила всяка нишка на нашите пози и е изградила геометричния модел на борбата ни. Пияни сме. Но не поради алкохола, за който десетките счупени чаши – заоблени и тумбести за вино, поръбени и широки за уиски, високи и дълбоки за шампанско, дори някоя и друга халба за бира, свидетелстват. Не, техните разпилени стъкла, блещукащи сред сърцевината на стаята, безмълвно крещят, че не са те виновниците, не е и мащехата им алкохол, глухо изляла се от техните нежни тела, вляла се в гърлата ни и подпалила ги с ритъма на живота.

Пияни сме от живота, който сме сплели със смъртта – погребвали се по стотици пъти, изравяли се от пръстта отново и отново, вдишвали хумуса ѝ, каляли ноктите си, потапяли ги в успокояващата хладина на земята, после – впивали жадни устни един в друг, нейните алени, моите синкави и бледи, докато не се отречем от съществуването и не се зарием в сърцевината на земята отново.

Окото ѝ отново трепва, но не по своя воля, тя сама навежда клепача си в спокоен реверанс към незримото платно на въздуха, отдава му почит и го насочва надолу, надолу, и пак надолу. Устните ѝ се изкривяват нагоре, прорязват малко под бузите в усмивка, която може да заледи дъха ти и да го размрази после, за да го захвърли из стъклените парчета, които са осеяли пода.

 Недей.

Сякаш ме е чула, усмивката става по-явна, клепачът продължава своя бавен ход надолу, устните ѝ – още в хода на усмивката, се разтварят страстно, зъбите ѝ се оголват пред света, езикът ѝ заиграва между тях. Прилича на картина, която някой побъркан от похот художник рисува в закътания мрак на дома си посред нощ, драскащ налудничаво с бързи движения по платното, смесващ бои, изтъкаващ изображението, което да остави след себе си за вековете напред..

Недей.

Но тя не ме слуша, знам, че няма и да ме, клепачът неумолимо се спуска и аз започвам да спускам и своя, първо бързо, после забавям, за да настигна равнището на нейния. Устата ѝ се присвива леко и тогава тя започва да спуска и другия, на лявото си око – аз също. Десните ни клепачи почти стигат до долу, и заковават хода си, за да изчакат левите, за да се съединят в един общ танц, който аз не желая да се състои, отричам го, безумно се моля на всички кървави и милостиви богове той да не завърши, да не завърши въобще.

Сега очите ни са присвити, остават милиметри до затварянето им, приличаме на почти слепи старци, които примижават, за да усетят пулса на света около себе си и да се подхранят от него в последните си мигове, преди да умрат.

Недей, моля те.

Тя ме чува, убеден съм, че ме чува съвсем ясно, чувала ме е през цялото време, докато съм редял молитвите си и съм изковавал пещта на страха си, за да лумне тя в този момента с надеждата да осуети желанието ѝ, но не спира, не спира, и милиметрите се нижат, намаляват, отмират.

В момента, в който тя затваря очите си, аз също затварям моите и стъклата по пода, паното на въздуха, самотният художник със своята картина, хумуса, пръстта, градът отвън, нощта, проснала се на гневния катранен небосвод, всичко това се завърта и избухва в последните сенки на моя разум.

Hear my words that I might teach you / Take my arms that I might reach you*

Това е един от онези моменти, в които гърлото ти иска да изрече прекомерно много думи, но множеството им се слои някъде из него и не можеш да ги изплюеш. Не можеш и да ги изповръщаш, да ги изкашляш, да ги изсмееш, защото думите наистина могат да бъдат изсмяни.

Ако можех да рисувам, в момента четката ми щеше да драска бясно по листа, да целува гневно краищата му, да се заиграва с него, да прониква в него, да разпалва белотата му и да я оцветява в трагични, страстни, предизвикателни тонове, цветове и фигури. Ръката ми щеше да е стегната, вените – изпъкнали, движенията – трескави, очите напрегнати в любовта, която леех по същия този лист – нямаше да съществува нищо друго за тях. В зениците нямаше да грее светлина, а мрак, защото тъжната истина е, че творците най-често се храним с мрака и тъпчем от тъмнината му в себе си, допускаме калните ѝ нокти да раздират органите и душите и опиянено плюем мастилени вълни, от които ни призлява. Някъде около мен кучетата щяха да вият, защото овчакупелските кучета винаги вият, но аз щях да отворя прозореца си и да вдишам от целия този вой, от разгонените им вопли, от миризмата на сръфана плът там, където двата мъжкаря са се сблъскали един с друг. И нещо друг – мирисът на победения, угнетен и посрамен, свил опашка, неговите очи със собствен мрак, който тихо ще резонира с мрака в моите. Няма как линията на очите ни да се засече поради нощта, но ще усещам всичко така, както е. И щях да вкарам и него, този победен мъжкар в картината, и другия, и перилата на балкона, и спокойно светещия апартамент с очертани силуети срещу мен и всичко неизказано, което тази вечер и тези дни са побрали в съзнанието ми.

В две мои любими книги двама мрачни мъже, плюещи мастило от онзи тип, който описвам (наред с кръвта си) правят същото и го правят всеки ден. Аз щях ги копирам по своему, загнездил се в грозотата и красотата на света на палитрите и изваяните форми, на методиката и религията, която включва това да претворяваш всичко, което си виждал, усещал, чувал, докосвал и мислил в четириъгълника на едно платно. Щях да пия бира, да хвърлям остатъците от половинлитровите кенчета в измайсторено от мен дървено кошче и с изцапани в десетки цветове пръсти да дърпам от някой и друг отворен фас, правейки го от сивоникотинов в цветната палитра на смъртта, която той носи в дима си. Щях да зова името на някое момиче или жена, което съм обичал или необичал, или пък обичах в момента, щях да рисувам и нейните форми някъде сред хаоса на другите силуети, фигури и предмети, населяващи гъсто платната. Устните ѝ щяха да са с цвета на прокървяла боровинка, косите щяха да са в цвета на нощта, мастилени и черни като душата ѝ, защото тя щеше да е същата като мен, алкохолизирала се от музата на тъмнината, потопила гърдите си и срамните си части в нейния извор. Ноктите ѝ щяха да раздират драперията на света и пергамента на кожата ми, докато въртящото се кълбо навън щеше да издиша последните моменти на своя апокалипсис. Magnum opus на съществуването ми, белязано от една чисто и просто сгрешена при рождението дамга, позволила да имам тази власт да рисувам и да изкарвам мислите по този начин, вместо да е по какъвто и да е друг.

Всичко това щеше да бъде, ако можех да рисувам. Но аз не мога. Затова сега пиша случайни визии отвъд клетката на това, което съм станал в последно време, тайният и съкровен момент на това да излеза извън света и неговите рамки, извън стаята ми с хладното ѝ зеленикаво мълчание, извън балкона с неговите хладни плочки, извън туловището на хладния блок с прокъсани билбордове, които дори не са билбордове, а някакво жалко извинение с консерви боб и бутилки минерална вода по тях (или може би нещо друго). Абсолютно убеден съм, че в някаква паралелна реалност, в която се казвам по друг начин, мисля по друг начин, живея в различен блок и различни кучета вият под различния ми балкон, и различна музика звучи от доста различните колонки, щях да мога да рисувам. Но тогава най-вероятно щях да искам да мога да пиша.

Добре да е дошъл новият ден, който е нощ.

*Заглавието е от песента от линка долу

Стандартен юлски ден

Денят е един жежък юлски ден, от най-топлите. Взимам си душ, след максимум час отново започвам да се задушавам – всички знаете предполагам как е, особено ако сте в софийски измерения. Да не говоря какво е удоволствието да се завреш в градския транспорт, полупълен, в 13:05 (да, точно толкова).
Лятото идва и повечето хора ликуват – това е време на почивка, отпуски, край на сесии, всичко. Или пък е времето да поработиш малко и да изкараш финанси, за да си обезпечиш парично прекарването на това лято. Всеки със своите приоритети, желания и налагания от страна на битовото. Така е.
Лятото за мен обаче е едно много специално време. Това е времето, в което се чувствам неизменно стар. Не знам кое точно причинява това, но във всички случаи не е само климатичното изражение на наистина съсухрящата жега. Сега, в крайна сметка не е много смислено да обяснявам какво е да се чувстваш стар на 20, но пък това е блог, аз съм егоцентричен и точно днес се чувствам ОСОБЕНО залязващ откъм живот.

В крайна сметка да си стар означава да си неспособен, да нямаш сили (но понякога да имаш желанието), клетките вече да са ти толкова оплезили езици, че всичко да е в слоу-моушън вариант и не на последно място – да гледаш всеки ден на календара в очакване най-сетне да дойде спасението и да умреш. Звучи доста лошо натуралистично, най-малкото защото искаш да погледаш още малко внуците, да изгледаш някой сериал, да чуеш някое радиопредаване (старите хора обожават радиопредаванията по каквото съм видял). Но дефиницията на това да си стар малко или много си включва чакането на ‘края на земния път’, както много обичаха да ни предлагат изразителна опция анализите по литература. Славейковият герой иска да достигне края на своя земен път по особено трагичен, интровертен и пейзажноиздържан начин. Някакви такива.
Само че ние реалните хора просто искаме покой. Да затворим очи, някъде да побушува една река, дърветата да размахат листата си в повей за лек сън и това е. Никакви терзания, драматични схватки, масови военни сражения и ядрени оръжия. Когато искаме да умрем, искаме да сме кротки в мига, в който пресичаме от единия на другия свят. И да сме стари.

В момента нито искам покой, нито бушува река около мен (само машините на околните строежи и всякакви бетонобъркачки, доста вапцаровско), нито дърветата махат листата си в този задух. Затова ако поискам мога да проимам много драми, да крещя и прочие.

Но не искам. Стоя си и просто оставям старостта да пропълзи във вените и клетките ми и да ги кара да се чувстват зле, горките.

Стандартен юлски ден.

За болниците, хората, годините

За болниците може да се каже много. Може и нищо да не се каже, в зависимост от това какво си видял или не-видял там.

Поне за мен това е едно от местата, които носят най-много вдъхновение и смесица от ментално + визуално + асоциативно впечатление. Но по много, много тежък и угнетяващ начин. Може би донякъде съм от щастливите хора, които сравнително рядко посещават здравните заведения, защото съм имал само една операция, а извън нея посещенията се броят на пръстите на двете ми ръце, без да включвам краката. Може би.
Поради независими от мен причини и неща, които не искам да се случват, се налага да ходя по-често там – баща ми ще бъде опериран сърдечно – операция, която не е висш пилотаж, но не е и за абсолютно подценяване. Може да се каже, че съм на нокти, защото до днес това не ми беше известно поради сдържащо информационни причини. Принципно бих се изнервил, но съм достатъчно притеснен и вместо това гледам празното пространство и пиша в някакъв шибан блог.
Но пак съм по-добре от майка ми.

Връщайки се на темата за болниците, държа да споделя, че те са и една основна причина за неебателността ми спрямо изпити и някакви други сходни неща, които инак терзаят (и предполагам – с право) много околни хора. Гледайки тригодишно дете не с една, а с две грозно счупени ръчички, чието юмруче сигурно се побира в 1/2 от дланта ми, просто ми е странно. После гледам друг човечец на обратния полюс – сигурно превалил отдавна 70-те, който е с бинтована глава, но през бинта се вижда попилата кръв и как главата му е деформирана. А накрая – баща ми, който е адски притеснен, но се държи, за да не ме тревожи допълнително. Има известна взаимовръзка – аз играя същото пред майка ми. Но предполагам на всеки е ясно реалното положение – всички ни е страх.
Както и майката на детето, а и възрастната съпруга на старика. Страхът е нещо толкова многофасетно, че не знаеш откъде ще дойде, не знаеш как точно ще се прояви и ти как самият ще го посрещнеш. Независимо дали е свързан с болници, академичност, емоционални терзания или нещо още по-тривиално и обикновено.

И въпреки ужасната година досега, т.е. полу-година и инертният човек, който съм станал в сравнение с преди в последните 2-3 месеца, мен ме е страх. Достатъчно, че да си загърбя болките в очите и факта, че не мога да спя от някакво време насам. Достатъчно, че докато чертая икономически таблици и чета история; докато прелиствам еротично-циничния нихилистичен прилив на декаданс от кратките страници на Бегбеде да си мисля как би реагирало моето литературно алтер-его в такива моменти и какво се очаква от мен.
Може би знам, но все пак ме е страх.