Кълбо от коприна

Тълпите отекват в гръдния ни кош и Ри се сепва, очите ѝ прескачайки от човек на човек в претъпканата Умеда. Засмивам се и ѝ казвам, че за двете години, откакто е тук, все трябва да е свикнала на това, но тя само поклаща глава и ръката ѝ леко обърсва ризата ми.

Чувството да си заобиколен от хора, които са тотално различни от теб по всички параметри, е странно. Нещо като мандарина, сложена в буркан с компот от ягоди. В залата на бунраку – традиционен японски куклен театър е същото, но някакси се чувствам сред свои тук. Изкуството не познава различия, затова потъвам в седалката си и два часа и половина наблюдавам нещо, което не разбирам напълно.

Това, което кънти като средновековна камбана в сърцето ми, обаче, е последната сцена. Тя няма нужда от думи – както и засвидетелстват трийсетте секунди мълчание след нейната кулминация. В шумният център на Осака, трийсет секунди липса на какъвто и да е звук са титанични. Ръцете ми се изпотяват и погледът ми се разфокусира, завладян от емоции, които нямат нужда превод. На излизане Ри ме поглежда, но аз само поклащам глава – така, както тя е направила пр и слизането ни в метростанцията. Тихо ѝ обяснявам, че няма как да си облека емоциите в думи и проблемът не е японския език в този случай, и тя разбира от раз.

Искам да изям този свят.

Мисълта не е продуктувана от текущия ми глад, осъзнавам, а от някакво бясно желание да направя това, преди светът да изяде мен. Той вече е започнал, и усещам белезникавите му, гнусни пръсти да оставят сенки по ръцете и краката ми, но някакси все още вярвам, че мога да обърна процеса в моя полза.

Вместо да изяждам този свят, обаче, с Ри се наместваме във вече позната наша кръчма в японски вариант и започваме да ядем и пием.

Храната е много по-очарователна тогава, когато не знаеш какво точно ядеш. Същото важи и за пиенето. Чарът им се увеличава тройно, когато изведнъж токът ви спре и всички ахнат, а ти започнеш да се смееш.

– Кое е смешното? – пита ме Ри, и си представям как малките ѝ устни надигат краищата си съвсем леко, както обикновено.

– Неочакваният момент на сконфузност в една държава, която е обсебена от това всичко да е подредено до откат – отговарям и напипвам чашата си с не-знам-точно-какво-си-алкохол.

– Момичетата вдясно от нас са корейки и говорят за това как проституират – навежда се Ри към мен, сякаш окуражена от тъмнината. Чудя се дали това не е спекулация, породена от силно зачервилите ѝ се от алкохола бузи, но тя уверено добавя – Сериозно, няма майтап.
– Дали ше се разсърдят, ако им взема интервю?
Точно в този момент токът идва обратно и сервитьорката с порядъчно изрусена коса чучва до нас, извинявайки се. Две минути по-късно се връща с уточнение – поради неудобството, което сме изпитали, имаме право да си изберем нещо от менюто безплатно. С Ри директно взимаме алкохолното меню и си поръчваме по още едно, докато аз невярващо клатя глава.
– Три минути за чаша алкохол си е доста добре – отбелязвам.
– Веднъж в Хокайдо ми заляха чантата с половин чаша вода и след това не платих нищо като извинение от тяхна страна – контрира ме Ри и разперва пръсти.

Ръкомахането ѝ отново разкрива ръцете ѝ и аз се заглеждам в тях. В повечето случаи, за да познаеш възрастта – ама истинската възраст, на азиатките, е нужно само да гледаш ръцете. Леката им изпитост, загубата на мекия блясък на младостта се вижда много ясно там, за разлика от лицата им. Подобно на кръговете, по които преценяваме отминаващата елегантност на дърветата, предполагам. Ръцете на Ри безсъмнено са хубави, но си личи напластяването на годините по тях и се замислям как всъщност вероятно тя е по-възрастна, отколкото съм смятал в началото. Може би с десетина години повече от мен. Чакай, има ли значение?

Но по-скоро мисля за това, че искам да изям този свят – сред нейната компания, сред пияните хора около нас, сред задушния въздух и виещата се из ноздрите ни миризма на месо, това е единствената ми мисъл. Искам да го разкъсам като гладен вълк, преди той да е успял докрай да разчлени всеки квадратен мили-милиметър от тялото ми така, както прави с всяка изминала секунда.

Изпращам я и нарочно се загубвам из квартала ѝ, за да видя какво има в него. Намирам жена с две кучета – разменяме си няколко думи и си поигравам малко с по-малко грозното, след което продължавам нанякъде. Градът не е замлъкнал, макар и да съм в периферията му. Винаги има леко белезникави неонови светлини (не съм в центъра, все пак), подпийнали хора и онова спокойствие на това да си изплюта част от тукашната система, което е трудно за описване.

Скоро ще е друго и знам това. Скоро цялата реалност ще се сгромоляса и ще запълзя под нея като гнида, изгонена от корена, за който се е захванала. Но дотогава разполагам с най-всеобхватната, самотна, безумна свобода, която може да бъде подарена на нас, човешките същества, хрускани от времето и този гладен свят, безмилостно храносмилани в неговите къркорещи черва.

Взимам си кекс със сушени плодове и кутия цигари и се закотвям на пейка в абсолютно празния кампус. Този път няма дори тануки – местният еквивалент на енотите, само че снабдени с достопочтено огромни топки. Запалвам една и се излягам на пейката, вперил поглед в небето. Няма звезди. Няма дори тъмносиния цвят, познат ми вкъщи. Има само една мека, нежна сивота, която се разстила в своя нощен оттенък навсякъде, накъдето погледна нагоре.

Отпускам ръцете си, които са спрели да ме болят поне за тези последни няколко часа. Съзнанието ми започва да скита, без да се спира на някое точно определено място. Влизам в медитационен режим, мястото, където сме само аз и цигарата – инцидентна, защото вече не пуша въобще, но ето, че в тази нощ има нещо, което да е довело до нуждата от малко тютюн.

Усещам как цигарата изтлява миг след миг, докато сивотата отвъд затворени клепки на очите ми става по-интензивна и по-интензивна.
Досущ като тази надпревара между мен и малкия свят, който е решил да ме обкръжава.

Вдишай.
Издишай.
Вдишай. Издишай. Вдишайиздишай.

До три часа през нощта имам цялото време на света, едно кълбо коприна, стиснато в грубата ми шепа. Изтлявам и контурите ми отново се размиват, за да се слеят с околността. Кълбото коприна отваря уста и ме изяжда, и в неговата прегръдка намирам уют, който не съм очаквал да срещна.

Аларма от класическа музика, бамбукови гори, култистки японски и златни храмове

Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.

По-скоро факта, че пичът в съседната стая до мен е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.

Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, което е известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там около 9 и 35. Посреща ни следната изумрудена, спокойна гледка:

IMG_1698

Наслаждаваме ѝ се лаишки, просто защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето невежество, щракваме лежерни снимки като ето тази, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.

Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:

IMG_1713

Или пък тази?

IMG_1706.JPG

Не всичко е широколистно обаче – Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора. (Тук вече открихме съмнителният кеф на това да си част от все по-засилващият се туристически поток).

ззз

Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки – бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове. Те плават от лодка на лодка, целуват леко „борда“ ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. На свой ред пък, въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „хеелооуу“.

Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „добър ден“ на всеки от ултра енергичното бабе до тъпата мацка с токчета. Просто така е учтиво, но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.

Така де, едно кратко видео на кулинарно-напитковия абордаж:

По реката може да се блъснеш в редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са „човек-това-е-перфектното-капанче-за-бира-и-цаца“ тип, а трети просто излъчват спокойствие. Е, винаги има място и за прословутата трансформация, която английският преживява в момента, в който бива „присвоен“ от японската популация:

IMG_1730

И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа…история.

Все още няма три часът, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи. Трудно се впечатлявам от храмове (сори), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера, но в Кинкакуджи го има онзи деликатен елемент „уау“. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:

IMG_1749

(Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно).

Може да съм неразбирач, но всъщност ето тази страхотна конструкция в Киото ми хареса мааалко повече от Кинкакуджи. (Младата жена в кимоно до мен в автобуса ми хареса най-много, ама това няма да ме прави много културна-забележителност-тип-човек, нали).

Пред нея срещнах и една патица, (конструкцията, не жената – макар че патица в автобус звучи вълнуващо). Въпросната съвсем традиционна патица просто долетя насред мъничък фонтан и започна да кръжи наоколо, недоволно пищейки за нещо. В същия момент някакво малко японче на 2 метра от нея се мяташе насам-натам и също огласяше въздуха по подобаващ начин.

IMG_1756

Което беше и подобаващ край на динамиката за деня. След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… ‘извиха’ спокойните, почти мъртви улички на древната японска столица. Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.

След още едни 5 километра пеша в брояча (за мен станаха близо 30 километра извървяни на крак за последните 2 дни), просто си хванахме влака за обратно. Финият финал на вечерта беше ултра пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха абсолютно физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси мацката се справи.

Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина, и някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо 12 часа насам-натам.

Кратък поглед към най-голямата верига книжарници в Япония

Когато се събуждам в 5 и 30 сутринта, първото нещо, за което си мисля, е прасковената вода за пиене на бюрото ми. Не звучи много вдъхновяващо, но пък въпросният продукт е едно от по-добрите неща, които съм открил за краткия си престой в Япония до момента.

Както и да е. Денят е предназначен за щъкане около Умеда – т.нар. „втори център“ на Осака, което за нашите мащаби си е баш няколко пъти софийски център. Започвам с приятен отскок, включващ някоя и друга прегръдка, и се мятам с Ванката по влаковата линия. (Важното е, че не на нея, нали).

Вече по към обяд, второто и третото нещо, което си мисля, са: 2) японските жени действително знаят как да се поддържат (но не отговарям какво ще стане, ако им разкараш целия грим и лещи) и 3) същите носят обувки на токчета като пълни кретени. Гледайки сърцеразбиващото лашкане на глезените им под далеч небиблейски ъгли, нещо ме стиска за топките и искам да заплача насред кръстовището.

За да избягам от 9 до 15-сантиметровия апокалипсис, се ръгвам в Кинокуния, което предполагам е нещо като Хеликон х Бууктрейдинг х Сиела, просто заради мащабите си. А те са огромни. Така например изглеждат само две от ‘буквите’, съставляващи книжарницата:

F75O88L

При някои от Е-рафтовете забелязваме хегемония на бялото:

IMG_0011

Но при С-тата, гамата кривва малко встрани.

IMG_0012

Естествено, има и достатъчно манга рафтове за тези, които се кефят на въпросното изкуство.

IMG_0014

Нека сме си честни: японците са известни с покъртителното си ниво на английски, и има защо. В Кинокуния обаче се засича солидно количество чуждестранна литература, която ми ласкае окото (главно защото съм доста далеч от способността да чета на японски). Малка част от нея (доста внимание на Ю Несбьо, явно):

IMG_0015

Тук говорим и за японска литература на английски, включително бая разновидност на романите на общоизвестния Харуки Мураками:

IMG_0016

Всъщност, ето това издание на „Хроники на птицата с пружина“ в прекрасно опакована литературна кутия ми грабна окото. Страхотна работа.

IMG_0017

Из книжарницата има „апарати“, на които може да търсите заглавието, което ви интересува. Все пак лесно може да се затриете за някой и друг час там.

IMG_0010

При задаване на въпросното заглавие, получавате ето такъв билет, който ви показва точната локация на книгата в книжарницата. Не просто до рафт, ами до ред и позиция.

IMG_0019

Пазаруването в Кинокуния завършва добре, когато:

а) изтряскате едно такояки (грубо казано, пържени топки, пълнени с октопод и някоя и друга съставка вътре)

IMG_0024

б) съвсем случайно намерите каширан малък храм сред мегаполисния втори център на баш центъра на Кансай.

IMG_0029

(А Кансай е най-доброто място да бъдете в Япония, все пак). 🙂

Сбърканият комуникационен модел на новото поколение гей активисти (и не само)

Един от любимите ми проекти за последната година включваше редактирането на бизнес презентация за гей парад във Флорида.

Събитието е с традиции – организира се от 2002 година насам, и, за разлика от много други подобни, разгръща едно портфолио от възможности. Говорим си за панели с кариерни съвети, литературни уъркшопове, дискусии и семинари спрямо наболели теми като домашното насилие (извършвано и от мъже, и от жени, не едностранчивата му трактовка).

На всичкото отгоре въпросният фестивал е насочен към чернокожата LGBTQ общност. С други думи, вече отбелязвам бонус минус точки за по-консервативно мислещата популация. А каквото и да си говорим, из Балканите нещата стоят така – по-закостеняло.

Неохотното усещане за срам

Когато ме попитат дали подкрепям хомосексуалните [връзки/бракове/инициативи] обаче, отговорът ми е уклончив. Подкрепям ги, и още как. Имам достатъчно такива приятели. Но предпочитам да си прострелям десния крак, отколкото да се асоциирам с огромна част от по-либералното крило, което споделя моето мнение.

Защо? Защото изумително голяма част от тези хора са най-дразнещите, най-незрелите и най-токсичните откъм комуникационен модел човешки същества, които може да срещнете. Иска ми се да преувеличавам. За нещастие, вчерашният случай с Питър Тачел за пореден път потвърждава колко самозабравило се е радикалното крило на въпросния либерализъм, което описвам. И колко по-многобройно е от предполагаемата нишовост на термина “радикализъм”.

Анушка вече разля радикализма

Ако желаете да отделите време на пълната статия, може да я видите тук. Понеже е дълга, резюмирам:

Представителка на National Union of Students (UK) отказва да споделя една обща сцена [за дискутиране] с Тачел, защото, цитирам, смята, че той е „расист и трансфоб“.

За справка, Тачел е гей активист от десетилетия и е защитавал идеите си по начини, които най-вероятно ще накарат въпросната Фран Колинг да изтрие своя Tumblr и най-сетне да отиде в отрезвителното. Всъщност, не, няма как – тя е прекалено надълбоко в делюзиите си, за да осъзнае колко безумно е изказването ѝ. Докато колежката активистка мънка от трибуната си, Тачъл е бил арестуван над 300 пъти, защото едва ли е писал гневни Фейсбук статуси като нея.

tatchellR2705_468x271

Но пък активисти, защитаващите неговата идея, са доста артикулативни в своята Twitter активност. “I would like to tweet your murder you fucking parasite”, например (извадка от миналогодишното обвинение спрямо Тачъл в…ами, трансфобия пак).

Уви, поведението на Колинг е симптоматично за новото поколение <радикални активисти>, в случая в нишата на правата на хомосексуалните. Споменавам „радикални“, но политическата коректност увеличи обичайно тесния периметър на този термин. Разполагаме с достатъчно обемна и достатъчно шумна маса от хора, която е контрапродуктивна спрямо каузата, която уж защитава. Все пак колко точно шизофренично е новите застъпници на дадена идея да атакуват като бесни кучета тези, които са постлали пътя преди тях?

Бермудският триъгълник в наръчника на новия активист

Най-лошото е, че това ядро от Tumblr и социо-мрежови активисти се просмуква в текущата академична инфраструктура. Колинг е перфектен пример за това с принадлежността си към организация, включваща в себе си над 600 студентски синдиката. Позицията ѝ не е просто нейна – тя е официално одобрена от едно наистина огромно академично тяло. Което от индивидуална я прави симптоматична за цял обществен сегмент.

Имам чувството, че западното либерално студентско крило все още не е имало досег с реалния живот и обитава някакъв Бермудски триъгълник между „Обиждам се от всичко“, „Моето мнение е единственото обективно такова“ и „Намирам се между удобните стени на социалните мрежи и така ми е окей“.

discussion

Поглед към новия модел на академични дискусии

В една дискусия преди по-малко от година професор по социална антропология отбеляза, че е изплашен. Не само той, но и колегите му.

Причината? През последните 5-6 години се наблюдава епидемия от оплаквания от страна на студентите. Лектори и професори са обвинявани в дискриминация, хомофобия, любимата тема за „патриархата“ и подобни ключови думички. Академичният персонал всъщност е либерален, но това не е достатъчно за новото поколение активисти. Някои от тях дори водят родителите си (не, наистина, представете си да сте на 21 примерно, и да викате мама и тате, защото професор Х е казал еди какво си, което не е достатъчно <еди какво си> за вас).

В резултат се наблюдава ширеща се цензура, защото в противен случай се рискува изключване от състава на университета. Въпросният професор допълни, че се чуди как точно ще изглежда преподаването на дисциплината му в близкото бъдеще. Какво точно ще е „Социална антропология“ за новото поколение студенти? Негови колеги в социалните науки споделят сходен сантимент.

homosexual_sex_marriage

Текущият пример с Питър Тачел се движи в сходни коловози. Ултра либерализмът по този начин отстрелва два заека с един шизофреничен куршум:

1) Детронира и изолира образованите, доказани мозъци на своите идеи (а и отвъд тях – интелигентни личности, които могат да ръководят адекватен диалог както със съмишленици, така и със своите опоненти). Капсулира и хомогенизира „Идеята“, докато тя не се превърне в концепция, по-скоро наподобяваща култ.

2) Вреди на общата рамка на каузата си, сгъстявайки още повече анти-позицията на а) по-скоро скептиците или б) откровените противници на въпросната кауза. Има определена група от хора, които – ако им е предложена умерена и издържана логически аргументация, са склонни да преосмислят някои свои схващания. ChangeMyView в Reddit показва ясно този модел. Индивиди като Колинг са неспособни да ръководят какъвто и да е диалог, като в резултат постигат още по-ярко изявено поляризиране.

Не обичам да съм песимист, особено за неща, които споделям като сантименти. Но наблюдавайки изумителни феномени като случая с Тачел (за жалост просто пореден), не мога да не се зачудя какво по дяволите се случва. И да пожелая да се дистанцирам още повече от подобните на Колинг.

Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.

Нощно стъкло (1/2)

– Трябва ми повече свобода – започна отново момичето. – Задушаваш ме, не мога така. Моля те, разбери ме.

– Какво се е променило? Друг ли има, а? Кажи си!!

Завъртях очи към тавана и се сгуших една идея повече в тъмносиньото си яке, докато момчето теоретизираше апокалипсиса на връзката си. Тирадата започваше за трети път в разстоянието на пет спирки и дежавуто заплашваше да строши полузаспалия ми мозък. Така или иначе никога не съм разбирал хората, които толкова обичат да се разправят в градския транспорт. Пък бил той и късновечерен 76 с петима души на кръст в него.

Със слизането ми от неочаквано чистия автобус, вратите затръшнаха досадната глъчка от спора. Четвъртият рунд може и да започваше, но някакси щях да мина и без него, много благодаря. Взех си едни ментолови Lucky Strike от лелката, надвиснала над плота на денонощното зад „Плиска“, и закрачих навътре, към утробата на квартала.

Жуженето от пешеходния светофар на кръстовището до УниКредит ме посрещна както обичайно. Колкото и глух да беше „Изток“, това жужене винаги присъстваше. Зазяпах нагоре, чудейки се какво точно иска да ми каже. Мечтаеше да бъде като сирените от националния сигнал за тревога? Мънкаше нещо машинно-нечленоразделно от името на всички глупави спорове в 76? Искаше ми се да го потупам по хладното метално тяло, но нямаше как да се покатеря до горе.

Котката обаче умело се беше изкачила на капака на кофата с боклук и облизваше белите си лапи. Метнах ѝ един среднозаинтересован поглед – все пак кварталът беше пълен с котки, нищо особено, и я подминах, пушейки страйка.

– Не мислиш ли, че е странно да има толкова малко опадали листа?

Прехапах изненадано цигарата и за малко да я сдъвча не на шега, след което се обърнах. Животното ме гледаше от упор със скрити от сенките очи и продължаваше да ближе лявата си лапа. Дясната бе насочило към мен. Направих няколко крачки към кофата.

– Предполагам по-странно е да чуя котка да се оплаква от това. Но не, не ме притеснява – изкарах цигарата и издишах в стегнатия нощен въздух. – Нито едно от двете, всъщност.

– Все пак е жалко. Толкова хубав квартал, пък толкова малко листа. Дори не са шума още – по-скоро едва изгаснал живот, още показващ цветовете си.

– Слушай, ти фетиш ли имаш нещо?

– Може би – котката наклони глава и спря да ближе лапата си. Сенките се отместиха и сега видях, че едното ѝ око бе изцяло прозрачно, без нищо в него. Другото беше тази пъстрост, която може да очакваш от очите на средностатистическите улични котки. – Всъщност е много приятно да се въргалям в падналите листа. Но понеже тази година са прекалено малко, няма как да го правя. И това ме прави тъжен.

– Звучи наистина зле.

– Така си е. Ти опитвал ли си ?

– Като малък, да – спомних си за синьо-черното яке, което бях отрупал с останки от листа във втори клас. – Но нека сме честни, би било доста странно, ако го правя сега. Хората ще ми се смеят, а аз ще се чувствам тъпо и без това.

– В някои отношения е по-лесно да си улична котка – заключи котаракът и се завъргаля по гръб върху кофата, сякаш за да компенсира липсата на листа по земята. След кратък спектакъл, животното отново зае стегната поза. – Както и да е, радвам се, че успях да те хвана на време.

– Да ме хванеш на време? – повторих объркано.

– Точно така. Иначе нещо ужасно щеше да се случи.

glowing_cat_eyes_by_o_chir

Прецедентът

Заби зъб в долния си ляв венец и от него бликна леко лилава кръв, като сок от боровинки, брани по върховете на Пирин.
– Не съм сигурна дали може да приемем нещата по друг начин – досадено премрежи очи тя. – Единственото, за което можем да бъдем сигурни, е, че това е прецедент.
Облиза с език кръвта, чудейки се защо е лилава, и я промаза по долната си устна. Нямаше плодов вкус. После я погледна.
– Говориш прекалено дълго. Някой казвал ли ти е? Изреченията трябва да са къси.
Лисицата наклони леко глава и цианът в очите ѝ потъмня. Две от четирите опашки замряха, докато останалите две лениво описваха кръгове във въздуха.
– Във всички случаи, е прецедент – повтори тя и оранжевеещите ѝ зъби блеснаха с красотата на приближаваща болест. – С или без дължината на изреченията.
Изръмжа и засили юмрук към нея.
Лампите по мократа от дъжд улица навън изгаснаха и тъмнината прикотка погледа; първо ласкаво, след това с пестник, десетки пъти по-силен от размахания преди малко.

Планината – море от зелено, синьо и мастило, побрало вълните си и издигнало ги над хорския взор, мълчаливо целуваше небето. То кашляше някой и друг облак в отговор, колкото да запази честта си насред тази избуяла страст; бели платна, които да симулират невинност.

При приближаването си спря да ѝ обръща внимание. Вместо това започна да се фокусира върху горските площи, високи, неошлайфани стъбла, колкото различни, толкова и еднакви. Мислеше на квадранти, в периметри, из ъгли и перспективи. Гледаше, пресмяташе, преценяваше. Долу вдясно, рязко встрани, горен ляв квадрант с подредени дървета, в средата малко сечище.
– Подушвам буря – подтича лисицата, сбърчила бежов нос в посока небето. – Още е далеч, но ще се появи, и ще те хване, ако избереш да отидеш по-далече.
Сред ясния ден опашките ѝ бяха сребро и злато, преплетени в едно. Зъбите привличащи окото със своята лилавост, но очите все така обагрени в циан, този път по-светъл. Подтичваше бавно, едва докосвайки земята, кадифеният шум на крака от полусвета, нито тук, нито там. Призрак от плът, без принадлежност.
– Обичах бури преди. Кожата ми настръхваше. Като алергия от гневни връхчета, но насочени към грозните облаци по небето. Все едно парченце от него се скриваше с мен и причиняваше това. Застояваха се кратко и едва чувствах по-голямата част от тялото си. Не знам защо. Щом настръхваш, би трябвало да имаш чувствителност. Но не и аз, не и по време на бури.
Лисицата си намери пръчка от бук и я полигави малко, след което я изплю обратно. Бяха се приближили малко до долната лява част от квадрантите.
– В известен смисъл, не би следвало да обичах бурите. Все пак тялото ти все едно го няма. Кой желае подобно нещо? Нямаш контрол над себе си. Дори не знаеш дали съществуваш: ако съществуваш, защо не го усещаш? Но за мен нямаше проблем. Можех да реша да се покатеря по някое стълбище до покрива. И след това да скоча от него. Това, което щеше да умре, евентуално, нямаше да бъде аз. Така се чувствах по време на буря, и това ми харесваше. Тялото често е тежест.
– Може да говоря с по-дълги изречения, но поне не говоря по-дълго – изсмя се лисицата и една от опашките ѝ шибна с ален размах пръстта под нея. По земята останаха резки, пълни с лилавеникава кръв. – Бурята наближава, ако не спрем тук, или в близките десетина минути, няма да има какво да направиш.
Понечи да я срита, но тя се шмугна покрай засилилия се крак и изчезна между стволовете на дърветата вдясно.

Бурята започна тъкмо, когато стигна до първото дърво от избраното място. Повечето от капките се сбираха по дъбовите клони отгоре, но достатъчно от тях плъзваха по кожата. Както преди, тя настръхваше и миниатюрни могилки надигаха глава по нея и вперваха взор нагоре, извън клетката си. Заби зъб в долния си ляв венец, или поне така мислеше. Нямаше как да знае, защото не усещаше нищо. Опита се да прецени има ли кръв, но не успя. Понечи да пипне с пръст устата си, да види има ли сок там, но мускулите отказваха.

Преди не беше така. Може да имаш тялото, което нямаш, и все пак да го контролираш по време на буря. Но бурите в гората са други, бурите в долния ляв квадрант на морето под гневно влюбеното небе, погълнало невястата си, тези бури явно отнемаха дори това илюзорно имане.

Във всички случаи е прецедент.

От толкова години насам, точно това и точно сега е прецедент.

Падна на земята и челюстите удариха влажната пръст. Наоколо имаше корени, тях някак усещаше, тяло, вече обвързано с земята. Не успя да забележи дали почвата наоколо се обагри в цвета на боровинки. Нещо прошумоля, звукът на гъвкаво, малко тяло. Малки нокти върху обагрени в сребро лапи – просветваха около него, задращиха по земята. Отначало безсилно и несигурно, но с времето, набирайки скорост, танцувайки забързано и все по-уверено.

Три нощи по-късно, между замлъкналите дървета се прокраднаха две сребърно-златисти сияния. Задържаха се за кратко на сечището в центъра на планината, след което продължиха бяга си надолу, надолу, надолу към сърцето на катранения град.

Как се запознах с момичето без зърна (Част III/Край)

Част I и част II.

– Как така? – попитах аз объркано. Когато момичето спомена тази част със зърната си помислих, че става дума за нещо общо-взето метафорично – също като откриващата ѝ реплика. Наистина не знаех какво точно да мисля. – В смисъл, сериозно?

– Съвсем сериозно. Искаш ли да видиш?

– Защо не.

– Но това не значи, че ще спя с теб.

– Кой въобще говори за това?

– Добре – тя приглади кичура и вдигна тънката си кремава блуза, откривайки все толкова невзрачен, но едновременно с това нелош за гледанe торс. Носеше светлосин сутиен, под който се бяха поместили две гърди с размер малко по-малък от нормалното. Така поне изглеждаше. Момичето разкопча и сутиена (оказа се, че съм прав) и наистина, закръглените ѝ гърди бяха без зърна. Не, че имаше дупки или нещо такова – просто кожата си беше гладка, и това е.

– Егати – успях да отроня аз.

– Нещо такова – кимна тя. – Първата ми реакция беше да затворя очи и да ги отворя пак. Мислех си, че все още сънувам и съм травмирана от водата. Но случаят не беше такъв. Зърната ми просто ги нямаше и нещо в мен подсказваше, че няма и да се върнат. Две седмици по-късно за пръв път усетих това, за което ти споменах в началото. Все едно липсата на зърна беше дала път на това нещо да се опитва да излезе от мен, да напусне окончателно организма ми. Дали е запомнило сезона, в който ограничаващите го зърна са си отишли, или предпочитанието му към лятото е случаен факт, не знам. Но двете са взаимосвързани.

Тя си облече обратно блузата, преди това покривайки гърдите си със светлосиния сутиен, и замислено забарабани по масата. Не знам дали заради липсата на зърна, но излъчването ѝ се попромени. Не, че стана по-красива, но по чертите ѝ започнах да откривам късчета от целеустременост и нещо неизказано, огледало на неизказаната тъмнина в очите ѝ отпреди малко. Топката в съзнанието ми трополеше все още, но на забавени обороти. Наближаваше ли вратата? И ако стигнеше до нея, щеше ли да я отвори, или ѝ трябваше някаква помощ? Като контурите на момичето без зърна и липсата на зърна?

– Когато бях на шестнайсет, – започнах аз, без да знам защо думите излизат от устата ми – реших, че ще съм умрял на двайсет и пет. Дори не знам защо. Просто беше усещане, някаква убеденост във факта, че това ще се случи. Независимо дали го искам или не, то ще ме чака там. Неизбежно е.

– На колко си сега?

– Двайсет и четири.

– Има време, значи – усмихна се тя. – Макар че не ми изглеждаш като човек, който би умрял на двайсет и пет.

– И аз мисля така – смачках вече опразнената опаковка от шоколад в ръката си я хвърлих на мушамата. – Поне сега, имам предвид. Двайсет и пет не се отнася за реалната ми смърт, а за нещо отвъд физическото и обяснимото. Може би нещо като твоето лятно усещане и това, което е отвъд теб и в теб. Нещо, което да си тръгне, за да не се върне никога повече. Какво е точно, не знам, но подобно на теб не смятам, че е добра идея да го пускам. И въпреки това то ще си тръгне. Усещах го, когато бях по-млад, но едва сега започвам да осъзнавам реалните му измерения.

– Значи все пак имаш своя каръшки момент, от истинските такива.

– Предполагам – отприщилата се река от думи пресъхна също толкова неочаквано, колкото се и появи. Почувствах някакво особено изтощение и влажна, лепнеща носталгия. – Слушай, а тази работа със зърната…

– Дали ми е пречила с момчетата?

Досетливо момиче.

– Есента на същата година си хванах приятел и направих грешката да не прикрия това. Нещата не се получиха, защото му беше прекалено странно. Предполагам не е неочаквано, все пак в единайсти клас хората не сме от най-сложните, нали така? Въпреки всичко ми стана кофти. Толкова, че цяла година се затворих в себе си и така и не погледнах към момче. Чак в университета добих увереност, но този път си знаех – липсата ми на зърна не трябваше да бъде забелязана. Затова когато спях с момчета, просто оставах по сутиен.

– И никой не питаше защо?

Тя изсумтя.

Ти би ли попитал защо в такъв момент?

– Не знам. Сигурно. Зависи.

– Е, само две момчета попитаха, и набързо скалъпвах нещо. Сериозно, добра съм с измислянето на истории. А и тези неща не влияят толкова на секса, не мислиш ли?

За трети път между нас настъпи плътна тишина. Използвах случая, за да вдигна пак бутилките и да изхвърля лилавата опаковка от шоколад – дразнеше ме да се въргаля по мушамата. През ума ми мина, че трябва да видя дали някой клиент не ми е писал, но това можеше да почака. Нужна ми беше почивка, бях си го казал още по-рано през годината, февруари месец. А ето, че сега беше юни и все още не си бях взел полагащото се.

– Всъщност… – започна момичето без зърна и този път не посегна към кичура над дясното си ухо. – Ще е проблем ли да поостана тук още малко?

– Никакъв, даже напротив. Но стига толкова бири.

– Ами! – възрази тя, но си личеше, че наистина ѝ стигат така или иначе. Та аз не пиех толкова бира за месец! – Това, което имам предвид е… – отново везните, теглилките, Младост 1, начална спирка и крайна спирка, подземие и надземие, метро и ходене пеша – Може ли да спя тук?

Боботенето на топката – все по-затихващо в последните минути, намаля съвсем. Дочух глухо щрак, като от натискането на брава, която е извита надолу.

LlUP5Jq

Image by Romain Trystram

Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

VWy0YRF

Image by Romain Trystram.

Как се запознах с момичето без зърна (Част I)

Срещнах момичето без зърна съвсем случайно. Естествено, въобще и не предполагах, че всъщност то няма зърна. Допълнително съвсем си нямах и идея на колко точно години е – нещо, което щеше да ме изненада по-късно.

Връщах се от обичайната покупка на зеленчуци, плодове и млечни продукти, резултат от обикаляне на пазара в Младост 1. Хората в метрото, както винаги, бяха една идея по-грозни от начина, по който биха изглеждали отгоре. С това съвсем не искам да кажа, че бяха обективно грозни. Просто под земята всеки изглежда няколко идеи по-неугледен и безличен. Вината не е в него, а идва от метрото. Нещата просто са така.

Момичето без зърна седна до мен и допря коляното си до моето. Двамата си разменихме дежурния поглед на „извинявай/няма проблем“ и зазяпахме жълтата линия. Едно хлапе с чанта, побрала поне десет учебника по вида ѝ, ту стъпваше с един крак на нея, ту го отдръпваше. Малкият му бунт срещу транспортната система – нещо като другите хлапета, които слагат стотинки на релсите и чакат трамвая да мине отгоре.

Когато остават още шест минути до следващото метро, уплътняваш времето си с гледане на околните. Само че този път нямаше нищо кой знае колко интересно – освен хлапето, на което май също му пописваше да настъпва линията. Незнайно защо фокусирах вниманието си на момичето без зърна – което тогава все още си беше съвсем обикновено момиче, чакащо метрото със слушалки в ушите и светлокафява кожена чанта. Не беше нищо особено, честно казано. Дори и без ефекта на метрото си представях как минава по улицата като призрак с тази светлокафява чанта и слушалките. Хората може би си спомнят чантата – беше доста стилна все пак, но ако ги попиташ за носещата я, ще поклатят глава. „Просто някакво момиче“, ще кажат, и дотам.

При все това, по стените на мозъка ми почука сериозното желание да я заговоря. Няма що, изсумтях наум, с три сини найлонови торби и хляб с маслини в ръка представлявам най-топ кандидатът за събеседник. Пък и сам знаех колко е дразнещо да ти прекъснат слушането на музика.

Четири минути до следващото метро.

Докоснах леко рамото ѝ – под земята може да беше що-годе хладно, но отгоре юнската жега безпощадно се стелеше над главите ни. Момичето отправи въпросителен поглед и махна лявата си слушалка.

– Слушай, смятам да си правя салата вкъщи – „Боже, наистина ли каза това?“. – Обаче е по-окей, когато човек не яде сам. Искаш ли да се включиш?

Мъжът от другата ми страна се опита да заглуши изпръхтяването си, но не му се получи. Както и да е, помислих си, това е метрото. Голяма работа. По-важно е да кажеш това, което мислиш. Иначе денят ми нямаше да тръгне на добре.

Момичето наклони леко глава, черната слушалка спускаща се до нивото на гърдите ѝ и люлееща се във въздуха. Представих си как в ума ѝ се оформят две везни, като онези, старите, от пазара в Младост 1. След малко взе решение.

– Всъщност защо не? – гласът ѝ беше също толкова безличен. Само че подобно на външния ѝ вид, в него имаше нещо едновременно притегляващо и успокояващо. Особена работа.

Така двамата с момичето без зърна се запътихме към вкъщи. По пътя се отбихме да си вземем по една бира – рядко пиех бира, но в случая ми се стори уместно. У дома беше хладно и приятно, за разлика от пека навън. И двамата си отдъхнахме и доволно отворихме бирите, без да се чукаме или да си казваме дума. Продължихме и да мълчим след като свикнахме със свежата стайна температура. Очаквах тази настъпила тишина да е неловка и откровено неудобна, но в липсата на звуци нямаше какъвто и да е порок. Тишината просто беше и изглеждаше съвсем естествено да се навърта наоколо.

– Понякога имам чувството, че нямам контури – каза по някое време тя. Бяхме преполовили бутилките, торбите със зеленчуци стояха на мушамата пред нас. – Случва се най-вече през лятото, като сега.

Въобще не бях сигурен кой по дяволите открива разговор така, нито какво точно имаше предвид. Отпих малка глътка от бирата и се опитах да осмисля каква реакция се очакваше от мен. Просто заговорих момиче в метрото, защото нещо необяснимо в мен искаше да я заговори. Само че това нещо си свърши работата и ме изостави с ето такива неща: метафизичен разговор с марули и домати разпилени около него.

– Звучи малко ъ-ъ, а? – мина по гърлото на зелената си бутилка тя.

– Честно казано, да. Но не мога да разбера лошо ли е, или не. Това да нямаш контури, де.

– По-скоро лошо – замислено отвърна момичето. – Представи си, че има нещо извън теб…но едновременно е и в теб. Само че в определен момент то иска да спре да бъде и в теб, а да е само извън.

– Като птица със счупено крило, за която си се грижила месец и е време да я пуснеш на свобода?

– Не точно, но горе-долу близо. Както и да е, ще правим ли все пак тази салата?

– И още как. Един от продавачите е мой човек. Гаранция, че толкова крехка маруля не си опитвала въобще.

Всеки ще ви каже, че правенето на салата е лесно, но това си е безочлива лъжа. Салатата – хубавата салата, имам предвид, е като математическо уравнение. Трябва много внимателно калкулиране, за да получиш точния резултат. Не може просто да експериментираш и да нахвърляш каквото ти дойде подръка. Освен това не трябва да се забравя нещо много важно: никакво олио или оцет. И двете задушават съставките дори на най-обикновената салата (каквато ние с момичето без зърна приготвяхме). Сол е позволена, но в умерени количества.

Момичето беше добро. Обели краставиците и ги наряза с плавни, деликатни движения, лишени от всякаква излишност и стряскащо ефикасни. През това време аз чистех марулята и миех доматите, преди да се включа също в рязането. Отново се настани онази тишина, но отново не се почувствах зле от липсата на разменени думи. Чак сега огледах малко по-внимателно момичето. Както си и мислех под земята, дори извън метрото, то си беше по-скоро невзрачно. Средноголям нос, малко очна линия, светла кожа, по-скоро слабо телосложение. Единственото малко по-открояващо се нещо беше кичурът кестенява коса, който закриваше дясното ѝ ухо. Момичето се протягаше да го върне зад ухото, докато режеше, но той неизменно се връщаше на мястото си.

Сипахме общата зеленчукова маса в една купа и внимателно разбъркахме. Оказа се, че подобно на моите виждания, и момичето смяташе употребата на олио и оцет за неефективен подход към салатното изкуство. Отворихме си по още една бира, но този път чукнахме стъклото и едновременно отпихме.

– Прав беше – каза тя и бодна марулята с вилица. – Страхотна си е. Пресният лук също не отстъпва. Макар че от краставиците има още какво да се желае.

– И все пак, защо главно лятото? – попитах аз, играейки си с резен домат. Нещо в мен се търкаляше по коридорите на мислите ми и търсеше точната врата. Представях си я дървена, с непретенциозна дръжка, която се натискаше настрани и надолу.

– Може би му е задушно и иска да излезе навън? Знам ли и аз – поклати глава тя. – Просто се случва.

– Нещата рядко просто се случват – настоях аз. Търкалящата се топка – осъзнах, че става дума точно за топка, затътна по коридора. Имах чувството, че ще ме заболи глава. – Има причини, подбутвания, отправни точки – свих рамене. – Както искаш ги наричай, просто са там.

Момичето остави вилицата и ме погледна от упор. Дори не си направи труда пак да помръдне кичура над дясното си ухо. В очите ѝ имаше нещо несъотвестващо на цялостната безличност, която излъчваше. Сега ли се появи това, или си беше така и преди? Отново тази физиономия на претегляне, двете везни от пазара на Младост 1, и крайното решение.

– Ако ти кажа нещо, обешаваш ли да не се чувстваш прекалено странно?

– Не съм сигурен, че мога да контролирам как реагирам. Но съм чувал и виждал достатъчно смахнати неща.

– Трябва да ми обещаеш, иначе нямаме сделка. Също така няма да казваш на никого.

– Окей. Така да бъде – вдигнах успокояващо ръка. – Обещавам. Толкова ли е сериозно?

– Абсолютно – кимна тя и слабата ѝ дясна ръка с момчешки подрязани нокти потупа по тънките ѝ устни. – Става въпрос за това как изгубих зърната си.

tzXKos4

Image by Romain Trystram