Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

VWy0YRF

Image by Romain Trystram.

Как се запознах с момичето без зърна (Част I)

Срещнах момичето без зърна съвсем случайно. Естествено, въобще и не предполагах, че всъщност то няма зърна. Допълнително съвсем си нямах и идея на колко точно години е – нещо, което щеше да ме изненада по-късно.

Връщах се от обичайната покупка на зеленчуци, плодове и млечни продукти, резултат от обикаляне на пазара в Младост 1. Хората в метрото, както винаги, бяха една идея по-грозни от начина, по който биха изглеждали отгоре. С това съвсем не искам да кажа, че бяха обективно грозни. Просто под земята всеки изглежда няколко идеи по-неугледен и безличен. Вината не е в него, а идва от метрото. Нещата просто са така.

Момичето без зърна седна до мен и допря коляното си до моето. Двамата си разменихме дежурния поглед на „извинявай/няма проблем“ и зазяпахме жълтата линия. Едно хлапе с чанта, побрала поне десет учебника по вида ѝ, ту стъпваше с един крак на нея, ту го отдръпваше. Малкият му бунт срещу транспортната система – нещо като другите хлапета, които слагат стотинки на релсите и чакат трамвая да мине отгоре.

Когато остават още шест минути до следващото метро, уплътняваш времето си с гледане на околните. Само че този път нямаше нищо кой знае колко интересно – освен хлапето, на което май също му пописваше да настъпва линията. Незнайно защо фокусирах вниманието си на момичето без зърна – което тогава все още си беше съвсем обикновено момиче, чакащо метрото със слушалки в ушите и светлокафява кожена чанта. Не беше нищо особено, честно казано. Дори и без ефекта на метрото си представях как минава по улицата като призрак с тази светлокафява чанта и слушалките. Хората може би си спомнят чантата – беше доста стилна все пак, но ако ги попиташ за носещата я, ще поклатят глава. „Просто някакво момиче“, ще кажат, и дотам.

При все това, по стените на мозъка ми почука сериозното желание да я заговоря. Няма що, изсумтях наум, с три сини найлонови торби и хляб с маслини в ръка представлявам най-топ кандидатът за събеседник. Пък и сам знаех колко е дразнещо да ти прекъснат слушането на музика.

Четири минути до следващото метро.

Докоснах леко рамото ѝ – под земята може да беше що-годе хладно, но отгоре юнската жега безпощадно се стелеше над главите ни. Момичето отправи въпросителен поглед и махна лявата си слушалка.

– Слушай, смятам да си правя салата вкъщи – „Боже, наистина ли каза това?“. – Обаче е по-окей, когато човек не яде сам. Искаш ли да се включиш?

Мъжът от другата ми страна се опита да заглуши изпръхтяването си, но не му се получи. Както и да е, помислих си, това е метрото. Голяма работа. По-важно е да кажеш това, което мислиш. Иначе денят ми нямаше да тръгне на добре.

Момичето наклони леко глава, черната слушалка спускаща се до нивото на гърдите ѝ и люлееща се във въздуха. Представих си как в ума ѝ се оформят две везни, като онези, старите, от пазара в Младост 1. След малко взе решение.

– Всъщност защо не? – гласът ѝ беше също толкова безличен. Само че подобно на външния ѝ вид, в него имаше нещо едновременно притегляващо и успокояващо. Особена работа.

Така двамата с момичето без зърна се запътихме към вкъщи. По пътя се отбихме да си вземем по една бира – рядко пиех бира, но в случая ми се стори уместно. У дома беше хладно и приятно, за разлика от пека навън. И двамата си отдъхнахме и доволно отворихме бирите, без да се чукаме или да си казваме дума. Продължихме и да мълчим след като свикнахме със свежата стайна температура. Очаквах тази настъпила тишина да е неловка и откровено неудобна, но в липсата на звуци нямаше какъвто и да е порок. Тишината просто беше и изглеждаше съвсем естествено да се навърта наоколо.

– Понякога имам чувството, че нямам контури – каза по някое време тя. Бяхме преполовили бутилките, торбите със зеленчуци стояха на мушамата пред нас. – Случва се най-вече през лятото, като сега.

Въобще не бях сигурен кой по дяволите открива разговор така, нито какво точно имаше предвид. Отпих малка глътка от бирата и се опитах да осмисля каква реакция се очакваше от мен. Просто заговорих момиче в метрото, защото нещо необяснимо в мен искаше да я заговори. Само че това нещо си свърши работата и ме изостави с ето такива неща: метафизичен разговор с марули и домати разпилени около него.

– Звучи малко ъ-ъ, а? – мина по гърлото на зелената си бутилка тя.

– Честно казано, да. Но не мога да разбера лошо ли е, или не. Това да нямаш контури, де.

– По-скоро лошо – замислено отвърна момичето. – Представи си, че има нещо извън теб…но едновременно е и в теб. Само че в определен момент то иска да спре да бъде и в теб, а да е само извън.

– Като птица със счупено крило, за която си се грижила месец и е време да я пуснеш на свобода?

– Не точно, но горе-долу близо. Както и да е, ще правим ли все пак тази салата?

– И още как. Един от продавачите е мой човек. Гаранция, че толкова крехка маруля не си опитвала въобще.

Всеки ще ви каже, че правенето на салата е лесно, но това си е безочлива лъжа. Салатата – хубавата салата, имам предвид, е като математическо уравнение. Трябва много внимателно калкулиране, за да получиш точния резултат. Не може просто да експериментираш и да нахвърляш каквото ти дойде подръка. Освен това не трябва да се забравя нещо много важно: никакво олио или оцет. И двете задушават съставките дори на най-обикновената салата (каквато ние с момичето без зърна приготвяхме). Сол е позволена, но в умерени количества.

Момичето беше добро. Обели краставиците и ги наряза с плавни, деликатни движения, лишени от всякаква излишност и стряскащо ефикасни. През това време аз чистех марулята и миех доматите, преди да се включа също в рязането. Отново се настани онази тишина, но отново не се почувствах зле от липсата на разменени думи. Чак сега огледах малко по-внимателно момичето. Както си и мислех под земята, дори извън метрото, то си беше по-скоро невзрачно. Средноголям нос, малко очна линия, светла кожа, по-скоро слабо телосложение. Единственото малко по-открояващо се нещо беше кичурът кестенява коса, който закриваше дясното ѝ ухо. Момичето се протягаше да го върне зад ухото, докато режеше, но той неизменно се връщаше на мястото си.

Сипахме общата зеленчукова маса в една купа и внимателно разбъркахме. Оказа се, че подобно на моите виждания, и момичето смяташе употребата на олио и оцет за неефективен подход към салатното изкуство. Отворихме си по още една бира, но този път чукнахме стъклото и едновременно отпихме.

– Прав беше – каза тя и бодна марулята с вилица. – Страхотна си е. Пресният лук също не отстъпва. Макар че от краставиците има още какво да се желае.

– И все пак, защо главно лятото? – попитах аз, играейки си с резен домат. Нещо в мен се търкаляше по коридорите на мислите ми и търсеше точната врата. Представях си я дървена, с непретенциозна дръжка, която се натискаше настрани и надолу.

– Може би му е задушно и иска да излезе навън? Знам ли и аз – поклати глава тя. – Просто се случва.

– Нещата рядко просто се случват – настоях аз. Търкалящата се топка – осъзнах, че става дума точно за топка, затътна по коридора. Имах чувството, че ще ме заболи глава. – Има причини, подбутвания, отправни точки – свих рамене. – Както искаш ги наричай, просто са там.

Момичето остави вилицата и ме погледна от упор. Дори не си направи труда пак да помръдне кичура над дясното си ухо. В очите ѝ имаше нещо несъотвестващо на цялостната безличност, която излъчваше. Сега ли се появи това, или си беше така и преди? Отново тази физиономия на претегляне, двете везни от пазара на Младост 1, и крайното решение.

– Ако ти кажа нещо, обешаваш ли да не се чувстваш прекалено странно?

– Не съм сигурен, че мога да контролирам как реагирам. Но съм чувал и виждал достатъчно смахнати неща.

– Трябва да ми обещаеш, иначе нямаме сделка. Също така няма да казваш на никого.

– Окей. Така да бъде – вдигнах успокояващо ръка. – Обещавам. Толкова ли е сериозно?

– Абсолютно – кимна тя и слабата ѝ дясна ръка с момчешки подрязани нокти потупа по тънките ѝ устни. – Става въпрос за това как изгубих зърната си.

tzXKos4

Image by Romain Trystram

Борис Немцов е мъртъв – както и родния политически диалог

Борис Немцов почина, но далеч не по своя собствена воля, а подпомогнат от няколко услужливи куршума. Локацията е безапеллационна. Приблизителен нейн еквивалент е аз да се размятам по патка пред Президентството и хем нито една кука да не ми шибне един зад врата и да ме пречука, хем Роската да ми ръкопляска от някой висок прозорец.

Принципно трябва да си а) дебил или б) хитро копеле, за да очистиш някого по такъв начин, на такава локация и по това време.

Поредната политическа кутия на Пандора ни прави свидетели на диалог, обсъждащ дали е а) или б), и кой по-точно е извършителят, към който да прикачим първите две букви на азбуката. Прясното мляко, нищо неподозирайки врящо на котлона ми, би могло да се пресече от кинетичната енергия, генерирана от бясно удрящите по клавиатурите пръсти на политически агитирани индивиди. Нивата на фанатичен circle jerk надвишават обичайните.

За пореден път се води политически диалог.

Политически украсеният диалог у нас е изключително явление. Най-адекватният паралел, за който бих се сетил, е в момента да се хвана и да отида до магазин за играчки, за да си купя тамагочи. Да, сигурно ще ми е забавно, но ще съм закъснял с едно 16-17 години. Така е и с родния политикодиалог, който все още живее в зората на демокрацията и се придържа към биполярния политически модел.

В смисъл, след като различните крила се окичват с интелектуалния мнения като това или това, предполагам си представяте какво се случва по по-долните етажи на диалогичността.

Но нека завием към самата тема: кой и защо уби Немцов. Бившият съветник на мосю Виктор Юшченко и доктор по физика и математика (наред с политическата си и бизнес кариера), едва ли е предполагал как смъртта му ще се превърне в мократа мечта на конспиратори по цял свят.

Естествено, начело са ЦРУ, стелт-агенти и всякакви други елементи със Западен привкус. Един добър изперкал пример на това крило е разпенявилия се Моти Нисани в някаква полит-чикия от Pravda.ru. Вътрешноруски медии пък плямпат за ядосани жени, джихадисти и всякакви други екзотични персонажи.

cia

Начинът на мислене на конспиративната флотилия.

Що се касае до не-конспираторите, съвсем логично най-адекватният таргет за тях е не друг освен Вова. Не задължително собственоръчно, естествено, а през някой институционален/военен обръч, който да го покрие подобаващо.

Сега, Путин, със сигурност донякъде провокиран от ръстовия си дефицит, е доста добре познат с авторитарната си докачливост (справка: Анна Политковская). Вова е строго диктаторче, което обича да напомня на опозицията, че докато житейската му чаша с водка не приключи, ‘дисидентите’ в Россия е хубаво да са по-ниски от тревата.

Случаят с Немцов обаче като че ли рискува прекалено много и е прекалено явен, дори за вкуса на Путин. Въпреки медийните фанфари, Немцов не беше чак толкова голям трън в очите на Вович. Да, изтъкна, че милиарди долари са източени от Путин и близкия до него олигархичен кръг покрай Олимпийските игри в Сочи (родния град на Немцов, бтв), но това не е нищо ново. Всеки с повече частици мозък в главата си от средностатистически мопс знае, че достатъчен процент от събитието Сочи си беше пране на кинтаж и създаването на поредния пост-олимпийски призрачен град.

Дори доклада, по който е работил – доклад, който по думите му, ще докаже, че руски военни са пукали по украински граждани наред с изчатканите про-руски бунтовници в източните територии на Украйна, не е достатъчна причина.

В смисъл, добра причина е Путин да иска този човек мъртъв. Но не е достатъчна причина да надупчиш свой опонент два дни преди организирано от него масово събитие (утрешния опозиционен марш, който май в крайна сметка ще се трансформира във възпоменателно шествие). Путин може да го играе на луд, но в действията му има известна математическа и политическа прецизност. Все едно да изпуца един доста по-влиятелен негов опозицонер – Алексей Навални, и то пред камера на CNN.

political-pictures-bush-putin-george-punkd

Вова е доста добър в blend in-ването

Нещата не бачкат така. Или поне аз така смятам, де, което оставя пролука за правото ми да съм в грешка.

Във всички случаи ситуацията е изключително интересна и в комбинация с дискусиите около събитията в Украйна ще развие рекордни нива политически фанатизъм у нас. От тук усещам как русофили и русофоби още по-яростно забелват капс лока и проверяват USB кабелите на клавиатурата си.

Междувременно, тази седмица се случи и друго нещо, което поне мен ме притеснява доста повече. Ненормалните пекинези от ISIS (грозни, космати, смачкани и чалнати) направиха поредна успешна ПР акция и този път изпочупиха безценни реликви и антики в Мосул. Мисля, че сами се сещате колко е дебилно това и каква трагедия е фактически, докато ислямистките денсинг старове подготвят следващия си фуутидж.

По своему, ISIS могат да бъдат бутилиращ агент за изострените дискусии у нас. Защото, нека сме честни – дори да разселим техни членове на главните площади на световните столици и да ги разстреляме публично, всички ще се съгласим: това просто не са хора.

А Немцов нека почива в мир и дано в публичната среда изгравитира най-близката до реалността версия за убийството му. Макар че може би ще мине някоя и друга година дотогава.

Денят, в който заведох паяка си да пазарува в Billa

От банята се разнесе накъсано тракане. Доопипах ръба на счупеното ми стъкло, без да обръщам внимание. Приличаше на гърба на дебел слон, дори за слонските стандарти. Отпуснах се на канапето и запалих нова цигара, но тракането се повтори.

– Деба казанчето – измърморих. Три пъти го бяхме оправяли, три пъти се разваляше. Стъклото поне е лесна работа, веднъж го сменяш и си готов. Казанчетата, от друга страна…

Не съм сигурен кой беше по-смутен, когато нахлух в банята. От една страна, не очаквах колония паяци да се вози на лодки по улеите между красивите ми сини плочки. От друга, паяците явно си нямаха идея, че аз принципно си живея тук. А освен че живея тук, имам и арахнофобия.

– КОПЕЛЕ! – изпищях и треснах измъчената врата толкова силно, че и на нея щеше да ѝ потрябва майстор. – Венци, в банята ни има много паяци. Не, нямаме Райд. Но те имат лодки. Не бе, не се бъзикам – карат ги по…Ало?

Ясно ми беше, че съквартирантът ми е на работа и тежкия отчетен сезон тамън започва, обаче и тук нещата бяха напечени. Нужно ли беше да ми затваря телефона? Опипах дръжката на вратата и захапах долната си устна. Ако ги снимам, щеше да ми повярва, нали? Да не говорим, че паяци на лодки ще оберат доста лайкове във Фейсбук. Може дори да ги шитна на някой вестник за хонорар, или пък да стигне до световните таблоиди като оная зелена котка от Варна.

Понеже егото е по-силно от арахнофобията, взех олющената qwerty Nokia и внимателно открехнах вратата. Паяците не бяха мръднали и няколкостотинте им очички ме гледаха изпитателно от лодките в улеите на вече струващите ми се не-чак-толкова-красиви сини плочки. Вдигнах телефона и…

– Няма да стане – извика някой от тях, дори нямах идея кой точно. – Не сме фотогенични.

– Всъщност дори няма да се появим на снимката – изшумтя друг паяк.

– Да не са ми малко мегапикселите?

– Не е там проблема – продължи първия и чак сега видях един по-тантурест паяк с малка червена шапка идиотка. – Просто фактически ние не съществуваме.

– Но ето, че сте тук. Ако поискам, мога да ви пипна… – тръпки преминаха по тялото ми и преглътнах. – Не, че ще го направя.

– Честно, по-добре да не ни пипаш, защото сме адски отровни.

– Е, нали не съществувахте? Как може нещо, което го няма, да ме убие?

– Чи кой мьисли за тьеб, бье? – недоволно се развика едно седемкрако паяче, застанало срещу паяка с червената шапка. – Ако ньи докосньеш, ше си уставим отровътъ в тьеб – но нищо няма да ти стани на тьеб. Ний, от друга страна, ша омрем.

– Да не са го били като малък, че говори така?

Гневен ропот се надигна от улеите между плочките и отстъпих крачка назад. Учудващо, но недоволните паяци явно се намираха от лявата част на банята ми. Другите си мълчаха и даже дочух леко подхилкване.

– Ей са ща найбъ – озъби се един издължен паяк със сивкави ивици по гърба.

Той махна с единия си крак и лодката, на която се намираше с още четири по-малки осмокраки, залетя по улеите към мен. Две преки по-надолу – сиреч, плочка и малко към мен, обаче пътят му бе препречен от махагонова лодка с три обемисти паяка. Преди да успея да реагирам по какъвто и да е начин, големите паяци спуснаха мини-дъска.

– На абордаж! – извикаха те, и в този момент в банята ми настана паешка суматоха. Навсякъде по улеите се разнесе шумът от междулодчена битка, който, както предполагам се досещате, беше точно това тракане, което бях чул от стаята си.

През първите две минути ми беше интересно, но после ми доскуча, затова затворих вратата и отидох да поизмия една-две чинии. Миенето на чинии винаги ме успокояваше и ми проясняваше съзнанието, а в момента нещата си плачеха точно за това. В крайна сметка в банята ми имаше доволно количество паяци, които се биеха на лодки и по думите им не съществуваха.

– Странно, а? – паякът се стрелна по издължената лампа над мивката, а аз хвърлих гъбата по него и опръсках всичко в пяна. – Ей, ей, стига бе. Що така?

Цялата шибана къща ли е в говорещи паяци? Какво, къде е твоята лодка, или ти си от аероконтингента?

– Луд ли си, братле. Имам по-добри неща да правя с времето си, а и не съм от нито един от двата клана. Боли ме фара, тва искам да ти кажа.

– Двата клана?

– Ъхъ. Едните са от клана на Махагона, а другите от този на Сакурата.

– И за какво се бият?

– Ти ще ми кажеш.

– Откъде-накъде пък?

– Скивай ся – паякът се спусна по силиконова мрежа и започна да мие краката си в розовия Pur с балсам за ръце. – Ти им даваш тон на тея паяци. В крайна сметка, те си го казаха – фактически не съществуват. От друга страна – ето, че явно съществуват, щом ги виждаш. От трета страна, и аз не съществувам, но едновременно с това съм си баш тук. Своята цел знам, но тяхната цел, за да се бият с лодки по улеите на плочките ти не знам.

– И твоята цел е…?

– Ми изфрабрикуван съм от съзнанието ти със специалната цел да съм медиатор, който оправдава нерационалната ситуация, в която си попаднал. В обичайния сюжет такива като мен се наричат plot device, така че предполагам с това можем да обясним и целта ми – паякът приключи с къпането си и ми обърна гръб. – Ето, виж, гърбът ми даже е като формата на стъклото в стаята ти.

Така си беше. Черния му гръб беше наситен с индиговосини точици и се извиваше точно като счупеното ми стъкло.

– Еби му майката, май не съм излизал от доста време – с въздишка избърсах ръцете си в кърпата до мивката и попих разпръсканата пяна. – Ще отида до Billa за земели, тамън може да измисля за какво точно се бият.

– Ей, може ли да ме вземеш?

– Имам страх от паяци.

– Аз съм паяк, само ако мислиш за мен като такъв. А и не забравяй, че реално не съществувам. Аре бе, братле, имат бял Rittersport на промоция. Знаеш ли колко го обичам?

Въздъхнах и го закачих да виси на един немирен кичур от косата ми. Явно щях да кибича на клинча без шапка.

tumblr_n1iud8YjUF1tto7eqo2_500

Изображение: Jumpyjim.tumblr.com

Световният ден на чая, нов проект и защо не се мяркам толкова из блога

Честит световен ден на чая! Бягайте до котлоните, слагайте водата да се запари и пускайте пликчетата. Друг избор няма, особено на такова време навън.

В последно време не съм имал време да пиша каквото и да е в блога. От една страна причината е хубава, от друга – малко ми липсва да пълня пространството тук със съдържание, за което ме грее.

Причината да нямам време е фрийлансърството, с което се захванах. Пиша като луд и накрая на деня просто нямам силите да разпиша нещо и за тук.

За щастие се събрах с още няколко адекватни човечета и извън фрийлансърската ми работа, се занимавам с доброволно развитие на лежерна медия. Името ѝ е TrueStory, но няма много общо с поп културното “тру стори”, с което сме свикнали. По-скоро ни се пише за истински неща – гражданска журналистика и нещата от заобикалящата ни действителност, за които други медии не си мърдат пръста да пишат.

Ако ви е интересно, щъкнете натам и проверете дали нещо ви харесва. По случай празника днес разписах статия за странните факти около чая, която принципно трябваше да бъде за блога. Мисля, че ще ви е забавна 🙂

“Чети с мен” – ултра интелектуалеца и неговите социалномрежови истерии

Интернет има шитави и не толкова шитави странични ефекти. Като например шитавият ефект, че средностатистическият потребител е решил, че:

а) е с най-важното и правилно мнение
б) е най-интелигентен и всеобхватно велик
в) е по-мъдър от третия дълбочинен пласт на Марианската падина.

Естествено, не е, и всъщност всеки от нас е доста по-простичък и елементарен, отколкото ни се иска.

Вълната от елитарност обаче е най-великият страничен ефект на интернет. Мрежата е перфектното място да:

а) усилиш интереса си и да го представиш като абсолютен
б) да си припишеш експертиза, защото винаги можеш да я защитиш с търсения в Гугъл
в) да приложиш бърза мултимедия, за да разгърнеш въпросния интерес и да станеш ултра гуру

elitist-snob

И ако е нормално да има елитарност във виртуалната комуникация, то цунамито от мрънкане срещу инициативата “Чети с мен” е булшит на абсурдно смехотворно ниво. Прилагам собствено FAQ по въпроса с моят недоволен събеседник, който ще нарека Мара.

Q: Четенето е нещо свещено, изконно лично и духовно извисено, прави човекът суперинтелигентно същество, което е готово да срива социални, икономически, политически и психологически стереотипи. Ако се събера с още 100 души на поляна, това няма ли да раздели свръхспособностите ни на 100 и да станем обикновени хора? Не искам да бъда обикновен човек!

A: Не, Маре, това всъщност ще бъде добър сборен пункт на хора, които имат общ интерес и са обединени от някаква обща кауза в този специфичен случай. Като колоездачите, които карат колела X на брой пъти в месеца и искат повече велоалеи…примерно. Отделно, че колкото и да ти се иска, ти все пак си си стандартно човешко същество. Сори.

Q: ПР-ът на инициативата е ужасен. Има думата “селфи” и хората ще се снимат! Това е погнусяваща показност, съвсем-не-ефирно разкъсване на крехкия химен на четенето като мистична вълшебна дейност.

А:  Де да знам, Маре, поглеждам ти Фейсбук профила и виждам едно-две-три селфита. Освен това 50% от постовете ти, свързани с книги, включват и теб в кадъра. Лице, или крака, или ръце, няма значение. Значи е лошо много хора да се снимат с книги, но само ти може? А за ПР-ът – един къс ПР не прави цялостния ПР на една инициатива, особено когато има още почти месец до нея и ще има поне 2-3 релийза, които да дообяснят това, което е останало неразбрано.

Q: Ама и Министерството на културата участва. Политиците са лоши, amirite?

A: Да, Маре, една инициатива е шитава само и единствено, защото има участие на държавна институция в нея.

Q: Четенето е уединено и лично занимание, и не трябва…

Окей, майната му, писна ми.

Хора, вие наред ли сте?

Някакви пичове – Книголандия, Детски Книги, Аз Чета и други ентусиасти, са се хванали да направят нещо по-адекватно като събитие, и елитардите веднага скачат да пищят. Било опростяване и елементаризиране, кощунствен ПР, как можело да се мисли, че ще се постигне някакъв кампаниен таргет с подобна концепция…

А какво искате? Ултра-затворен-и-таен-като-достъп клуб с философски дискусии като откриване на събитието?

image

Четенето е поп култура. Социалните мрежи осъществиха крайната точка на прехода на четеното към ултимативният начин за валидация на това колко си различен, интелигентен и ‘нам си какво си още. В случай, че водите високопарни дискусии по фейсбук групи и си шлякате подобни неща по стената, вие също сте част от четенето като поп web култура. Аз – също.

И сега идва инициатива, която е генезисно сходна на това явление, с идеята за малко повече достъпност и красноречивост с концепцията си, и вие ревете, че опорочава/масовизира/’нам си какво си пак четенето? Вие какво, гравитиращи извън текущата интернет инфраструктура ли сте, че да сте пропуснали да сте част от това? Един пост от вас със снимка с книга във Фейсбук група е също толкова “фатален” за разрушаването на четенето като ултра-интимно занимание, колкото инициативата. (Hint: Въобще не е фатален, но всеки обича драма ефекти, нали?)

Стегнете се. Подобна елитарност е не просто смешна, а ултра смотана.

Bottom line:

Четенето не ви прави ултра енигматични, великоинтелектуални и “различни”.
(Сърби ме да добавя безумието и за “не гледам телевизия” – ми какво ми пука, човек, ако ползваш интернет като телевизор, както правят повечето хора? Big deal.)

Да организираш по-достъпна и по-ПР/малко “лъскава за стандартите на четящия на 3400 метра в планината отшелник кампания не е кофти. Окей е и ѝ пожелавам всичко най-добро, защото ще участвам в нея.

Една подобна кампания няма да разводни четенето. То вече е достатъчно разводнено, защото цялата текуща инфраструктура на човешкото поведение в условията на социални мрежи е разводнена. Лошо ли е това? Не чак толкова, защото всяко време има своите поведенчески и комуникационни модели. И не, няма да ги оправите с три реда ореваване, все едно са ви откраднали копието на “Вълшебната планина” от удобоството на канапето.

Оставете хора да се кефят и да организират неща.

Оставете хората да четат – да, и онези, които четат попкултурна литература и не са на вашето “високо” ниво (което пак е част от поп култура, всъщност).

Пийте един китайски зелен чай, погледнете се в огледалото и се запитайте:

“Нужно ли е да съм толкова бътхъртнат/а?”

Аз предлагам да си отговорите “не”.

Не е нужно протезите да са грозни: Няколко наистина уникални дизайнерски хрумвания

Напоследък съм изключително впечатлен от идеята за трансхуманизма и технологизацията в обозримото бъдеще (15-20-30 години). Дотам води преминаването през вселената на Ghost In The Shell отново, комбинирано с преглед на “Neuromancer” и “Snow Crash” (пак отново).

В съзнанието ни протезите неизменно са нещо грозно, тромаво и пречещо на естетиката на тялото. Реакцията е нормална и очаквана, но всъщност се различава от текущата реалност. Аз поне нямам търпение производството да се ошлайфа още повече 🙂 До тогава, ето няколко прекрасни примера за дизайнерски протези.

fYGENbh

By Reddit user Kuester

 

Scott Summit е страхотен дизайнер, наблягащ на протези. Някои от творенията му:

1

2 3 4

5 6

 

Креативността няма граници и при протезите.

lego-prosthetic-leg

                                                                            LEGO дизайн 🙂

 

Хрумка на Alternative Limb Project

                                                           Хрумка на Alternative Limb Project

Това също е на Alternative Limb Project. Протеза с вградени колонки :)

              Това също е на Alternative Limb Project. Протеза с вградени колонки 🙂

Позитивните новини около нас, емисия I

Вчерашният клип с десетки австралийци, бутащи метрото, за да освободят заклещения крак на свой съгражданин, за нула време стана вайръл. И заслужено, защото синхронизираният акт на пичовете от Перт е свежа глътка въздух на фона на стандартните емисии.

Преди време си бях обещал да изцъкам един блогпост с позитивни, вдъхновяващи новини. Така и не го спазих и през последните месеци съвсем забравих за тази идея. Затова пък в момента имам и времето, и желанието, така че voila, десет новини, които да ви дадат лятна почивка от заобикалящата идиотщина.

1) Двете момчета, които се гмуркат, за да махат рибарски куки от телата на акули

Камерън и Мики не правят това за пръв път. Двамата често се гмуркат под вода и срещнат ли акули със забити в тях куки, ги обръщат наобратно. Временното парализиране им дава време точно да освободят животните. Пичовете споделят, че в 75% от случаите акулите са със забити куки и се налага интервенция.

Статия и снимки по темата

2) Ресторант с неми сервитьори отваря врати в Торонто

Различията са въпрос на нагласа и психология доста често. Ресторант “Signs” иска да докаже точно това. Заведението наема неми сервитьори и предлага менюта с вградено упътване как клиентите да си поръчат храна и напитки – на жестомимичен език.

 Видео клип

3) Ирландка печели 34 милиона евро от лотарията…и иска да дари 33 милиона от тях

Маргарет Лъфри вече е дарила 17 милиона на нуждаещи се хора, а още 12,5 милиона евро е заделила, за да подобри визията на родното й градче в Северна Ирландия.

Само допреди няколко месеца тя е била безработна и е живяла на държавни помощи, възлизащи на 70 евро/седмица. Именно тези преживявания я мотивират да постъпи така.

Вижте какво казва тя: “Знам какво е да нямаш абсолютно нищо. Точно затова раздавам парите – не може да ми липсва нещо, което никога не съм имала преди”.

Кратка статия за Маргарет

4) Мъж, загубил двете си ръце, отново може да свири на пиано след трансплантация

Заглавието описва ясно за какво става дума. Отново искам да обърна внимание на думи, този път на въпросния Ричард Мангино. Ето какво казва той:

“Сигурен съм, че мога да направя повече от много други хора. Защо? Защото имах подкрепата на музиката и дори сега продължавам да имам подкрепата на изкуството като цяло…разполагам и с увереността, че мога да върша някои злободневни дейности. Всъщност има доста неща, които вече правя, и които ми помагат да се справям с нещата на психологическо ниво. Всичко това е просто една огромна привилегия. На психологическо равнище, няма никаква разлика между това, което правят другите с ръцете си, и мен”.

Следващата стъпка на Ричард е да се научи да свири на китара.

Статия за Ричард

5) Южнокорейски активисти изпращат балони, пълни с шоколадови десерти, в посока Северна Корея

Около 200 активисти – смесица от южнокорейци и избягали от режима в страната си севернокорейци, опаковат 10 хиляди шоколадови десерта и ги пускат в небето. И докато направеното от тях едва ли ще е социално, политически и икономически ефективно, то все пак си остава симпатично.

South-Korean-balloons

Акцията не е изолиран случай. Въпросните активисти често изпращат различни материали или продукти по въздушен път (с балони!).

Статия за акцията

За финал искам да споделя най-новия пост от блога на ултраогромната платформа Reddit. В него се посочват т.нар. “random acts of kindness”, извършени в рамките на сайта. Някои примери са просто прекрасни. Вижте сами.

Насила хубост не става: Мекият фарс на световното в Бразилия

Когато бях малък бях луд по три неща: футбол, компютърни игри и коли. Франция ’98, беше отбелязана с масова истерия от моя страна и попълнен изцяло албум за лепенки. Финалът между Манчестър Юнайтед и Байерн Мюнхен през ’99 ме накара да излеза от нас посред нощите (тогава бях на 8) и да викам навън. “Червените дяволи” начело със Солскяер, Гигс, Шерингъм и Бекъм бяха символ на спортен дух и воля за мен.

Доста неща са се променили оттогава (с изключение на игрите) и през годините гледам все по-малко и по-малко спорт. Световните и евро-първенствата обаче се запазиха като нещо любимо за мен . От Евро ’00 до Евро ’12, от Южна Корея и Япония през ’02 до ЮАР ’10, всеки път този месец на футбол съм възприемал като един голям облак дишане на спокойствие и дзен-кеф. Единият път дори с баща ми помъкнахме телевизора и отперихме към задънена в гората вила с променливо присъстващ ток.

Бразилия ’14 е изключение. Не бих казал, че ще “бойкотирам” първенството, което ще започне след няколко часа в седмата по сила световна икономика. Не бих призовал и други да правят това, защото за мен е вмешателство в личния избор. Всеки решава за себе си.

Просто го намирам за относително неправилно:

– с оглед на текущата конюнктура в латиноамериканската държава – социална, икономическа, образователна

– хвърляйки поглед към изминалата година на социални вълнения и причините за тях

– изкарвайки наяве някои изводи от ЮАР 2010

– осъзнавайки, че от известно време глобалните спортни събития вече са доста далеч от спортното

Brasil protests

Спортът е просто поредният канал за прокарване на политика. Това не е нищо ново, нито пък е нелогично или неморално. Дипломацията е изискано изкуство, което включва покритие на различни сфери, за да бъдат достигнати интересите/целите на дадена държава. Нишата на спорта е влиятелна и изключително емоционално наситена. Всеки нормално функциониращ политик не би я подминал, а би я използвал ултимативно.

В последните години обаче щастливата връзка* между спорт <-> политика придобива едно доста уродливо лице и в принципно изкусното съчетаване на двете се намества гротеска. С други думи: спортът изцяло се подчинява на геополитическото напрежение, което достигна нови равнище в последната година и половина.

Зимните Олимпийски игри в Сочи бяха красноречив пример. Посланието, отправено по време на тях, съответстваше на моите виждания – спортът е за всички, както и правото на самоопределение във всякакъв аспект. Включително този на сексуалната ориентация.

Не сексуално, а порнографско обаче беше изтикването на самия спорт на заден план за сметка на бясна политическа реторика. Дали тя ще идва от Запада под формата на истерична Twitter кампания на журналисти, или ще е типичната автори-пропаганда на Путин от Изтока, няма значение. Крайният резултат беше фанатично, разочароващо и изморително обграждане на една и без това съмнително подбрана като локация олимпиада.

Изморени са и гражданите на Бразилия. От това, че страната им е красноречив пример за икономическата пропаст между бедно и богато население. Че служи за класически урбанистичен пример на изящни вили до помийни гета, за шокираща корупция между лапите на наркокартелите и сенчестите райони на фавелите. От факта, че страната им ще изхарчи 12 милиарда долара за световното. От липсата на алтернатива, образование, грижа, сигурност.

Има нещо доста похотливо в аутсорсването на колосални спортни събития на абсолютно непригодни за това места. Градът-призрак Сочи ще си остане с изоставените конструкции. Отговорността не лежи на плещите на МОК или на Путин поотделно – напротив, споделена е. Същото важи и за ФИФА и Дилма Русеф, която ние гледаме с влажни очи и гащи, само защото има български корени. Бразилия ще се включи към ЮАР с инфраструктура и инвестициите, които нито са били нужни, нито реално ще бъдат избити. Още по-лошо – също член на БРИКС и в деликатното положение на развиващ се гигант със сериозни социални проблеми, ЮАР се отърва поне със “само” 4 милиарда долара разходи около световното през 2010. Три пъти по-малко от текущите разходи на държавата с мото, зовящо “Ред и прогрес”.

poverty-and-wealth-next-door-to-each-other-in-brazil

Кухата конструкция на Бразилия ’14 със също толкова кухите обещания за доходи от туризъм, работни места и привлечени инвестиции (т.нар. “legacy effects”) са пир по време на чума, ако реша да поема по по-драматичния път. Или ако съм лаконичен и практичен: подигравка.

Към спорта, който аз и вие сме познавали.

Към социалните проблеми, които се оформят като все по-значителни из целия свят, из развиващи се и развити държави на равна нога.

Към агресивното политизиране на всеки елемент от всекидневното ни съществуване, включително и забавлението.

Такива неща. В 23:00 часа Бразилия ще излезе срещу Хърватия сред едно не-толкова-въодушевено Сао Паоло.
На втория етаж в София, аз ще си запаля една цигара на балкона и ще гледам панелките срещу мен.

Междувременно, противоречията около Катар ’22 загатват за все по-нарастваща актуалност на огромните спортни събития и защо, как, за кого и къде се организират те. Чакаме изводите.

Как може да помогнете на бедстващите в Босна и Херцеговина и Сърбия

Предполагам достатъчно от вас знаят за бедствията в Сърбия и Босна и Херцеговина. Само при сърбите смъртните случаи са 17, а евакуираните и изселени граждани и в двете страни са десетки хиляди.

Накратко, говорим си за бедствие, невиждано от над сто години по тези ширини. За човешка трагедия, положила кокалести крака буквално на една граница разстояние от нас. Не мисля, че ще преглътна лесно думи като на имама на Железно Поле (Босна), който отбеляза пред Ройтерс: “Мисля, че няма да видим селището си отново. То просто…изчезна”.

Представете си как всичко, което имате, изчезва изведнъж. Няма го. Останали сте само с дрехите на гърба си (мръсни, прогизнали, опърпани), еднометрова кална вода (срещу чието течение се борите), около вас има още хиляди в същото положение. Въздухът е агония, тъга, горчивото усещане на безвъзвратна загуба.

Звучи хиперболизирано, а всъщност това е малък фрагмент от отчаянието, което тези хора изпитват. Във връзка с това компилирам полезна информация за всеки, който може и иска да помогне.

Дарения в посолства:

Към момента най-нужни са:

Дрехи (не е нужно да са нови, стига да са чисти и топли) Update: Вече не са нужни!

Вода (бутилирана)

Памперси (пакетирани), медицински пособия (в годност, естествено)

Пакетирана храна (отново в годност, най-добре е да се залага на консерви и наяждащи храни като боб, макарони и подобни. Търсете дълъг срок на годност и устойчивост на храната)

Шампоани, сапуни

Мокри кърпички за бебета

Четки и пасти за зъби

Детски пюрета и детска храна

Местата, на които се приемат подобни дарения към момента са:

1) Сръбското посолство в София, намиращо се на улица Велико Търново 3. Телефон: (02) 946 16 33, e-mail: sofia@emb-serbia.com. Сайтът им е www.emb-serbia.com

2) Босненското посолство в София, намиращо се на улица Александър Жендов 1. Телефон (02) 973 37 75, e-mail: mbihsofia@dir.bg

3) Организирани са и временни пунктове в други градове

Пловдив – кв. Кършияка, ул. “Мануш Войвода” 7А, (между Големия гигант и Френската гимназия.) Всеки ден СЛЕД 15:00 ч. Телефон за връзка: 0878621736 Ивелин Недев.

Варна – всеки ден след 19:00 в Солидарен център Варна, ул. София 1, до ЖП гарата

Бургас – 23.05 от 18:00 до 20:00, ул. “Цар Симеон” 1, пред стълбите на южния плаж (стълбите пред ресторант Нептун/където беше входът на Spirit of Burgas)  – https://www.facebook.com/events/650938644998561/

Велико Търново – 28 до 31 май на територията на ВТУ. В два пункта, разположени в Корпус 5 и Ректората.

Полезни Фейсбук групи и събития

https://www.facebook.com/groups/1608509512706942/

https://www.facebook.com/groups/BulgariaiswithSerbiaBosniaandHerzegovina/

https://www.facebook.com/events/388743734600354/

Банкови сметки и парични дарения

БЧК

УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД
BG64UNCR76301078660913
UNCRBGSF
(За пострадалите от наводненията в Сърбия и Босна и Херцеговина)

БЧК има и организирана система за СМС дарения на кратък номер 1466 (СМСите са на цена 1 лв).

Дарения през ePay

Сайт за дарения към Правителството на Сърбия

GoFundMe фонд, организиран от босненски активисти