Вечерта, в която Мирела Славчева се появи

– Абе, а вие виждали ли сте Мирела Славчева? – пита Куркумата. Надвесен над водката си изглежда като дзен-будист в долнопробно столично заведение.
– Не. – отговаря Желязото и незаинтересовано разклаща чашата пред себе си. Единствено той не пие нищо алкохолно, и при разклащането ледчетата се удрят в стъклените стени на своя затвор, пълен с Кока-Кола.
– Н-н-не! – възкликва и Пешо, вече доста прилично пиян, а викът му отеква из трите маси, от които се състои дупката, в която сме.

Аз също давам негативен сигнал и се заигравам с ледчето в Джака. Наоколо звучи Jethro Tull, пред нас има плакат на Флойд – онзи, с голите мацки в гръб, всяка от които нашарена с албум на великата рок група. Досега сме си говорили за Мирослав Пенков, по мое мнение най-добрият текущ български писател, за Богдан Русев, за Селинджър и дзен-будизма, особено както Куркумата с неговата надвесеност над водката мяза на негов последовател. Някаква си Мирела Славчева не представлява чак такъв интерес за мен.

Ето обаче, че Куркумата вади айфона си и набързо ни показва профила на Мирела във Фейсбук. И четиримата започваме да кимаме – Пешо с малко забавени реакции, как наистина Мирела Славчева е наистина славна в телесните си форми. Споменаваме една добра дума за някаква нейна мъдра мисъл, достъпна публично от профила ѝ, и дотам. Спираме с нея. Имам обаче чувството, че не ние спираме с нея, а тя от виртуалния трон на недостъпността си спира с нас. Но остава врязана в мислите ни и от време на време това си личи.

Казваме: „Ех, ако Славчева слушаше това”, или „Ами я си представи, ако Мирела беше на нейно място”. Дори Пешо, кръжащ със странни движения над чашата си, отбелязва, че Мирела би стояла доста добре на мястото на Тангра и Амон-ра в различните митологии на различните народи.
– Даже ако се замислиш – казва той и присвива очи срещу светлината – в-в-иж, ако се замислиш…Мире-ЛА, Амон-РА, Танг-РА, римуват се едно с друго. Стоят п-перфектн-о-о бе!
Един пич от съседната маса недоволно обяснява, че няма никакъв начин Мирела да е каквато и да е богиня. Същият брадат петдесетгодишен подпийнал човек преди десет минути ни е разказал как е имал седем котки, но вече те са шест. Някакъв случаен скинар бил сритал една от котките му на име Мосю Шампиньон, докато се разхождала навън. Спукал реброто ѝ, пък ветеринарят след щателен оглед над страдащото създание отсякъл, че спасение няма. След кратък спор за неговата неоправдана анти-мирелавост решаваме, че не си заслужава времето, и излизаме от заведението.
Пешо вече е на върха на своите възможности. Смесил е наливна тъмна бира, джин, Йегермайстер и три големи уискита и в момента се изживява като Зевс от един прилично алкохолен Олимп. Плаши едно куче из улицата и му изръмжава, при което то свива опашка и отпрашва в незнайна посока. След малко се срива на колене на земята, и остава така, докато не го вдигаме обратно. Споглеждам се с Желязото и Куркумата и решаваме, че ситуацията иска нашата намеса.
– Ш’ви убия бе-е-е-е-! – обещаващо ни крещи Пешо, без да осъзнава, че ние сме единствената пречка между зъбите му и тротоара в това му състояние.
– Абе супер си изкарахме. – заключавам аз. – С или без Мирела Славчева.
– Бих казал направо страховито. – съгласява се Куркумата.

Нас ни е отпуснало и сме просто леко подпийнали, докато Желязото е нашият свети Георги трезвеник, набучил на копието си всякакво наличие алкохол. За награда му отреждаме да е главен отговорник за Пешо, докато Куркумата снима с айфона си клипчета за поколенията, а аз ръкомахам в търсене на такси.
Точно когато едно спира до нас малко преди Петте Кьошета, Пешо изживява мощен напън и излива съдържанието на стомаха си пред предната дясна гума на таксито.
– Какво правите бе, да ви еба майката! – изпсува през полуотворената врата бакшиша, затваря я с бързо движение и с мръсна газ отпрашва в неизвестна посока.
Аз и Куркумата се сриваме от смях, Пешо се гърчи, а Желязото желязно го държи в ръцете си – да не би Пешака да се набие челно в повърнята си и да вземе да издрайфа още повече. След няколко тласъка Пешо приключва, олюлявайки се. Вадя пакет кърпички от джоба си и му давам две наведнъж. Той се обърсва и учудващо за всички успява да уцели кофата за боклук от цял метър и половина разстояние.
– Ей, това ако беше в баскетбола, шестица щеше да е, не тройка. Тва да знаеш! – възкликвам аз.
– Ш’ви убия бе-е-е-е! – отговаря ми Пешо, но все пак се държи за рамото на Желязото.

Вторият ни опит с таксито е успешен. Шофьорът със съмнение в погледа поглежда четирима ни, после въздъхва и махва с ръка. Чувстваме се малко гузно, защото сме сигурни, че ако Мирела Славчева беше в таксито, бакшишът щеше да я приветства с екзалтация и широк, щедър жест с ръката си.
– Накъде сме? – сеща се Желязото. – Пешак, къде живееш?
– Кокаци Сацонзиьк! – избълва делириумно той.
– Какво? – шашка се Желязото, а ние с Куркумата избухваме в смях.
– Карайте към „Лозенец”. – казвам му. – Ще доуточним по пътя.
– Я пробвай пак? – Куркумата вече се тресе.
– А-б-..е…Кор…Кокажи Сацонзицък! – опитва пак Пешо. – Сацонзицък, за-д хожел Локзанекцец!
– А, заеби тая работа. – отсича Желязото. – Я си дай телефона.
Пешо послушно си дава телефона и Желязото го пребърква. Фейсбук, списък с контакти, съобщения, нищо от това не ни върши работа.
– Дали има „Фоурскуеър”, а? – пита той, а аз и Куркумата свиваме рамене. Аз мразя „Фоурскуеър” и го намирам за нещо абсолютно безполезно, за Куркумата не знам.
– Ии-и-ма-! – пелтечи Пешо и ме дострашава да не вземе да изцака една повърня на седалката.
– „Свети Наум”? – опитва Желязото, но Пешо поклаща глава. – „Кораб планина”? Добре, „Трепетлика” ли, какво е там?
След десетина опита, в които изглежда, че Пешо изведнъж е проговорил чешки или поне полски в алтернативните варианти на българското име на улицата си, най-сетне стигаме дотам. През това време сме обиколили десетина преки и таксиметровият шофьор е видимо изнервен. На мен обаче ми е смешно, Куркумата също пуска една тънка усмивка, а дори Желязото повдига ъгълчетата на устните си. Оставяме го пред блока, Пешо казва едно последно „Ш’ви убия б-е-е-е!”, учудващо този път последвано от „О-би-ч-ам в-ъ, е!” и се шмугва във входа.
Наемаме шофьора за втори курс, защото той е писал „бегало”, както казва, този. Тоест, шест лева тук, пък новия курс ще е други пари, и ще платим общо и за двата. Понасяме се из нощна София, а аз се надвесвам към него и се ухилвам.
– Абе, а ти скивал ли си Мирела Славчева?

534166_336790796391772_1696497817_n

Защо не трябва да се будиш до японка

Събудих се, защото нещо меко ме ритна. Отворих очи, след което ги затворих – от светлината болеше адски много. Дадох си малко време и направих втори опит, този път успешен. Помръднах изстрадало, защото главата ме стържеше все едно някой замерва мозъка ми с остри ледени висулки. Едва когато заврях муцуната си в голия гръб на жената до мен осъзнах, че не съм сам в леглото, и че – видиш ли, ритналото ме „нещо” е бил нейният топъл, пухкав крак.

– Маааааааааааааааааааамка му.

Помислих малко и плъзнах ръката си надолу, вкопчих я между също толкова меките ѝ, топли бедра. Нямаше окосмение, сухотата ѝ ми напомни колко влажно е било това някой и друг час преди това. Жената пък мръдна и изстена доволно, сигурно мислейки си, че искам още от изминалото. Когато отдръпнах разперените си пръсти, тя помръдна недоволно и се обърна към мен. Взрях се в едни смолисточерни очи, дръпнати и леко раздалечени едно от друго, леко големеещ нос и неравномерно малка уста. Всичко това – с гарнитура на лъскава, черна коса, стигаща до раменете, която допреди малко се бе крила зад възглавница. Азиатка. И по-точно, азиатка, която в момента ме гледаше с някакво очакване, а аз нямах никакво желание да го оправдавам.
Между пулсовете на снарядите с висулки се опитвах да си спомня какво точно бе станало. Явно смолистата японка усещаше това, затова тактично си замълча и, усетила, че няма да ѝ се отвори парашута на сутринта, зари тяло обратно между завивките. Голият гръб изчезна като бледа, гъвкава змия.
Изсумтях и станах. По земята имаше дрехи – дънки, стандартен черен сутиен, също толкова стандартни прашки, захвърлени до него, обичайната гледка. По-интересен беше захвърленият презерватив, който някакси бе кацнал на дръжката на гардероба ми от череша. Явно бе бил пълен в предишен свой живот преди няколко часа, но понеже магически го бях захвърлил със задника надолу, той бе прокапвал постепенно и отдолу стоеше нещо, което ще трябваше да изчистя. Сумтенето ми премина в стенание.

Докато  ядяхме прясно мляко с мюсли, без да си казваме нищо, като два пълни темерута, картинката ми се поизбистри. Отново беше намесено шибаното уиски, защото си спомних за бара, за мътния въздух и кристалната джаз музика, отначало тръгналият смотано разговор, избухнал обаче в цял златен век при споменаването на Харуки Мураками, няколкото бързи питиета и няколкото по-бавни, после влаченето до таксито, сдържаното поведение в него, нахвърлянето по стълбите нагоре след него, и кулминацията при влизането в апартамента още от вратата.

Бях добър и кротък, дори темерутест човек, но уискито ме изтърбушваше отвътре-навън. Всеки път си казвах, че няма пак да правя глупости, били те с жени или без жени, ама всеки път увисвах като обесена лисица и не си удържах на думата. Веднъж един симпатяга бе идвал да ме бие, разбрал, че съм спал с жена му – тя пък все едно с мен само бе спала, както сама си призна с охолство, но ето, че той идваше за мен. Освен ако не го бе превърнал в свое хоби, което говореше лошо за него като мъж. Друг път видях полузаспало момче, чакащо автобуса си навън около гарата. Докато се разсъни и усети, вече бях препикал колкото е нужно сака му, и бях на двайсет метра напред. Дори и пиян успях да го надбягам с тази преднина, макар че след това щях да си разбия главата в ръбестия бордюр две преки надолу.
Уискито беше нещо като онези проклети невидими приятелчета, които ти подшушват някакви простотии, и ти се чувстваш заставен да ги направиш. А после като си нормален отново, ушите ти пукат от срам и нямаш никаква шибана идея как да обясниш цялата работа. Преглътнах лъжицата с мюсли – триците имаха за щастие някоя и друга сладка стафида, която да им оправи пластмасовия вкус, и заговорих азиатката.

– Ти…откъде си?
– От Сапоро.
– Това е в Япония, а? Или в Китай?
– В Япония е…център на префектура Хокайдо – тя изглеждаше недоволна от импотентността ми по география. – Петият най-голям град в Япония.
– Аха.
Задъвкахме пак, аз гледах циците ѝ, които се потръсваха смешно при загребванията ѝ с лъжицата. Явно бе решила да си стои гола в опит все пак да изкопчи нещо от мен. Гърдите ѝ бяха хубави, леко заострени, с тъмни ареоли и зърна, но бях толкова разочарован от поредните си простотии, че не можах да накарам кръвта си да отиде надолу, вместо да бушува тъпанарски в мозъка ми. След малко тя бе привършила с купата си, а и аз с моята. С бързо движение тя стана, взе купата си и я пльосна в моята, подреди лъжиците отгоре, и се закотви на мивката. Белият ѝ задник стоеше пред мен, усмихвайки се.
– Какво правиш бе? – шашнато попитах.
– Ами ще измия чиниите. Не може ли?
– E, може, естествено, ама…
Безпомощно скръстих ръце и разчесах косата си. Тази жена – дори може би момиче, откъде да знам, при азиатките толкова не си личи на колко са, по дяволите, тотално ме бе разоръжила. Имах намерението да я изгоня веднага, за да изгоня с нея и срама си, а тя първо ме бе победила с мълчанието си и скриването на гърба и задника си под завивките, сега ми лъсваше със същия този гръб и същия този задник, говорейки ми, но отново побеждавайки. Все едно се бе наместила да живее у нас. От палците на кракта ми до палците на ръцете ми, продължаващ нагоре, запъпли паякът на моето притеснение. Кракчетата му не бяха осем, а хиляди, засягаха всяко късче от плътта ми, бях настръхнал като ходещ метър и осемдесет висок игленик.
– Извинявай, ама дори не си спомням как се казваш.
– Юки – тя остави чинията на едно от ребрата на сушилката и се обърна към мен. Автоматично вперих поглед между краката ѝ, все едно е странен вентрилоквист, който говори през вагината си. – Значи “сняг”. Сори, ама и аз не си спомням как ти е името.
– Мартин.
– Приятно ми е, Марто.
– И на мен, Юки. Слушай…абе, такова, не че…
– Искаш да си тръгна?

Изражението ѝ не се промени, бе все същото, дори позата ѝ остана същата, пухкавите бедра с ключалката между тях, гърдите с тъмните кръгове, абе, всичко. Обаче усетих някаква всепоглъщаща вина, толкова ми стана неудобно, все едно се върнах в детските ми години и баща ми ми бе издърпал ушите задето съм такъв дебил и правя само простотии. Преглътнах с надеждата да го разкарам, ама дори слюнката ми се загнезди на гърлото и имах чувството, че ще се удавя. Мамицата му!
– Не…абе, всъщност, знаеш ли, ако искаш поостани. Виж че даже чиниите миеш.
– Ама няма да пускам прахосмукачка, да знаеш. Мразя бученето ѝ, а като чистя с нея, съм по-близко до него.
– А, не, аз не за това. Просто… – запънах се и най-сетне преглътнах. – Бе не бързаме за никъде, това имах предвид.

Юки  се усмихна и ми се прииска да си прещипя главата между плъзгащите се части на масата и да си я отрежа там. После да видя как ще чисти това. Едновременно с това почувствах някаква топлина да се разстила в мен, някакво задоволство, че това непознато азиатско момиче ще остане поне още час, може би два, може и три, че евентуално всъщност може би отново ще се чукаме, въобще, че ще правим нещо заедно. Сякаш усетила тази моя малоумна дилема, Юки се ухили още повече.
– Какво ще правим сега? – попита тя от трона си, опряна на ръба на мивката, направо си представях допира на топлия ѝ задник с хладния алуминиев край.
– Що не се облечеш като начало?
– Сам ли живееш?
– Да.
– Значи не е нужно.
Простата ѝ логика ме сащиса и аз не можах да отговоря каквото и да е и на това. Смутено зачоплих из веждата си, сякаш можеше да намеря кой знае какво там. Юки си седна обратно на стола и ме гледаше от упор, като животинче, което очаква команда, като възпитано куче, което не лае, докато стопанинът му яде пържоли, а си чака кротко кокалите след пиршеството на семейството.
Хванах се за главата и отново си представих как я слагам между плъзгащите се части на масата. После се сетих и за проклетия презерватив, който бе капал цяла нощ като пясъчен часовник.
– Абе, Юки, яла ли си мюсли с уиски? Същото е, само че вместо мляко, ги топиш в уискито. Дай да го пробваме.
  Тя плъзна ъгълчетата на устата си нагоре. Главата ме заболя още повече.

japanese_doll__aya_ueto__by_lisaueda-d4aonhi