Rolling Stone: Провокирай и владей

Слагането на Джохар Царнаев на корицата на списанието със сигурност е довело до очаквана реакция за ръководството на “Rolling Stone”. Все пак трябва да си напълно наясно с поетия риск при публикуването на нещо, което е толкова вероятно да разбуни духовете. Или да се разбере погрешно и първосигнално.
Ако трябва да съм честен, се възхищавам на смелостта на взелите това решение. Царнаев е все още опушен от димящите дула на медийното внимание и носи по ръцете си следите от Бостънската трагедия. Като имаме предвид деликатността на темата „тероризъм” в американското общество, което е водеща западна цел за асиметричните заплахи на ислямистки групировки, списанието заслужава медал по провокация.

Когато провокираш обаче, може да следваш две разклонения. Едното е да провокираш без покритие и да предложиш сензационен, лишен от реално съдържание материал. В другия случай можеш да предложиш на читателите си нещо ново, нещо дълбочинно, нещо оправдаващо провокацията на гърба на трагедия.
Без да определям интереса на RS като безвъзмезден и лишен от маркетингови подбуди, съм склонен да поставя стореното от тях във втората графа. Разликата между едно и две обаче не бе уловена от изключително количество хора. Разглеждайки статията (и най-вече корицата) в едностранна плоскост, противниците формираха три важни причини защо ходът на RS е неморален:

1) “Rolling Stone” е списание, което слага на кориците си успели звезди, или примери за подражание. В този смисъл, Царнаев е представен като своебразна икона, намерила точно място във важно издание за културната сцена на американското общество.

2) Нещо повече – Царнаев е представен в красива светлина, с обработка на снимката и различни ефекти, които внасят допълнителен възвеличаващ елемент в нея. Един от най-лансираните паралели е на снимката на Царнаев със снимки като тези Боб Дилън/Джим Морисън от класическите рок години на миналия век.

3) Друг фактор – “Rolling Stone”, в изследването си на атентата от 15 април тази година, е включило извършителя-терорист, а не корица/история от гледната точка на някой от пострадалите жители на град Бостън.

Гневната вълна бе толкова силна, че за отрицателно време се създадоха петиции, призиви за масиран бойкот от потребителите, както и бойкот от страна на разпространителите на печатни издания и вериги търговски обекти. Бостънският кмет Томас Менино осъди постъпката на RS. Няколко супермаркети – CVS, Wallgreens, Tedeschi, обявиха, че няма да зареждат новия брой на списанието. Стотици редовни абонати на изданието разгневени заявиха, че след този случай се оттеглят от фен базата на RS. В социалните мрежи започна истински кръстоносен поход на страницата на списанието. За капак и полицай, участвал в акцията за залавянето на Царнаев, публикува свой снимков материал на момчето като контрареакция срещу „излъсканата” светлина, в която RS представя младия чеченец.
Бях изумен от такива аргументи. Особено имайки предвид, че точно 2 сантиметра под снимката на Царнаев стоеше и заглавието на статията, посветена на него. И освен ако нямаш сериозни проблеми с логическите изводи, думите „Как един популярен, обещаващ студент попадна под зловредното влияние на семейството си, навлезе в радикалния ислямизъм, и се превърна в чудовище?” няма как да бъдат по-далеч от възвеличаване на човека, за който се отнасят.

r1188cover-306x-1374073020

Неразбирането на тези две изречения в условията на емоционален поглед над статията е част от цялото на една фундаментална и честосрещана грешка. Става дума за склонността да отправяме миопичен поглед над определен род кризисни и неудобни проблеми. Останките от тежкия спомен за 15 април и случилото се в Бостън са идеалният пример за страх от знанието, прикрит зад гарда на стеснено тълкуван морал и етика. Този определен род кризисни теми лесно се видоизменят в теми-табу. За тях трудно се говори, и ако се говори, е редно да се следват едни твърдо формулирани рамки, които са удобни и не противоречат с някакво ширещо се обществено мнение.
За съжаление обаче при конформиране в подобни рамки, много рядко може да се постигне анализ или поглед надълбоко по темата. Ако си говорим за качествена журналистика, то тя трябва да рови надълбоко и неудобно, и най-вече – да боли. За постигането на тази цел се оправдават средствата, но само ако целта е постигната реално. В случая на RS и статията за Царнаев имаме точно такъв случай. Публичното осъждане залива списанието поради „страненето” от дадени рамки и предлагането на провокираща тема по провокиращ начин. Голяма част от читателите не прочитат дори трите реда думи под визуализацията на сепия-ефект снимката на Царнаев, какво остава за статията, но въпреки това се включват в гневната реакция.

Самата статия същевременно е именно цел, оправдала средствата. Без особено дълбочинен анализ, тя представя биографичния път на Джохар към случилото се на 15 април. Впечатленията на негови бивши съученици и състуденти, преподаватели и приятели са допълнени от поетапните промени на обстановката в собственото му семейство (радикализацията на майка му Зубейдат и по-големия му брат Тамерлан). Имаме една картина как може да се роди терорист във вътрешната среда на американското общество. Това изображение контрастира на приетото схващане, че тероризмът е външна проява и идва от извършители, които дори не са жители на САЩ и не пребивават в рамките на страната.

Наблюдава се разрушаването на още един стереотип – този за грозното и красивото. Критиката към списанието е, че представя Царнаев в красива светлина и по този начин създава оправдателен образ на едно чудовище. Истината обаче е, че не може да спускаш автоматичен паралел между грозни действия и грозен външен вид. Както и обратното в плоскостта на красивото. RS прави точно това, което трябва да направи – ровичка се и изкарва генезиса на един сложен проблем – младо, красиво, вътрешно за американското общество момче извършва нещо, което в съзнанията на американците е запазено за по-възрастни, грозни, фанатични, външни за американското общество извършители. Процесът на пътя му надолу е сложна амалгама от по-широката обществена среда, по-тясната семейна среда, и най-сетне – малкият интимен кръг на самия Царнаев като индивид. В него той същевременно е и извършител, и продукт, амбивалентна същност, която съчетава в себе си човека преди 15 април и чудовището (в очите на обществото), след тази дата.

С налагането на цензура над подобен род статии и прояви се прави най-лесното – неглижиране, изтикване настрана на опитите да се анализират причините, довели до появата на даден феномен. Оттам нататък подобно информационно вето много лесно оставя пролука за следващо събитие от подобен тип. Отчасти разбрах откъде идват притесненията на противниците – живеещо в САЩ момиче ми каза за истинска мания в Twitter на тийнейджърки по Царнаев. По думите им няма значение дали е терорист или не, чеченецът е красив и те с удоволствие биха били негови (интимни) приятелки. И докато това до някаква степен оправдава притесненията за „красивия” имидж на Царнаев на корицата на RS, то тук по-скоро говорим за проблем на приемника, а не на предавателя. Ако се търси конструктивност, в никакъв случай върху предавателя не трябва да се спуска ограничително було за грешно възприетите от адресатите послания.

Вместо заключение просто ще дам линк към самата статия, която излезе онлайн на 17 юли. Оттам нататък всеки си преценява дали за него провокацията е оправдана от подобен материал.

Advertisements

Новият километър от маратона на цивилната трагедия

Бостънският маратон включва най-често над 25 хиляди участници от десетки страни. Предполага се, че духът на спорта, витаещ на подобни събития, може да поддържа поне за кратко илюзията за феър-плей от всички краища на света към всички други краища на света. Независимо дали идваш от САЩ, Кения, Германия, Китай, Русия, Иран или някоя друга малка или голяма държава от света, ти си част от крехката, временна химера за баланс, мир и равнопоставеност.

Тазгодишният Бостънски маратон взе две жертви (за момента) и над 46 ранени, след като две експлозии избухнаха след финиширането на част от спортистите. Според федерални източници загиналите са 12 на брой, а ранените – над 50. За жалост е твърде вероятно тези числа да се покачват – първото по-бавно, а второто – по-бързо, докато не се стигне до окончателната кървава равносметка.
Приблизително час след суматохата полицейските органи в Бостън потвърдиха за трета експлозия. Тя се е състояла на територията на библиотеката „Дж. Ф. Кенеди” и макар че за момента не е напълно ясно дали е свързана с предишните две, то най-вероятно е. В града е пълен хаос, гражданите са посъветвани да не се движат на групи, да не се доближават до подозрителни предмети и при възможност да се приберат по домовете си колкото се може по-бързо.

1

Далечна снимка на експлозията. / Heavy.com

Както във всяка подобна ситуация, идейно се оформят главно две цялости на мненията.

За някои това е реакция, породена от операциите на американските власти на територията на страни на Близкия Изток, които започнаха активно преди малко повече от десетина години. Говоря за идването на най-новия етап, т.нар. “War on Terror” след атентатите от 11 септември. Според тях акумулираните интервенции, довели до сваляне на режими, разтърсване на геополитическата обстановка и смъртта на стотици, дори хиляди цивилни, са закономерно „стъпало” към подобен атентат. Най-често тези мнения биват брандирани като виждания на лявото крило, или най-общо казано – изява на силни анти-американски сантименти. За тези хора е оскърбяващо и отявлено лицемерно да се отбелязват с такава гласност подобни събития, когато в кризисните райони на света (Афганистан, Ирак, Пакистан, голяма част от африканските страни) умират стотици.
Други се движат по линията на емпатията към американската култура като стожер на самоопределението и на Западния свят като цяло. САЩ е бастион на демокрацията и относителния ред, въпреки спорадичните вътрешни трагедии като стрелбата в Санди Хуук и тази в Аврора, Колорадо (като най-скорошни примери). Проявата на подобна трагедия е нещо почти стандартно за кризисните райони, които са далеч като култура, порядки, и ниво на асоциативност от страна на средностатическия наблюдател, но в сърцето на демокрацията – САЩ, подобно нещо е шокиращо. Такива случаи се ползват като доказателство за нуждата от по-нататъшни строги и обширни мерки за ограничаване и изкореняване на терористичната заплаха.

1

Бостънския маратон обаче – както всички останали подобни трагедии, не е въпрос на мерене между животите на цивилни от различни националности. Не е въпрос на ляво, или пък дясно. Не е въпрос и на това дали си русофил или американофил, дали идолът ти е Тачър или Чавес – и двамата починали тази година.
Той е пореден израз на безумието на асиметричните действия, на отрицанието на всякаква човечност у предприелите ги, и повод за скръб. Скръб, защото всяка майка по света обича детето си еднакво, всеки мъж на свой ред – жена си, всеки син или дъщеря – майка си и баща си, и десетки други конфигурации. Цивилните за пореден път плащат за агресията, натрупана от геополитически маневри и мърдане на фигурки по шахматната дъска от страна на политически (или политико-религиозни) елити.

Ще кажете – това е живота, постоянно надмощие, постоянна борба, постоянни жертви, защото войната е това, което тика цивилизацията напред. И нещо повече – войната е това, с което човекът е закърмен още от раждането си.
Да, така е. Пацифизмът никога няма да успее да просъществува – освен в същите крехки химери за мир и хармония, които са капсулирани далеч от реалния живот.
Но въпреки това подобни новини ни потрисат, нали?
Защо?
Може би защото и аз, и вие, сме цивилни. А емпатията към цивилните, поне за мен, надхвърля емпатията към сходна до нашата култура, бит, или порядки, излиза извън тези коловози и навлиза директно в човещината. Именно човещината умира в кръв и хаос, в страх и болка, на 15 април.  За пореден път – макар и с разменено лобно място.

Сблъсъкът на цивилизациите акостира в Бургас

Шест загинали израелтяни, 32 ранени, един загинал българин. Това е последната равносметка, която чух на влизане вкъщи, която може и да не е актуална вече. А може и да е. Във всички случаи атентата в Бургас измете негативния доклад от ЕК като тема на деня, и ще остане на дневен ред и занапред. Не само за нашата страна или Израел, а за целия свят.

В този план, смятам временно да страня от популистките искания за оставка на правителството и поемане на отговорност от властимащите. Това е близо до ума и е вярно настояване, особено с оглед на постоянните провали на елита –  но е най-малката брънка от проблема.

Истината е, че с известно забавяне, сблъсъкът на цивилизациите, за който говори Самюъл Хънингтън, акостира и при нас. Акостира при летището на Бургас под формата на взривен автобус, обгорил околните два и леки коли около мястото на атентата. Обичайните заподозрени са ясни, и именно това е най-яркото проявление на сблъсъка между Западния свят и Арабския свят*, който е най-актуалното културно противопоставяне от 2001 година насам. И най-вероятно ще остане в това статукво занапред.

11.09.2001 година маркира новото явление, което движи системата на международните отношения – войната срещу тероризма (“war on terror” като английски термин). И докато ние бяхме в периферията на събитията и участието ни се изчерпваше с изпратени контингенти в тогавашното сърце на събитията (извън родната територия), то в момента сме в директния сблъсък и нещата загрубяват. И е логично и очаквано страхът да се просмуче и в нашето общество, след просмукването му с хладни пръсти в американското, английското и испанското (Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, Мадрид).

Проблемът е в това, че този сблъсък на цивилизациите ескалира още повече и още повече и не се знае какъв ще е неговият следващ ход. Западът се озъбва срещу Арабския свят поради терористичните бомбардировки, атентати и всякакъв вид асиметрични действия.

Доколко е правилно обаче това?

Защитавам най-вероятно непопулярна теза, но според мен този сблъсък до немалка степен се поддържа и изкуствено от следващите философията на рязкото културно противопоставяне. Истината е, че атентатите са плод на крайни религиозни групировки, които с дейността си опропастяват всеки опит на умерените от „другата култура” да покажат, че могат да съществуват адекватно и нормално със своята контракултура.

В същината си да се съди по тях за целия арабски свят е сходно на това да съдим за християнския свят по негови радикални представители или сектанти като Свидетелите на Йехова например. Или да се отъждествява това, че има нео-нацистки елементи в Германия с факта, че цялото немско население е ксенофобско и желае да възроди забравения отпреди над 60 години дух.

Смъртта на тези израелски туристи (мир на праха им), в очите на света е равна на тази на български юноши, палестински деца, немски възрастни, американски граждани на средна възраст или африкански новородени. Или най-точно казано – всяка човешка смърт е равностойна и еднакво трагична. Нарушаването на най-святото – живота, е престъпление както спрямо Бога (за вярващите), така и спрямо човечността и всичко морално (за невярващите). Това, което прави смъртта различна, са географските, исторически, етнически и културни особености. Затова българите скърбим повече, когато испанец убие българин, и не толкова, колкото когато канадец убие американец. Но в същината си посегателството върху всеки живот е най-безчовечното и най-страшно нещо, което може да се случи.

Защо говоря тези неща? Именно защото сблъсъкът се радикализира и въпреки личните убеждения и наклон, трябва да се постараем поне малко да допринасяме за някаква обективна оценка, мислейки за омекотяване на културното противопоставяне. Убеден съм – а и даже днес видях в социалните мрежи, че достатъчно от арабския свят, който не е екстремистки, е не по-малко шокиран от случилото се както от израелците, така и от самите нас, българите. Подвеждането под общ знаменател и тук, както винаги, няма да спомогне за какъвто и да е напредък по въпроса. Напротив, само ще изостри наследството, с което разполагаме, и което се развива с бързи темпове.

Има една фраза, срещаща се в две любими мои песни:

„Братя и сестри, времето е дошло и всеки един от вас трябва да реши – ще бъдете ли самия проблем, или ще участвате в разрешаването му”.

Няма по-верен момент от сега за нея.

* Поради явно неясната дефиниция на понятието “Арабски свят”. Осъзнавам напълно, че нации като Иран например имат арабски състав от едва 3-4%, а Западът е в добри отношения с някои арабски страни, докато с други – не толкова. Използвам тази дефиниция като събирателно на всички държави и организации, които са били (или в момента са) ситуационни врагове в обширния район, или пък са отколешни антагонисти, и принадлежат към коренно различна култура. Проблемът идва в това, че за много хора порокът в отношенията с една от ислямските страни важи за всички от тях поради асоциативното мислене.
“В днешно време напрегнатото отношение между мюсюлманите и друговерците въпреки всичко продължава да съществува”.