Тъмната страна на военните интервенции

След 2003 година понятието „интервенция” доби доста черен облик. Отговорност за това може да се хвърли директно върху Джордж У. Буш и Тони Блеър – тогавашните съответно президент и премиер на САЩ и Великобритания.
За десетина години това понятие избледня от световната сцена. Минорни интервенции като тази в Мали поради нестабилността в северната част на страната не се смятат особено много в очите на международната публика. Африка е принципно неглижиран казус – Дарфур доказва това с между 200 и 500 хиляди загинали и над 4 милиона разселени в ситуация, продължаваща вече 10 години. Руанда също потвърди това преди близо двайсет години, когато хуту-правителството изби над милион от народа тутси.

tutsi_hutu_twa

Всички знаем, че перлата на Африка лежи на север и най-вече към Близкия изток.

Десет години след последната значителна интервенция, светът е изправен пред дилемата за „да” или „не” на активизацията в Сирия. 2003 година е изиграла своята роля и нивото на скептицизъм е доста по-различно от началната еуфория на инвазията в Ирак. Отчасти това се дължи и на колебанието на САЩ, които осъзнават, че в геополитическата игра този път се коренят повече възможности за загуба, отколкото за победа. Взривоопасният район на Близкия изток вече е контрапродуктивен. Далеч на изток лежи Азиатско-тихоокеанския регион, в който трябва да бъдат направени дипломатически сондажи, за да се противостои на китайската хегемония. Всеки допълнително поет ангажимент изтощава ресурсите и вреди на най-оптималната им алокация.

Руснаците много добре осъзнават добрата си позиция в момента – ако алауита Башар Асад остане на кървавия си пост, те остават с близък съюзник в региона. Ако САЩ поведе интервенция (към която Запада ще се присъедини, но вероятно с доста силна неохота и оредели редици), то международният престиж на американците ще се забие в девета глуха и те ще рискуват прехвърлянето на геополитическия си фокус. Китайците наблюдават с присвити очи поради факта, че са енергийно зависими от региона и не искат допълнителни усложнения.
Но това са приказки, които вече са говорени така или иначе. По тази тема може да се прочете какво имат да кажат един австралийски блогър и един мой колега от университета. Аз искам да се фокусирам на нещо свързано, но и едновременно друго.

Интервенциите винаги се правят под претекста за стабилизация. Притесненията за спирала на дестабилизация в Сирия са водещи, и явно има защо. Съвсем наскоро попаднах на нещо много полезно, наречено The Global Terrorism Database. Удобен за ползване и с прекрасни опции за визуализация, сайтът красноречиво показва тъмната страна на интервенцията. Едно цъкане на Data Rivers опцията изкарва графики за ключовите обекти на интервенция Ирак и Афганистан.
Така например в Ирак преди 2003 година традиционният брой терористични атаки варира между 0 и 10. 2003 година открива с 87 атаки. Към 2007 вече те са над 1000. Загиналите само от самоубийствени атентати са 13,441.
В Афганистан – страна, трагично известна с разкъсването си на парчета от руски и американски интереси, преди 2002 година най-високото равнище е 11 атаки. През 2003 година те са 99. Към 2007 година броят им удря 345.

Untitled

Ясно си личи каква е тенденцията

Блогърът, посочен по-горе, го казва достатъчно зловещо и кратко. В сравнение с Ирак и Афганистан, гражданската война в Сирия може да добие зашеметяващи мащаби. От алауити до ислямистки опозиционни групировки като „Мюсюлманското братство” или „представители” на Ал-Кайда в страната (като фронт Ал-Нусра), от Хизбула през сунитски фракции, бивши сирийски военни или ирански агенти, от чуждестранно финансирани групировки до кюрди…всеки един от тях ще се бори за надмощие, в което главният загубил ще е всяка светска формация в страната.
Към този хаос сега добавете и изводите от Global Terrorism Database, защото е много вероятно те да допринесат към бъдеща ескалация на агресията в Сирия. Може и изведените тук статистики за увеличаване на цивилните смъртни случаи в следствие на интервенции.
И ще разберете защо, макар и нехаресващ случващото се там, съм против интервенция.
За финал няколко думи на Джон Стюарт Мил:

 „Демокрацията може да просъществува само ако е осъществена от вътрешно движение в търсене на свобода. Потиснатите хора трябва сами да успеят да свалят своето тиранично правителство. В противен случай интервениращите ще открият, че се обвързват с непрекъснат и неразплитащ се ангажимент към източника на конфликта. И нещо повече – нарушенията на човешки права ще подновят съществуването си в момента, в който те (интервениращите) напуснат територията на тази страна”.

Чернокожото момче, което стана художник на лекарства

В нощи като тези той сяда, пие два парацетамакса, и започва да рисува лекарства. Първият го изпива на екс, хапчето едва докосва езика му, подето от водата. Вторият се заиграва по бледочервения до розовеещ орган, горчивата му тръпчивост удря рецепторите и оставя вкус на измита плесен, на приплъзнал се мухъл. Оставя го там, докато не нарисува три медикамента. Тогава става, отива до близкия шкаф, изважда пакет с бял Rittersport с цели лешници, отчупва две блокчета и ги оставя на езика си като хапчето преди това. Скъсва листчето и прерисува отново първите три хапчета, вече видимо по-добре от първия си опит. От горчилката през сладникавостта до мъдростта – така го е учила майка му.

В нощи като тези той си спомня и за нея, и за баща си, чернокожите имигранти, пребити до смърт преди пет години в Берлин. Тъмна улица – като кожите на родителите му, тъмни мисли в белите обръснати глави на шестте немеца, крещящи „Fick dich, du Neger”, и много, много други неща, докато пребиват със стоманени прътове четиресетгодишният лекар Отиено и фармацевтичната работничка Дайо. Естествено всичко това се разбра в последствие – всички детайли около случилото се, обвиненията, наказанията. Четирима от скинарите се отърваха, двама ги осъдиха на по десет години – и това беше.
Името на баща му значеше „роден в нощта” на луо, на езика на различни хора, ширещи се от Южен Судан до Етиопия, от Уганда до Кения и Танзания. Име, зарито сред традициите на чернокожите, пропълзяли от нищетата на Ада на земята – Африка, в една от най-обещаващите европейски държави.

Очиенг рисува лекарства, и често в тях се прокрадват черни петна по теметата им, бели рани по коремите им, болка в очите и гняв из устите. Те не са продукт, чиято единствена цел е да цери хората, да ги излекува от настинка, от вирусни инфекции, от рак или от СПИН, от свински или птичи грип. Те са самостоятелни същества, и в рисунките на Очиенг – „роден с изгрева на слънцето”, те се борят с живота в изградения от него свят, обичат се, скърбят, бият се по улиците, убиват се, раждат се и раждат сетне други. Накратко – те са хора.
Кетопрофенът и Ксанаксът стоят един до друг – първият е като упоен, с шишкаво, бледо тяло и подпухнали розови очи, с топчест нос и нулево лицево окосмение, а вторият – изпит, изсъхнал, съсухрен, с жълтеникави очи и хилави ръце, 25 милиграмовият алпразолам се лашка в прозрачния му стомах . Вървят по пешеходна пътека, а от другата страна ги чака Суботексът с неговия вечен строг поглед и мускулесто, стройно тяло, лъскава коса и смолисти бакенбарди – бупренорфинът му помага да е вечно жизнен, готов за предизвикателствата на живота, никога приласкан от хероина и от опиатите. Зад него се вижда зала за боулинг, и на всеки видял рисунката ще му стане много ясно кой ще победи в надпреварата между тримата.

Очиенг скицира набързо зданието и оставя трите си сегашни герои там. На листчето, което се вижда наполовина под това му творение, други лекарства правят секс под завивки с макове, а на телевизора пред леглото им обло оранжево хапче рекламира някакъв миксер. Тези две рисунки са достатъчни за вечерта и са напълно отговарящи на критериите му, за да бъдат добавени в папката с другите, но на Очиенг му се рисува още.

Убийството на родителите му активизира немалка част от близо 70-те хиляди чернокожи имигранти в Берлин. Демонстрациите прихванаха и из по-либералните общности в страната, като си спечелиха за още по-лют враг консервативните жители на града. Организаторите им пък получиха някоя и друга смъртна заплаха от местни и национални нео-нацистки организации. Очиенг отказа да участва в недоволството. Беше на 17 тогава, възраст, в която би трябвало да възстанеш срещу несправедливостта – особено когато родителите ти са били убити от нея. Но той не желаеше да прави каквото и да е. Приютиха го познати на техните, и той се затвори в тази капсула на своето съществуване. Водиха го по терапевти, но без никакъв успех – според тях момчето си беше добре, а и услугите им се оказаха прекалено скъпи за джоба на приемното семейство на Очиенг, така че с това се приключи за по-малко от два месеца. С вълната от недоволство и реформите наужким, които бяха обещани от правителството, пък се приключи след четири завъртания на месечния календар. Да, направиха каквото можаха – все пак немците имаха огромен комплекс от миналото си, но то далеч не бе достатъчно.

А Очиенг започна да рисува все по-трескаво и по-трескаво. Започна да чете учебници, статии в интернет, всичко, свързано с лекарствата и фармацевтичната индустрия. Сабрил, Баклофен, Ганцикловир, Макродантин, Офлоксацин, Зовиракс, десетки, после стотици, и най-накрая – хиляди имена в каталога на изранения му ум.
Но ако неговите лекарства съществуваха в своя паралелен свят, без да лекуват който и да е, то тази алтернативна вселена започна да лекува него. Да запълва празнините в живота му, безперспективността на имиграцията, с която родителите му се бяха преборили приживе, за да работят нещо по-добро – но която все още бе впила зъби в приемното му семейство, да му дава воля и желание за борба, да съшива счупените частици на едно разпарчетосано младежко съзнание.

В нощи като тези, когато леля и чичо Нвосу ги няма, и той е сам в мрака, а небето се гърчи като полужив червей в тъмата, той рисува лекарства. И лист по лист, парацетамакс след парацетамакс, блокче след блокче шоколад, пристъпва плахо към момента, в който ще нарисува своето най-велико платно. Той е близък – този момент, усеща го на върховете на пръстите си, омазани с химикалка, на върха на езика си също – гърчещ се между произвола на вкусовите усещания.
Когато стигне до този хлъзгащ се момент, Очиенг знае, че ще измисли лекарството, което ще изцери човека от неговата безчовечност, от предразсъдъците му, от желанието да доставя болка на другите, да извлича сладост от тяхната горчивина.
С тази мисъл в нощи като тези, чернокожото момче прибира листата в общото им легло, гаси лампата, гаси и умореното, мътно небе, събирайки пердетата като в поклон на прашасала сцена. След това заспива и сънува птици, които вместо маслинови клонки за мир, носят хапчета в човките си.

Puffins_n_Pills_by_Kayla_Noel

Puffins ‘n Pills by Kayla Noel