Народът vs Делян Пеевски

В последно време не съм толкова активен, колкото бях преди година из различни демонстрации.
Днес обаче се случи едно от най-безумните неща, на които съм ставал свидетел в краткия си живот на наблюдаване на политическия живот у нас.
Делян Пеевски, човекът-медия, човекът-холдинг, човекът-маса, човекът-син на Ирена Кръстева, е обявен за шеф на Държавната агенция “Национална сигурност” (ДАНС). Имаме пример за всестранен монопол като по учебник.

Мисля, че няма нужда да изтъкна защо това не е дори трагично, тъжно или малоумно.
Вместо това ще кажа:
18:30, Министерски съвет.
Фейсбук събитие: https://www.facebook.com/events/475048025915600/?ref=22 (наслада за очите са тези 500 човека/10 минути като скорост на присъединяване във виртуалната среда)
Протестът вече е и национален, явно. Включват се 12 града в страната.

Повече за Пеевски в https://www.bivol.bg, или едно резюме тук:
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2013/06/14/2081416_koi_e_noviiat_predsedatel_na_dans_delian_peevski/

#ДАНСwithme!

“Социализъм” = хляб и зрелища

Panem et circenses. Bread and circuses (или bread and games). По нашенски – хляб и зрелища. Наследството на римския велик поет и сатирик Ювенал, поместил тази крилата фраза в хекзаметрите на своята Книга IV, Сатира X.

Предлагам да заменим тази метафора с думата „социализъм“ за нашата действителност.

Защото няма нищо по-активизиращо и бутилиращо, след което изстрелващо като струята на новогодишно шампанско този гняв на българина. Само при споменаването на магическата дума, и мятането назад през годините, към „годините на социализма“*, този иначе спокоен човек става храм на моралните убеждения, експерт по тънки и не толкова псувни, и по икономика, и по политика, и по хуманизъм, и по какво ли не.

Нито настоящето, нито бъдещето на този човек може да го развълнуват толкова. Нито цени на ток, нито цени на вода, нито дори лишението от тях, нито дори постоянната омраза към текущите правителства и наядени гуши по високите етажи на властта, нито продъненото образование, нито грохналата система на здравеопазването, нито бъдещите му деца и грижата за тях, нито текущите му деца и грижата за тях, нито грижата за околните му, нито грижата за самия него дори.

Социализмът е като странен експеримент с хипноза – пациентът е приспан и положил тяло върху мек кожен диван, но при идването на ключовата дума, той се връща в съзнание и размахва юмруци, плюе екзалтирано, блещи очи!

Не съм социалист. Не искам и да бъда социалист, нито капиталист, нито какъвто и да е. Аз съм преди всичко човек и искам да уважавам хората и занапред, без оглед на техните религиозни или политически убеждения.

На моменти обаче ми идва малко прекалено вкопчването в призрака на социализма за сметка на сегашното и бъдещето ни съществуване. От малки са ни учили, че в живота се продължава напред, а не се забива в миналото и не се оставя то да определя настоящето ти.

Това не пречи да помниш неща, които не са ти харесали в това минало. Неща, които намираш за срамни, нечестни, анти-човешки. Историята никога не бива да се изтрива, защото от нея се помъдрява. Не се помъдрява обаче от това да живееш в предишните глави на книгата ѝ, вместо да пишеш страниците на сегашните.

* използвано от младите като най-хлъзгавата храчка, която може да се изплюе; от старите пък – с нежна тъга и меланхолия по отминалото Велико Време

Образование (и здраве), а не полицаи, моля

От два дни полицаите (наред с надзиратели, пожарникари (?) и други сходни служители) протестират, настоявайки за 25% увеличение на заплатата. Вечният Цветан Цветанов им отказва и предлага между 5 и 7% увеличение, посочвайки 1) безумието да искаш такова увеличение и 2) наличието на 6 (словом: ШЕСТ) синдиката, с които наистина сигурно е сложно да се разбереш. Служителите пък обявяват стандартното за всеки протест от всякаква сфера “всеки ден ще е така, до победата”, и пляскат списък с подкрепящи ги международни синдикати.

Не харесвам Цветанов (бих го върнал към края на 30-те години на XX век и бих му навлякал кафява униформа като амплоа), рядко харесвам и полицаите. Срещал съм симпатични индивиди от тях, но те са по-скоро малцинство. Отчитам фактора да те забучат в напрегнати ситуации, да се разправяш с олигофрени (понякога – и с мирни протестиращи, но това е друго, нали), и да мъкнеш неудобни екипировки, но все пак. Човек трябва да се постарае поне да остава такъв, и то разбиращ, дори в по-кофти ситуации от бита си, били тези ситуации и неговата работа.

Обзорен преглед на последните два дни полицейски протести

Министерството на отбраната (МО) и МВР имат най-огромния бюджет в страната, и това съвсем не е от скоро. Преди разполагах с някакви статистики, като по спомен за текущата 2012 година и двата бюджета на ведомствата гравитират около 900 милиона лева. Образованието е отделено с 200 милиона по-малко, а фетусният стадий на здравеопазването ни направо се връща обратно в ембрионална позиция с общо 300 милиона лева (плюс-минус някои 30-40 милиона).

Добре, как се очаква подкрепата на подобно нещо от моя страна?

Колко трябва да стане общия бюджет на МВР при такива искания? А къде остават лекарите и учителите в тези повратни сектори на обществото, които са нахапани от дефицитни бълхи?

Пазителството на родната ни полиция доведе до пържоли и кучета в началото на годината и редица други гафове, които карат повечето граждани да се чувстват по-скоро застрашени, отколкото пазени.

Същевременно образователната ни система се руши камък по камък, връзката ѝ с бизнеса е отчайваща, а немалка част от младите са демотивирани и въобще не бръснат университета за образователна слива. Същото важи и за преподавателите, които дори да изклинчат малко финанси с частни уроци и преподаване на няколко места, рядко ще намерят сили в себе си от всичките глупости, дето ги заобикалят. Сили не за самите тях, а за кадрите, които би следвало да обучат интерактивно (младежкият интерес и ентусиазъм умира бързо в университетските зали/училищните стаи) и най-вече – достатъчно подготвено за големия свят отвъд. Няма нужда да преповтаряме сентенцията, че младите са най-добрата инвестиция за една държава…макар че току-що го направих. Може би всъщност трябва да я припомняме до откат, че някой да ѝ обърне внимание.

Първата дума в речника на отговорната държава

Затова – to hell с тези искания за 25%. Виж, ако учителите пожелаят 10% увеличение на заплатите си и по-отговорна държавна политика, или пък се случи нещо в здравеопазването – взимам маркерите/спрейовете, драскам транспарант, и се включвам.

Тази държава най-сетне трябва да си подреди приоритетите и да започне да се държи като зряло дете. А не като ембрион.