Поздрави от баските бедра

Виждах я точно за месец всяка година. После я обичах два месеца в съзнанието си, след което успявах да я забравя до следващото лято. И така година след година, всяка година от завършването на гимназията до лятото на 24-тата ми годишнина.
Казват, че средиземноморските жени били леко трътлести, гъркините повече от италианките или испанките. Честно казано, нямам идея. Мирея може би бе леко трътлеста, но няма как да преценя точно. Вероятно защото бе от смесен брак – майка ѝ българка, бащата – испанец. Живееше в провинция Араба, в Страната на Баските. Градът винаги го забравях, защото беше нещо сложно, смущаващо мозъка ми със своята латиноезична плетеница от звуци.
Покрай нея обаче научих доста за баските и техния бит, за цялата палитра на обичаите и светогледа им. Когато идваше, Мирея винаги си подготвяше кратка презентация, и така разбрах за терористите от ЕТА, за колите-бомби и за атентатите с десетки ранени. Разказваше как дядо ѝ е бил отвлечен от тях и за трудните и страховити времена в плен на екстремисти, които искат да отцепят провинцията от Испания.
Не всичко обаче бе толкова кръвожадно. Понякога тя ми танцуваше типичните баски танци, или пък ми говореше на баски, внимателно очертавайки разликата между него и традиционния испански. Разказваше ми баски приказки. Даже веднъж ми меси традиционен за нейното селище хляб. Научих неговите съставки с еднаквата лекота на знанието, че Страната на Баските представлява 1,4% от територията на Испания със своите 7200 квадратни километра.

Когато дойде това лято, нещата за мен не бяха много наред. Бях се барикадирал в квартал „Витоша” от две седмици, не си вдигах телефона, не се виждах с хора. Дори щорите бях пуснал, за да не надничат хората в апартамента на първия етаж, който дори не бе мой. Една приятелка бе заминала за Унгария и се възползвах от възможността да съм сам със себе си и размислите за своето купесто-облачно бъдеще.
На 24 години бях прекъснал два пъти бакалавър – веднъж софтуерно инженерство, друг път – режисьорство. Сега исках да уча португалска филология. В знак на протест напуснах и работа. С две думи, беше средата на юли, и аз без работа, без образование, без каквато и да е яснота относно себе си, пиех минерална вода по цял ден и вяло омитах по някой и друг сандвич, за да залъжа съзнанието си с поне една победа.
Два часа след като бе звъннала да пита какво правя, Мирея акостира при мен. Тъкмо излизах от супермаркета с торба домати, краставици и макарони, и тя слезе от оранжевата кутия на автобус 94.
– Изглеждаш тоолкова смачкано, Муфи. – целуна ме тя по бузата.
– Не се ли радваш да ме видиш? – попита малко уплашено с падането на тъмнината, докато си правехме салата. Немирен кестеняв и къдрав кичур постоянно се шмугваше през затвора на ластика и тя раздразнено го раздухваше.
– Не е това. Просто не съм общувал с хора от известно време. Трябва малко да влезна в ритъм.
– Проблеми?
– Обичайното.
– Пак прекъсна? – кимнах. – Каква ни е целта този път?
– Португалска филология. Ама напуснах и работа.
– Предполагам нямаш подсигурено друго място. – поклащане на глава. – Плащаха ти добре, нямаше проблеми с колегите. Защо?
– Задушавах се. Все едно…Все едно някой хвърляше върху мен родопско одеало – така, както сме лятото, и ме завиваше под него. Сещаш ли се?
– О, Муфи…
С малки изключения, Мирея остана у нас седмица. Опита се да ме изведе насам-натам, но на втория ден се отказа и се вписа в асоциалния ми бит. Това най-вероятно бе още една причина да я обичам – толкова лесно се адаптираше към ситуациите. За разлика от мен и моята адаптивност на скален масив. Едва допреди няколко дни бе кръстосвала плажовете на Гърция и планините на България и ето, че сега се стационираше с удивителна лекота.
– Знаеш ли, станах лесбийка. – каза тя една вечер, дъвчейки праскова. – Дори не знам как стана, но ето – една вечер заспах и на сутринта вече не ме привличаха мъже.
– Да не си сънувала нещо промиващо мозъка? – не ме заболя, защото така или иначе и на двама ни бе ясно, че няма как нещата да станат между нас. Разстоянието бе само един от факторите за това. Ако трябва да сме честни, фактът, че я обичах само три месеца в годината, също бе показателен за заблудата ми по онова време.
– Знам ли и аз. – сви рамене тя. – Толкова беше странно. Стана в началото на пролетта, края на март месец.
– Успя ли да хванеш улов?
– Четири. – вдигна пръсти тя и облиза показалеца си от прасковения сок. – Знаеш ли, никога не съм си давала сметка колко различни са вагините на жените. Срамните устни, окосмението, или пък като са избръснати – гънките на кожата, после – дали свършват или не, как свършват, ако свършват…
– Цял учебник по анатомия, предполагам.
– Ами! А ти?
– Ами аз?
– Още ли…? – тя се запъна, притеснена да не нарани самочувствието ми от това, че съм девствен на 24. Аз нямах проблеми с това и просто кимнах. Мирея замълча и разговорът замря, докато гледах поредица на „Би Би Си” за пустините, а тя четеше Ноам Чомски. Като гледа кадрите на лъвове в прайда се замислих за навика ѝ да ме нарича галено на Муфаса, бащата на Симба от „Цар Лъв”, филмът, който и двамата обичахме най-много като малки.

Един ден преди да си замине, когато сумрака падаше върху улицата и фаровете на колите блещукаха, Мирея влезе в хола трескаво.
– Не става така, Муфи. – отсече Мирея, и преди да попитам как точно, тя започна да се разсъблича.
Дори за сезонно влюбения, времето се вакуумира и спира в ситуации като тази. Затова миговете между влизането ѝ в хола, оставянето на речника, и тайния ритуал (доста бърз в реалното време навярно) на събличането ѝ ми се губят. Малко по-късно продължавах да лежа на канапето, макар и леко приседнал, и се взирах в първата вагина на живо, която виждах. Пъстрите очи на Мирея следяха внимателно реакцията ми със смесица от сериозност и насмешливост. Интимността на момента се наруши когато осъзнах, че щорите не са спуснати – всеки, който бе по-наблюдателен, щеше да види едно голо младо момиче точно до прозорците на първия етаж. Рязко станах и започнах да ги спускам, а Мирея се изчерви цялата.
– Нали…лесбийка? – попитах.
– Тази вечер може да си позволя изключение от правилото.

Така спрях да бъда девственик на 24 години с момичето, което обичах за три месеца на година. Впрочем, тогава спрях да я обичам, и нещата между нас тръгнаха още по-добре. Бъдещето постилаше мъглите си и вдигаше роклите им постепенно.
В началото на есента щях да взема решение и да се откажа от португалската филология в името на режисурата. През ноември щях да си намеря работа. Две години по-късно щях да работя с водещи европейски артисти. Пет години по-късно щях да се оженя за словенка (след достатъчно на брой афери с жени от всякаква националност и с всякакви външни белези на вагините). Седем години по-късно щях да пропътувам болезненото разстояние между Франция и Испания – толкова малко уж, а всъщност толкова много, за да положа глава и прегъна колене пред гроба на Мирея.
Катастрофата, щяха да кажат, не е оставила нищо от нея. Нямаше да ме интересува. Щеше да има толкова много от нея в мен, че щях – при желание, да мога да го разпилея по всяко късче земя на Страната на Баските. Но нямаше да го направя. Вместо това щях да го запазя в себе си, и когато няколко години по-късно синът ми се появи на бял свят, щях да го науча на призрака на една култура, която ме направи мъж.

Basque_Country_by_ZookTDribit

Basque Country by ZookTDribit

Advertisements

Витошки пламъци и орлите, които стават феникси

В последните дни втората част от култовия припев „Smoke on the water / A Fire in the sky” важи в пълна сила за резервата „Бистришко бранище”, и погледнато по-мащабно – за горите на Витоша. Пожарът е отвратителна стихия, която принципно трудно се овладява, и за щастие е далеч от населено място, където да навреди на човешката популация. За нещастие обаче, гори една любима планина, която отдавна надхвърли чисто географската си знаковост и достигна култовия статут на граждански символ, пряко обвързан с движението на Орлов мост. А горите ѝ се оформиха като едно събирателно идейно „гнездо” за същите тези „орлета”. И докато огънят със сигурност не е благоприятен за растителността, то той има големи шансове да награди същите тези орлета и да ги издигне още по-нагоре в развитието им и да формира осанката на едни истински феникси.

Зарязвайки приповдигнатия тон: избухналата стихия показа нещо, което къде с насмешка, къде с горчива ирония или тъжно-забавен присмех бе отбелязано от много хора със сентенцията, че начело ни стои пожарникар, а се оказваме напълно безпомощни в лицето на неговия „специалитет” – огнения ад. С по-неутрален тон, както аз бих искал да се изразя – властта показва алармираща изостаналост във визията си за това как трябва да се регулират бедствени положения. Акциите до днес сутринта бяха определяни като по-скоро неефективни, което е обусловено както от труднодостъпността на района, така и от ограничения машинариен ресурс – два хеликоптера потушаваха пламъците до днес сутринта. Доколкото наблюдавам из новинарския поток, от днес те имат трети свой колега, извозващ още една доза от приблизително 2,5 тона вода, която да разпръсне върху горящите дървета.

Множество присъстващи доброволци изтъкват хаоса, липсата на организация и ефективни действия и дефицитът на далновидност от страна на отговорните по високите етажи, които също допринасят за проточващото се мъчително овладяване на стихията. Обещанията за бърза реакция и още по-бързи резултати останаха пара във въздуха, която набързо се разсея, а уверенията, че огънят не се е разраснал все пак рухнаха, когато се видя, че той все пак е увеличил своя обхват и грее червеникаво-оранжево пред нощните прозорци на голяма част от столицата.

Въпреки това добрата новина днес е отбелязването, че има стабилен напредък в организационен аспект и осигурените коли за персонала (включая доброволците) са повече, а разделени на две групи (една от които не включва доброволци, а повелява те да стоят настрани поради високия рисков фактор), екипите се стараят да правят просеки, които да улеснят потушаването и да повишат ефективността им. Именно днес бе обявена готовност от Израел и Сърбия за включване в борбата със стихията, тоест можем да разчитаме и на външна помощ, която да доведе до по-бърза регулация.

Снимка на Василен Петков от снощи вечерта, показваща добър изглед към пожара.

Червеният бутон в мозъчния ми механизъм обаче събужда определено недоумение в мен защо трябва чак на третия ден да се реализира тази външна помощ (което все още е само пожелателна, не реализирана), след като бе явно че перките на три хеликоптера, мотаещи въздуха над Витоша, няма как да се справят адекватно с кризата, въпреки канските усилия на техните пилоти. Неналичността на допълнителна машинария звучи много странно в момента, в който изпращаме хеликоптер (?) на съседна Гърция. Която между другото също има сериозни проблеми с пожарите, които са се разстлали по територията ѝ като 35 щипещи пламтящи рани. И докато в мистични оправдания не намира достатъчно технически ресурс, то…

…по една друга линия идва допълнителен ресурс – чисто човешкият ресурс на доброволчеството. В последния ден и половина се разгърна една доста значима кампания, която доведе до организационни групи от граждани, които приеха сърцато идеята за участие в действията на вече покатерилите се по върхарите служители и решиха освен да разчитат на властта, да разчитат и на самите себе си, на своята инициатива и своите усилия. Из социалните мрежи се завъртяха координационни групи, зациркулираха мнения, локации за събиране, технически въпроси относно екипировката и уреждането ѝ, включително и телефони на шофьори, които да се погрижат за превозването на желаещите.

Тези мерки са един звучен плесник с напечатано „контраудар” на съскащите мнения, че „орльовците” са добри само с висенето си на асфалта на „Цариградско шосе”, крещенето и викането по улиците и не могат да се ангажират практически и лице-в-лице с избухналия (буквално) проблем. Истината е, че критиците остават с лепкав балон от c200 из устните си кухини поради факта, че немалко хора доказаха, че могат да си вдигнат задника рано сутринта (най-често спряганият час за събиране в Бистрица бе 5:30, като някои доброволци все пак отиват и по-късно) и, макар и понякога на работа след жежкият ангажимент да се борят за горите, да се катерят по планината и да правят каквото могат за овладяването на стихията.

Безумни са и критиките, базирани на сравнението между числеността на текущо гасящите огъня доброволци и на другите, тези, които блокираха „Орлов мост” преди някоя и друга седмица.

Глупаво и най-вече фатално би било да се даде картбланш на 500, 600, 700 или колкото искате нагоре доброволци да вземат участие в акцията поради опасността за живота им и липсата на персонал, който като начало да обучи толкова голямо число от хора и после да следи за тяхната безопасност. Защото в крайна сметка това не е излет и има своите опасности – затова и доброволците трябва да са наясно с това и да имат добра лична оценка за способностите си. Такава грешка например е направило днес към обяд едно момче, чиито крака са обгорени поради невнимание при преминаването през все още тлеещи дървета с неподходящи обувки. Именно затова съществува и оптимална квота на доброволците – те трябва да са достатъчно, за да могат да осъществят нужната помощ и да дадат своя безценен принос към работата на екипите, но не трябва да надвишават определен брой хора, защото иначе по-скоро биха осуетили ефективната дейност. В противен случай инциденти като горния може да се окажат просто върволица закономерни случки.

Орлите, надали писък на феникси, обаче, според мен правят една твърде честа грешка в последните два-три дни и това е неволното (а понякога и чисто осъзнавано), вкарване на политпропаганда сред проблема. Теориите за поръчков пожар (по-конспиративният вариант, официалната версия е туристическа небрежност) и умишлена неекспедитивност при третирането на пожара, със сигурност са примамливи и е възможно впоследствие да се окажат с някакви подземни корени, които да ги поддържат, но поне засега са излишни, лишени от аргументация, и изместват фокуса от стихията в посока политика. Нещо, което е разочароващо, имайки предвид как много хора изтъкват природолюбието си като основна причина както за участието си в протестите, така и за желанието за доброволчество из горите на Витоша.

Убеден съм, че по един или друг начин, след кротването на природния пожар, ще се разгори истински обществен такъв, който да потърси виновните, причините и да създаде плоскостта на равносметката след като всичко бъде сложено на масата. Но от политпропаганда в случая, чисто превантивно – независимо от коя страна, с какви интереси и с какви доводи, няма никаква, абсолютно никаква нужда. Имаме нужда от евентуална отворена дискусия по казуса с експертни мнения, които да установят коя теория би била по-подходяща и по-обноснована и да оформят вече подкрепена фактологично рамка.

Политическият елит е също толкова раздран и разранен със свои дефицити и пролуки, колкото е бил преди, и колкото ще бъде и занапред сигурно – поне не и докато не достигнем нужната компетентност да го коригираме и да запълваме тези празнини. Акцията във Витоша трябва да се осмисля като възход на фениксите и демонстрация на едно желание за по-ефективно гражданско общество, а не като поле за изява на опозиционни интереси.

ЪПДЕЙТ: Току-що разбрах, че сме отказали помощта от Израел, защото по думите на Цветан Цветанов сме “можели да се справим сами”. Определям това като безумие и не знам как точно да възприемам такава вироглавост точно в такъв момент. Налице е гравитиращ текст на очевидец тук, който също сочи за тревожна и твърде вероятно нарочна неефективност. Нещата все още имат нужда от официална равносметка, но по каквото изглежда действително е твърде възможно да се спъва процеса по овладяване на пожара. Което, без съмнение, би било престъпно.