Протестни призиви for dummies

В последните години добих потенциала да мога да заявя, че недолюбвам комунизма. Не бих се оставил в ръцете на монополна държава и режим на масова колективизация. Също толкова, колкото не бих се оставил в пестника на крайната десница и монопола на частниците в израждането на посинялото лице на т.нар. crony capitalism.
За жалост това, което се случва у нас, е изключително умела плетеница от двете, което води до провал в цялостната посока на държавността във всички нейни сфери.
Лошото е, че противодействието му започна прекалено много да прилича на това, срещу което се бори. Знаете за известните думи на Ницше от “Отвъд доброто и злото”, че този, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не заприлича на тях.
А анти-комунизмът като изразни средства плашещо наподобява политическия строй и идеология, на които е анти.

Летните протести започнаха добре, но продължението им с времето ме хвърли в недоумение. И ако приемем, че критиките спрямо петъчната фейсбук акция със слуха за оставка на Орешарски са so-so като обосновка и смисъл, то днешното обръщение на Протестна мрежа е просто шах и мат с пешка.
Ако се върне десетки години назад, то ще е перфектната заглавна страница на “Работническо дело”. Или на който и да е комунистически манифест. Зачетете се внимателно. Прилагам текста тук: http://www.protestnamreja.bg/to-bulgarian-students/

Искам да обърна внимание на няколко неща:

1) Не пожелателният, а повелителен тон на цялата…декларация, защото ми изглежда точно на декларация този документ. Студентите се “очаква да вземат още по-многобройно участие”, те “ще влеят свежа сила в протеста” (не “биха влели, ако се присъединят”, забележете разликата между повелителна и пожелателна конструкция).

2) Твърдението “Ако не си протестирал, все едно не си бил студент!”. Като студент, който е протестирал и организирал протести, ми е интересно какъв живот заслужават тези явно низши същества, които може би пък не протестират. Независимо каква е тяхната причина. Ще ги диференцираме като дисиденти ли? Изглежда ми познато от едно немного далечно минало…

3) Не съм либертарианец (далеч даже), но едно от нещата, които ми харесват в тази школа, е посланието сам да определяш изборите си и никой да не се меси в тях. Свобода на индивида. Защото само свобода на индивида, взел своето свободно решение, може да доведе и до свобода на кауза, насочена против явление, което е явно малфункциониращо спрямо гражданското ядро. Авторитет, който те поучава и напътства какво, как и защо да правиш еди-какво си, просто е безумен. И неефективен в дългосрочен аспект, защото няма да е изразител на свободната воля на тези хора.

Имам проблеми с правителството на Орешарски и с цялостната политическа система, начело с БСП, ГЕРБ, АТАКА, НФСБ, ДПС. Бях избирател на Реформаторския блок, с оглед на последните събития, които наблюдавам, вече не съм.

Ситуацията е no man’s land за мен. За жалост, и за увеличаващи се единици от други млади хора.
Със стари похвати не се прави нова революция.

788417-london-student-protest1

Танци по време на политическа криза

В последно време нещата у нас заприличаха на безкръвно бойно поле с две страни – управляващи и опозиция*. Прилича на един особен танц, в който партньорите прокарват съвсем леко бръснач по брадичките си, галейки с пръсти след това ожулванията, за да замажат положението. И ако това звучи драматично, то е нужно само да си припомним протестите по горещия асфалт на „Орлов мост”, последвалият пожар във Витоша, изритването на съдия Мирослава Тодорова от ВСС**, както и две смущаващи за мен предложения.

Първото e вкарването на ГЕРБ в учебниците, които подрастващите ще изучават, с акцент естествено върху личността на Бойко Борисов и под мантията на „новата история” от 1989 година насам. Второто е странното настояване за вкарване на религията като задължителноизучаем предмет отново в попрището на образованието. Teзи два фрагмента носят отровния дъх на загатнатия стремеж за засилен авторитаризъм.

Защо? Защото пренаписването на историята винаги е в полза на победителите, които могат да си издигнат величав плацдарм и да надхвърлят хвалебствената квота, която сами си осигуряват в медийното пространство. Засилването на религиозните послания пък винаги е вървяло ръка за ръка с по-хардлайн политически явления, a самият авторитаризъм си е едно религиозно провявление с личностен център сам по себе си***. Съвкупният комплекс от тези посочени обществени фактори плюс много други неизказани такива, ни връща към началната картина на този танц, който тресе редиците на българското общество.

Има ли право да се състои този танц, имат ли обосновка гъвкави му стъпки?

Абсолютно да – може би неслучайно един от символите на протестите на „Орлов мост” бе една танцуваща жена, която съзнателно или не илюстрира целия процес, който се разиграва в последно време.

Има ли конструктивност този танц, тоест стъпките навързани ли са в някаква логична последователност, която да изгради обща хореография?

Колкото да, толкова и не.

Истината е, че групи, желаещи за промяна на статуквото, винаги има. Сред тях има такива индивиди и мини-общности, които следват безкористни цели и други, които съвсем целенасочено са заинтересувани от тази промяна и искат да извлекат облаги от нея. В момента, в който вътрешният заряд на тази съвкупност от хора се насъбере прекалено много и чашата прелее, се случват събития като от ’89 и ’97 година, които обръщат полюсите. Макар че в народопсихологията на немалка част от тези, преживели времената преди, по време на, и след тези две важни дати, те са били стъпки, които не са допринесли за подобряването на същото това статукво.

Във всички случаи, текущият танц гравитира около заряда, който е бил нужен тогава, но все още не смее да навлезе в неговата траектория. Всеки пореден пласт, който управляващите наслагват обаче, е приплъзване на разгънатия крак с още няколко милиметра до взривоопасната маркировка на масовото недоволство. А елитът сякаш са си е сложил студен компрес, който е забулил очите с потна пелена, миришеща остро на оцет. И или наистина не вижда какво става, или е прекалено арогантен, за да го трогне случващото се.

За да е успешен танцът и малко по-рязката смяна на темпото – за трети път за 23 години, обаче, са нужни добре подбрани стъпки. Не само акумулация на напрежението. Защото без добра хореография и занапред българското общество ще се движи в ленивите коловози на приспиващия валс, който го е люлял достатъчно време.

Къде нещата вървят добре, и къде – не чак толкова?

Някои добри стъпки:

1) Осъзнаването, че до немалка степен гражданите сами могат да осигурят качествено покритие на гражданските инициативи и не са длъжни да разчитат на масмедиите. Видеостриймингът, любителските видеозаписи и снимките от десетки фотоапарати извършиха една същинска картинна и информационна революция в последно време и спомогнаха за изграждането на една увереност сред гражданите. Уповаването на масмедиите, които отдавна са известни като противостоящи на гражданските интереси, драстично намаля. Търсят се алтернативни, много по-обективни и необременени с политически или търсещи облаги позиции – и се намират. А това плаши горните етажи и ги кара поне малко да обърнат внимание на гласа на недоволните.

2) Безпрецедентният случай на комуникационна връзка между управляващи (ГЕРБ) и граждани (в случая – водещи блогъри, вижте www.politikat.net), която изглеждаше немислима до съвсем скоро. Това е едно начало, което при добро развитие може най-сетне да доведе до стабилно гражданско участие в управленческия процес. За това обаче ще е нужна последователност, много усилия и подкрепа от самите граждани.

3) Осъзнаването, че невинаги агресията е начина за постигане на дадена цел. Това звучи може би малко несериозно с оглед на предишните два плюса, но според мен има голямо значение. Неслучайно бе толкова учудващ лозунга за неагресивност (или слятото задъхано „безагресия” както доби популярност) и информационните канали му се възхитиха толкова много. В една нормална среда, културните и конструктивни протести са най-добрата основа за постигане на дадена цел и отправяне на искания, защото провокират и по-коректно държание, отколкото вандализма. Това важи както за вътрешнодържавна реакция, така и за реакция от външни политически фактори – ЕС/НПО/международна общност.

Някои лоши стъпки:

1) За жалост, сред тях определям една стъпка, която е ключова за цялостната хореография. А именно – тази, че всъщност стъпките са хаотични и хореография няма. Искащите да променят статуквото – същата тази съвкупна опозиция, получиха ударен наплив от причини, заради които да протестират. Независимо дали говорим за съдийския прецедент, Закона за горите, безхаберното отношение при пожара във Витоша, покачването на част от комуналните услуги или нещо друго, в момента има огромен заряд за протестиране и той до някаква степен се оползотворява.

Въпросът е, че тези акции внасят все повече и повече хаотичност, вместо да уплътнят съществуващото идейно ядро. Така не се намира някаква обща рамка между тях, обща конструкция, обща хореография, която да сглоби парчетата. Вместо това се разчита на индивидуални, откъснати една от друга акции.

2) „Ослепяването”. Недоволството се покачва до такава степен, че започва да става малко ослепяващо за самите си последователи – а ослепялата опозиция, лишена от трезвеност и желание за конструктивност, е не по-добра от безхаберието и наглостта на управляващия елит. Градацията се очакваше при толкова много причини, но е много важно наред с емоционалната афектираност да се влеят и литри трезв разсъдък и мислене не просто да се смени статуквото, а какво да се прави след това. Недоволна маса, която е готова да протестира за абсолютно всичко, което ѝ се подхвърли, е нещо много опасно и в такива кризисни времена при липса на трезвомислие възниква възможност за издигане на нещо още по-лошо.

Общият смисъл е, че не трябва да се губи инерцията, която се е набрала в момента, но не трябва и да се отплесва нейният фокус – или пък да се оставя на самотек, нерегулирана и неясна. Твърде вероятно е в момента да се изгражда пирамидата, на чийто връх най-сетне гражданският натиск да бъде вграден в политиката на управляващите. Това обаче трябва да стане внимателно, последователно, с хладен гняв, трезв разсъдък и идейност за разгръщане на постигнатото. Като острие, разсичащо главите на хидрата, която плюе киселината върху подопечните си достатъчно дълго време.

***

*За целта на текущия постинг понятието „опозиция” не се изчерпва само с политическата опозиция, а представлява една съвкупност от хора – граждани с най-различния занятия, вероизповедания и политическа принадлежност, комбинирани с пряко заинтересованите домогващи се до власт политици. Съвкупност, която не е доволна от текущото статукво, и, логично, иска промяна в него.

**Държа да споделя, че тук е възмущаващ самия акт на такова показно нахалство и ярка саморазправа, довел до историческо излизане на протестиращи магистрати на улицата. Саморазправа поради ясно очертаната връзка между съдия Тодорова, която заведе дело за клевета срещу вътрешния министър Цветан Цветанов и по този начин си навлече неговия гняв. Същевременно смятам, че личността на госпожа Тодорова бива доста идеализирана и че е нужна коренна реформа в съдебната ни система, но тя не трябва да включва само неудобните за властта магистрати.

***Не съм вярващ, но уважавам решението на всеки да изповядва такава религия, каквато намира уместна за себе си и за своите търсения в живота. Въпреки това не смятам, че подрастващите в образователната система трябва да стават обект на индоктриниране посредством задължително вероучение в училище. Нито пък това ще ги спаси от „моралната деградация”, която им се лепи като етикет от предходните им поколения.