Октопод в Токио/ Момиче в Бърно

– Какво става? Как е в Токио?
– Студено ми е. Сградата е висока. Калмарите са като презервативи – разтеглени и отвратителни на вкус.
– Ти кога си…?
– Остави ме, Клеос.
Тръшвам му телефона и изпъвам краката си на стола. Обръснала съм ги и сега лъщят срещу светлината на малката халогенна лампа. Като за получовек, полуелен, Клеос е много дразнещ. В повечето случаи еленочовеците са любопитни, но знаещи границата си същества. Може би нещо при него е сбъркано генетично и затова е такъв. Дояждам отвратителните калмари, избърсвам си пръстите в салфетката с йероглифи по нея и гася лампата.  Токио спи, и аз решавам да последвам примера му.

***

Азиатският начин на живот ме сбърква. През деня японците са много по-страховити, отколкото на тъмно. На светло техните машинарийни очи блестят фанатично, устремени към работната цел, полу-роботските им движения разсичат въздуха. Тълпите са плашещо подредени, сякаш съгласно римска военна тактика. В сърцето на гмежта, аз затварям очи и пожелавам всички да изчезнат. Нека в токийския обяд да бъда само аз, без тези човекохлебарки пред мен.
Когато ги отварям, естествено, нищо не е променено. Изплувам от хорската река и сядам на една пейка встрани. Фокусирала погледа си в някаква точка отпред, след малко осъзнавам, че нещо натрапчиво влиза в полезрението ми. Мъжът носи масленозелени панталони, които именно са привлекли вниманието ми на фона на черно-бялата тълпа. Изглежда на четиресет години, плешив е, има пуловер с прободено от черни линии сърце на него, както и чифт кафяви ръкавици. Безспорно обаче най-запомняща се е кокошката в ръцете му, около чийто врат той ги е пристегнал.

Мъжът съвсем невъзмутимо държи пилето за шията, а аз се оглеждам объркано – няма ли някой да го забележи. Все пак си говорим за мъж с кокошка в ръце…в центъра на Токио.
Явно забравен от тълпата, мъжът насочва погледа си към мен и ми се усмихва. Едната му ръка се маха от врата на кокошката и той я прокарва по диагонала на извезаното на пуловера сърце. Жестът ми носи хлад, изглежда неизказано заплашителен, и аз се опитвам да извърна поглед, но не успявам. Мъжът връща ръката си на пилето и с бързо движение извива врата на животинката. От избухналото насилие ми се повдига, но все още не мога да откъсна погледа си от него.
Околните го подминават все така невъзмутимо, а плешивецът захвърля безжизненото пернато на земята сякаш е боклук. Вдига ръката си в жест с допрени палец и показалец и чак сега виждам, че останалите разперени пръсти са пет на брой. Непознатият свива седемте си пръста в юмрук, ухилва се злобно, след което се разтваря в гмежта.
Това счупва оковите на вкаменеността ми, и все още с надигаща се топка от стомаха към гърлото ми, аз се махам оттук, разбутвайки забързани азиатци по пътя си.

***

– Клeос, аз в Токио ли съм? – питам го вечерта.
Струва ми се, че сградите са променени. Дори нямам идея защо, но с всеки миг това подозрение добива все по-голяма плътност в съзнанието ми.
– Доколкото знам, да.
– Заклевам се, днес бях в Токио. Но сякаш съм на друго място в момента. Когато нея я няма…не знам, едно и също е къде съм.
– Намери ли я там?
– Не. Знаеш ли, днес един човек уби пиле на площада.
– Уби пиле ли?
– Кокошка. Имаше седем пръста.
– Кокошката?
– Не, човека.
– А колко пръсти принципно имат хората?
– Пет, Клеос. Нали си виждал моите ръце.
– Е, много ще ти ги помня. Два пръста са добър бонус.
– По-скоро са плашещи. Ще ти затварям.
– Айде.
Клеос е малко по-хладен този път. Вместо калмари под халогенната лампа ям салата от домати, краставици, съвсем малко авокадо, и сирене фета. От време на време ми се привиждат шумолящи масленозелени панталони – на единият им крачол е извезано прободено сърце, а на другия – святото число седем.

***

На следващият ден вече знам, че това е друг град. Стаята ми е същата, но всичко извън нея е различно. Хората наоколо са по-високи, руси и кестеняви, със светли очи. Тълпите са по-спокойни от тези в Токио, стари трамваи прекосяват улиците с тежко тракане и спират на всеки има-няма 500 метра. Навсякъде се чува жуженето на млади момчета и момичета, няма и помен от механизирания японски бит.
Оглеждам се за нея, може да е някъде тук, сивите ѝ очи да се крият зад някоя качулка, макар да знам, че и без да ѝ виждам лицето ще я позная. Копнея да впия устните в нейните, да проследя контурите на тялото ѝ така, както художник несигурно опипва първите линии на рисунката си, а после да влеза в нея с пръстите си така, както същият художник вече уверен изпълнява идеята си. Натъжавам се и се прибирам обратно в стаята си с халогенната лампа, която да осветява объркването и тъгата ми.
По някаква причина ми се гади от мен, така, както ми се е повдигнало на площада в Токио, когато мъжът прекърши врата на кокошката. Опитвам се да потисна чувството, но то ме удавя безкомпромисно. Олюлявам се към тоалетната и на силни тласъци повръщам парчета от себе си, докато не се изтощавам докрай и не прегръщам тоалетната чиния.
– Клеос, аз какво съм? – питам го след като съм изплакала всичко, което съм могла.
– Какъв е този въпрос?
– Такъв. Кажи, аз какво съм?
Еленочовекът мълчи малко, след което затваря телефона без да каже нищо.
– Клеос? Ало? – набирам го отново, но ми казва, че абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Хвърлям устройството по прозореца и то го счупва. Взимам един по-голям къс стъкло и взирам лицето си в него. Не съм се гледала от месеци, осъзнавам, откакто нея я няма. Впервам очи и виждам главата на октопод, като само очите ми са човешки.
Изпищявам.

***

Мъжът стои на пейка до алеята в Бърно, Чехия, и съвсем кротко чете книга. Писва му и си взима малко почивка. Оглежда околностите си – кучета със стопаните си, една тантуреста госпожа дори разхожда на каишка мини-прасе, няколко деца играят на волейбол, баба с бастун крепи дядо, който е в очевидно по-тежко положение.
Младата жена, която привлича вниманието му, има лъскавочерна коса, очи с нездравословна доза тежък грим около тях,  и високи скули. Отпред на блузата ѝ има огромна верижка с еленска глава. Някой извиква и тя се обръща с гръб към младежа. Отзад косата ѝ е оформена в осем расти, сякаш катранените пипала на октопод. Момичето поклаща глава – явно не е за нея, и отново се обръща в неговата посока. Чак сега той вижда, че в ръцете ѝ има книга, черна като косата ѝ, книга, която не е друго, ами самата Библия.
Когато погледът му попада върху кръста на писанието, момичето застива. Очите ѝ се забиват в него, сякаш го виждат за пръв път. Присвиват се първо невярващо, а после в тях се настанява някаква мекота – като при човек, намерил нещо открай време търсено и изстрадано.

Момичето тръгва към него с уверена походка.

2

By Chiara Bautista

Под маслено зелено слънце

– Като малък обичах да препикавам всяка пряспа сняг, която ми се мярваше пред очите. – заявява Некане. – Всяка пряспа, без изключение.
– Доста пикня ще да си имал в мехура си. – отбелязва Долорес. – Или малко преспи в града ти.

Оставям ги да се заяждат на воля, без да вниквам в разговора им. Вместо това затварям очи и си представям тавана. Според Некане той е на двайсетина метра нагоре в мрака. Долорес ги изчислява на петдесет. За мен истината е, че таван няма, а стаята ни е остров от материя сред море от антиматерия. Въпреки това затварям очи в някои от нощите и си го визуализирам. Може би е стандартен бял таван, пропукан на места, с четири дребни изпотрошени лампи или пък угаснал полюлей по средата. Или пък църковен таван със светци или изображения на библейски сцени, ангелите с ореолите над главите им и всичко друго. Много рядко си го представям като катранена течност, все едно човек е излял литри кока-кола върху пода си и е обърнал модела така, че подът да стане таван.
– Какво значение има какво си препикавал, като сега дори не смееш да излезеш?
– Има. Точно ти ли ще ми говориш за излизане? – изсмива се хапливо Некане. – Доколкото си спомням, така и не намери врата за навън. Аз поне знам къде има пролуки, ако не друго.

Ако таванът ни е целият в кока-кола, замислям се, все някога щеше да прокапе. От друга страна обаче дори когато вали – ако съм намерил прозореца да погледна навън, таванът не капе. Може би между него и нас има мрежа, попивателна хартия, някаква материя, която да ни защитава от всичко, което може да нахлуе отгоре върху ни. Така, както вратите и прозорците ни предпазват. Има само едно нещо, което знам, и това е, че навън е опасно. Карн намери за себе си вход към някакъв двор. След известно време – час, ден, седмица, няма значение, се върна побъркан, с лиги около устата, със стъклен поглед. По-късно намери друга врата и така и не го видяхме отново.
Затварям си очите отново и си представям как плувам в колата. Тя е лепкава, кожата ми става на мехури от нея, самият аз се газирам и тялото ми олеква. Отскачам от попивателната хартия над нас като от батут, пробивам океана от своята вече сътечност, и излизам навън. Облаците са яркочервени и скриват половината от маслено зелено слънце. Отправям се натам, ръсейки мехури наоколо. Първият облак ме поглъща, но успявам да се отскубна от него и го правя кафяв, смесвайки катранения си цвят с неговото червено. Вторият не посмява да ме докосне, видял силата ми. Вятърът е утихнал и спокойно пуши цигара на голяма поляна под зеленото слънце. Маха ми с ръка, когато минавам пред него, и аз отвръщам на поздрава, разпръсквайки малко капки из небето. Издигам се все повече и повече, въздухът се сгъстява и започва да става мокър, забавя движението ми. Облаците явно искат да ми попречат да стигна до слънцето, което вече преминава в аквамарин и ми се усмихва предпазливо. И него го е страх от пухкавите му стражи, затова действа предпазливо. Започвам да късам парчета от небето, за да се изкача нагоре сред вече сгъстената течност на атмосферата.

– Ставай! – изръмжава Некане и осъзнавам, че ближе с острия си език лицето ми. Усещам леките порязвания на местата, където ме е близал повече, отколкото е нужно. – Беше тръгнал да се издигаш към тавана.
– То ме чака…
– Кое те чака? – присяда до нас и Долорес. Кафявите ѝ очи се присвиват внимателно. Все още е тук от скоро и не е намерила нито прозорец, нито врата. Всяка податка е ценна за нея.
– Слънцето. Мастиленозеленото слънце след червените облаци, очаква ме. – поглеждам сърдито Некане. – Защо ме събуди?
– Не трябва да ходиш там. Опасно е.
– Ти пък откъде знаеш. – разфучавам се и отново лягам на земята, кръстосвам ръце и затварям очи.
Некане ме удря от лявата страна на лицето ми и пуска още две прорезни рани с ноктите си.
– Защото аз съм го създал. – Долорес го поглежда въпросително и той обяснява. – Голяма част от изходите от тук са създадени от кошмарите и страховете на някои от нас. Ако избереш някой от тях, просто няма да оживееш и ще останеш затворен там вечно. – той се обръща към мен. – Масленото слънце е хищник и изсмуква всичко, освен костите ти. Тях ги хвърля на облаците, които добавят кокалите към телата си. Нарочно са кръвожадни, за да мислиш слънцето за спасителна крайна цел. Ако всички бяха приласкаващи, веднага щеше да се усетиш.
– Не съм вкарала тук нито един свой кошмар. – възразява Долорес. – Иначе щях да знам.
– Никога не знаеш, докато някой не ти каже. Затова ако видиш мен или Сеа да се унасяме или да тръгваме нанякъде, питай какво виждаме. Така изгубихме Карн, защото не внимавахме.

Стоя и се опитвам да направя така, че отново да съм течност, която да се просмуче през тавана. Очите ми са отворени, за да не ме видят Долорес и Некане, на външен вид го придавам все едно слушам активно разговора им. Не се получава и с неохота се отказвам. Сега на свой ред следя двамата в случай, че някой от тях тръгне нанякъде. Тишината е лепкава като тялото ми в онзи полусън и никой от нас не я нарушава.
– Виждам нещо. – промълвява след малко Долорес и става. С Некане задържаме ръцете ѝ за всеки случай.
– Какво е? – пита я Некане.
– Кръг. – тя изхриптява. – Кръг в болнава жълта светлина, в центъра му виждам връв от мастило. Кани ме…нещо ме кани да скачам на нея, както се скача на въже.
С Некане се споглеждаме. Стоим тук от седмици, месеци, или години – няма значение, и никой не е виждал това. Нито Карн, нито Мизасу, нито Волод, или който и да е от другите, които се загубиха. В съседната стая Грас и Пенолия се размърдват, чули думите на Долорес. Трек пробива стената с оплешивялото си теме и също идва, а тухлите се затварят след него.
– От всички нас точно тя… – отбелязва с тъга той. – След като оживях от два тавана и три врати, точно тя…
Долорес започва да се върти в ръцете ни, опитва се да се изскубне от хватката. С Некане си кимаме един на друг и я пускаме, а тя се затичва към кръга, видим само за нея.
– Точно тя… – повтаря Трек.
– Явно така трябва. – сопва му се Пенолия и уморено разтърква очи. – Какво, по-добре ли е да види ръцете ти с челюсти, че да я разкъсат?
Смътно си спомням как избягах от този кошмар на Трек с помощта на присъстващия тогава Карн. След това въздъхвам завистливо, когато Долорес изчезва от помещението. Другите си тръгват, а Некане се умълчава и изплезеният му ръбест език трепти насам-натам.

***

Жената въздъхва уморено, когато лекарите вадят посинялото бебе от нея. Една от сестрите идва и милва внимателно мокрите ѝ от пот къдрици, паднали върху очите.
– Живо ли е? – немощно пита майката през сълзи, болка и коса.
– Най-хубавото момиченце, което съм виждала. – отговаря сестрата.
И двете заплакват от радост в болничната светлина.

we_live_as_we_dream_alone_by_Basia_AlmostTheBrave

“We live as we dream – alone” by barbarasobczynska