Протестни призиви for dummies

В последните години добих потенциала да мога да заявя, че недолюбвам комунизма. Не бих се оставил в ръцете на монополна държава и режим на масова колективизация. Също толкова, колкото не бих се оставил в пестника на крайната десница и монопола на частниците в израждането на посинялото лице на т.нар. crony capitalism.
За жалост това, което се случва у нас, е изключително умела плетеница от двете, което води до провал в цялостната посока на държавността във всички нейни сфери.
Лошото е, че противодействието му започна прекалено много да прилича на това, срещу което се бори. Знаете за известните думи на Ницше от “Отвъд доброто и злото”, че този, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не заприлича на тях.
А анти-комунизмът като изразни средства плашещо наподобява политическия строй и идеология, на които е анти.

Летните протести започнаха добре, но продължението им с времето ме хвърли в недоумение. И ако приемем, че критиките спрямо петъчната фейсбук акция със слуха за оставка на Орешарски са so-so като обосновка и смисъл, то днешното обръщение на Протестна мрежа е просто шах и мат с пешка.
Ако се върне десетки години назад, то ще е перфектната заглавна страница на “Работническо дело”. Или на който и да е комунистически манифест. Зачетете се внимателно. Прилагам текста тук: http://www.protestnamreja.bg/to-bulgarian-students/

Искам да обърна внимание на няколко неща:

1) Не пожелателният, а повелителен тон на цялата…декларация, защото ми изглежда точно на декларация този документ. Студентите се “очаква да вземат още по-многобройно участие”, те “ще влеят свежа сила в протеста” (не “биха влели, ако се присъединят”, забележете разликата между повелителна и пожелателна конструкция).

2) Твърдението “Ако не си протестирал, все едно не си бил студент!”. Като студент, който е протестирал и организирал протести, ми е интересно какъв живот заслужават тези явно низши същества, които може би пък не протестират. Независимо каква е тяхната причина. Ще ги диференцираме като дисиденти ли? Изглежда ми познато от едно немного далечно минало…

3) Не съм либертарианец (далеч даже), но едно от нещата, които ми харесват в тази школа, е посланието сам да определяш изборите си и никой да не се меси в тях. Свобода на индивида. Защото само свобода на индивида, взел своето свободно решение, може да доведе и до свобода на кауза, насочена против явление, което е явно малфункциониращо спрямо гражданското ядро. Авторитет, който те поучава и напътства какво, как и защо да правиш еди-какво си, просто е безумен. И неефективен в дългосрочен аспект, защото няма да е изразител на свободната воля на тези хора.

Имам проблеми с правителството на Орешарски и с цялостната политическа система, начело с БСП, ГЕРБ, АТАКА, НФСБ, ДПС. Бях избирател на Реформаторския блок, с оглед на последните събития, които наблюдавам, вече не съм.

Ситуацията е no man’s land за мен. За жалост, и за увеличаващи се единици от други млади хора.
Със стари похвати не се прави нова революция.

788417-london-student-protest1

Advertisements

Танцуващите площади, 3 седмици по-късно: какво се е променило и какво не?

Да си активно извън онлайн пространството за почти две седмици се оказва двуполюсно явление. От една страна си почиваш от задушаващия човеко-информационен поток и си поемаш въздух (да не споменаваме захващането с реални задачки, а не интернет procrastination), от друга – точно поради това се оказваш информационно изолиран.
Протестите у нас продължават над 3 седмици вече. Числеността им не намалява, зарядът е все същия.

Това, което се увеличава, са страничните фактори около тях и може би е редно да им се обърне внимание.

Страничен фактор едно

Може би любимият ми е-таблоид: „Дневник” сериозно падна в очите ми в последно време. Започвайки добре с отразяването на протестите, изданието след това продължи с откровено прекаляване при публикуването на патетични, пропагандаторски материали. Note: пропагандаторски да не се възприема с оценъчна отсянка, а като чисто неутрален термин.
Винаги съм влизал в „Дневник”, защото новините са качествено написани, предлагат се интересни анализи, но най-вече – има широка платформа на разнообразие в сравнение с другия онлайн печат. Като прибавим и страхотните материали в „Капитал”, който заедно с „Инвестор” за мен е единствената адекватна медия за икономически анализи и адекватно формулирана информация в сферата, дуото „Дневник” – „Капитал” бе безспорен шампион за мен.
Погледът ми за последните две седмици изкарва откровено размиване на разнообразието в „Дневник”. Налице са десетки включвания – от блогове, до интервюта, през очерци и новинарски поток, анализи и какво ли не, които са напълно идентични, не казват нищо ново, и нещо по-лошо – насаждат опасна и за мен ненужна диференциация. Пример: патетични и себеизтъкващи статии като тази. Контрапример: изключително издържана критически и смислено статия като тази.

Не само че разбрахме, че има протести, но и участваме в тях. Няма нужда на всеки кръгъл час да ни го припомняте и да ни пришпорвате. Аз поне нямам нужда и да ми обясняват и колко съм красив, и деен, и прекрасен, и как съм „летен”, а не „зимен”, и как съм интелигенция, а не от сиромашкия прост народ. Не съм на площадите, за да съм обект на козметични ласкателства (било то лично мои или чужди такива), а за дa си изразя гражданската позиция.
Впрочем, „Дневник” и много коментатори създадоха една опасна ос „зимно-лятно”, която имам чувството че упорито се поддържа в ескалационен вариант. Зимните призиви за национализация бяха безумни и за мен (без да се оценявам в ляв или десен политически спектър), но да подвеждаш под знаменател един толкова сложен процес като гражданското недоволство, който, освен всичко друго, до известна степен води и до сегашния процес на същото в София, граничи с ментално и аналитично престъпление за мен.
Съжалявам, но икономистите, мениджърите, PR-агентите, IT-специалистите, журналистите, CEO-тата, режисьорите, фотографите и прочие higher tier професиите (според реториката на някои), са също толкова важни, колкото зеленчукопроизводителите, млекарите, механиците и другите lower tier представители. Сиреч – обществото е сложен комплекс и интелектуалният елит има нужда от „простолюдието”, защото двете сформират общата цялост на социума.

21062013226

Кадри като тези са супер, но внимавайте със заиграването с егото ви, особено от страна на външни фактори. 🙂

Страничен фактор две

Разбрах за интересното сформиране на десен блок, в който влизат ДБГ, ДСБ, „Синьо единство”, Партия „Свобода и достойнство” и партията, на която съм избирател – „Зелените”. Този съюз до голяма степен е чист оксиморон – дали заради наличието в едно на Касим Дал, Радан Кънев, „Зелените” и Меглена Кунева (особено „любовта” между ДСБ-привържениците към Кунева е пословична), или заради факта, че „Зелените” принципно се движат в традиционно по-левия/прогресивен спектър на политиката. Коалицията е странна, но я разбирам като продиктувана от форсмажорното обстоятелство, наречено „липса на алтернатива”. Желая късмет на въпросния блок, но напомням две неща:

1) Винаги очертавайте разликите помежду си, защото консенсуса в кризисна ситуация е слепена конструкция. Тя се срива после, ако не знаеш какви интереси има всеки фрагмент от общото. В случая те са пет на брой и е добре всеки от участниците да е наясно какво слага на масата и още повече – какво другите имат да кажат по него (сложеното).
2) Не предлагайте просто нова конструкция, предлагайте нови хора. Това е проблемът на цялата ни политическа сцена – не ни трябват само нови партии или съюзи, а нови, млади, интелигентни хора. ПП „Зелените” има нужда от реформи след слабия резултат на изборите. ДСБ осигури новия си човек в лицето на Радан Кънев (не съм фен на партията, но следейки изявите му го виждам като интелигентен и умерен политик, който говори пестеливо, но в насока ефективност), Кунева е Кунева, и очаквам традиционна номенклатурна политика, но винаги може да бъда опроверган.

Новото между другото важи и за левицата. Салкин преди време беше казвал в анализ в „Офнюз”, че и лявото, и дясното имат нужда от ъпгрейд на идеите си и интелектуалната база, от която черпят светоглед. Новата десница има нужда от нова левица, встрани от суховатия, ретрограден монопол на БСП, за да може да имаме адекватен политически противовес. Все още и политическата сцена, и гражданската, живее в условията на биполярния модел на Русия – САЩ оста, която за мен е остаряло полюсно противопоставяне, което трябва да бъде реновирано и в политическото, и в обществоното мислене. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 Страничен фактор три

Внимателно с последващите процеси. От няколко дни явно се разгласява един интересен нов месия, наречен „Република БГ”. Според някои критици той е пряко свързан с Иво Прокопиев („Дневник”, „Капитал”) и обуславя активността на медиите на въпросния. Това не мога да го докажа, затова се посреща със съмнение (до доказване на противното, естествено). Ако трябва да сме честни, Прокопиев не е много по-различен от Пеевски в ядрото си – и двамата са олигарси. Пеевски е просто по-недалновиден и или подценява обществения отзвук на своеволията му, или просто е глупав. Освен това оперира активно във вътрешната среда на страната ни, докато Прокопиев си е аутсорснат. И с разликата, че медиите на Прокопиев все пак са по-добри в журналистическата си дейност (виж „Страничен фактор едно”).
Обратно на „Република БГ” – може да хвърлите един прост диагонал поглед върху раздела „Програма” на въпросното политическо тяло, и ще видите около какво се върти точка три от поста ми. Става дума, естествено, за празни приказки, без каквото и да е уточнение за практическото прилагане на мерките. Просто красиви, сложни думички, които създават мъглява дефиниция без никаква конкретика. „Република БГ” няма да е единственият подобен опит за извличане на дивиденти от танцуването из София през последните три седмици. Месия-издигането е доста често срещан порок у българския народ, така че трябва да се прояви известна резистентност в следващите месеци.

Противовесът на тези месии, яхването, изопачаването на една идея, използването ви за стръв от някой друг, са самосъзнанието и аналитичният подход. Вие си знаете защо сте на площада, ако сте на него. Не е заради това, че сте красиви и по-добри от някого, не е защото сте леви или десни, бедни или богати, мениджъри или водопроводчици, или защото някой външен фактор ви насажда послания, а защото сте вие, гражданите. И защото искате промяна.

Поздрав с една песен (и кратката реч преди нея) на една от любимите ми групи:

#ДАНСwithme или отправната точка на втория опит за преход

Три дни – три шамара. Между 14 и 16 юни една стабилна цифра от над 15 хиляди човека всеки ден ръкопляска иронично, скандира, бие тъпани и размахва плакати, кара колела и надува клаксони, ръкомаха и пее и в цялата тази съвкупност от движения и звуци обявява тоталния фалит на псевдодържавността.
Километричните шествия с малки почивки са едновременно най-освежаващото и най-гражданското нещо, което можеш да направиш между 30-градусовата жега и периодичните опити на облаците да сипят дъжд върху тълпите, когато си недоволен българин.

Пред мен днес един репортер от „Канал 3” пита момчета, колкото мен – и сега, вие на тези протести, против правителството ли скандирате, то ли искате да падне? Следва един диалог, който несъмнено имаше стойност, но не там е идеята. Идеята е в самата дефиниция на „правителството”, което искаме да падне.
Това правителство не е само триглавата статуя на БСП, ДПС и АТАКА, а е сгрешената, фатално раздалечена манифестация на една концепция, заложена в политическия живот в рамките на едно нормално общество. Защото за пореден път ние нямаме „правителство” като дефиниция на политическото представителство, а имаме атрофирала съвкупност от наглост, безочие, егоизъм и самозабравяне. В този смисъл проблемът на българският гражданин не е наличието на правителството Орешарски и изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС (с бонус включен ГДБОП), а нещо много по-фундаментално – фактът, че преходът на това общество бе с фалстарт, фалпродължение, и може би клони към своя не-фалфинал.

This-is-not-a-Protest-this-is-a-Process

Както каза един приятел днес: това е нашият Втори Преход. По улиците само на София има 15, може би 20, а защо не и повече (дори не можехме да ги проследим от гледката на Моста на влюбените) хиляди души. Паралелът с ранните 90 няма как да бъде избегнат, и наистина – макар и по-малобройни от тълпите преди двайсетина години, за тези три дни и въобще в цялата протестна инерция, която сме набрали, сякаш заявяваме стриктно желанието да приключим с лъжливия преход и да положим основите на нов, по-успешен такъв. В него старата партийна номенклатура трябва да бъде изчистена, втръсналите до побъркване безизразни, свински мутри, папагалските приказки за растеж, за съблюдаване на интересите на гражданите, за покровителство на малкия и средния бизнес, за инфраструктура, за какво ли не.
И както и преди – с разпада на СССР, не сме сами. Този път обаче няма един определен виновник, един блок, който да обединява недоволството в Испания, Франция, Турция, Бразилия, България, Италия и къде ли не. Дори няма единен политически уклон – дясно или ляво правителство, което да е обект на гражданския гняв. И левите, и десните кадри всъщност доказват, че са куха дефиниция на две течения, защото фактически не са нито червени, нито сини – а сиви. Сиви в неспособността си да тласкат народите, които са им делегирали тази власт, напред, да се грижат за тях, да съблюдават обществения интерес, да имат визия и да я прилагат на практика. Елитът и по света, и у нас, се е самозабравил до безумния момент на абсурдността – освен типично пренебрегваната нисша класа, той си позволява да задуши с калните си ръце и средната класа, която се оказва двигателят на промяната в тези години.

20130616_194720

Благодаря на Апостол Апостолов за снимката

Това не е протест, това е процес, гласи един лозунг. И си е точно така. Процесът се осмисля като две дефиниции – едната – процес на гражданско самосъзнание, което светва в зелено и казва – „Стига толкова, вече сме до ръба, и не сме съгласни това да продължава по този начин”. Другата е процес като наказателен процес, като подвеждане на виновните за статуквото под отговорност, като един, два, три, десет, двайсет шамара от страна на тълпата. Но – забележете, както при „Таксим” например, така и у нас, тези шамари са меки. Няма насилия, всичко е културно, дори и мулти в рамките на демонстрациите. Днес пред Министерски съвет момиче и момче свиреха на цигулки, докато група младежи биеха бойно тъпани. На „Таксим” всички видяхме дейности от свирене на пиано, през уъркшопове, танци или най-различни игри. Така, както турските граждани бяха подредили боклуците си, за да не замърсяват, така и вчера имаше купчини със събрани на едно място бутилки и други предмети и у нас.
Сиреч – наказанието от наша страна е културно и внимателно, за разлика от насилствения, безпощаден начин, по който бе поругана идеята ни за демокрация или справедливост. И може би така е редно? Започнали сме първият преход с болезненото желание за реваншизъм, за кръвожадно отмъщение, и този път обръщаме плоскостта. Както и на толкова други места.

Поколението ни няма да е това, което ще промени света коренно – такова никога не е имало. Но ще е една от тези генерации, които имат силата, капацитета, увереността, да нанесат няколко много тежки, много красноречиви шамара – за да наместят поне с някой и друг градус посоката, към която да поеме света.