Как се запознах с момичето без зърна (Част III/Край)

Част I и част II.

– Как така? – попитах аз объркано. Когато момичето спомена тази част със зърната си помислих, че става дума за нещо общо-взето метафорично – също като откриващата ѝ реплика. Наистина не знаех какво точно да мисля. – В смисъл, сериозно?

– Съвсем сериозно. Искаш ли да видиш?

– Защо не.

– Но това не значи, че ще спя с теб.

– Кой въобще говори за това?

– Добре – тя приглади кичура и вдигна тънката си кремава блуза, откривайки все толкова невзрачен, но едновременно с това нелош за гледанe торс. Носеше светлосин сутиен, под който се бяха поместили две гърди с размер малко по-малък от нормалното. Така поне изглеждаше. Момичето разкопча и сутиена (оказа се, че съм прав) и наистина, закръглените ѝ гърди бяха без зърна. Не, че имаше дупки или нещо такова – просто кожата си беше гладка, и това е.

– Егати – успях да отроня аз.

– Нещо такова – кимна тя. – Първата ми реакция беше да затворя очи и да ги отворя пак. Мислех си, че все още сънувам и съм травмирана от водата. Но случаят не беше такъв. Зърната ми просто ги нямаше и нещо в мен подсказваше, че няма и да се върнат. Две седмици по-късно за пръв път усетих това, за което ти споменах в началото. Все едно липсата на зърна беше дала път на това нещо да се опитва да излезе от мен, да напусне окончателно организма ми. Дали е запомнило сезона, в който ограничаващите го зърна са си отишли, или предпочитанието му към лятото е случаен факт, не знам. Но двете са взаимосвързани.

Тя си облече обратно блузата, преди това покривайки гърдите си със светлосиния сутиен, и замислено забарабани по масата. Не знам дали заради липсата на зърна, но излъчването ѝ се попромени. Не, че стана по-красива, но по чертите ѝ започнах да откривам късчета от целеустременост и нещо неизказано, огледало на неизказаната тъмнина в очите ѝ отпреди малко. Топката в съзнанието ми трополеше все още, но на забавени обороти. Наближаваше ли вратата? И ако стигнеше до нея, щеше ли да я отвори, или ѝ трябваше някаква помощ? Като контурите на момичето без зърна и липсата на зърна?

– Когато бях на шестнайсет, – започнах аз, без да знам защо думите излизат от устата ми – реших, че ще съм умрял на двайсет и пет. Дори не знам защо. Просто беше усещане, някаква убеденост във факта, че това ще се случи. Независимо дали го искам или не, то ще ме чака там. Неизбежно е.

– На колко си сега?

– Двайсет и четири.

– Има време, значи – усмихна се тя. – Макар че не ми изглеждаш като човек, който би умрял на двайсет и пет.

– И аз мисля така – смачках вече опразнената опаковка от шоколад в ръката си я хвърлих на мушамата. – Поне сега, имам предвид. Двайсет и пет не се отнася за реалната ми смърт, а за нещо отвъд физическото и обяснимото. Може би нещо като твоето лятно усещане и това, което е отвъд теб и в теб. Нещо, което да си тръгне, за да не се върне никога повече. Какво е точно, не знам, но подобно на теб не смятам, че е добра идея да го пускам. И въпреки това то ще си тръгне. Усещах го, когато бях по-млад, но едва сега започвам да осъзнавам реалните му измерения.

– Значи все пак имаш своя каръшки момент, от истинските такива.

– Предполагам – отприщилата се река от думи пресъхна също толкова неочаквано, колкото се и появи. Почувствах някакво особено изтощение и влажна, лепнеща носталгия. – Слушай, а тази работа със зърната…

– Дали ми е пречила с момчетата?

Досетливо момиче.

– Есента на същата година си хванах приятел и направих грешката да не прикрия това. Нещата не се получиха, защото му беше прекалено странно. Предполагам не е неочаквано, все пак в единайсти клас хората не сме от най-сложните, нали така? Въпреки всичко ми стана кофти. Толкова, че цяла година се затворих в себе си и така и не погледнах към момче. Чак в университета добих увереност, но този път си знаех – липсата ми на зърна не трябваше да бъде забелязана. Затова когато спях с момчета, просто оставах по сутиен.

– И никой не питаше защо?

Тя изсумтя.

Ти би ли попитал защо в такъв момент?

– Не знам. Сигурно. Зависи.

– Е, само две момчета попитаха, и набързо скалъпвах нещо. Сериозно, добра съм с измислянето на истории. А и тези неща не влияят толкова на секса, не мислиш ли?

За трети път между нас настъпи плътна тишина. Използвах случая, за да вдигна пак бутилките и да изхвърля лилавата опаковка от шоколад – дразнеше ме да се въргаля по мушамата. През ума ми мина, че трябва да видя дали някой клиент не ми е писал, но това можеше да почака. Нужна ми беше почивка, бях си го казал още по-рано през годината, февруари месец. А ето, че сега беше юни и все още не си бях взел полагащото се.

– Всъщност… – започна момичето без зърна и този път не посегна към кичура над дясното си ухо. – Ще е проблем ли да поостана тук още малко?

– Никакъв, даже напротив. Но стига толкова бири.

– Ами! – възрази тя, но си личеше, че наистина ѝ стигат така или иначе. Та аз не пиех толкова бира за месец! – Това, което имам предвид е… – отново везните, теглилките, Младост 1, начална спирка и крайна спирка, подземие и надземие, метро и ходене пеша – Може ли да спя тук?

Боботенето на топката – все по-затихващо в последните минути, намаля съвсем. Дочух глухо щрак, като от натискането на брава, която е извита надолу.

LlUP5Jq

Image by Romain Trystram

Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

VWy0YRF

Image by Romain Trystram.