Под маслено зелено слънце

– Като малък обичах да препикавам всяка пряспа сняг, която ми се мярваше пред очите. – заявява Некане. – Всяка пряспа, без изключение.
– Доста пикня ще да си имал в мехура си. – отбелязва Долорес. – Или малко преспи в града ти.

Оставям ги да се заяждат на воля, без да вниквам в разговора им. Вместо това затварям очи и си представям тавана. Според Некане той е на двайсетина метра нагоре в мрака. Долорес ги изчислява на петдесет. За мен истината е, че таван няма, а стаята ни е остров от материя сред море от антиматерия. Въпреки това затварям очи в някои от нощите и си го визуализирам. Може би е стандартен бял таван, пропукан на места, с четири дребни изпотрошени лампи или пък угаснал полюлей по средата. Или пък църковен таван със светци или изображения на библейски сцени, ангелите с ореолите над главите им и всичко друго. Много рядко си го представям като катранена течност, все едно човек е излял литри кока-кола върху пода си и е обърнал модела така, че подът да стане таван.
– Какво значение има какво си препикавал, като сега дори не смееш да излезеш?
– Има. Точно ти ли ще ми говориш за излизане? – изсмива се хапливо Некане. – Доколкото си спомням, така и не намери врата за навън. Аз поне знам къде има пролуки, ако не друго.

Ако таванът ни е целият в кока-кола, замислям се, все някога щеше да прокапе. От друга страна обаче дори когато вали – ако съм намерил прозореца да погледна навън, таванът не капе. Може би между него и нас има мрежа, попивателна хартия, някаква материя, която да ни защитава от всичко, което може да нахлуе отгоре върху ни. Така, както вратите и прозорците ни предпазват. Има само едно нещо, което знам, и това е, че навън е опасно. Карн намери за себе си вход към някакъв двор. След известно време – час, ден, седмица, няма значение, се върна побъркан, с лиги около устата, със стъклен поглед. По-късно намери друга врата и така и не го видяхме отново.
Затварям си очите отново и си представям как плувам в колата. Тя е лепкава, кожата ми става на мехури от нея, самият аз се газирам и тялото ми олеква. Отскачам от попивателната хартия над нас като от батут, пробивам океана от своята вече сътечност, и излизам навън. Облаците са яркочервени и скриват половината от маслено зелено слънце. Отправям се натам, ръсейки мехури наоколо. Първият облак ме поглъща, но успявам да се отскубна от него и го правя кафяв, смесвайки катранения си цвят с неговото червено. Вторият не посмява да ме докосне, видял силата ми. Вятърът е утихнал и спокойно пуши цигара на голяма поляна под зеленото слънце. Маха ми с ръка, когато минавам пред него, и аз отвръщам на поздрава, разпръсквайки малко капки из небето. Издигам се все повече и повече, въздухът се сгъстява и започва да става мокър, забавя движението ми. Облаците явно искат да ми попречат да стигна до слънцето, което вече преминава в аквамарин и ми се усмихва предпазливо. И него го е страх от пухкавите му стражи, затова действа предпазливо. Започвам да късам парчета от небето, за да се изкача нагоре сред вече сгъстената течност на атмосферата.

– Ставай! – изръмжава Некане и осъзнавам, че ближе с острия си език лицето ми. Усещам леките порязвания на местата, където ме е близал повече, отколкото е нужно. – Беше тръгнал да се издигаш към тавана.
– То ме чака…
– Кое те чака? – присяда до нас и Долорес. Кафявите ѝ очи се присвиват внимателно. Все още е тук от скоро и не е намерила нито прозорец, нито врата. Всяка податка е ценна за нея.
– Слънцето. Мастиленозеленото слънце след червените облаци, очаква ме. – поглеждам сърдито Некане. – Защо ме събуди?
– Не трябва да ходиш там. Опасно е.
– Ти пък откъде знаеш. – разфучавам се и отново лягам на земята, кръстосвам ръце и затварям очи.
Некане ме удря от лявата страна на лицето ми и пуска още две прорезни рани с ноктите си.
– Защото аз съм го създал. – Долорес го поглежда въпросително и той обяснява. – Голяма част от изходите от тук са създадени от кошмарите и страховете на някои от нас. Ако избереш някой от тях, просто няма да оживееш и ще останеш затворен там вечно. – той се обръща към мен. – Масленото слънце е хищник и изсмуква всичко, освен костите ти. Тях ги хвърля на облаците, които добавят кокалите към телата си. Нарочно са кръвожадни, за да мислиш слънцето за спасителна крайна цел. Ако всички бяха приласкаващи, веднага щеше да се усетиш.
– Не съм вкарала тук нито един свой кошмар. – възразява Долорес. – Иначе щях да знам.
– Никога не знаеш, докато някой не ти каже. Затова ако видиш мен или Сеа да се унасяме или да тръгваме нанякъде, питай какво виждаме. Така изгубихме Карн, защото не внимавахме.

Стоя и се опитвам да направя така, че отново да съм течност, която да се просмуче през тавана. Очите ми са отворени, за да не ме видят Долорес и Некане, на външен вид го придавам все едно слушам активно разговора им. Не се получава и с неохота се отказвам. Сега на свой ред следя двамата в случай, че някой от тях тръгне нанякъде. Тишината е лепкава като тялото ми в онзи полусън и никой от нас не я нарушава.
– Виждам нещо. – промълвява след малко Долорес и става. С Некане задържаме ръцете ѝ за всеки случай.
– Какво е? – пита я Некане.
– Кръг. – тя изхриптява. – Кръг в болнава жълта светлина, в центъра му виждам връв от мастило. Кани ме…нещо ме кани да скачам на нея, както се скача на въже.
С Некане се споглеждаме. Стоим тук от седмици, месеци, или години – няма значение, и никой не е виждал това. Нито Карн, нито Мизасу, нито Волод, или който и да е от другите, които се загубиха. В съседната стая Грас и Пенолия се размърдват, чули думите на Долорес. Трек пробива стената с оплешивялото си теме и също идва, а тухлите се затварят след него.
– От всички нас точно тя… – отбелязва с тъга той. – След като оживях от два тавана и три врати, точно тя…
Долорес започва да се върти в ръцете ни, опитва се да се изскубне от хватката. С Некане си кимаме един на друг и я пускаме, а тя се затичва към кръга, видим само за нея.
– Точно тя… – повтаря Трек.
– Явно така трябва. – сопва му се Пенолия и уморено разтърква очи. – Какво, по-добре ли е да види ръцете ти с челюсти, че да я разкъсат?
Смътно си спомням как избягах от този кошмар на Трек с помощта на присъстващия тогава Карн. След това въздъхвам завистливо, когато Долорес изчезва от помещението. Другите си тръгват, а Некане се умълчава и изплезеният му ръбест език трепти насам-натам.

***

Жената въздъхва уморено, когато лекарите вадят посинялото бебе от нея. Една от сестрите идва и милва внимателно мокрите ѝ от пот къдрици, паднали върху очите.
– Живо ли е? – немощно пита майката през сълзи, болка и коса.
– Най-хубавото момиченце, което съм виждала. – отговаря сестрата.
И двете заплакват от радост в болничната светлина.

we_live_as_we_dream_alone_by_Basia_AlmostTheBrave

“We live as we dream – alone” by barbarasobczynska

Люспи в корема, плът във водата

Не знаеш как са те родили, но си почти убедена, че няма как човек да има змия в корема си от своето рождение. Поначало хората нямат змии в стомасите си, вместо тях имат вътрешности – така функционира едно нормално човешко тяло.

Но ето, че един ден, който е бил преди вече седем години – когато си все още на 17, изведнъж откриваш, че имаш не друго, ами змия в корема си. В първия момент, когато усещаш как тя потраква с опашка около пъпа ти отвътре, си мислиш, че си бременна. Както всеки уважаващ глупостта си млад човек, и ти си правила секс без презерватив, случвало се е да ти закъснява, сега отново се случва – макар и само с три дни. Лягаш си същата вечер, и понеже си уморена, заспиваш от раз. На сутринта се събуждаш с вял спомен от странното преживяване вчера, и вторият звук след пищенето на алармата, който чуваш, е тихото тупкане на опашка в коремната ти кухина. Тогава осъзнаваш, че става дума за змия, която е решила да се настани в корема ти най-нахално, без дори да попита. Пришълец в организма ти, който, честно казано, намираш за крайно нежелан.

В началото удряш с юмруци в коремната област, опитвайки се да прогониш влечугото, но то изглежда не се впечатлява по никакъв начин от това. Започваш да му говориш, първо успокоително, после гневът ти се засилва, започваш да му крещиш, докато родителите ти не се качат в стаята ти на втория етаж. Опитваш се да им обясниш случилото се, но те се засмиват, приемайки го за поредната твоя измишльотина, казват ти да се облечеш и да ядете палачинки със сладко от къпини. В този момент разбираш, че никога няма да можеш да кажеш на родителите ти за твоята змия, за тази проклета змия, откраднала вътрешностите ти, съскаща само за твоя слух, тропаща с опашка само по твоя стомах. Нещо повече – никога няма да можеш да кажеш на никого, на абсолютно никого за това, което ти се е случило.

Още повече се обезсърчаваш, когато се натъпкваш с палачинките с плахата надежда да удавиш змията в сладко от къпини, да я задушиш с тестото, да разбере, че това е място за храна, а не за влечуги. За пореден път усилията ти претърпяват провал, напротив, даже змията изглежда доволна от храната – сигурно е отворила уста, и наместо вътрешностите ти, тя поглъща преминаващото през твоя организъм. Изяждаш точно три палачинки, извиняваш се на родителите си, и се качваш горе, където плачеш поне час.

Не си кой знае колко красиво момиче, плачът те прави още по-неугледна, но пък и не си грозна. Винаги си имала своите почитатели със своята начупена чернееща коса, големи очи с лешников цвят, чип нос, малко големи като за главата ти уши и пълни устни. Гърдите ти са окей, що-годе слаба си, макар че би ти се искало да имаш по-малко месо по бедрата си, свършваш успешно при секс. Момчетата твърде често се целят точно във външния облик, който ти притежаваш – грозните не ги устройват, красивите пък са причина за постоянни притеснения и ревност. От секса с теб никой не е останал недоволен, даже често искат още.

Погледнато отвсякъде, ти си момиче без някакви сериозни проблеми, освен типичната за възрастта емоционална нестабилност. Единственото нещо, което те тормози, е че сега вече имаш змия в корема си и това променя всичко.

***

Трябват ти точно три години, за да свикнеш напълно с нея. През това време се отчуждаваш от хората, все по-рядко и по-рядко правиш секс, докато накрая не спираш съвсем. Змията хапе бясно по време на половите актове, коремът те боли толкова раздиращо, че се просълзяваш и най-често трябва да прекъснеш секса. Опитваш се да я укротиш, да ѝ обясниш как стоят нещата, но влечугото остава глухо за молбите ти така, както е било глухо и като се е появило. Може би на змията ѝ е самотно, защото все пак коремната кухина на човек едва ли е най-удобното място за пребиваване. Няма къде да се разхожда, няма и други змии, с които да се види. Чудиш се дали да не ѝ доведеш другар, но, проклета да си, ако знаеш как точно се вкарва не първа, ами втора змия в стомаха на човек. Отделно змията ти е донесла толкова разочарование, че съвсем честно не заслужава другар.

Двете ставате огледало една на друга – ти от плът, тя от люспи, ти – видима, тя – невидима, присъстваща само с хапане, потракване с опашка, животинските жестове отвъд речта. Точно в навечерието на двадесетия си рожден ден с нея постигате примирие, защото си толкова самотна, колкото и тя.

Излъгваш вашите, че отиваш да празнуваш с приятели, а вместо това сядаш на една пейка в квартал „Изток”, пейка до любимата ти детска площадка от малка, и гледаш преминаващите хора. Тъмно е, есен е, 24 ноември, часовете се прехвърлят от осем през девет, в десет и единадесет. Оставаш до дванайсет часа, а датата се сменя на 25 ноември, или твоя рожден ден. Телефонът звъни – вашите са, но ти не им вдигаш. Все пак си предполагаемо в шумна компания, имаш извинение. Няма кой друг да ти звънне така или иначе, поради твоето отчуждаване от всички. Точно в този момент, на тази пейка, в 00:01, след три години ставаш едно със змията в себе си. Не знаеш дали това е подарък, жест на милост в името на твоя юбилей, или просто наистина сте стигнали ново ниво на отношенията си, но просто усещаш, че между змията и теб нещата вече не са същите.

Оставаш на пейката докато към един след полунощ не завалява дъжд, след което отиваш в някаква кръчма. Гладна си, начупената ти коса е смешно подгизнала и провиснала, чипият ти нос никога не е бил толкова хремав. В заведението има пияна компания на твоите години, без да знаеш защо ги уведомяваш, че имаш рожден ден, и така се присламчваш към тях. Сред твоите новооткрити събеседници има русо къдраво момче със среднодълга коса и настоятелни сини очи, Андрей, представя се, а три часа по-късно сте у тях и разчиташ картата на цялото му тяло. И двамата сте пияни, Андрей живее със сгодена двойка от същата компания, която не ви се меси. Басираш се, че докато вие правите секс в неговата стая, същото се случва и в другата. Не се притесняваш за змията заради подписаното между вас примирие, и се оказваш права – за пръв път от толкова време правиш безпроблемен секс, а Андрей ти заявява, че те обича след това. Две минути след обявяването на това той заспива, а ти гледаш в мрака и продължаваш среднощните часове на своето узряване будна.

На сутринта се омиташ рано-рано, без да даваш каквито и да е обяснения. Змията успокоително и нежно хапе по корема ти, напомняйки ти, че си гладна. Усещаш я пораснала, извивките по тялото ѝ са по-масивни, опашката ѝ има по-силен удар, зъбите ѝ са по-остри и натискат по-тежко, сякаш ще пробият плътта ти.

***

Четири години по-късно си тук, в сегашното, и стоиш на скала, надвесена над морето със своите скромни два метра. Плажът е в Торони, Гърция, малко плажче с някаква сграда в левия си край и с тези скали в десния си. Миниатюрни, но предлагащи завет от околните хора, сгушили те в себе си, предлагащи ти топлината на своето каменно тяло.

Наистина смяташ, че хората не се раждат със змии в корема си. Всякакви мисли, че си имала тази змия още по рождение, и тя просто се е появила със закъснение като си била на 17, се издухват настрана от вятъра, хапещ игриво лицето ти.

Стоиш някъде час по този начин, блажено облегнала леко почернелия си, закръглен задник на скалите, когато змията клъвва при пъпа ти. Докосването ѝ е различно, никога не си я усещала по такъв начин, не знаеш дали е смущаващо и носи хлад в дневната жега, или пък захапването е топло, успокояващо. Почукваш обратно с присвит показалец и среден пръст, присвила си ги като крак на граблива птица, и усещаш очертанията на главата ѝ за пръв път през всичките тези години. Умът ти се заплита, възлите на мислите изкарват искри от краищата си, все едно са кабели, дали накъсо в едно. Ставаш, ходилата ти се закрепят за грубите камъни, и потъркваш отново корема си, да не би да си се объркала. Не си – очертанията стават все по-ясни и по-ясни, все едно милиметър-два и змията ще прегърне вътрешния пласт на кожата ти, ще го пропука, и ще излезе от теб.

Дори и ти не знаеш защо, но внимателно слизаш – два метра, колкото са високи скалите, и потапяш краката си във водата. Тук е плитко заради камъните, не повече от трийсетина сантиметра, топла, лазурна вода, скрита и тя като теб от околния плаж. Змията започва да тика главата си все по-силно и по-силно, чудиш се дали същото изпитват жените, които раждат, макар и, естествено, не от стомаха си. Затваряш лешниковите си очи, през клепачите слънцето прозира, и се вглъбяваш. На лента се връща всичко, което си преживяла със змията, началото, палачинките, осъзнаването, че на 17 години животът ти ще трябва коренно да се промени, борбата с нея, после неочакваното ви сливане три години по-късно, всичките плачове и изблици, желанието да я откъснеш някак от себе си.

Усещаш леко скъсване, сякаш навит около пръста ти конец не е издържал на напрежението, и отваряш очи. Змията вече я няма. Несигурно почукваш с пръсти по корема си, но ето, няма никой там, няма влечуго, разстлало дългото си тяло вместо червата ти, няма зъби, които да те ухапят, или глава, която да се удари в плътта ти. Чувстваш особена празнота, толкова си свикнала с животното. Объркана сядаш, в очите ти незнайно защо напират сълзи, галиш корема си несъзнателно, сякаш искаш да върнеш отишлия си живот, който така или иначе не е трябвало да бъде там.

Когато поглеждаш напред, в искрящата вода, сякаш виждаш няколко метрово гъвкаво тяло, което я разсича. Присвиваш очи и осъзнаваш, че това не е мираж. Във водата плува водна змия, тя се отдалечава все повече и повече, с бавни, равномерни тласъци. Кафеникавото ѝ тяло ту се скрива, ту се показва, блещука на слънцето като козината на видра. В Гърция няма водни змии и плуващото животно е не друго, ами змията от корема ти, в това си сигурна. Болката от липсата ѝ се засилва, имаш чувството, че светът пада върху раменете ти, че скалите те удрят с грохот, задушават те, изтискват последния живец от тялото ти.

Без да се замисляш се хвърляш във водата и започваш да плуваш след частта от теб, която си е отишла. Краката ти и ръцете ти пъргаво се задвижват, очите ти неизменно остават вперени във виещото се тяло отпред. Струва ти се, че змията от време на време спира, сякаш за да те изчака, сякаш давайки ти знак да я последваш, че и на нея ѝ е тъжно от раздялата ви, че отново може да бъдете едно.

Хоризонтът е като от картина на сляп художник, защото единствено той би могъл да нарисува нещо толкова красиво със силата на своят недъг и мощта на въображението си. Присвиваш очи към края на света и началото на небето, и, най-убедена в целия си живот, че правиш каквото е нужно, каквото е правилно, продължаваш да плуваш, водена от змията.

Underwater Dreams by QueenOfCuriosity

Никелова мелодия за хероина, част 2/2

Първа част

– Набор ’85 съм, тоест – на двайсет и шест години. – каза той, примлясквайки. – На шестнайсет години баща ми умря от рак на белите дробове. Цигарите му ебаха майката накрая, след всичките години пафкане. Тогава реших, че никога няма да пуша, каквото и да става.
– Но си взимал наркотици? По-добре да беше пушил, мен ако питаш…
– Не, заеби това. С наркотиците знам поне, че се убивам бързо. С цигарите никога не знаеш, коварни са като усойници, затова не ги харесвам. Човек винаги трябва да е наясно какво става – дори да е адски шибано ставащото. Майка ми го преживя трудно. Мисля, че така и не успя да го оттърси от себе си до края на живота си. Може баща ми да беше изпафкал катраните, а майка – не, защото не пушеше, но тя се отрови от липсата на съпруга си. И от неудачността на сина си.
– Кога почина?
– Две и шеста, тоест пет години след татко. Може би е за по-добре, защото не видя в какво се превърнах. Докато беше жива все още бях на амфетамини и се контролирах. Засичаше нещо, но нямаше как да го докаже. Това, което скиваше, беше, че синът ѝ не работи, няма мотивация за живот, не учи, само се шляе. Не знаеше какво правя по кенефите, кой ограбвам, кого пребивам. Така като се замисля, знаеш ли, може би майка ми на свой ред отрови мен. Нещо като семейно наследство – липсата на единия се прехвърля на другите и им ебава майката. Започнах хероин, намерих си приятелка, също друсалка от класа. Понеже не работех – а и нямаше как да работя в това състояние, започнах да продавам. Продавах вази, бижутата на майка, картини, мебели, докато накрая не разпродадох всичко. И пак не стигна.
– Толкова ли нямаше кой да ти помогне?
– Човече, заеби това. Всичките нормални хора около мен офейкаха, докато беше време. Когато си в кацата с лайна и си само едно от тях, а около теб плуват толкова много други, няма кой да те вдигне оттам. Всички потъвате – един по един. Цоп, и си готов. Няма друг вариант, другото е холивудска боза.

Сипах по още едно и си казахме наздраве.
– Е, много от лайната потънаха, и с тях и приятелката ми. Оказа се болна от СПИН и увяхна за нула време, или на мен така ми се е сторило. Като си в нищото и няма за какво да се бориш и дзвериш, всичко е едно и също. Нямаше нужда да си правя тестове, за да знам, че и при мен е същото. Не че ми пукаше толкова, де. Ако не бе от нея, щях да се заразя от някоя спринцовка, ползвана от някой друг. Винаги са така нещата, да знаеш. А и реално нямаше за какво да живея – освен за поредната доза. Хубавото на дозите е, че могат да те успокояват до смъртта ти, ако можеш да си ги позволиш. Хората се притесняват, че ще умрат сами, или пък ако имат семейство, че ще оставят децата, жена си, близките си сами, какво ли не. С хероина е лесно – първо никога не си сам, и второ – той ще се справи супер и без теб, няма проблеми.
– Звучи удобно. – констатирах аз, като паралелно обмислях как той описва период, подобен на моя. В много по-мрачни окраски, естествено.
– И е. – той облиза устни. – Няма нищо по-удобно от това да си наркоман, стига да имаш парите. А аз вече ги нямам.
– Затова ли ще умреш?
– Не. Сипи ми още едно, споко, не се напивам лесно. – направих го и той ми кимна благодарно. – Няма и да умирам щото съм направил гаф. Нито пък СПИН-а ще ме удари утре точно по обяд. Аз просто си знам кога ще умра, това е.
– Не може да знаеш кога ще умреш.
– Що мислиш така?
– Защото животът е пълен с…условности, да ги наречем. С късмет, с разиграване на различни ситуации. Както може да ти разбият главата със саксия и да умреш, така може и да се разминеш с противопехотна мина. Дори ако решиш да си предизвикаш смъртта, пак може да ти се размине.
– Принципно си адски прав, брато. Обаче аз просто знам, казвам ти.
– Откъде го знаеш тогава?
Той почука по вените си с показалец, притискайки изпъкналите синкави линии.
– Кръвта ми го казва и не те ебавам с глупости. Както виждаш, може да съм отрепка и леко шантав, но не съм откровено луд. Просто ми повярвай. Ироничното е, че имам толкова възможности да умра – от болест, от глупостта си, дори от някой друг, ако се намеся в схемите на някое дилърче, пък аз ще умра от нещо предопределено. Нещо тамън обратното на това, за което ти говориш.
– И какво, утре сутринта ще се събуди, ще закусваш, и после – бам, мъртъв си. Това ли искаш да ми кажеш?
– Е не точно така, но подобно. Споко, няма да ти умирам тук, в апартамента. И без това е хубав, а и ще си имаш проблеми. Даже не знаех, че ще стоя на топло в последната си вечер – освен ако не ме бяха опандизили де, хаха. Казах ти, че някои пичаги из спирките и с това ме заплашиха. Просто исках някой да ме изслуша, две седмици съм без наркотици и ме тресе, но същевременно има някакво спокойствие в мен. И това ме шашка, интересно ми е. Може да е предсмъртно примирение, а може би и заради липсата на хероина се връщам към нуждата от компания. Когато имаш хероин, нямаш нужда от хора. Когато нямаш хероин, вече имаш. Простичко уравнение.
– Няма ли вариант да не умираш?

Не знам защо, но присъствието на този човек ме поизкопчи от лепкавата мъгла на апатията ми. Виждах в него гаменче, което се е смачкало дотам, че се е изстреляло не надолу, а нагоре в развитието си. Налудничав, изстрадал, но деен и въпреки привидната си простоватост, умен човек. Осъзнавах, че дори и да не умре утре, СПИНът и наркотиците ще го довършат. Както и че реално няма как да му помогна, нито финансово, нито по какъвто и да е друг начин, освен с това да го изслушвам. Той беше обречена кауза, но имаше нещо толкова крайно харизматично в тази обреченост, че ми се прииска егоистично да мога да я наблюдавам още.
– Ц. Ама ти не се шашкай, не искам да се сдухаш или нещо такова. Направи всичко, което можеше, сериозно. Ето, даже ми изтряска концерт със саксофон. Кой по дяволите получава топла баня и миене на зъби, концерт със саксофон и бърбън преди да умре? Не, че е по-добре от една доза преди това, но по нормалните стандарти това си е ебати якото, човече.
– Предполагам си прав. – въздъхнах аз. – Просто не е много честно.
– А, заеби това. Напълно честно е. Провалих сам живота си и никой друг не ми е виновен. Не направих дори мъничък опит да се разкарам, дори когато беше време. Не ме изпращай със съжаление, моля ти се. Това ще е пълна тъпотия. Дай да се напием, пък после ще спим. Аз мога и на канапето да спя, нали се разтяга?
– Да. – прокарах ръка през устата си, разчесвайки ъгълчетата. – Хубаво, айде да пием.

***

На сутринта намерих бележка, изпъстрена със сбит, ситен почерк. Трябваше ми известно време да го разчета.

Аз така и не ти казах как се казвам. Обаче, знаеш ли, май е по-добре така – пък и ти не ме пита. Много яко, ей! Анонимност преди смъртта, пълна пичовщина. Аз ще съм окей, не се притеснявай. Искам само да не ти прехвърлям отрова така, както се случи от татко на майка, от майка на мен. Това важи и не само за мен – като цяло в живота ти. Знам, че е абсолютен ташак – наркоман да ти дава съвети, но наистина го имам предвид. Тровенето не си е работа, брато, а от това да те тровят другите е по-шибано да се тровиш сам. Просто го заеби.

Желая ти успех в нещата, имаш потенциала. Все пак не тръгна да викаш куките, а, хаха? Оставил съм ти червената ми шапка, не знам и аз що. Изпери я, пак ще е боклук, ама нещо като прощален подарък да си имаш. И някой път да ми измислиш мелодия на алт-саксофона, става ли? Назови я там с някакви артистични глупости, ама в себе си да знаеш, че си е за мен. Сделка имаме ли? Би ми било кеф.

Айде, отивам си с гълъбите. Дано само не ме насерат като хвърча нагоре, че в кацата достатъчно лайна видях”.

Седнах на стола и изпих два бърбъна почти на екс. Закътах листа, след това отидох и пуснах червената шапка за пране. Само нея, самотен предмет в цялата пералня. После се обадих на шефа, че съм тежко болен и няма как да отида на работа. Извадих саксофона, прокарах пръсти по никелираното покритие, и започнах да свиря.

fred-perry-baked-red-beanie-hat-product-2-4871976-318538418_large_flex