Световният ден на чая, нов проект и защо не се мяркам толкова из блога

Честит световен ден на чая! Бягайте до котлоните, слагайте водата да се запари и пускайте пликчетата. Друг избор няма, особено на такова време навън.

В последно време не съм имал време да пиша каквото и да е в блога. От една страна причината е хубава, от друга – малко ми липсва да пълня пространството тук със съдържание, за което ме грее.

Причината да нямам време е фрийлансърството, с което се захванах. Пиша като луд и накрая на деня просто нямам силите да разпиша нещо и за тук.

За щастие се събрах с още няколко адекватни човечета и извън фрийлансърската ми работа, се занимавам с доброволно развитие на лежерна медия. Името ѝ е TrueStory, но няма много общо с поп културното “тру стори”, с което сме свикнали. По-скоро ни се пише за истински неща – гражданска журналистика и нещата от заобикалящата ни действителност, за които други медии не си мърдат пръста да пишат.

Ако ви е интересно, щъкнете натам и проверете дали нещо ви харесва. По случай празника днес разписах статия за странните факти около чая, която принципно трябваше да бъде за блога. Мисля, че ще ви е забавна 🙂

Новите българи са тамън като старата журналистика

Българското общество отново ахва и изпада в епилептични пристъпи пред сменящите се цветове на гняв, разочарование, възмущение, срам и какво ли не друго. Причината: нов „скандален” репортаж на Карбовски, показващ колко всъщност зле са подрастващите на нацията (разбирай в диапазона 8 – 16 години). Карбовски е добре известен с провокиращите си, хапливи и иронични предавания и се е наложил като еталон в популистката сфера.

Изумителното за мен е как предлага един и същи продукт на цикличен принцип и обществеността винаги се шокира неподправено и яхва метлата. Ако сме по-меки, за децата в репортажа „Новите българи – шок и ужас!” ще отбележим най-различни изявления като „срам за Апостола”, „срам ме е от това, че съм българин”, „някой трябва да ги пребие”, а ако се обърнем към по-хубавите определения ще стигнем и до „курви”, „курварчета”, „малоумници”, „мърши” и прочие.

Хайде сега малко по-сериозно.

1

Посрещаме ето така стереотипизацията

Защо пък новите българи да са като старата журналистика? Ами, лесно е. Новите българи до немалка степен са продукт на медиите и техните похвати, стари, овехтяли, но за жалост – още работещи с пълна сила.

Най-любимият ми от тях е едностранното представяне в негативна светлина – изключително добре демонстрирано за пореден път. Ще се направи предаване за подрастващи, псуващи, въртящи телцата си на чалга, казващи „За пореден път ме питате кой е тоя тъпак Левски!”, показващи средни пръсти и разголващи се по сутиени. Това, което няма да се направи е презентиране на успели български деца и/или младежи – каквито има по-малко от обекта на текущото предаване на Карбовски, да, но пък на които трябва да се обръща повече внимание.
Създава се впечатлението за младежта като една хомогенна маса от провали; от едни нагли, безкултурни, невъзпитани и безперспективни момичета и момчета.
Това не е гадно само защото е необективно и демонизира; гадно е, защото създава модел за подражание. Нещо подобно имах предвид и при медийното раздухване на самоубийството на Пламен Горанов, което доведе до вълна от подобни акции от страна на други хора.

 Домино-ефектът важи и тук. Когато постоянно те разглеждат като негоден продукт – а продукт е буквално отношението на медиите към младите, то ти в крайна сметка започваш да се възприемаш сам като такъв и в крайна сметка е твърде вероятно да станеш такъв. Конформизмът и пригодяването към чужди концепции са изключително силно застъпени именно в тази крехка възраст. Според мен няма нужда да уточнявам по-задълбочено колко силен излъчвател на концепции и стереотипи е медийната среда по всичките ѝ потоци – печат, телевизия, интернет.

Скромното ми мнение е, че освен всичко друго, определен брой от участвалите в клипа деца просто се правят на интересни. Да те дават по телевизията е нещо впечатляващо, когато си на 10-14 години, нещо, с което да изпъкнеш пред тези на твоята възраст (наред с идеята, че ще впечатлиш всички, включително и възрастните, които гледат предаването). За да постигнеш това изпъкване си готов да изкривиш нещата както си искаш и да стигнеш до крайности – особено когато си по-малък и трудно поставяш граници. Изгледайте клипа (отново, ако вече сте го), и кажете – не ви ли се струва, че някои от тези деца преиграват изключително много?

Има доста неща, които са, както казах – кофти, в поредния репортаж с поредното принизяване и поредният маяк за популизъм и всепомитащо омерзение и негодувание. Най-малкото че правиш разрез и осъждане на една група от хора, която няма как да се защити и да отговори на твоите обвинения (каквито репортажът несъмнено прави). Това, което ми идва наум като паралел, е да пориш с нож хартиена кукла и да очакваш, че тя по някакъв начин ще се отбрани. Или че слагаш медиите сред списъка с обвинени за положението на българските деца, след като си поредният медиен плесник спрямо същите тях.
Но наличието на такива провокиращи емисии не е най-проблемната брънка от тази верига. Най-лошото е, че всеки път сме готови да се нахвърлим върху децата си и да им сложим щампа – не, дори не щампа, а дамга с горчиви определения и безмилостна стереотипизация. Децата ни са некадърни, децата ни нямат шанс за развитие, децата ни не искат развитие, те нямат култура, нямат възпитание, нямат знание, те са полузамразеният продукт на едно пост-преходно общество и на родителско безхаберие, както и на собствен свой избор надолу…

Стига. Я се вземете малко в ръце.

Що се отнася до предаването, ако желаете – може да се види тук.

bTV, понятието “ескалираща агресия” и гражданските протести

Има една поговорка, която не е утвърдена, но това е, защото все още гнезди като спокоен козодой в ума ми. „По-лошо от това да си журналист е това да бъдеш лош журналист”. И действително, предполагам да си журналист в голяма медия е нещо доста сложно – първо, имаш натиск от по-високите етажи, които ти спускат лавинообразни отеснявания и ограничения за това как да осъществяваш дейността си. Второ, обществото те приема на нож всеки път поради това, и в крайна сметка си буквално между чука и наковалнята – едните са недоволни ако си излезеш от очертаната ниша, другите са недоволни точно поради тази очертана ниша. Но това не оправдава някои неща. А да си лош журналист не е неоправдателно, а може да се окаже фатално.

Днес беше издание трето на протеста на гражданите (задраскайте природозащитници, еколози и други такива думички от речника си, медии, моля ви – всички сме първо хора, после граждани, след това идва националния ни признак българи, а после се делим на професии, класи, определения по интереси и прочие) против реформационния процес в Закона за горите. Първите две издания минаха, смея да твърдя, като цяло доста спокойно с малки изключения и бяха протести, които обществото не бе виждало досега – с акцент върху липсата на агресия, любовта, спокойствието и коректното отстояване на граждански позиции. По причини, налагащи ми важен личен ангажимент, днес не можах да присъствам – макар че 3000+(може и повече, със сигурност – хиляди) други граждани все пак са изпълнили централните улици на София.

Когато не присъствам някъде, където съм искал да бъда, след това проверявам новинарския поток. Включвам отразяването на поне пет медии, като гледам да са що-годе различни по характер и политическа отсянка (ясно е, че партийни медии има и те са лесно откриваеми), за да добия по-богата представа. Ако имам и познати или приятели, присъствали там, също се допитвам до мнението им, за да си съставя по-пълноценна картина. В момента, в който попаднах на сайта на bTV поради едно по-остро мнение, видях, че са направили един материал от цели 6 минути. Сега идва въпросът – 6 минути, посветени на един протест, не са толкова много, даже са малко. Истината е, че не – не са малко, дори три минути, отделени за протест, и то без насилствени екстремни прояви, са достатъчно и всъщност много, защото ефирът се разграфява малко сложно.  Проблемът беше в едно нещо – минутите не бяха отделени за обективно отразяване, а голяма част от тях бяха посветени на това как камера на bTV била счупена, микробусът бил надраскан, а репортер го блъснали и той пострадал (разкази на безпристрастни очевидци сочат че да, той е бил блъснат, но това не е било кой знае колко сериозно). Всъщност, като се замислим, всички сме били блъскани по някое време от полицейски органи, аз самият изядох някой и друг щит вчера, макар че, отново подчертавам – и протестиращи, и жандармеристи тези дни се държаха крайно културни едни към други.

Въпросът е друг. Не може да се оплакваш толкова осезаемо, да повтаряш „ескалираща агресия”, когато такава реално няма и да държиш менторски-патетичен тон на хората, които те гледат, заради този инцидент. Като журналист, който е на място, на което е твърде вероятно да избухнат сблъсъци, малко или много ти е напълно ясно, че това може да се случи. Ако толкова те е страх от това, не отиваш там. Не оправдавам постъпката на дадения човек, макар че тя не е демонът, който вадят от торбата си от телевизията. Посочвам, че просто е смешно да отделяш толкова време и да хленчиш толкова много за това. Последният път, когато съм виждал работещ по тръбите водопроводчик, той не се оплакваше за това, че избухналата струя от тръбата му е намокрила гащеризона (примерно). Да си журналист е професия, а всяка професия носи със себе си своите заплахи. Ситуацията щеше да е коренно различна, ако този журналист бе в болница, бе пострадал наистина сериозно, или недай си Боже (чукам на дърво, не желая зло никому), му се бе случило нещо фатално. Когато отида някъде, където знам, че има опасност, аз взимам това предвид и ако продължа натам, си поемам последиците. Ако на хардкор концерт влезна в съркъл пита или в моша и си счупя ръката, това е мой проблем – знам, че има шанс това да се случи, но въпреки това съм се насочил натам.

Идеята на всичко това е – бъдете мъже (и жени), bTV, които не се превръщат в хленчещи деца. Нямате, повтарям, нямате право – в името на обективната журналистика да озаглавявате статии така и да дефинирате протестите като с налична „ескалираща агресия” заради един инцидент. За мен това е равносилно на подхода ad hominem в един спор – удряш по личността на някого, а не по темата на спора, защото или нямаш контрааргументи, или просто така си устроен и смяташ, че е по-правилно да атакуваш човека срещу теб, а не темата, която разисквате. Така и тук – атакувате и генерализирате тълпата заради един инцидент, а изтиквате назад темата, както и много други неща.

Гражданите – не еколозите, природозащитните, коминочистачите и сума ти други определения, не ви харесват като медия, и това ви е ясно. Смея да твърдя, че има защо, и смея да твърдя, че до някаква степен ви разбирам, вас, журналистите. Но няма да привлечете симпатии до момента, до който не избегнете от генерализиращия, анти-граждански стереотип на действие, който провеждате. Нещо повече – надявам се да не се случи това, но такива инциденти може и да зачестят при такова поведение. А това също е рискът на професията, прикачен неизменно към религията на дефицитна обективност, която дадена медия изповядва.

Казусът “Стандарт” срещу Чобанов – тенденция на модерната журналистика

Признавам си – с една ръка на сърцето, а с другата – в областта на челото като така известния фейспалм жест, че всеки път, когато си помисля, че съм видял достатъчно от нещо, бивам оборен. Нещо подобно се случи днес с моите (а и сигурно тези на почти всеки един от вас) перипетии с журналистиката и това какво дъно може да удари тя в определени случаи. За да прецизирам по-точно – днес бе един от най-челните ми краштестове с това колко гнусни и жълти могат да бъдат отрочетата на поръчковата журналистика и колко фанатично могат да опръскват интернет (или печатното) пространство със своите киселинни полюции.

Говоря за тази статия в печално известния за мен вестник “Стандарт”, който породи една остра реакция от моя страна преди някой и друг месец. Понеже искам или не, ми се налага от време на време да следя дейността на тази медия, съм обучен в типичния изказ и лансиране на факти, който е присъщ за тях. Не се заблуждавайте по приятно хващащия очите син цвят, който ви облъчва от сайта на “Стандарт”. Говорим си за издание, което е толкова жълто, че някак не се учудих как се коалира с други жълтурковци (“Шок”) в анти-Чобанов кампанията. Не знам кое е по-зле – всяка комбинация от размисли и думи в цялата статия, която е като излята на керамичен под повърня, или анонимното и отборно означаване на автора като “Екип на “Стандарт”.

Медийните войни не са нищо ново. Поръчковата журналистика – също. Това, което пиша и от което се възмущавам също едва ли ще разбие представите за света и ще отлепи гъстия, черен изолирбанд пред очите на хората. Това, което е истинско проблемното е, че всички тенденции, които отбелязваме всекидневно – обслужването на интереси посредством медиите, необективността им, раздалечаването от мисията, която би трябвало да имат – да са коректив и да служат в полза на обществото, се влошават. Мислите, че говоря на сляпо?

Прочетете ако желаете само въведението на доклада на IREX, където всичко това е очертано съвсем, съвсем накратко. Видях, че и професор Нели Огнянова (която много уважавам като експерт и мислещ човек), също е обърнала внимание на това тук малко по-обстойно. И без това проблемното лоно на крехката журналистика започва да се пропуква още повече и статии от типа на тази, която лансира “Стандарт” – с цялата ѝ гнусотия, прозрачен нихилизъм и отровен хейтърски подход, е едно от най-ясните проявления на това. Проявлението е насочено към този тип журналистика, която се бори точно срещу тези тенденции и се стреми да бъде доколкото може обективна, изобличаваща, и в интерес на гражданите.

Съ рогата напредЪ

Говоря не за друго, ами за сайта БиволЪ, българският сътрудник на Wikileaks, в който Атанас Чобанов активно участва. И докато реални контакти с лицето Чобанов не съм имал, то често посещавам Биволъ и прочитам разследванията и като цяло материалите, които се публикуват на платформата. Мисля, че е безсмислено да ви посочвам къде е разликата между стандартизираните полюциина един точно определен вестник и разработките на една златиста биволска глава. Но за да не ви натрапвам прекомерно мнението си, вие сами може да направите този своебразен експеримент и да решите сами за себе си кое, как и къде стои.

И докато “Стандарт” се лигавят в калта на собствените си озъбени, изкривени думи, Джулиън Асандж, мозъка зад Wikileaks, oпровергава с точно едно изречение част от обвиненията на вестника към Чобанов (точен цитат: “Затова от 2010 г. Чобанов е собственик на balkanleaks.eu, което е българското псевдо копие на wikileaks. Сайтът му е създаден, за да шантажира обществото и да подсигури медиен комфорт на неговите спонсори.”)

Nasty smear campaign against our Bulgarian partner

Assange: “I denounce the smears against Atanas Chobanov. Balkan Leaks is an official WikiLeaks partner, and Chobanov is an honorable man.”

Тук произнасям едно I rest my case и приключвам. Изпитвам известен скептицизъм към мисията на Wikileaks в модерното ни общество, макар че оценявам немалка част от информацията, която “снася” – нищо самоотвержено няма в публицистиката и журналистиката, нищо, което да няма гръб и умисъл. Но очернящата, жалка кампания на “Стандарт” не може да провокира нищо повече от гняв, примесен със смях, съжаление и немалка степен състрадание към хората, които стоят зад този материал. Да запазиш работата си понякога изисква жертви, но има граница, която за мен просто не трябва да бъде прекрачвана.