Танци по време на политическа криза

В последно време нещата у нас заприличаха на безкръвно бойно поле с две страни – управляващи и опозиция*. Прилича на един особен танц, в който партньорите прокарват съвсем леко бръснач по брадичките си, галейки с пръсти след това ожулванията, за да замажат положението. И ако това звучи драматично, то е нужно само да си припомним протестите по горещия асфалт на „Орлов мост”, последвалият пожар във Витоша, изритването на съдия Мирослава Тодорова от ВСС**, както и две смущаващи за мен предложения.

Първото e вкарването на ГЕРБ в учебниците, които подрастващите ще изучават, с акцент естествено върху личността на Бойко Борисов и под мантията на „новата история” от 1989 година насам. Второто е странното настояване за вкарване на религията като задължителноизучаем предмет отново в попрището на образованието. Teзи два фрагмента носят отровния дъх на загатнатия стремеж за засилен авторитаризъм.

Защо? Защото пренаписването на историята винаги е в полза на победителите, които могат да си издигнат величав плацдарм и да надхвърлят хвалебствената квота, която сами си осигуряват в медийното пространство. Засилването на религиозните послания пък винаги е вървяло ръка за ръка с по-хардлайн политически явления, a самият авторитаризъм си е едно религиозно провявление с личностен център сам по себе си***. Съвкупният комплекс от тези посочени обществени фактори плюс много други неизказани такива, ни връща към началната картина на този танц, който тресе редиците на българското общество.

Има ли право да се състои този танц, имат ли обосновка гъвкави му стъпки?

Абсолютно да – може би неслучайно един от символите на протестите на „Орлов мост” бе една танцуваща жена, която съзнателно или не илюстрира целия процес, който се разиграва в последно време.

Има ли конструктивност този танц, тоест стъпките навързани ли са в някаква логична последователност, която да изгради обща хореография?

Колкото да, толкова и не.

Истината е, че групи, желаещи за промяна на статуквото, винаги има. Сред тях има такива индивиди и мини-общности, които следват безкористни цели и други, които съвсем целенасочено са заинтересувани от тази промяна и искат да извлекат облаги от нея. В момента, в който вътрешният заряд на тази съвкупност от хора се насъбере прекалено много и чашата прелее, се случват събития като от ’89 и ’97 година, които обръщат полюсите. Макар че в народопсихологията на немалка част от тези, преживели времената преди, по време на, и след тези две важни дати, те са били стъпки, които не са допринесли за подобряването на същото това статукво.

Във всички случаи, текущият танц гравитира около заряда, който е бил нужен тогава, но все още не смее да навлезе в неговата траектория. Всеки пореден пласт, който управляващите наслагват обаче, е приплъзване на разгънатия крак с още няколко милиметра до взривоопасната маркировка на масовото недоволство. А елитът сякаш са си е сложил студен компрес, който е забулил очите с потна пелена, миришеща остро на оцет. И или наистина не вижда какво става, или е прекалено арогантен, за да го трогне случващото се.

За да е успешен танцът и малко по-рязката смяна на темпото – за трети път за 23 години, обаче, са нужни добре подбрани стъпки. Не само акумулация на напрежението. Защото без добра хореография и занапред българското общество ще се движи в ленивите коловози на приспиващия валс, който го е люлял достатъчно време.

Къде нещата вървят добре, и къде – не чак толкова?

Някои добри стъпки:

1) Осъзнаването, че до немалка степен гражданите сами могат да осигурят качествено покритие на гражданските инициативи и не са длъжни да разчитат на масмедиите. Видеостриймингът, любителските видеозаписи и снимките от десетки фотоапарати извършиха една същинска картинна и информационна революция в последно време и спомогнаха за изграждането на една увереност сред гражданите. Уповаването на масмедиите, които отдавна са известни като противостоящи на гражданските интереси, драстично намаля. Търсят се алтернативни, много по-обективни и необременени с политически или търсещи облаги позиции – и се намират. А това плаши горните етажи и ги кара поне малко да обърнат внимание на гласа на недоволните.

2) Безпрецедентният случай на комуникационна връзка между управляващи (ГЕРБ) и граждани (в случая – водещи блогъри, вижте www.politikat.net), която изглеждаше немислима до съвсем скоро. Това е едно начало, което при добро развитие може най-сетне да доведе до стабилно гражданско участие в управленческия процес. За това обаче ще е нужна последователност, много усилия и подкрепа от самите граждани.

3) Осъзнаването, че невинаги агресията е начина за постигане на дадена цел. Това звучи може би малко несериозно с оглед на предишните два плюса, но според мен има голямо значение. Неслучайно бе толкова учудващ лозунга за неагресивност (или слятото задъхано „безагресия” както доби популярност) и информационните канали му се възхитиха толкова много. В една нормална среда, културните и конструктивни протести са най-добрата основа за постигане на дадена цел и отправяне на искания, защото провокират и по-коректно държание, отколкото вандализма. Това важи както за вътрешнодържавна реакция, така и за реакция от външни политически фактори – ЕС/НПО/международна общност.

Някои лоши стъпки:

1) За жалост, сред тях определям една стъпка, която е ключова за цялостната хореография. А именно – тази, че всъщност стъпките са хаотични и хореография няма. Искащите да променят статуквото – същата тази съвкупна опозиция, получиха ударен наплив от причини, заради които да протестират. Независимо дали говорим за съдийския прецедент, Закона за горите, безхаберното отношение при пожара във Витоша, покачването на част от комуналните услуги или нещо друго, в момента има огромен заряд за протестиране и той до някаква степен се оползотворява.

Въпросът е, че тези акции внасят все повече и повече хаотичност, вместо да уплътнят съществуващото идейно ядро. Така не се намира някаква обща рамка между тях, обща конструкция, обща хореография, която да сглоби парчетата. Вместо това се разчита на индивидуални, откъснати една от друга акции.

2) „Ослепяването”. Недоволството се покачва до такава степен, че започва да става малко ослепяващо за самите си последователи – а ослепялата опозиция, лишена от трезвеност и желание за конструктивност, е не по-добра от безхаберието и наглостта на управляващия елит. Градацията се очакваше при толкова много причини, но е много важно наред с емоционалната афектираност да се влеят и литри трезв разсъдък и мислене не просто да се смени статуквото, а какво да се прави след това. Недоволна маса, която е готова да протестира за абсолютно всичко, което ѝ се подхвърли, е нещо много опасно и в такива кризисни времена при липса на трезвомислие възниква възможност за издигане на нещо още по-лошо.

Общият смисъл е, че не трябва да се губи инерцията, която се е набрала в момента, но не трябва и да се отплесва нейният фокус – или пък да се оставя на самотек, нерегулирана и неясна. Твърде вероятно е в момента да се изгражда пирамидата, на чийто връх най-сетне гражданският натиск да бъде вграден в политиката на управляващите. Това обаче трябва да стане внимателно, последователно, с хладен гняв, трезв разсъдък и идейност за разгръщане на постигнатото. Като острие, разсичащо главите на хидрата, която плюе киселината върху подопечните си достатъчно дълго време.

***

*За целта на текущия постинг понятието „опозиция” не се изчерпва само с политическата опозиция, а представлява една съвкупност от хора – граждани с най-различния занятия, вероизповедания и политическа принадлежност, комбинирани с пряко заинтересованите домогващи се до власт политици. Съвкупност, която не е доволна от текущото статукво, и, логично, иска промяна в него.

**Държа да споделя, че тук е възмущаващ самия акт на такова показно нахалство и ярка саморазправа, довел до историческо излизане на протестиращи магистрати на улицата. Саморазправа поради ясно очертаната връзка между съдия Тодорова, която заведе дело за клевета срещу вътрешния министър Цветан Цветанов и по този начин си навлече неговия гняв. Същевременно смятам, че личността на госпожа Тодорова бива доста идеализирана и че е нужна коренна реформа в съдебната ни система, но тя не трябва да включва само неудобните за властта магистрати.

***Не съм вярващ, но уважавам решението на всеки да изповядва такава религия, каквато намира уместна за себе си и за своите търсения в живота. Въпреки това не смятам, че подрастващите в образователната система трябва да стават обект на индоктриниране посредством задължително вероучение в училище. Нито пък това ще ги спаси от „моралната деградация”, която им се лепи като етикет от предходните им поколения.

bTV: “Нищо общо” с адекватното омекотяване на конфликта

След инцидента с оператора на bTV (писано тук), бе съвсем очаквано, че от телевизията ще посветят извън-новинарско време, за да се занимаят с този казус. Това си пролича още от тона, изпълнен с патос, и обидата, която от медията демонстрираха спрямо протестиращите, а защо не и все още неошлайфаното гражданско общество у нас. Отговорът, естествено, не се забави прекалено много, и в предаването “Нищо общо” с водещ Диана Найденова темата бе “Екопротестите и сблъсъците“. Дешифрирано на нормален език и с оглед на съдържанието на това предаване, аз го преформулирам на “Направихме това предаване, за да ни се извините и за да ви покажем какви хулигани и безочливи свине сте“.

С гала-откриването, въвеждащо темата за “наранения, жестоко нападнат колега-оператор от bTV“, започва една абсолютна фиеста не на диалогизъм, а на директно, открито вменяване на вина и изискване на гостуващия да се извини. Естествено, човекът няма как да се извини, защото първо не е бутнал самият той оператора, второ, не може да поеме вината за всеки присъстващ човек там и трето – кой би се извинил след такова налагане на волята и императивно, заставящо поведение от страна на водещата? За да искаш нормално отношение към теб (индиректно към оператора в случая), ти, на първо място, трябва да се отнасяш така. А поведението на водещата Найденова е толкова далеч от коректното поведение на домакин, колкото далеч е “жестокото нараняване” на оператора, доколкото виждам от снимката една 6х6 сантиметра рана от охлузване. За еманация на това поведение смятам изявлението ѝ, постановляващо:

Знаете ли, аз съм домакинът тук, аз съм домакинът тук, ъъ, и аз ще подавам началото и края на всеки въпрос“.

Хващам една друга фраза.

А вие отидохте и пребихте един човек, който беше на работа…

Става малко като литературно-интерпретативно съчинение. “Вие” е образът и на госта, и на всички присъстващи явно, което отново е елемент на вменяване на вина на всички присъствали. Съжалявам, не съм удрял оператор на bTV. Съжалявам, но и участващият – който, между другото, е човекът с най-здрави нерви, който съм срещал поради коректното си държание през цялото предаване, та, същият участник и гостуващ също не го е направил. Това е акт на един човек, който се представя хегемониално едностранно от bTV, отричайки въобще по-обстойно разглеждане на ситуацията, при което това е възникнало и хиперболизирайки щетите. Един човек не може да води към общото и да изгражда общ образ на толкова различни по възраст, професия, виждания, идеи и дори бит хора, които са се събрали из софийските улици. Един образ може да води към общото в условията на екип (какъвто е този на bTV, затова и обръщението “колега”, което водещата често споменава), и дори тогава това е условно.

Отново ще наблегна – не оправдавам постъпката, но хиперболизацията е нещо, което е изключително вредно, особено в такъв спорен казус. Ще довърша съчинението си по това изречение с пояснението “беше на работа”, като отново препратя към миналия ми текст и отново посоча – всяка работа носи свой риск със себе си, който трябва да бъде винаги осъзнат от практикуващия я.

При момента, в който се споменава отказа на граждани да бъдат интервюирани от екип на bTV – което, между другото, е тяхно пълно право, защото никой не е длъжен да бъде интервюиран, водещата казва:

Ако гражданин излезе да протестира, за да изрази позицията си по отношение на природата на България и той твърди, че няма гражданска позиция, която да заяви пред телевизия с два милиона аудитория (бел. пишещия – хубава рекламна пауза!), този човек е отишъл да бие други хора и да пие бира там!

Тук някъде логиката на Вселената се приплъзна и се стовари надолу, надолу във велика черна дупка. Излиза, че ако откажа да коментирам даден казус пред bTV се превръщам в хулиган, алкохолик и човек, който всъщност е излезнал навън, по улиците на София, просто за да пребия някого. Всичко това – поради отказ от изява пред камерите, и то не на коя да е друга телевизия, ами на акумулиралата двумилионна аудитория bTV.

Вижте, ще спра. Само три изречения генерираха толкова текст от моя страна, представете си какво би станало при повече цитати. Изгледах цялото предаване и съм потресен. Готов съм от мека и обективна позиция, представена в миналия пост, да премина към директно агресивна и субективна такава след това, което видях. Все пак ще се омекотя и ще кажа, че цялата тази “дискусия” беше един монолог на пародията и пряк израз на дъното, ама наистина дъното на журналистиката такава, каквато може да бъде. Преди посочих, че не желая зло никому и се надявам да не се окажа прав като посоча, че такива инциденти може и да зачестят при едностранно и вменяващо вина поведение на bTV. Това предаване, както и последващи такива, ако бъдат налични, неимоверно много увеличават шанса това да стане.

Защото когато имаш една аудитория, която вече е агресивна към теб, и решиш да я уеднаквиш и етикетизираш като идиоти, хулигани и олигофрени, без да дадеш правото на нормално протичаща  ответна реакция (където се и провали предаването, и то много, много силно), ти умножаваш това по десетцифрено число.

Нещата за bTV не изглеждат добре и от медията – незнайно целенасочено или просто непознавайки елементарни психологически закономерности и социални явления, активно действат в по-силното задълбочаване на проблема. А тогава вече, уви, може да стане и наистина страшно.

Ако все пак вярвате, че преувеличавам и аз самият хиперболизирам – намерете си предаването, или, всъщност – ето линк, и преценете сами за себе си.

bTV, понятието “ескалираща агресия” и гражданските протести

Има една поговорка, която не е утвърдена, но това е, защото все още гнезди като спокоен козодой в ума ми. „По-лошо от това да си журналист е това да бъдеш лош журналист”. И действително, предполагам да си журналист в голяма медия е нещо доста сложно – първо, имаш натиск от по-високите етажи, които ти спускат лавинообразни отеснявания и ограничения за това как да осъществяваш дейността си. Второ, обществото те приема на нож всеки път поради това, и в крайна сметка си буквално между чука и наковалнята – едните са недоволни ако си излезеш от очертаната ниша, другите са недоволни точно поради тази очертана ниша. Но това не оправдава някои неща. А да си лош журналист не е неоправдателно, а може да се окаже фатално.

Днес беше издание трето на протеста на гражданите (задраскайте природозащитници, еколози и други такива думички от речника си, медии, моля ви – всички сме първо хора, после граждани, след това идва националния ни признак българи, а после се делим на професии, класи, определения по интереси и прочие) против реформационния процес в Закона за горите. Първите две издания минаха, смея да твърдя, като цяло доста спокойно с малки изключения и бяха протести, които обществото не бе виждало досега – с акцент върху липсата на агресия, любовта, спокойствието и коректното отстояване на граждански позиции. По причини, налагащи ми важен личен ангажимент, днес не можах да присъствам – макар че 3000+(може и повече, със сигурност – хиляди) други граждани все пак са изпълнили централните улици на София.

Когато не присъствам някъде, където съм искал да бъда, след това проверявам новинарския поток. Включвам отразяването на поне пет медии, като гледам да са що-годе различни по характер и политическа отсянка (ясно е, че партийни медии има и те са лесно откриваеми), за да добия по-богата представа. Ако имам и познати или приятели, присъствали там, също се допитвам до мнението им, за да си съставя по-пълноценна картина. В момента, в който попаднах на сайта на bTV поради едно по-остро мнение, видях, че са направили един материал от цели 6 минути. Сега идва въпросът – 6 минути, посветени на един протест, не са толкова много, даже са малко. Истината е, че не – не са малко, дори три минути, отделени за протест, и то без насилствени екстремни прояви, са достатъчно и всъщност много, защото ефирът се разграфява малко сложно.  Проблемът беше в едно нещо – минутите не бяха отделени за обективно отразяване, а голяма част от тях бяха посветени на това как камера на bTV била счупена, микробусът бил надраскан, а репортер го блъснали и той пострадал (разкази на безпристрастни очевидци сочат че да, той е бил блъснат, но това не е било кой знае колко сериозно). Всъщност, като се замислим, всички сме били блъскани по някое време от полицейски органи, аз самият изядох някой и друг щит вчера, макар че, отново подчертавам – и протестиращи, и жандармеристи тези дни се държаха крайно културни едни към други.

Въпросът е друг. Не може да се оплакваш толкова осезаемо, да повтаряш „ескалираща агресия”, когато такава реално няма и да държиш менторски-патетичен тон на хората, които те гледат, заради този инцидент. Като журналист, който е на място, на което е твърде вероятно да избухнат сблъсъци, малко или много ти е напълно ясно, че това може да се случи. Ако толкова те е страх от това, не отиваш там. Не оправдавам постъпката на дадения човек, макар че тя не е демонът, който вадят от торбата си от телевизията. Посочвам, че просто е смешно да отделяш толкова време и да хленчиш толкова много за това. Последният път, когато съм виждал работещ по тръбите водопроводчик, той не се оплакваше за това, че избухналата струя от тръбата му е намокрила гащеризона (примерно). Да си журналист е професия, а всяка професия носи със себе си своите заплахи. Ситуацията щеше да е коренно различна, ако този журналист бе в болница, бе пострадал наистина сериозно, или недай си Боже (чукам на дърво, не желая зло никому), му се бе случило нещо фатално. Когато отида някъде, където знам, че има опасност, аз взимам това предвид и ако продължа натам, си поемам последиците. Ако на хардкор концерт влезна в съркъл пита или в моша и си счупя ръката, това е мой проблем – знам, че има шанс това да се случи, но въпреки това съм се насочил натам.

Идеята на всичко това е – бъдете мъже (и жени), bTV, които не се превръщат в хленчещи деца. Нямате, повтарям, нямате право – в името на обективната журналистика да озаглавявате статии така и да дефинирате протестите като с налична „ескалираща агресия” заради един инцидент. За мен това е равносилно на подхода ad hominem в един спор – удряш по личността на някого, а не по темата на спора, защото или нямаш контрааргументи, или просто така си устроен и смяташ, че е по-правилно да атакуваш човека срещу теб, а не темата, която разисквате. Така и тук – атакувате и генерализирате тълпата заради един инцидент, а изтиквате назад темата, както и много други неща.

Гражданите – не еколозите, природозащитните, коминочистачите и сума ти други определения, не ви харесват като медия, и това ви е ясно. Смея да твърдя, че има защо, и смея да твърдя, че до някаква степен ви разбирам, вас, журналистите. Но няма да привлечете симпатии до момента, до който не избегнете от генерализиращия, анти-граждански стереотип на действие, който провеждате. Нещо повече – надявам се да не се случи това, но такива инциденти може и да зачестят при такова поведение. А това също е рискът на професията, прикачен неизменно към религията на дефицитна обективност, която дадена медия изповядва.