Седмичен обзор на актуално-виртуалните теми в края на май

Понеже отдавна не съм се разписвал, ще взема да намина със седмичен преглед на темите в българското вирту-пространство.

1) Във връзка с Дните на абитуриентската култура®, десетки хиляди българи ще изразят възмущението си, споделяйки как бъдещето на нацията е загубено. Сред недоволните ще са и абитуриенти отпреди не повече от три-четири години, постигнали дзен статус и необятна мъдрост за това кратко време. Карбовски ще напише дежурна статия по въпроса, но няма да може да си я навре в задника. Екип от доброволци ще му помогне.

2) ЕВРОИЗБОРИ! Противно на желанията на множество, Бюрека и ДПС ще хванат представителен вот. Хиляди недоволни ще нафлудят социалните мрежи с гнева си, забравяйки, че голяма част от електората на въпросните няма достъп до интернет. Учените ще определят явлението като словесна мастурбация тип “социалка” и ще предложат комбинирана Туитър/Тъмблър акция следващия път.

3) Светът затаено ще следи развитието на драмата на крокодила Федя, смачкан от 120 килограмова руска секретарка. Общността е в шок както поради насилието спрямо двуметровото влечуго, така и поради факта, че съществува 120 килограмова секретарка в професия, известна със сексуалните си клишета.

4) Десетки хора ще се замислят, че е добре да минат към посолствата на Сърбия и Босна у нас и да оставят по нещо – дрехи, продукти, каквото им се откъсне от сърцето/състоянието. Те ще са пичове.

Ако освен всичко друго се чудите за крокодила, съвсем сериозен съм, ето източник.

За Сърбия и Босна съм още по-сериозен. Положението там е критично, десетки хиляди са изселени, има достатъчно много смъртни случаи. Помислете си по въпроса.

 

1

Advertisements

Статуквото живее, но не пречи да бъде разклатено

Поредна ситна капка в океан от онлайн недоволство.
Някой ще намеси темата за нефункционалността на практика на младото поколение, което пищи много в интернет, но реално не оправдава и на 1/10 крещенето си.
Не. Макар че окей, нека си го мисли това този някой (или тези някои).

Какво мисля аз:

Мисля, че днес за пореден път новите поколения на страната се почувстваха предадени. И това не е нищо ново, но е най-звучният шамар за мен и хората в моя диапазон (+/- две житейски години), тоест – за едно от тези нови поколения. Убеден съм, че същото важи и за останалите, защото последните няколко години са наистина грозна гледка.

Не мисля, че ситуацията е непоправимо тежка. Но е достатъчно неудобна и скандална.

Мисля, че и без това проблемното за сформиране правителство няма да издържи, независимо кой го сформира – а конфигурациите ще бъдат разигравани изключително хищно и жестоко в идните дни.

Не мисля, че това ще стане веднага, т.е. ще включва минимален толеранс от гражданска страна.

Мисля, че подобни случки ускоряват един процес, който е нужен на страната – изчистването на стари кадри за поставяне на колоните на нова система. Това сигурно ще отнеме поне въртенето на едно-две поколения, но подобни кризи радикализират прочистването, дават му тласък, отварят пролуки в статуквото. Вече сме започнали, макар че сме все още в началото на Loading лентата.

Не мисля, че трябва да се отчайваме и да си повтаряме „няма такава държава” / „прост народ – проста държава” и подобни автоагресии. Не виждам как помагат.

Мисля, че трябва да се образоваме и да заразяваме всички околни с нашата образованост. Да се борим гласът ни да бъде чут, да, но този глас да е обоснован и тежък, а не хаотично крещене и писукане.

Не мисля, че ще е лесно.

Но мисля, че успеем. С бавни, ситни капки, на онлайн и риъл лайф недоволство.

the_status_is_not_quo_by_wildemoon-d493c5n

Това е.

Избори по фейсбукски

Предизборната агитация е нещо отявлено яростно и напрегнато открай време. Политик Х впряга всичките си усилия да хвърли каквото има по политик У, който пък цели политик Z, а Z на свой ред връща кръга към Х. Липсата на конструктивност е наваксана от предостатъчните стънтове и всякакви спонтанно възникнали скандали (най-често под формата на разкрития), които се ширят от комичното през замислящото до трагично-напомнящото закономерностите на политическата сцена у нас.

Ще го кажа така – това са първите ми “Фейсбук” избори. Не броя президентските, защото при парламентарната кампания нещата са много по-сериозни, хищни и –  по-агресивно огласени пред аудиторията. Първите ми “Фейсбук” избори са отвратителни. Партиите са намерили най-успешния канал за осъществяване на маркетинг и популизъм и това са социалните мрежи. Наливат се огромни, безумни количества спам под всякаква форма – страници, събития, дъщерни страници на страниците-майки, и какво ли не друго.

Ясно е, че това е доста симпатично за техния електорат, който освен, че може да следи изказванията на представителите си, има възможност и за комуникация с други симпатизанти на политическото тяло. Същевременно обаче не мога да разбера защо обемът на спама трябва да е толкова голям. Каквото и да цъкна ще ми излезне поне един Suggested page на някоя и друга партия, я Sponsored ad не на едно, а на две, понякога дори три партийни телеса (в момента под една популярна дясна партия ми мига рекламата на партия от левия спектър). Към това може да прибавим и естествено непрестанните дискусии на приятелите ни в качеството си на потребители-симпатизанти, към които (дискусии) често се присъединяват и партийни лица за допълнително покритие. Това определям като full coverage.

24685940

Мисля, че имам подкрепата на тези дами

Ясно е и друго нещо – че социалните мрежи са прекрасен медиум за разгласяване на идеите ти, но когато пресолиш яхнията, не се ли получава стабилна контрапродуктивност? Ако съм бил демотивиран поначало за избора си на партия и политическата си активност (или се колебая между две представителства), нескончаемият поток от реклами, призиви и събития, от междуполитически войни и надвиквания, просто свива кубът на личното ми виртуално пространство до четири изключително сближени стени. И логично ме демотивира още повече. Не знам при вас как е.

Фейсбук е катализатор на обществени нагласи, поприще за изява на смазващо необятно количество мнения и споделяне на информация, но къде лежи коректната му употреба в подобни условия? Има ли такава? Има ли почивка за обичайния потребител в минното поле от агитации, и филтрите единствения начин ли са (ако успеят да се преборят с това явление)? Може ли да виним партиите, след като те просто използват функциите, които социалните мрежи предоставят?

Абе, въобще – как вървят вашите “Фейсбук” избори?

Като оправдание за умерено безцелния и мрънкащ пост, ето някои диаманти от гениите на агитационната дейност:
Паси влиза в Майнатаун:

АТАКА с атакуваща епика под формата на песен

бонус под 30 секунди – Волен в атака

Хранително-вкусова промишленост с призрачни хорър елементи от СДС
http://vbox7.com/play:178a42249c

И за десерт малко ВМРО.

Пътуване към никъде / Flashing lights

Помете порцелановата купичка, захвърли я на земята с все покривката. Това не стигаше. В гнева си – по голи крака и голи ръце, по голо съзнание и гола тъга, посегна към чашата до мивката и я хвърли по мен. Русите ѝ коси засвистяха като сноп камшици. Съдът пък се счупи с грозен трясък, счупи се по жълтеникавата стена, сякаш препикана от болен човек с болна урина. Изпсувах и сграбчих ръцете ѝ, тези бледи, красиви ръце, с бенките по тях, с тънките, прекрасни китки. Тя ги изви и се отскубна, но гневът се оттече от тях, те омекнаха, дланите им загалиха брадясалото ми лице.

– Не си отивай, не си отивай… – впи устни в моите, захапа ги като последен пристан на вярата си. – Не си отивай, моля те, недей…

Броих вместо до пет, от пет. Пет, четири, три, две, едно…Нулата блесна в съзнанието ми и аз махнах устните, с груба сила я махнах от мен, втвърдявайки отново гневът ѝ. По пътя ми към вратата украинката се опита да раздере лицето ми, едновременно с това плачейки, кълнейки се, че съм мъжът на живота ѝ, че съм копеле, че съм шибаняк, че не може без мен, че може без мен, че не съм никакъв мъж, а путка, че не съм путка, а съм най-истинският мъж, който е срещала. Тръшнах вратата и ме посрещнаха зелените стени на входа, зелени, сякаш някой болен човек е повръщал болно зелено върху хоросана им. Чух тупването на тяло отзад, представих си порцелановите колене върху мраморните плочки, и сетне – червеникавите следи от целувката между двете. Когато скърбим, хората кървим. Кръвта ни е единственото нещо, което проливаме нежелателно, но го проливаме най-истински.

Прескачах по две, по три стъпала, четирите етажа надолу, лабиринтът на моето препускащо съзнание. Не чувствах каквото и да е гузно чувство, не чувствах нищо – единствено ускореното движение на тялото ми, яздещо по тези стари, мръсни стъпала.

Бях прекрасна, устремена към нищото сила. Когато се разделях с жени преди чувствах болка и винa, проливах кръв наум, самобичувах се с бичове като русите ѝ коси, но бичове от кожа, които срещат моята кожа с болезнен съсък и болезнено раняват. В очите им виждах себе си като отрова, която се е разпиляла по ирисите им и се стича към сърцето. Дори когато те ме зарязваха се чувствах виновен, напук на всяка логика.

Истината, обаче е, че нищо няма значение. Всички жени са заменими, всички мъже са заменими, всички хора са заменими, и кръговратът на вековете отдавна го е доказал. Трябваха ми десетки счупени съдове, десетки „не си отивай” – и от тяхна страна, и от моя, стотици милиграми отрова, хиляди усещания за вина и мизерия.

Преди търсех да се насоча нанякъде, да насоча чувствата си в дадена посока. След това прескачах стъпалата на различни входове, стичах се по ескалаторите, кръстосвах тротоари, все устремен към никъдето. Не за друго, а защото като отиваш нанякъде, имаш стотици хиляди избори накъде точно. Пространството „никъде” обаче винаги е едно и също, винаги е една куха тъмнина, една безчовечна вселена, дупка в съзнанието ти и дупка в материята, която е фиксирана. И нещо повече – чака те с цялата любов на света, именно защото е отрицателна величина.

Телефонът ми звънна, и дори не ми бе нужно да го погледна, за да знам кой е. Изключих го и с угасването на дисплея, угасваха и надеждите ѝ, украинските надежди на едно бледо славянско момиче с прекрасни коси като напращяло слънце и крака като пълна луна. Отново не ми стана гузно, вместо това се зачудих на бляскавите светлини на колите, все едно ги виждах за пръв път. Приближих се една, две, три стъпки, все по-близо до жълтата линия на булеварда, жълта като една стена, съществувала преди цяла вечност. Вдигнах палеца си нагоре – хей, хора, спрете ми, искам да се кача при вас, това казвах.

Един мъничък, леко овехтял светлосин „Опел” спря. Отворих вратата, дъхът ми се впи във вътрешността ѝ, замъгли се около жабката.
– За къде си? – попита ме леко дрезгав женски глас.
– За никъде.
– Влизай.

Жената бе на средна възраст, с десетина година по-голяма от мен, леко мургава, с черна коса, вързана на кок. Беше добър шофьор, леко рискова на моменти, задминаваща смело по-мотащите се коли, но без да прави глупости.

– Та, кажи сега, къде да те водя?
– Аз бях напълно сериозен.
– отворих жабката, за да видя какво има вътре. – Пътувам за никъде.
Тя ми метна дълъг поглед, защото се бяхме закотвили на светофара. Очите ѝ бяха тъмни, тъмни като презрели смокини, толкова по-тъмни от тези на украинката.
– Така като те слушам и на мен ми се пътува натам, знаеш ли.
– Женена ли си?
– Не.
– Деца?
– Бог ме опазил от такива неща.
– тя присви смокиновите си очи и даде газ, подминавайки набързо едно „Деу” такси. – Искам да живея, не да ми сучат живеца от циците.

Тук ме спечели и се засмях, в отговор на което и тя се засмя.
– Искаш ли да те водя наникъде? – попитах.
– Далеч ли е?
Пръстите ми се разтеглиха като паяк и полазиха по коляното ѝ, което доведе до нова усмивка от нейна страна.
– Не много. – отвърнах.

roy-lichtenstein-00097-sl.jpg.520.360.thumb