“The Other Son” – урок по човещина и култура

Доста рядко пиша за филми – не защото малко филми ме впечатляват, а защото повечето така или иначе са малко или много известни. „The Other Son” обаче е болезнено неизвестен, а меко казано заслужава повече внимание поради редица причини.
На 23 януари 1991 година Арит Зилберг и Лейла ал Безааз раждат две деца в болница „Ротшилд” в Хайфа. Арит е израелка, а Лейла – палестинка. В суматохата обаче децата им са сменени. Жозеф, въпреки, че е дете на Лейла, заживява с Арит в Тел Авив. Ясин, който е дете на Арит, заживява с Лейла в Западния бряг.
Филмовата отправна точка е почти 18 години по-късно. Жозеф се готви за влизане в израелската армия, и при документацията се оказва, че той е кръвна група А+. Арит отива при лекар, за да поправи невярната според нея информация – и тя, и мъжът ѝ са с кръвна група А-. Проверката обаче само преповтаря данните и след допълнително лекарско изследване, тя разбира за случилото се в болницата в Хайфа.

1 movie

Оттам нататък „The Other Son” тръгва с пълна пара. От едната страна стоят семейство Зилберг (Арит, Алон и Жозеф), а от другата – семейство ал Безааз (Саид, Лейла, Ясин и брат му Билал).
Филмът има две адски силни фокусни точки в себе си. Едната е хоризонталното проследяване на човешките реакции.

Какво имам предвид с това?
Лентата блестящо се справя с представянето на реакциите на Лейла и Арит като майки, разбрали, че техните деца всъщност са други от една страна. От друга, планът проследява мъжките реакции на Алон и Саид като бащи, които са много по-рязки, на контра и крайни в негативен смисъл. Показателно е, че нито палестинецът, нито израелтянинът искат майките да разкриват истината на децата си. На трето равнище, естествено, имаме централната дилема във филма – тази на Жозеф и на Ясин.
Макар и сегментирани по някакъв начин, тези хоризонтални проследявания формират една огромна цялост, която завършено описва културния, човешки и дори политически феномен, който представлява конфликтът между Израел и Палестина. Помощ тук оказват и някои стереотипни възприятия на всяка страна към другата – Билал ал Безааз например е добре изграден образ на фанатичната неприязън към Израел, след като се отказва от брат си Ясин, защото всъщност винаги е бил „един от тях”. Равинът на Жозеф пък го отлъчва – макар и да го поднася по мек начин.

4

Двамата бащи в доста красноречива ситуация

Другата фокусна точка е, че филмът успява да комбинира богат поглед над културите и характерите, без да натоварва прекалено много зрителя или изкуствено да усложнява внушенията. На моменти тази простота има своите негативи – някои сцени и последните десетина минути на филма са прекалено олекотени и дори наивни, но като цяло според мен само допринася за доброто впечатление от лентата.

5

“Виж ни само – Исаак и Исмаил. Двете деца на Авраам”

Бих писал доста, но според мен е най-добре човек да изгледа “The Other Son”. Филмът го има на доста места, включително е качен и в няколко версии в YouTube. Заслужава си 105-те минути.

IMDB: http://www.imdb.com/title/tt2073016/
Trailer: http://www.youtube.com/watch?v=OSagIPVjHo8
Филмът в YouTube: http://www.youtube.com/watch?v=-tZqrw3RuEQ

Advertisements

Таралежът Нинко и моят израело-палестински брак

Аз съм един нещастен мъж. Сега, мъжете са нещастни главно поради две причини – заради налична в живота им жена, или поради липсата на такава. Е, аз съм нещастен заради факта, че съм женен…за две жени. Едната е еврейка, другата – палестинка. Трудно ще ми е да опиша какво точно е положението в дома ни. Но си представете вместо поройния дъжд навън по главата ви упорито да падат костенурки. Ето такова е чувството.

Ако не ги обичах безумно много и двете, досега, естествено, да съм се махнал. Омразата на Ахува (еврейката) към Фатима (палестинката) мога да сравня с немска магистрала, умножена по три. По нея с 250 километра в час хвърчат частички злоба.
Няколко простички примера за това. Ахува веднъж сготви супа, която беше адски вкусна, докато Фатима не намери парче от резервния си хиджаб в нея, с което едва не се задави до смърт. Проста работа – еврейката, докато сме били на пазар, нарязала дрехата и се погрижила да сготви супата първо, след което да пъхне хиджаба в порцията на Фатима.
На Йом Кипур – най-святият ден за израелтяните, в който бях извън града, Фатима пък заключила Ахува в тоалетната. Не е нужно да обяснявам, че така еврейската ми жена не успяла да стигне до Софийската синагога в най-важния за религията си празник. Оплака ми се, че от скука е правила кипа след кипа – това са тези симпатични еврейски шапчици, от не друго, ами тоалетна хартия.

Обаче, заклевам се, най-страшно беше, когато ООН призна Палестина за държава и ѝ даде статут на наблюдател. Аз дори не знаех за това, докато не се върнах една вечер и не ме завари пълен хаос.
– ЦИОНИСТКА КУРВА! – крещеше Фатима.
– На майка ти в хиджаба! – искрено ругаеше Ахува, и се наложи да ги разтърва, впили хубавите си ръце една в друга.
– Тази мърла…! – започна еврейката.
– Мърла е еврейката, от която си се пръкнала, змийо! – изплю се палестинката. – Ти защо я подкрепяш, а?
– Мен ли? Не виждаш ли, че за теб се застъпва, чалма хилава!
– Защо за нея, а? – извъртя се бясна към мен Ахува.
– Защо нея, я кажи! – настоя и Фатима.
– Ей, ама аз да не съм ви Общо събрание, бе! – изкрещях аз, защото ми кипна, и се залостих в стаята.
Там в клетката си ме чакаше таралежа Нинко. Точно така – имахме таралеж, африкански таралеж по-точно, за домашен любимец, и с мълчаливостта си и простите си предпочитания към мляко и насекоми, той бе истински мой приятел и спасител. Докато онези двете се караха и сякаш щяха да се избият, аз извадих животинката от клетката и я сложих в скута си. Нинко душеше ръката ми и шаваше щастлив насам-натам. После го нахраних и той ме заобича още повече, изпърдя се, и наяден и облекчен полегна на корема ми. Аз внимателно се отпуснах назад и също легнах на мекия креват.

На сутринта взех твърдото решение да се махна оттук. Взех един малък куфар, нарамих Нинко таралежа, и предпазливо открехнах вратата на стаята. Ахува спеше на канапето, а Фатима се бе излегнала на една черга на пода. Зашумях въпреки опита си да съм тих, и Ахува се събуди. Като куче след нея – и Фатима.
– Какво правиш? – попита ме еврейката.
– Закъде си се запътил така? – не остана длъжна и палестинката.
– Писна ми, тръгвам си. Ще пътувам за Индия и ще стана будист там. – сопнато отвърнах. – И Нинко идва с мен, и той така. Първият таралеж-будист в света. И на него му писна от вас.
– Ти не си сериозен. – изправи се Фатима.
– Абсолютно сериозен съм. Не мога да ви издържам повече глупостите. Обичам ви, но нищо не може да е по-силно като чувство – дори безкрайната ми, търпелива обич, от вашата омраза една към друга.
Сериозният ми тон подейства безапелационно, след като осъзнаха, че не се бъзикам.
– Елохиме, Елохиме, моля ти се! – закърши ръце Ахува, като се притесних да не си шибне лактите в гардероба до нея.
– Аллах, смили се над смирението ми, помогни ми! – запищя Фатима и започна да се моли върху черджето в типичната мюсюлманска поза.

Воплите им бяха толкова шокиращи, че Нинко се опита да се навре в яката на пуловера ми, заринал носа си по кожата ми. Издърпах го обратно на рамото ми и той пръдна, след което се кротна. Пред мен клоунадата не спираше и точно тук осъзнах, че тези жени всъщност ме обичат повече, отколкото се мразят една друга. В известен смисъл, въпреки всичките си различия – в религията, в културата, в характера си, те бяха огледало една на друга. Фатима ме обичаше и Ахува ме обичаше – и двете – искрено, от извора на чувствата и вярата си. Имах чувството, че еврейката ще направи дърворезба от гардероба с ръцете си, а палестинката ще ни пробие тунел до съседите долу с удрянето на главата си в пода. И всичко това – от отчаяние и любов. Погледнах Нинко и той ми отвърна с черните си, непроницаеми очи. Май му се пърдеше още, но дори той оцени величието на този миг на божествено просветление. Пуснах куфарчето на земята и потърках брада. Все някак щяхме да се справим, някой ден.

1