Сбърканият комуникационен модел на новото поколение гей активисти (и не само)

Един от любимите ми проекти за последната година включваше редактирането на бизнес презентация за гей парад във Флорида.

Събитието е с традиции – организира се от 2002 година насам, и, за разлика от много други подобни, разгръща едно портфолио от възможности. Говорим си за панели с кариерни съвети, литературни уъркшопове, дискусии и семинари спрямо наболели теми като домашното насилие (извършвано и от мъже, и от жени, не едностранчивата му трактовка).

На всичкото отгоре въпросният фестивал е насочен към чернокожата LGBTQ общност. С други думи, вече отбелязвам бонус минус точки за по-консервативно мислещата популация. А каквото и да си говорим, из Балканите нещата стоят така – по-закостеняло.

Неохотното усещане за срам

Когато ме попитат дали подкрепям хомосексуалните [връзки/бракове/инициативи] обаче, отговорът ми е уклончив. Подкрепям ги, и още как. Имам достатъчно такива приятели. Но предпочитам да си прострелям десния крак, отколкото да се асоциирам с огромна част от по-либералното крило, което споделя моето мнение.

Защо? Защото изумително голяма част от тези хора са най-дразнещите, най-незрелите и най-токсичните откъм комуникационен модел човешки същества, които може да срещнете. Иска ми се да преувеличавам. За нещастие, вчерашният случай с Питър Тачел за пореден път потвърждава колко самозабравило се е радикалното крило на въпросния либерализъм, което описвам. И колко по-многобройно е от предполагаемата нишовост на термина “радикализъм”.

Анушка вече разля радикализма

Ако желаете да отделите време на пълната статия, може да я видите тук. Понеже е дълга, резюмирам:

Представителка на National Union of Students (UK) отказва да споделя една обща сцена [за дискутиране] с Тачел, защото, цитирам, смята, че той е „расист и трансфоб“.

За справка, Тачел е гей активист от десетилетия и е защитавал идеите си по начини, които най-вероятно ще накарат въпросната Фран Колинг да изтрие своя Tumblr и най-сетне да отиде в отрезвителното. Всъщност, не, няма как – тя е прекалено надълбоко в делюзиите си, за да осъзнае колко безумно е изказването ѝ. Докато колежката активистка мънка от трибуната си, Тачъл е бил арестуван над 300 пъти, защото едва ли е писал гневни Фейсбук статуси като нея.

tatchellR2705_468x271

Но пък активисти, защитаващите неговата идея, са доста артикулативни в своята Twitter активност. “I would like to tweet your murder you fucking parasite”, например (извадка от миналогодишното обвинение спрямо Тачъл в…ами, трансфобия пак).

Уви, поведението на Колинг е симптоматично за новото поколение <радикални активисти>, в случая в нишата на правата на хомосексуалните. Споменавам „радикални“, но политическата коректност увеличи обичайно тесния периметър на този термин. Разполагаме с достатъчно обемна и достатъчно шумна маса от хора, която е контрапродуктивна спрямо каузата, която уж защитава. Все пак колко точно шизофренично е новите застъпници на дадена идея да атакуват като бесни кучета тези, които са постлали пътя преди тях?

Бермудският триъгълник в наръчника на новия активист

Най-лошото е, че това ядро от Tumblr и социо-мрежови активисти се просмуква в текущата академична инфраструктура. Колинг е перфектен пример за това с принадлежността си към организация, включваща в себе си над 600 студентски синдиката. Позицията ѝ не е просто нейна – тя е официално одобрена от едно наистина огромно академично тяло. Което от индивидуална я прави симптоматична за цял обществен сегмент.

Имам чувството, че западното либерално студентско крило все още не е имало досег с реалния живот и обитава някакъв Бермудски триъгълник между „Обиждам се от всичко“, „Моето мнение е единственото обективно такова“ и „Намирам се между удобните стени на социалните мрежи и така ми е окей“.

discussion

Поглед към новия модел на академични дискусии

В една дискусия преди по-малко от година професор по социална антропология отбеляза, че е изплашен. Не само той, но и колегите му.

Причината? През последните 5-6 години се наблюдава епидемия от оплаквания от страна на студентите. Лектори и професори са обвинявани в дискриминация, хомофобия, любимата тема за „патриархата“ и подобни ключови думички. Академичният персонал всъщност е либерален, но това не е достатъчно за новото поколение активисти. Някои от тях дори водят родителите си (не, наистина, представете си да сте на 21 примерно, и да викате мама и тате, защото професор Х е казал еди какво си, което не е достатъчно <еди какво си> за вас).

В резултат се наблюдава ширеща се цензура, защото в противен случай се рискува изключване от състава на университета. Въпросният професор допълни, че се чуди как точно ще изглежда преподаването на дисциплината му в близкото бъдеще. Какво точно ще е „Социална антропология“ за новото поколение студенти? Негови колеги в социалните науки споделят сходен сантимент.

homosexual_sex_marriage

Текущият пример с Питър Тачел се движи в сходни коловози. Ултра либерализмът по този начин отстрелва два заека с един шизофреничен куршум:

1) Детронира и изолира образованите, доказани мозъци на своите идеи (а и отвъд тях – интелигентни личности, които могат да ръководят адекватен диалог както със съмишленици, така и със своите опоненти). Капсулира и хомогенизира „Идеята“, докато тя не се превърне в концепция, по-скоро наподобяваща култ.

2) Вреди на общата рамка на каузата си, сгъстявайки още повече анти-позицията на а) по-скоро скептиците или б) откровените противници на въпросната кауза. Има определена група от хора, които – ако им е предложена умерена и издържана логически аргументация, са склонни да преосмислят някои свои схващания. ChangeMyView в Reddit показва ясно този модел. Индивиди като Колинг са неспособни да ръководят какъвто и да е диалог, като в резултат постигат още по-ярко изявено поляризиране.

Не обичам да съм песимист, особено за неща, които споделям като сантименти. Но наблюдавайки изумителни феномени като случая с Тачел (за жалост просто пореден), не мога да не се зачудя какво по дяволите се случва. И да пожелая да се дистанцирам още повече от подобните на Колинг.

Окупация на комуникацията

След проблеми с времевия график най-сетне успях да посетя окупирания СУ и екосистемата, която се е изградила само за няколко дни там. Едната дума за нея е: уникална. Социалните ни поети от миналото биха изпаднали във възторг. И най-малкото, което мога да кажа, е че човек има за какво да бъде позитивно настроен. За всеки пишещ пък атмосферата в сградата е изпълнена мокра мечта.
Не всичко уникално е перфектно и това е очаквано, особено когато се вписва в коловозите на младите поколения. Слушайки дискусиите, особено разпалената такава в аудитория 65, мислено очертах двата най-големи проблема, пред които са (сме) изправени тези, които симпатизираме на цялата идея на окупацията. Те са добре познати и за жалост печално неглижирани и неефективно овладявани.

Първият е емоционалността, която е добра подпалка за инициатива, но не трябва да бъде практикувана като постоянно огнище. Дългосрочните цели и постигането им са плод не само на еуфория (тя утихва бързо), а с употреба на “хладна стомана” – аналитичност, критично мислене, дистанцираност от емоциите, готовност за провали редом до успехите.
Но този първи проблем е вързан с втория, който е най-страшната пречка. И това е комуникацията и по-точно начинът, по който се води тя. Независимо дали говорим за комуникация между самите окупиращи и техните различни идеи (ниво А) или комуникацията между окупиращите и тези, които не са (напълно) съгласни с тях (ниво Б). В дискусиите имаше добри примери за провала в комуникацията и на ниво А, и на ниво Б.
В условията на окупацията на СУ много лесно започна да се размята думата “радикално”. Критиците казват, че блокирането на неутрална територия като университета е “радикално” в смисъл на “грешно”, “неоправдано” и “ненужно”. Това не е така. Университетите никога няма да са неутрална територия, защото до голяма степен раждат гражданското/политическо/комуникационно образование на младите. Нещо повече – подобна радикална акция е нужна. Но това, което е не по-малко нужно след извършването й е оправдаването на тази акция.

А това оправдаване далеч не е революция в сферата на политическата система. Защото тя е устроена така, че реформа в нея е подвластна изцяло и единствено на правилата, която партиите и политиката са създали. Те са непоклатими, нямат огъване, просто козметично сменят някой и свой фрагмент за доволство на масите. Революцията в политическата система води до цикличния момент на 1997, 2013, 2020, 2026, до вечното недоволство от аморфното явление “прехода”. Нито една от тези времеви точки не води до истински желаното.
Истинската радикална революция е тази на втория проблем, който отбелязвам. Няма нищо по-радикално от това да промениш начина, по който хората комуникират помежду си. Защото от комуникацията се раждат всички социални и политически процеси. Общуването между мен и теб, между моята “група” и твоята “група”, между прослойките и интересите е производно на тази най-базисна система. Да, и политиката е нейн продукт. Оставката не е крайна цел. Тя ще се случи, защото правителството е бутафорна конструкция, паметник на оскърблението. Но случването на тази оставка е едва един от много междинни фрагменти по пътя към радикалната революция на комуникацията.

Аз вярвам адски много в моето поколение. За мен то е културно и адекватно, белязано с типичните проблеми на една млада генерация. Интернет обаче добави една много тежка дамга върху нас – леснотата на това да осъзнаем колко различни всъщност сме. И вместо да приемем това и да сблъскаме различията си, като в процеса на комуникация и диспут очертаем къде стоим, защо стоим, и как можем да съжителстваме стоейки така, изпитахме страх и бясно желание за капсулация. Защото ни е страх от различията ни, ние разчитаме на хомогенизация. Стремим се към нея. Претопяваме важни фрагменти в името на постигането на едно “цяло”. Създаваме твърдо ядро, което отблъсква електроните около него, които то самото смята за различни и невписващи се в коловозите.
На каква цена е това “цяло” и доколко е адекватно и работещо то, ако в него се съдържат стотици премълчани “нецялости”? Ако въобще го постигнем.
Ето тук е революцията на комуникацията. Радикалният акт да приемеш, че си различен от другия, и това не те поставя задължително в пряка конфронтация с него. Окупиращите студенти (ние), можем само да извлечем ползи от това да предизвикаме диалог с конструктивни тези на тези, които не са съгласни с нас. Пример за конструктивна теза: тук.
Можем да извлечем само ползи от това и да не ни е страх от различията ни и да не ги сблъскваме на инстинктивно антагонизиращо ниво. А да ги обсъждаме.
И да сме радикални в най-забравения, най-нужен и най-труден смисъл на тази толкова охотно плъзгана по езиците и пръстите дума.

people-communicating

Фейсбук и потребителите: анкета

В последните дни се зачетох тук-таме за комуникацията в рамките на социалните мрежи и какво точно влияние има тя върху човек – най-вече при сравняване с други потребители. Някои от нещата ме изненадаха доста, други – не толкова. Във всички случаи става ясно, че в рамките на Facebook най-вече се наблюдават сериозни явления, които оправдават интереса на социалните анализатори към платформата.
Сега, по същество, накратко. Направих една анкета от 13 въпроса на тази тема (без да я базирам на прочетеното от мен), които ми се сториха интересни. Участваха общо 64 човека, 32 мъже и 32 жени. По-голямата част от тях са мои приятели във Фейсбук, 12-15 човека са непознати за мен. Това е първата ми анкета и не претендирам нито за мащабна представителна извадка, нито за професионализъм. По-скоро си говорим за експеримент, породен от любопитство.

И изводите са…

Отново се случи това, че някои неща ме изненадаха изключително много и опровергаха очакванията ми, а други, напротив – отговориха на тях. Едно очаквано от мен нещо беше, че повечето потребители ще попадат в моята възрастова група – 18 до 25 години (86% от анкетираните). Няма нито един участник над 40 годишна възраст.
Малцинство от 6% са ученици, а цели 25% са студенти и работят паралелно – една тематика, която много пасва на позитивната ми нагласа спрямо българските младежи. Най-голям дял (44%) са студенти.

С тези по-скоро въвеждащи въпроси скачам към по-интересната част на анкетата. Очаквано за мен, най-малко хора прекарват под 1 час дневно във Фейсбук (11%). Недотам очаквано, цели 25% стоят над 5 часа в социалната мрежа – толкова, колкото и прекарват между 3 и 5 часа в нея. Най-масово (39%) се отчитат потребителите, използващи Фейсбук между 1 и 3 часа на ден.
Наличието на общи приятели при добавяне на нов потребител е задължително за 48% от анкетираните. 42% от тях пък смятат, че е нужно да познават въпросния потребител, за да го допуснат в списъка си с приятели. 8%, или само 5 души, са готови да добавят и непознати. Вълк-единак, съставящ 2%, пък не добавя каквито и да е нови хора.
Едва 11% от участвалите не са трили свой приятел от списъка си. Мнозинството от 45% е правило това поради липса на интерес спрямо потребителя, който първоначално явно им се е сторил интригуващ. Наравно с по 22% са временното разваляне на отношенията и споделянето от страна на потребителя на нещо, което е в дълбок разрез с ценностите на анкетираните.

chart

Скалата проследява интензивността на негативни емоции. 0 е неналичност на такива, 6 е всекидневна интензивност. Водещи са 20 човека (31%) с ниска интензивност степен 1.

Ето тук идва една от ключовите изненади за мен – при сравняване на бита си с този на друг потребител, цели 23% от анкетираните в едно или друго време са изпитвали съвкупност от завист, гняв или тъга. Това е повече от всяка една от тези емоции поотделно. Все пак неповлияни остават 30%, които посочват, че никога не се е случвало да се почувстват зле от сравнение с другите в рамките на социалната мрежа.
Никаква промяна в самочувствието си не отбелязват 58% от участвалите. За тях Фейсбук няма нито негативно, нито позитивно влияние върху него. Позитивно влияние отбелязват двойно повече (28%) анкетирани спрямо тези, които признават за негативен ефект на Фейсбук върху себепреценката им.
Общо 60% сравняват живота си с този на други потребители в социалната мрежа. От тях 19% го правят често, а 41% – по-скоро рядко. 40% отново заемат уравновесена позиция, в която не правят сравнение спрямо останалите потребители.

 Откриваме темата за лайковете и тяхното влияние с факта, че за 23% от анкетираните липсата на харесвания оказва негативно влияние. Отново мнозинство от 48% остават неафектирани. 28% пък не могат да преценят.
Що се отнася до количеството, което да бъде определено като „достатъчно” за потребителите – лидер е интервала от 6 до 10 лайка (22%). Втори е интервалът между 4 и 6 лайка (13%), а за 41% това колко харесвания събира публикуваната от тях информация е абсолютно нерелевантно.
Не знам как е при вас, но напоследък забелязвам усилени тенденции на изтриване на преди публикувана информация. Оказва се, че поне в рамките на тази анкета, наблюденията ми са точни. Едва 18% не са трили никога публикувана преди това информация. Огромно количество – 45% са махали постове поради промяна в емоционалното си състояние. Следват 25%, които са правили същото, но от съображения за сигурност. Едва 12% са трили поради несъбиране на достатъчно лайкове.

chart.png1

Оценка на споделяната интимна информация. 0 е абсолютно неангажираща, нямаща общо с личността информация. 10 е такава от строго личен характер. Както се вижда, на върха с по 13 човека (20%) са степени 4 и 5. 0, 9 и 10 остават празни – явно потребителите се вместват между крайните рамки на интимност на информацията.

Втората голяма изненада за мен идва при въпроса за не-употреба на Фейсбук. Главно поради два фактора – фактът, че моите фейсбук приятели са по-скоро често активни, както и този на увеличеното потребление на смартфони (които са доста Facebook-usage-prone). Същевременно обаче 20% от анкетираните са изкарвали над месец, без да се логват във Фейсбук. Наравно – по 22%, са издържали между 3 дни и седмица, и в другата графа – между 1 и 2 седмици. Едва 8% не са могли да стоят извън рамките на Фейсбук за повече от един ден.
Говорейки за други социални платформи, тук поне за мен нямаше никакви изненади. Пропуснах да включа Skype, но по-скоро исках таргета ми да са други мрежи. Очаквано YouTube (32%) и Twitter (16%) са лидери, следвани от Instagram (10%) и Tumblr (9%). Също 10% са заявили, че не употребяват други социални платформи. Интересно е, че Goodreads (8%) би Foursquare (7%) и Pinterest (6%) – очаквах последните две да отбележат доста по-значими резултати.

Извън анкетата

Много ми се искаше да поговоря повече за тенденциите, които са били отбелязани на запад от професионални анкетиращи и при по-сериозни аудитории. Сред по-интересните отбелязвания са, че 30% от анкетирана таргет група в САЩ се чувства зле и пълна с негативни емоции поради сравняването на бита си с този на своите приятели в списъка. 30%!
Huffington Post отбелязва пък тенденция според едно изследване от пет части, която опровергава горните твърдения. Фейсбук се оказва позитивен за самочувствието на много голям процент от анкетираните. НО! – и тук е едно голямо но – това има разрушителен ефект върху самоконтрола на въпросните доволни потребители. Самоконтролът е изследван в две насоки – повече харчене на финанси от страна на задоволените със себе си, както и по-ясно изразено чревоугодничество, водещо до по-високо тегло.
Гьотеборгският университет пък интервюира близо 1000 души и излиза, че жените, ползващи Фейсбук, се чувстват доста по-нещастни от сравнението с други потребители в сравнение с мъжете
Въобще, пълно е с най-противоречиви резултати от анкети по света. Едно обаче е сигурно – социалните мрежи ИМАТ определен ефект върху потребителите си, и поне според мен това е една адски интересна материя, в която може да се задълбае още и още.  Покрай тази анкета се сформира един кръг от ентусиасти, и ако ентусиазмът ни продължи, след някой и друг месец вече ще направим професионална, сериозна анкета, с по-голям обхват – за да видим къде стои българския потребител и дали се отличава или не от изследванията в други страни.