Наталия Поклонская: Интернет на поклонение пред красотата

Интернет е способен да превърне всяко сериозно явление в забавление. Геополитиката не само не е изключение, а напоследък е и доста сериозно застъпен обект на осмиване и плодотворно поле за миймове. Предвид факта, че фокусна тема в последните седмици бе кризата в Украйна (и след това – в частност в Крим), то бе някак логично виртуалното пространство да измисли нещо по въпроса.

Ангела Меркел, Владимир Путин, Барак Обама и целият легион по-едро намесени в казуса политици обаче могат да си позволят една мини-депресия. На преден план е Наталия Поклонская – чаровната кримска прокурорка, която е тамън на Христова възраст. Японското мъжко съсловие, което е абонирано за фиксации спрямо красиви жени и фанатично идолизиране, завърта лавината. От канала YouTubi News, Поклонская се появява в редица японски блогове и плъзват десетки аниме-версии на нейната личност.

999952_645698688837358_2118763069_n

За нула време, поне що се касае до интернет населението, ситуацията в Крим не е въпрос на това дали Русия ще си отхапе парче земя, а украинци, ЕС и САЩ ще останат ощипани по задника. Вече става дума за прокурора, анексирал сърцата на десетки хиляди по кабелите на виртуалното пространство.

Това може да ви се струва адска тъпотия, особено ако се обвързвате доста силно с политическия контекст. Аз обаче отново се удивлявам от способността на интернет обществото да обърне на комедия всеки наболял проблем, и да го осъществи по лек и неподправено забавен начин. Миймовете са всеобщи и не се разделят на политически или идеологически лагери, или поне не толкова остро, колкото реалността прави това. Така че звучи съвсем логично американци, японци, руснаци, украинци и десетки други националности да споделят за някой и друг ден вниманието си към Поклонская без съпътстваща драма.

Огледайте се наоколо във виртуалното пространство. Кримският прокурор може да е герой в пропагандни платна, да се окаже сравнена с аниме героиня от Attack On Titan, да се ползва като присмех спрямо мъжествеността на Путин, или пък да е просто портретизирана от някой и друг художник в Deviant Art.Не е изключено и хората по света да я сравняват със своите собствени прокурори (ние ако тръгнем, резултатът няма да е по-различен от полския…) или пък вече да си има собствен събредит в Reddit.

Поклонская ще получи своята десетинаминутна мийм интернет слава, и ще го направи с блестяща усмивка. Която поне на мен, на фона на диалогичната и антагонистична истерия по света у нас, ми идва много, много добре.

Борис Акунин за русофилията и русофобията

От “Дневник” са били така добри в ранните часове на неделя да пре-публикуват едни размишления  на мой любим писател – Борис Акунин, спрямо русофилията, русофобията, и други подобни неща.

На моменти може би малко беззъбо, но като цяло – Акунин отговаря на ранга си. Една е грешката му – че обявява русофобията за мираж/мит. Тя съществува, както и русофилията, просто те се наблюдават в две различни направления. Русофобията е насочена към руската политика, и най-вече – спомените за нея от XX век, който далеч не е най-бляскавият за руските лидери – голяма част от тях невъобразимо тоталитарни. Русофилията е в областта на културата – няма човек, занимаващ се с художествена литература, театър, композиране, или друг клон на изкуството, който да отрече огромния принос на руските творци през вековете.

Друг е въпросът, че вече трябва да обновим малко възприятията си. След като биполярният модел на системата на международните отношения отпадна през ’89 година, най-сетне трябва да се схване едно: да не одобряваш руска политика не е задължително да те прави русофоб (както и одобрението на даден фрагмент от политиката не те прави русофил). Същото важи и за оценката на американските решения във външнополитически (най-вече) план. Българското общество като цяло все още живее със спомена, че двата фактора на международната сцена са Русия и САЩ, което отдавна не е така и подобна трактовка е просто елементарна.

Текущите международни отношения са толкова по-усложнени поради глобализирането като цяло, а и навлизането на нови явления (например: интернет) в тях, че не можеш да си позволиш толкова опростена оценъчна система. Същото важи и за ключовите участници – които вече включват поне 5-6 значими други държавни (Китай, Индия, ЮАР, Бразилия и т.н.) и не-точно-държавни (ЕС) образувания, а не двата колоса от Студената война.

А иначе, освен материалът на Акунин, препоръчвам и книгите му. Където ни има и нас – за щастие, май не сме от “мрънкащите народи”, които той изтъква в началото на анализа в “Дневник”. Поне за участието ни в художествената литература на един модерен руски автор, де.

Гълъбът на Рамин

Гълъбът падна на прашния под като снаряд и издаде измъчен звук, после замлъкна. Рамин и Джавад погледаха известно време птицата. Едното ѝ крило се влачеше насам-натам из прахта, другото не помръдваше.
– Този е твой. – каза Джавад, без да отмества поглед от животинката. – Няма да е много труден. Жив е, но с едно обездвижено крило няма как да шава кой знае колко.
– Вземи го ти. – отвърна Рамин и прокара пръсти през гъстата си черна коса. – Не съм гладен.
– Трябва да ядеш. Не се знае кога пак ще дойде храна.
Вземи го, Джавад.
Мъжът сключи гъстите си вежди в знак на неодобрение, но реши да не спори и провлачи тихо крака към средата на помещението. С гръб към Рамин, Джавад започна да обработва все още живата птица. Звуците не бяха кой знае колко приятни, но това бе третата птица, озовала се тук, и бяха свикнали. Плъховете и мишките бяха така или иначе по-гадни на вкус и по-трудни за обработка. Замаяните от падането пилета можеха само да подраскат малко със слабите си нокти и дотам.
– Ти наистина ли си сигурен? После не искам нито дума с оплакване, Рамин.
– Яж, яж.
Рамин вдигна поглед нагоре и се взря в небето, което намръщено го гледаше със сивия си лик от два етажа над тях. Покрив нямаше, двамата мъже се бяха приютили тук и стояха вече неизвестен период от време. Часовете и дните минаваха празни и глухи тук, докато навън улиците ехтяха и военните части извършваха нужните операции.
– Джавад, кога ще свърши всичко това?
– Когато всичките тези кафир* унищожат всичко, което видят. – мъжът задъвка месото, след което изплю една малка кост настрани. – Аллах, нека името му бди свято над света, дано в огън погълне всичките от тях.
– И това ли е всичко?
– Кое, Рамин?
– Това. Те, ние, омразата, унищожението. Това ли е уравнението на живота ни?
– „Ние”? – Джавад облиза пръстите си, след което гневно се изправи с лице към събеседника си. – Нима слагаш нас при виновниците? Няма „ние”, Рамин, има „те”, и „те”, всички тези куффар, те и никой друг не е виновен. Ние ли влизаме в страните им и ги опустошаваме така, както те направиха с Ирак и Афганистан? Ние ли сме в дома им така, както те в момента кръстосват улиците на Техеран и прочистват? Ние ли, питам те, Рамин, сме тези, които слагат под общ знаменател всеки народ на юг от Турция, и го наричат „терорист”?
– Джавад…
– Терористи! Араби! За тях ние, наследниците на Персия, сме араби, те не правят разлика между сунити и шиити дори, избиват ни както им дойде, в устата им сме паплач, колят мъжете ни, убиват децата ни, изнасилват жените ни. Карат мен и теб, – Джавад срита от гняв пилето и трупът се претърколи до един строшен шкаф в другия край на стаята – да стоим тук и да кълвем пилешки и плъши трупове!
– А нима ние не сме правили същото? Или техните деца и жени, мъже и старци също нямат значение за теб, Джавад?

Станалият мъж се надвеси над Рамин и в катранените очи, пламнали под сключените гъсти вежди, Рамин видя опасност. Устоя на погледа, макар и да усети захапката на страха вътре в себе си.
– Ти на чия страна си?
– На страната на човека.
– Няма такава страна, Рамин. Или сме ние, или са те.
– И иранецът, и американецът са хора. Културите ни са различни, да, но всяка жена скърби, всеки мъж обича, всяко дете играе в прахта, сякаш е в магично царство, а не по мръсната улица. Тук – той посочи сърцето си – тук сме една…
Шамарът отплесна главата му наляво и с такава сила, че челюстта му сякаш поиска да пробие кожата и да се запилее някъде.
– Ти полудя ли, Рамин? – Джавад поогледа ръката си, замислен дали да не го удари пак. – Камшици заслужаваш това, двайсет камшика на площада, който твоите „хора” разрушиха преди да се скрием тук.
– Точно защото и те мислят така, животите ни – и нашия, и техния, нямат никаква стойност вече. – Рамин посочи обезкостения, разпердушинен гълъб, сякаш безмълвно разбиращ го в смъртта си. – Ето толкова струват, колкото на тази простреляна птица. И нас ни убиват така, не като кучета, като птици. А ние тях, ние тях взривяваме така, както рибарят пуска динамит в езеро и избива пасажи.
– Хиляди години преди те дори да си помислят за държава, ние сме били люлката на света! – изкрещя Джавад и Рамин помисли, че отново ще го удари, но гневният мъж просто заснова из стаята. – Докато техните жени се пържат в мазнина и смучат пържени картофи, нашите жени с рисувани ръце ваят въздуха, танцуват и пият чай от най-древни времена! Докато техните деца не знаят що е то чест и уважение, моят син не смееше в очите да ме погледне! Ние не сме пилета, ние сме Хумая**. А те – Зеххек***, отровни до въздуха в дробовете си.
– Джав…
– Не ми говори! – Джавад го посочи с треперещ показалец. – Ако баща ти беше тук, щеше сам да бие камшиците, и да се откаже от теб като свой син, Рамин. Да защитаваш кафир! До края на деня не искам нито дума от теб. Чу ли?

Рамин кимна, отстъпил пред гнева на приятеля си. Сърцето му се разкъсваше, най-сетне опознало болката на това да знаеш, но да не можеш да решиш нищо със знанието си. Безмълвен, така, както Джавад му бе казал да остане, той взе едно малко чердже, по-прашно дори от пода. Завлече го до гардероба. Трупът на пилето беше точно срещу главата му като легна. В другия край на стаята Джавад дишаше тежко. Рамин се взря в трупа на гълъба – бе грозен, от гръдния кош бяха останали само няколко клечави кости, клюнът висеше пречупен и увиснал на късче плът, очите бяха непроницаеми, миришеше ужасно.
Хумая ли бяха те наистина, или като този гълъб? А другите – те Зoххaк ли бяха, или може би иранците бяха Зoххaк за тях, а те се мислеха за Хумая?
– Слушай, – подшушна той на гълъба толкова тихо, че Джавад да не го чуе. – Аз вярвам, че някой ден няма да има Хумая и Зoххaк, техните жени ще пият чай и ще танцуват, а нашите от време на време ще похапват пържени картофи. Всичко, което сме унищожили, ще го изградим отново. С ръка на мюсюлманин до ръка на християнин, американец до иранец, евреин до йорданец, сунит до шиит. Човек до човек. Аз вярвам, знаеш ли. Ти вярваш ли ми?

Остана взрян в гълъба, докато не му се стори, че клюнът, висящ на парчето плът, кима утвърдително. В действителност въпросното късче просто най-сетне се опъна до край и клюнът падна на пода с глух, едва дочут звук. Рамин обаче сметна това за съгласие, дошло от самия Аллах, и се усмихна. Затвори очи и след малко засънува един Техеран, в който никой не рушеше площади и улици, и един Ню Йорк, който никога не бе бомбардиран.
Два дни по-късно американските пехотинци ги разстреляха без дори да им дадат време да кажат каквото и да е. След седмица трима ал-кайдисти сложиха взривно устройство в автобус и убиха тридесет американци в Масачузетс.
Само скелетът на гълъба постоя повече време, докато прахта и времето не взеха своето и той също не изчезна от тихата стая.

* кафир – неверник
** Зоххак – символ на злото в иранската митология
*** Хумая – птица, символ на късмета и успеха в иранската митология

Raven_and_dove_by_Mon_artifice