Таралежът Нинко и моят израело-палестински брак

Аз съм един нещастен мъж. Сега, мъжете са нещастни главно поради две причини – заради налична в живота им жена, или поради липсата на такава. Е, аз съм нещастен заради факта, че съм женен…за две жени. Едната е еврейка, другата – палестинка. Трудно ще ми е да опиша какво точно е положението в дома ни. Но си представете вместо поройния дъжд навън по главата ви упорито да падат костенурки. Ето такова е чувството.

Ако не ги обичах безумно много и двете, досега, естествено, да съм се махнал. Омразата на Ахува (еврейката) към Фатима (палестинката) мога да сравня с немска магистрала, умножена по три. По нея с 250 километра в час хвърчат частички злоба.
Няколко простички примера за това. Ахува веднъж сготви супа, която беше адски вкусна, докато Фатима не намери парче от резервния си хиджаб в нея, с което едва не се задави до смърт. Проста работа – еврейката, докато сме били на пазар, нарязала дрехата и се погрижила да сготви супата първо, след което да пъхне хиджаба в порцията на Фатима.
На Йом Кипур – най-святият ден за израелтяните, в който бях извън града, Фатима пък заключила Ахува в тоалетната. Не е нужно да обяснявам, че така еврейската ми жена не успяла да стигне до Софийската синагога в най-важния за религията си празник. Оплака ми се, че от скука е правила кипа след кипа – това са тези симпатични еврейски шапчици, от не друго, ами тоалетна хартия.

Обаче, заклевам се, най-страшно беше, когато ООН призна Палестина за държава и ѝ даде статут на наблюдател. Аз дори не знаех за това, докато не се върнах една вечер и не ме завари пълен хаос.
– ЦИОНИСТКА КУРВА! – крещеше Фатима.
– На майка ти в хиджаба! – искрено ругаеше Ахува, и се наложи да ги разтърва, впили хубавите си ръце една в друга.
– Тази мърла…! – започна еврейката.
– Мърла е еврейката, от която си се пръкнала, змийо! – изплю се палестинката. – Ти защо я подкрепяш, а?
– Мен ли? Не виждаш ли, че за теб се застъпва, чалма хилава!
– Защо за нея, а? – извъртя се бясна към мен Ахува.
– Защо нея, я кажи! – настоя и Фатима.
– Ей, ама аз да не съм ви Общо събрание, бе! – изкрещях аз, защото ми кипна, и се залостих в стаята.
Там в клетката си ме чакаше таралежа Нинко. Точно така – имахме таралеж, африкански таралеж по-точно, за домашен любимец, и с мълчаливостта си и простите си предпочитания към мляко и насекоми, той бе истински мой приятел и спасител. Докато онези двете се караха и сякаш щяха да се избият, аз извадих животинката от клетката и я сложих в скута си. Нинко душеше ръката ми и шаваше щастлив насам-натам. После го нахраних и той ме заобича още повече, изпърдя се, и наяден и облекчен полегна на корема ми. Аз внимателно се отпуснах назад и също легнах на мекия креват.

На сутринта взех твърдото решение да се махна оттук. Взех един малък куфар, нарамих Нинко таралежа, и предпазливо открехнах вратата на стаята. Ахува спеше на канапето, а Фатима се бе излегнала на една черга на пода. Зашумях въпреки опита си да съм тих, и Ахува се събуди. Като куче след нея – и Фатима.
– Какво правиш? – попита ме еврейката.
– Закъде си се запътил така? – не остана длъжна и палестинката.
– Писна ми, тръгвам си. Ще пътувам за Индия и ще стана будист там. – сопнато отвърнах. – И Нинко идва с мен, и той така. Първият таралеж-будист в света. И на него му писна от вас.
– Ти не си сериозен. – изправи се Фатима.
– Абсолютно сериозен съм. Не мога да ви издържам повече глупостите. Обичам ви, но нищо не може да е по-силно като чувство – дори безкрайната ми, търпелива обич, от вашата омраза една към друга.
Сериозният ми тон подейства безапелационно, след като осъзнаха, че не се бъзикам.
– Елохиме, Елохиме, моля ти се! – закърши ръце Ахува, като се притесних да не си шибне лактите в гардероба до нея.
– Аллах, смили се над смирението ми, помогни ми! – запищя Фатима и започна да се моли върху черджето в типичната мюсюлманска поза.

Воплите им бяха толкова шокиращи, че Нинко се опита да се навре в яката на пуловера ми, заринал носа си по кожата ми. Издърпах го обратно на рамото ми и той пръдна, след което се кротна. Пред мен клоунадата не спираше и точно тук осъзнах, че тези жени всъщност ме обичат повече, отколкото се мразят една друга. В известен смисъл, въпреки всичките си различия – в религията, в културата, в характера си, те бяха огледало една на друга. Фатима ме обичаше и Ахува ме обичаше – и двете – искрено, от извора на чувствата и вярата си. Имах чувството, че еврейката ще направи дърворезба от гардероба с ръцете си, а палестинката ще ни пробие тунел до съседите долу с удрянето на главата си в пода. И всичко това – от отчаяние и любов. Погледнах Нинко и той ми отвърна с черните си, непроницаеми очи. Май му се пърдеше още, но дори той оцени величието на този миг на божествено просветление. Пуснах куфарчето на земята и потърках брада. Все някак щяхме да се справим, някой ден.

1

Advertisements

Назадничаво

“Светът е голям и женски задници дебнат отвсякъде”, Венцислав Стоев
“Save the world – share your ass”, Asstagram

Представете си го така.

Аларма, която пищи пронизително – както, уви, всички аларми, из всички градове, на всички държави по света.
Бледа ръка, която се пресяга. Изплува от морето от одеала като рядка риба, натиска бутона, и се гмурка обратно.
Десет минути по-късно храстът от кестеняви коси се скубе с четка.
Борбата е не само безмилостна, но и непоправимо жестока.
Вместо тътените на бомбардировките има охкания, изсъсквания и много гримаси.
Четката е оръжието на всяка жена във всеки град на всяка държава по света.
Кремавият сутиен прилепва на гърдите точно, козметично ги повдига малко нагоре. Дори някой да намери цвета за безвкусен, то формата на гърдите ще го накара бързо да забрави за тези мисли.
На главата, между другото, вече няма храст. Има разделен на две водопад. Друго разделение на две, малко по на юг из тялото, получава жадна целувка от впилите се в плътта бикини.

Жената, която излиза двайсет минути по-късно от апартамента, сякаш е друга.
Блуждаещият поглед на зелените очи вече е хищен и готов за предизвикателствата на деня. Косата, както отбелязахме, вече е воден феномен, а не проскубано растение. Люшкащата се походка, облечена в кремави ботуши и дънки предизвиква погледите на мъжете.
Със сигурност се чудят относно бельото на тази жена, а след него – и от леглото ѝ.
Твърде вероятно е никой от тях да не се интересува от това да бъде до нея тогава, когато алармата – както, уви, всички аларми, из всички градове, на всички държави посвета, запищи.
Още по-твърде вероятно е да се чудите защо ви говоря това. Все пак има много жени, които имат храсти, преливащи във водопади на главата, са със зелени очи, имат кремави сутиени и могат умело да люшкат бедрата си.

Да, но това е моята жена.
Или по-скоро беше моята жена. Все още обаче, признавам си, имам известни проблеми с приемането на този факт.
Проблемът е, че тя никак не иска да ме вижда, а аз – точно обратното.
Затова живея в съседния блок и я наблюдавам с бинокъл.
Продадох си апартамента и купих място до този, който остана за нея. Да знаете, че разводът е по-лош от хирургическа ножица. Тогава поне те кълцат, докато си под упойка.
От развода по-лошо нещо има само едно: развод с жената, която обичаш отвратително много. То е малко като вместо с хирургическа ножица да те кълцат с моторна резачка под частична упойка.

Понеже съм влюбен дори на тези уж стари години, ежедневието ми е кошмарно.
Ставам в 6, защото тя става в 6 и 10. На четиресет години съм и нямам храст на главата си, а оредяваща коса. Нужно ми е само да си навлека тениска и панталони, след което сядам, взимам бинокъла, и започвам да я гледам.
Всеки ден я гледам така, както астролозите в Средните векове са гледали нощното небе. Когато тя тръгне за работа, имам петнайсет минути, за да си направя бърза закуска, преди да направя същото.
През целия ден мисля за нея, докато върша каквото трябва да върша. Най-много си мисля за нея когато шефката за пореден път си развърти дебелия задник пред очите ми в опит да ме ухажва.

Няма нищо по-различно на света от тези два задника, уверявам ви.
Единият символизира това, което те иска, но ти не го искаш. Другият – това, което ти искаш, но то не те иска. Двете сфери на бузите на тези задници формират двете сфери, които обобщават съществуването ни на тази планета.
Затова не намирам за учудващо възклицанието, че животът е задник.
След работа понякога отивам на бар, за да сваля някоя друга жена. Друг път се замъквам до някое кино, или пък се връщам направо у нас.
Ако съм с друга жена, гледам да я разкарам до единайсет часа и трийсет минути. Ако съм на кино, винаги си взимам билети от седем часа, или максимум от девет. Ако е от девет, доста често се качвам на такси, за да съм на време.
Наистина не ви пожелавам да казвате на жена, с която току-що сте спали, че трябва да си тръгне след някакви си минути.
Затова и никоя от тях не виждам за втори път.
Иронично, но доста голяма част от тях ме наричат задник.

Ако се чудите какво става в единайсет часа и трийсет минути – жена ми се приготвя да ляга. Но това едва ли ви изненада толкова много, нали?
Представете си го така.
Понякога се къпе преди да легне, понякога го е направила, докато аз съм отсъствал. Във всички случаи косата се разпуска, сутиенът пада и освобождава гърдите. Следва един щателен оглед на трийсет-и-пет-годишното тяло. Коремът се потупва, около ханша се щипва, бедрата също не са подминати. Задникът, облечен в други бикини, се претегля в плоскостта на огледалото. След анализа на ситуацията най-сетне тя ляга и потъва в нощните води на одеалата.

Никога не съм виждал друг мъж в стаята ѝ, не съм я виждал да наруши своята рутина на лягане.
Това колкото ме успокоява, толкова ме и ядосва.
Означава, че държи на думата си. Защото ми каза, че повече до мъж няма да се докосне заради това, което направих.
Успокоява ме, защото бих полудял, ако я видя с друг мъж.
Ядосва ме, защото си е удържала на думата.
За разлика от мен, който тържествено обещах, че ще съм до нея за цял живот.
А изгубих всичко заради един двайсет и пет годишен, хубав, извънбрачен женски задник.

15177_517229404955583_855163768_n