Как се запознах с момичето без зърна (Част III/Край)

Част I и част II.

– Как така? – попитах аз объркано. Когато момичето спомена тази част със зърната си помислих, че става дума за нещо общо-взето метафорично – също като откриващата ѝ реплика. Наистина не знаех какво точно да мисля. – В смисъл, сериозно?

– Съвсем сериозно. Искаш ли да видиш?

– Защо не.

– Но това не значи, че ще спя с теб.

– Кой въобще говори за това?

– Добре – тя приглади кичура и вдигна тънката си кремава блуза, откривайки все толкова невзрачен, но едновременно с това нелош за гледанe торс. Носеше светлосин сутиен, под който се бяха поместили две гърди с размер малко по-малък от нормалното. Така поне изглеждаше. Момичето разкопча и сутиена (оказа се, че съм прав) и наистина, закръглените ѝ гърди бяха без зърна. Не, че имаше дупки или нещо такова – просто кожата си беше гладка, и това е.

– Егати – успях да отроня аз.

– Нещо такова – кимна тя. – Първата ми реакция беше да затворя очи и да ги отворя пак. Мислех си, че все още сънувам и съм травмирана от водата. Но случаят не беше такъв. Зърната ми просто ги нямаше и нещо в мен подсказваше, че няма и да се върнат. Две седмици по-късно за пръв път усетих това, за което ти споменах в началото. Все едно липсата на зърна беше дала път на това нещо да се опитва да излезе от мен, да напусне окончателно организма ми. Дали е запомнило сезона, в който ограничаващите го зърна са си отишли, или предпочитанието му към лятото е случаен факт, не знам. Но двете са взаимосвързани.

Тя си облече обратно блузата, преди това покривайки гърдите си със светлосиния сутиен, и замислено забарабани по масата. Не знам дали заради липсата на зърна, но излъчването ѝ се попромени. Не, че стана по-красива, но по чертите ѝ започнах да откривам късчета от целеустременост и нещо неизказано, огледало на неизказаната тъмнина в очите ѝ отпреди малко. Топката в съзнанието ми трополеше все още, но на забавени обороти. Наближаваше ли вратата? И ако стигнеше до нея, щеше ли да я отвори, или ѝ трябваше някаква помощ? Като контурите на момичето без зърна и липсата на зърна?

– Когато бях на шестнайсет, – започнах аз, без да знам защо думите излизат от устата ми – реших, че ще съм умрял на двайсет и пет. Дори не знам защо. Просто беше усещане, някаква убеденост във факта, че това ще се случи. Независимо дали го искам или не, то ще ме чака там. Неизбежно е.

– На колко си сега?

– Двайсет и четири.

– Има време, значи – усмихна се тя. – Макар че не ми изглеждаш като човек, който би умрял на двайсет и пет.

– И аз мисля така – смачках вече опразнената опаковка от шоколад в ръката си я хвърлих на мушамата. – Поне сега, имам предвид. Двайсет и пет не се отнася за реалната ми смърт, а за нещо отвъд физическото и обяснимото. Може би нещо като твоето лятно усещане и това, което е отвъд теб и в теб. Нещо, което да си тръгне, за да не се върне никога повече. Какво е точно, не знам, но подобно на теб не смятам, че е добра идея да го пускам. И въпреки това то ще си тръгне. Усещах го, когато бях по-млад, но едва сега започвам да осъзнавам реалните му измерения.

– Значи все пак имаш своя каръшки момент, от истинските такива.

– Предполагам – отприщилата се река от думи пресъхна също толкова неочаквано, колкото се и появи. Почувствах някакво особено изтощение и влажна, лепнеща носталгия. – Слушай, а тази работа със зърната…

– Дали ми е пречила с момчетата?

Досетливо момиче.

– Есента на същата година си хванах приятел и направих грешката да не прикрия това. Нещата не се получиха, защото му беше прекалено странно. Предполагам не е неочаквано, все пак в единайсти клас хората не сме от най-сложните, нали така? Въпреки всичко ми стана кофти. Толкова, че цяла година се затворих в себе си и така и не погледнах към момче. Чак в университета добих увереност, но този път си знаех – липсата ми на зърна не трябваше да бъде забелязана. Затова когато спях с момчета, просто оставах по сутиен.

– И никой не питаше защо?

Тя изсумтя.

Ти би ли попитал защо в такъв момент?

– Не знам. Сигурно. Зависи.

– Е, само две момчета попитаха, и набързо скалъпвах нещо. Сериозно, добра съм с измислянето на истории. А и тези неща не влияят толкова на секса, не мислиш ли?

За трети път между нас настъпи плътна тишина. Използвах случая, за да вдигна пак бутилките и да изхвърля лилавата опаковка от шоколад – дразнеше ме да се въргаля по мушамата. През ума ми мина, че трябва да видя дали някой клиент не ми е писал, но това можеше да почака. Нужна ми беше почивка, бях си го казал още по-рано през годината, февруари месец. А ето, че сега беше юни и все още не си бях взел полагащото се.

– Всъщност… – започна момичето без зърна и този път не посегна към кичура над дясното си ухо. – Ще е проблем ли да поостана тук още малко?

– Никакъв, даже напротив. Но стига толкова бири.

– Ами! – възрази тя, но си личеше, че наистина ѝ стигат така или иначе. Та аз не пиех толкова бира за месец! – Това, което имам предвид е… – отново везните, теглилките, Младост 1, начална спирка и крайна спирка, подземие и надземие, метро и ходене пеша – Може ли да спя тук?

Боботенето на топката – все по-затихващо в последните минути, намаля съвсем. Дочух глухо щрак, като от натискането на брава, която е извита надолу.

LlUP5Jq

Image by Romain Trystram

Advertisements

Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

VWy0YRF

Image by Romain Trystram.

Как се запознах с момичето без зърна (Част I)

Срещнах момичето без зърна съвсем случайно. Естествено, въобще и не предполагах, че всъщност то няма зърна. Допълнително съвсем си нямах и идея на колко точно години е – нещо, което щеше да ме изненада по-късно.

Връщах се от обичайната покупка на зеленчуци, плодове и млечни продукти, резултат от обикаляне на пазара в Младост 1. Хората в метрото, както винаги, бяха една идея по-грозни от начина, по който биха изглеждали отгоре. С това съвсем не искам да кажа, че бяха обективно грозни. Просто под земята всеки изглежда няколко идеи по-неугледен и безличен. Вината не е в него, а идва от метрото. Нещата просто са така.

Момичето без зърна седна до мен и допря коляното си до моето. Двамата си разменихме дежурния поглед на „извинявай/няма проблем“ и зазяпахме жълтата линия. Едно хлапе с чанта, побрала поне десет учебника по вида ѝ, ту стъпваше с един крак на нея, ту го отдръпваше. Малкият му бунт срещу транспортната система – нещо като другите хлапета, които слагат стотинки на релсите и чакат трамвая да мине отгоре.

Когато остават още шест минути до следващото метро, уплътняваш времето си с гледане на околните. Само че този път нямаше нищо кой знае колко интересно – освен хлапето, на което май също му пописваше да настъпва линията. Незнайно защо фокусирах вниманието си на момичето без зърна – което тогава все още си беше съвсем обикновено момиче, чакащо метрото със слушалки в ушите и светлокафява кожена чанта. Не беше нищо особено, честно казано. Дори и без ефекта на метрото си представях как минава по улицата като призрак с тази светлокафява чанта и слушалките. Хората може би си спомнят чантата – беше доста стилна все пак, но ако ги попиташ за носещата я, ще поклатят глава. „Просто някакво момиче“, ще кажат, и дотам.

При все това, по стените на мозъка ми почука сериозното желание да я заговоря. Няма що, изсумтях наум, с три сини найлонови торби и хляб с маслини в ръка представлявам най-топ кандидатът за събеседник. Пък и сам знаех колко е дразнещо да ти прекъснат слушането на музика.

Четири минути до следващото метро.

Докоснах леко рамото ѝ – под земята може да беше що-годе хладно, но отгоре юнската жега безпощадно се стелеше над главите ни. Момичето отправи въпросителен поглед и махна лявата си слушалка.

– Слушай, смятам да си правя салата вкъщи – „Боже, наистина ли каза това?“. – Обаче е по-окей, когато човек не яде сам. Искаш ли да се включиш?

Мъжът от другата ми страна се опита да заглуши изпръхтяването си, но не му се получи. Както и да е, помислих си, това е метрото. Голяма работа. По-важно е да кажеш това, което мислиш. Иначе денят ми нямаше да тръгне на добре.

Момичето наклони леко глава, черната слушалка спускаща се до нивото на гърдите ѝ и люлееща се във въздуха. Представих си как в ума ѝ се оформят две везни, като онези, старите, от пазара в Младост 1. След малко взе решение.

– Всъщност защо не? – гласът ѝ беше също толкова безличен. Само че подобно на външния ѝ вид, в него имаше нещо едновременно притегляващо и успокояващо. Особена работа.

Така двамата с момичето без зърна се запътихме към вкъщи. По пътя се отбихме да си вземем по една бира – рядко пиех бира, но в случая ми се стори уместно. У дома беше хладно и приятно, за разлика от пека навън. И двамата си отдъхнахме и доволно отворихме бирите, без да се чукаме или да си казваме дума. Продължихме и да мълчим след като свикнахме със свежата стайна температура. Очаквах тази настъпила тишина да е неловка и откровено неудобна, но в липсата на звуци нямаше какъвто и да е порок. Тишината просто беше и изглеждаше съвсем естествено да се навърта наоколо.

– Понякога имам чувството, че нямам контури – каза по някое време тя. Бяхме преполовили бутилките, торбите със зеленчуци стояха на мушамата пред нас. – Случва се най-вече през лятото, като сега.

Въобще не бях сигурен кой по дяволите открива разговор така, нито какво точно имаше предвид. Отпих малка глътка от бирата и се опитах да осмисля каква реакция се очакваше от мен. Просто заговорих момиче в метрото, защото нещо необяснимо в мен искаше да я заговори. Само че това нещо си свърши работата и ме изостави с ето такива неща: метафизичен разговор с марули и домати разпилени около него.

– Звучи малко ъ-ъ, а? – мина по гърлото на зелената си бутилка тя.

– Честно казано, да. Но не мога да разбера лошо ли е, или не. Това да нямаш контури, де.

– По-скоро лошо – замислено отвърна момичето. – Представи си, че има нещо извън теб…но едновременно е и в теб. Само че в определен момент то иска да спре да бъде и в теб, а да е само извън.

– Като птица със счупено крило, за която си се грижила месец и е време да я пуснеш на свобода?

– Не точно, но горе-долу близо. Както и да е, ще правим ли все пак тази салата?

– И още как. Един от продавачите е мой човек. Гаранция, че толкова крехка маруля не си опитвала въобще.

Всеки ще ви каже, че правенето на салата е лесно, но това си е безочлива лъжа. Салатата – хубавата салата, имам предвид, е като математическо уравнение. Трябва много внимателно калкулиране, за да получиш точния резултат. Не може просто да експериментираш и да нахвърляш каквото ти дойде подръка. Освен това не трябва да се забравя нещо много важно: никакво олио или оцет. И двете задушават съставките дори на най-обикновената салата (каквато ние с момичето без зърна приготвяхме). Сол е позволена, но в умерени количества.

Момичето беше добро. Обели краставиците и ги наряза с плавни, деликатни движения, лишени от всякаква излишност и стряскащо ефикасни. През това време аз чистех марулята и миех доматите, преди да се включа също в рязането. Отново се настани онази тишина, но отново не се почувствах зле от липсата на разменени думи. Чак сега огледах малко по-внимателно момичето. Както си и мислех под земята, дори извън метрото, то си беше по-скоро невзрачно. Средноголям нос, малко очна линия, светла кожа, по-скоро слабо телосложение. Единственото малко по-открояващо се нещо беше кичурът кестенява коса, който закриваше дясното ѝ ухо. Момичето се протягаше да го върне зад ухото, докато режеше, но той неизменно се връщаше на мястото си.

Сипахме общата зеленчукова маса в една купа и внимателно разбъркахме. Оказа се, че подобно на моите виждания, и момичето смяташе употребата на олио и оцет за неефективен подход към салатното изкуство. Отворихме си по още една бира, но този път чукнахме стъклото и едновременно отпихме.

– Прав беше – каза тя и бодна марулята с вилица. – Страхотна си е. Пресният лук също не отстъпва. Макар че от краставиците има още какво да се желае.

– И все пак, защо главно лятото? – попитах аз, играейки си с резен домат. Нещо в мен се търкаляше по коридорите на мислите ми и търсеше точната врата. Представях си я дървена, с непретенциозна дръжка, която се натискаше настрани и надолу.

– Може би му е задушно и иска да излезе навън? Знам ли и аз – поклати глава тя. – Просто се случва.

– Нещата рядко просто се случват – настоях аз. Търкалящата се топка – осъзнах, че става дума точно за топка, затътна по коридора. Имах чувството, че ще ме заболи глава. – Има причини, подбутвания, отправни точки – свих рамене. – Както искаш ги наричай, просто са там.

Момичето остави вилицата и ме погледна от упор. Дори не си направи труда пак да помръдне кичура над дясното си ухо. В очите ѝ имаше нещо несъотвестващо на цялостната безличност, която излъчваше. Сега ли се появи това, или си беше така и преди? Отново тази физиономия на претегляне, двете везни от пазара на Младост 1, и крайното решение.

– Ако ти кажа нещо, обешаваш ли да не се чувстваш прекалено странно?

– Не съм сигурен, че мога да контролирам как реагирам. Но съм чувал и виждал достатъчно смахнати неща.

– Трябва да ми обещаеш, иначе нямаме сделка. Също така няма да казваш на никого.

– Окей. Така да бъде – вдигнах успокояващо ръка. – Обещавам. Толкова ли е сериозно?

– Абсолютно – кимна тя и слабата ѝ дясна ръка с момчешки подрязани нокти потупа по тънките ѝ устни. – Става въпрос за това как изгубих зърната си.

tzXKos4

Image by Romain Trystram

Люспи в корема, плът във водата

Не знаеш как са те родили, но си почти убедена, че няма как човек да има змия в корема си от своето рождение. Поначало хората нямат змии в стомасите си, вместо тях имат вътрешности – така функционира едно нормално човешко тяло.

Но ето, че един ден, който е бил преди вече седем години – когато си все още на 17, изведнъж откриваш, че имаш не друго, ами змия в корема си. В първия момент, когато усещаш как тя потраква с опашка около пъпа ти отвътре, си мислиш, че си бременна. Както всеки уважаващ глупостта си млад човек, и ти си правила секс без презерватив, случвало се е да ти закъснява, сега отново се случва – макар и само с три дни. Лягаш си същата вечер, и понеже си уморена, заспиваш от раз. На сутринта се събуждаш с вял спомен от странното преживяване вчера, и вторият звук след пищенето на алармата, който чуваш, е тихото тупкане на опашка в коремната ти кухина. Тогава осъзнаваш, че става дума за змия, която е решила да се настани в корема ти най-нахално, без дори да попита. Пришълец в организма ти, който, честно казано, намираш за крайно нежелан.

В началото удряш с юмруци в коремната област, опитвайки се да прогониш влечугото, но то изглежда не се впечатлява по никакъв начин от това. Започваш да му говориш, първо успокоително, после гневът ти се засилва, започваш да му крещиш, докато родителите ти не се качат в стаята ти на втория етаж. Опитваш се да им обясниш случилото се, но те се засмиват, приемайки го за поредната твоя измишльотина, казват ти да се облечеш и да ядете палачинки със сладко от къпини. В този момент разбираш, че никога няма да можеш да кажеш на родителите ти за твоята змия, за тази проклета змия, откраднала вътрешностите ти, съскаща само за твоя слух, тропаща с опашка само по твоя стомах. Нещо повече – никога няма да можеш да кажеш на никого, на абсолютно никого за това, което ти се е случило.

Още повече се обезсърчаваш, когато се натъпкваш с палачинките с плахата надежда да удавиш змията в сладко от къпини, да я задушиш с тестото, да разбере, че това е място за храна, а не за влечуги. За пореден път усилията ти претърпяват провал, напротив, даже змията изглежда доволна от храната – сигурно е отворила уста, и наместо вътрешностите ти, тя поглъща преминаващото през твоя организъм. Изяждаш точно три палачинки, извиняваш се на родителите си, и се качваш горе, където плачеш поне час.

Не си кой знае колко красиво момиче, плачът те прави още по-неугледна, но пък и не си грозна. Винаги си имала своите почитатели със своята начупена чернееща коса, големи очи с лешников цвят, чип нос, малко големи като за главата ти уши и пълни устни. Гърдите ти са окей, що-годе слаба си, макар че би ти се искало да имаш по-малко месо по бедрата си, свършваш успешно при секс. Момчетата твърде често се целят точно във външния облик, който ти притежаваш – грозните не ги устройват, красивите пък са причина за постоянни притеснения и ревност. От секса с теб никой не е останал недоволен, даже често искат още.

Погледнато отвсякъде, ти си момиче без някакви сериозни проблеми, освен типичната за възрастта емоционална нестабилност. Единственото нещо, което те тормози, е че сега вече имаш змия в корема си и това променя всичко.

***

Трябват ти точно три години, за да свикнеш напълно с нея. През това време се отчуждаваш от хората, все по-рядко и по-рядко правиш секс, докато накрая не спираш съвсем. Змията хапе бясно по време на половите актове, коремът те боли толкова раздиращо, че се просълзяваш и най-често трябва да прекъснеш секса. Опитваш се да я укротиш, да ѝ обясниш как стоят нещата, но влечугото остава глухо за молбите ти така, както е било глухо и като се е появило. Може би на змията ѝ е самотно, защото все пак коремната кухина на човек едва ли е най-удобното място за пребиваване. Няма къде да се разхожда, няма и други змии, с които да се види. Чудиш се дали да не ѝ доведеш другар, но, проклета да си, ако знаеш как точно се вкарва не първа, ами втора змия в стомаха на човек. Отделно змията ти е донесла толкова разочарование, че съвсем честно не заслужава другар.

Двете ставате огледало една на друга – ти от плът, тя от люспи, ти – видима, тя – невидима, присъстваща само с хапане, потракване с опашка, животинските жестове отвъд речта. Точно в навечерието на двадесетия си рожден ден с нея постигате примирие, защото си толкова самотна, колкото и тя.

Излъгваш вашите, че отиваш да празнуваш с приятели, а вместо това сядаш на една пейка в квартал „Изток”, пейка до любимата ти детска площадка от малка, и гледаш преминаващите хора. Тъмно е, есен е, 24 ноември, часовете се прехвърлят от осем през девет, в десет и единадесет. Оставаш до дванайсет часа, а датата се сменя на 25 ноември, или твоя рожден ден. Телефонът звъни – вашите са, но ти не им вдигаш. Все пак си предполагаемо в шумна компания, имаш извинение. Няма кой друг да ти звънне така или иначе, поради твоето отчуждаване от всички. Точно в този момент, на тази пейка, в 00:01, след три години ставаш едно със змията в себе си. Не знаеш дали това е подарък, жест на милост в името на твоя юбилей, или просто наистина сте стигнали ново ниво на отношенията си, но просто усещаш, че между змията и теб нещата вече не са същите.

Оставаш на пейката докато към един след полунощ не завалява дъжд, след което отиваш в някаква кръчма. Гладна си, начупената ти коса е смешно подгизнала и провиснала, чипият ти нос никога не е бил толкова хремав. В заведението има пияна компания на твоите години, без да знаеш защо ги уведомяваш, че имаш рожден ден, и така се присламчваш към тях. Сред твоите новооткрити събеседници има русо къдраво момче със среднодълга коса и настоятелни сини очи, Андрей, представя се, а три часа по-късно сте у тях и разчиташ картата на цялото му тяло. И двамата сте пияни, Андрей живее със сгодена двойка от същата компания, която не ви се меси. Басираш се, че докато вие правите секс в неговата стая, същото се случва и в другата. Не се притесняваш за змията заради подписаното между вас примирие, и се оказваш права – за пръв път от толкова време правиш безпроблемен секс, а Андрей ти заявява, че те обича след това. Две минути след обявяването на това той заспива, а ти гледаш в мрака и продължаваш среднощните часове на своето узряване будна.

На сутринта се омиташ рано-рано, без да даваш каквито и да е обяснения. Змията успокоително и нежно хапе по корема ти, напомняйки ти, че си гладна. Усещаш я пораснала, извивките по тялото ѝ са по-масивни, опашката ѝ има по-силен удар, зъбите ѝ са по-остри и натискат по-тежко, сякаш ще пробият плътта ти.

***

Четири години по-късно си тук, в сегашното, и стоиш на скала, надвесена над морето със своите скромни два метра. Плажът е в Торони, Гърция, малко плажче с някаква сграда в левия си край и с тези скали в десния си. Миниатюрни, но предлагащи завет от околните хора, сгушили те в себе си, предлагащи ти топлината на своето каменно тяло.

Наистина смяташ, че хората не се раждат със змии в корема си. Всякакви мисли, че си имала тази змия още по рождение, и тя просто се е появила със закъснение като си била на 17, се издухват настрана от вятъра, хапещ игриво лицето ти.

Стоиш някъде час по този начин, блажено облегнала леко почернелия си, закръглен задник на скалите, когато змията клъвва при пъпа ти. Докосването ѝ е различно, никога не си я усещала по такъв начин, не знаеш дали е смущаващо и носи хлад в дневната жега, или пък захапването е топло, успокояващо. Почукваш обратно с присвит показалец и среден пръст, присвила си ги като крак на граблива птица, и усещаш очертанията на главата ѝ за пръв път през всичките тези години. Умът ти се заплита, възлите на мислите изкарват искри от краищата си, все едно са кабели, дали накъсо в едно. Ставаш, ходилата ти се закрепят за грубите камъни, и потъркваш отново корема си, да не би да си се объркала. Не си – очертанията стават все по-ясни и по-ясни, все едно милиметър-два и змията ще прегърне вътрешния пласт на кожата ти, ще го пропука, и ще излезе от теб.

Дори и ти не знаеш защо, но внимателно слизаш – два метра, колкото са високи скалите, и потапяш краката си във водата. Тук е плитко заради камъните, не повече от трийсетина сантиметра, топла, лазурна вода, скрита и тя като теб от околния плаж. Змията започва да тика главата си все по-силно и по-силно, чудиш се дали същото изпитват жените, които раждат, макар и, естествено, не от стомаха си. Затваряш лешниковите си очи, през клепачите слънцето прозира, и се вглъбяваш. На лента се връща всичко, което си преживяла със змията, началото, палачинките, осъзнаването, че на 17 години животът ти ще трябва коренно да се промени, борбата с нея, после неочакваното ви сливане три години по-късно, всичките плачове и изблици, желанието да я откъснеш някак от себе си.

Усещаш леко скъсване, сякаш навит около пръста ти конец не е издържал на напрежението, и отваряш очи. Змията вече я няма. Несигурно почукваш с пръсти по корема си, но ето, няма никой там, няма влечуго, разстлало дългото си тяло вместо червата ти, няма зъби, които да те ухапят, или глава, която да се удари в плътта ти. Чувстваш особена празнота, толкова си свикнала с животното. Объркана сядаш, в очите ти незнайно защо напират сълзи, галиш корема си несъзнателно, сякаш искаш да върнеш отишлия си живот, който така или иначе не е трябвало да бъде там.

Когато поглеждаш напред, в искрящата вода, сякаш виждаш няколко метрово гъвкаво тяло, което я разсича. Присвиваш очи и осъзнаваш, че това не е мираж. Във водата плува водна змия, тя се отдалечава все повече и повече, с бавни, равномерни тласъци. Кафеникавото ѝ тяло ту се скрива, ту се показва, блещука на слънцето като козината на видра. В Гърция няма водни змии и плуващото животно е не друго, ами змията от корема ти, в това си сигурна. Болката от липсата ѝ се засилва, имаш чувството, че светът пада върху раменете ти, че скалите те удрят с грохот, задушават те, изтискват последния живец от тялото ти.

Без да се замисляш се хвърляш във водата и започваш да плуваш след частта от теб, която си е отишла. Краката ти и ръцете ти пъргаво се задвижват, очите ти неизменно остават вперени във виещото се тяло отпред. Струва ти се, че змията от време на време спира, сякаш за да те изчака, сякаш давайки ти знак да я последваш, че и на нея ѝ е тъжно от раздялата ви, че отново може да бъдете едно.

Хоризонтът е като от картина на сляп художник, защото единствено той би могъл да нарисува нещо толкова красиво със силата на своят недъг и мощта на въображението си. Присвиваш очи към края на света и началото на небето, и, най-убедена в целия си живот, че правиш каквото е нужно, каквото е правилно, продължаваш да плуваш, водена от змията.

Underwater Dreams by QueenOfCuriosity