Танцуващите площади, 3 седмици по-късно: какво се е променило и какво не?

Да си активно извън онлайн пространството за почти две седмици се оказва двуполюсно явление. От една страна си почиваш от задушаващия човеко-информационен поток и си поемаш въздух (да не споменаваме захващането с реални задачки, а не интернет procrastination), от друга – точно поради това се оказваш информационно изолиран.
Протестите у нас продължават над 3 седмици вече. Числеността им не намалява, зарядът е все същия.

Това, което се увеличава, са страничните фактори около тях и може би е редно да им се обърне внимание.

Страничен фактор едно

Може би любимият ми е-таблоид: „Дневник” сериозно падна в очите ми в последно време. Започвайки добре с отразяването на протестите, изданието след това продължи с откровено прекаляване при публикуването на патетични, пропагандаторски материали. Note: пропагандаторски да не се възприема с оценъчна отсянка, а като чисто неутрален термин.
Винаги съм влизал в „Дневник”, защото новините са качествено написани, предлагат се интересни анализи, но най-вече – има широка платформа на разнообразие в сравнение с другия онлайн печат. Като прибавим и страхотните материали в „Капитал”, който заедно с „Инвестор” за мен е единствената адекватна медия за икономически анализи и адекватно формулирана информация в сферата, дуото „Дневник” – „Капитал” бе безспорен шампион за мен.
Погледът ми за последните две седмици изкарва откровено размиване на разнообразието в „Дневник”. Налице са десетки включвания – от блогове, до интервюта, през очерци и новинарски поток, анализи и какво ли не, които са напълно идентични, не казват нищо ново, и нещо по-лошо – насаждат опасна и за мен ненужна диференциация. Пример: патетични и себеизтъкващи статии като тази. Контрапример: изключително издържана критически и смислено статия като тази.

Не само че разбрахме, че има протести, но и участваме в тях. Няма нужда на всеки кръгъл час да ни го припомняте и да ни пришпорвате. Аз поне нямам нужда и да ми обясняват и колко съм красив, и деен, и прекрасен, и как съм „летен”, а не „зимен”, и как съм интелигенция, а не от сиромашкия прост народ. Не съм на площадите, за да съм обект на козметични ласкателства (било то лично мои или чужди такива), а за дa си изразя гражданската позиция.
Впрочем, „Дневник” и много коментатори създадоха една опасна ос „зимно-лятно”, която имам чувството че упорито се поддържа в ескалационен вариант. Зимните призиви за национализация бяха безумни и за мен (без да се оценявам в ляв или десен политически спектър), но да подвеждаш под знаменател един толкова сложен процес като гражданското недоволство, който, освен всичко друго, до известна степен води и до сегашния процес на същото в София, граничи с ментално и аналитично престъпление за мен.
Съжалявам, но икономистите, мениджърите, PR-агентите, IT-специалистите, журналистите, CEO-тата, режисьорите, фотографите и прочие higher tier професиите (според реториката на някои), са също толкова важни, колкото зеленчукопроизводителите, млекарите, механиците и другите lower tier представители. Сиреч – обществото е сложен комплекс и интелектуалният елит има нужда от „простолюдието”, защото двете сформират общата цялост на социума.

21062013226

Кадри като тези са супер, но внимавайте със заиграването с егото ви, особено от страна на външни фактори. 🙂

Страничен фактор две

Разбрах за интересното сформиране на десен блок, в който влизат ДБГ, ДСБ, „Синьо единство”, Партия „Свобода и достойнство” и партията, на която съм избирател – „Зелените”. Този съюз до голяма степен е чист оксиморон – дали заради наличието в едно на Касим Дал, Радан Кънев, „Зелените” и Меглена Кунева (особено „любовта” между ДСБ-привържениците към Кунева е пословична), или заради факта, че „Зелените” принципно се движат в традиционно по-левия/прогресивен спектър на политиката. Коалицията е странна, но я разбирам като продиктувана от форсмажорното обстоятелство, наречено „липса на алтернатива”. Желая късмет на въпросния блок, но напомням две неща:

1) Винаги очертавайте разликите помежду си, защото консенсуса в кризисна ситуация е слепена конструкция. Тя се срива после, ако не знаеш какви интереси има всеки фрагмент от общото. В случая те са пет на брой и е добре всеки от участниците да е наясно какво слага на масата и още повече – какво другите имат да кажат по него (сложеното).
2) Не предлагайте просто нова конструкция, предлагайте нови хора. Това е проблемът на цялата ни политическа сцена – не ни трябват само нови партии или съюзи, а нови, млади, интелигентни хора. ПП „Зелените” има нужда от реформи след слабия резултат на изборите. ДСБ осигури новия си човек в лицето на Радан Кънев (не съм фен на партията, но следейки изявите му го виждам като интелигентен и умерен политик, който говори пестеливо, но в насока ефективност), Кунева е Кунева, и очаквам традиционна номенклатурна политика, но винаги може да бъда опроверган.

Новото между другото важи и за левицата. Салкин преди време беше казвал в анализ в „Офнюз”, че и лявото, и дясното имат нужда от ъпгрейд на идеите си и интелектуалната база, от която черпят светоглед. Новата десница има нужда от нова левица, встрани от суховатия, ретрограден монопол на БСП, за да може да имаме адекватен политически противовес. Все още и политическата сцена, и гражданската, живее в условията на биполярния модел на Русия – САЩ оста, която за мен е остаряло полюсно противопоставяне, което трябва да бъде реновирано и в политическото, и в обществоното мислене. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 Страничен фактор три

Внимателно с последващите процеси. От няколко дни явно се разгласява един интересен нов месия, наречен „Република БГ”. Според някои критици той е пряко свързан с Иво Прокопиев („Дневник”, „Капитал”) и обуславя активността на медиите на въпросния. Това не мога да го докажа, затова се посреща със съмнение (до доказване на противното, естествено). Ако трябва да сме честни, Прокопиев не е много по-различен от Пеевски в ядрото си – и двамата са олигарси. Пеевски е просто по-недалновиден и или подценява обществения отзвук на своеволията му, или просто е глупав. Освен това оперира активно във вътрешната среда на страната ни, докато Прокопиев си е аутсорснат. И с разликата, че медиите на Прокопиев все пак са по-добри в журналистическата си дейност (виж „Страничен фактор едно”).
Обратно на „Република БГ” – може да хвърлите един прост диагонал поглед върху раздела „Програма” на въпросното политическо тяло, и ще видите около какво се върти точка три от поста ми. Става дума, естествено, за празни приказки, без каквото и да е уточнение за практическото прилагане на мерките. Просто красиви, сложни думички, които създават мъглява дефиниция без никаква конкретика. „Република БГ” няма да е единственият подобен опит за извличане на дивиденти от танцуването из София през последните три седмици. Месия-издигането е доста често срещан порок у българския народ, така че трябва да се прояви известна резистентност в следващите месеци.

Противовесът на тези месии, яхването, изопачаването на една идея, използването ви за стръв от някой друг, са самосъзнанието и аналитичният подход. Вие си знаете защо сте на площада, ако сте на него. Не е заради това, че сте красиви и по-добри от някого, не е защото сте леви или десни, бедни или богати, мениджъри или водопроводчици, или защото някой външен фактор ви насажда послания, а защото сте вие, гражданите. И защото искате промяна.

Поздрав с една песен (и кратката реч преди нея) на една от любимите ми групи:

#ДАНСwithme или отправната точка на втория опит за преход

Три дни – три шамара. Между 14 и 16 юни една стабилна цифра от над 15 хиляди човека всеки ден ръкопляска иронично, скандира, бие тъпани и размахва плакати, кара колела и надува клаксони, ръкомаха и пее и в цялата тази съвкупност от движения и звуци обявява тоталния фалит на псевдодържавността.
Километричните шествия с малки почивки са едновременно най-освежаващото и най-гражданското нещо, което можеш да направиш между 30-градусовата жега и периодичните опити на облаците да сипят дъжд върху тълпите, когато си недоволен българин.

Пред мен днес един репортер от „Канал 3” пита момчета, колкото мен – и сега, вие на тези протести, против правителството ли скандирате, то ли искате да падне? Следва един диалог, който несъмнено имаше стойност, но не там е идеята. Идеята е в самата дефиниция на „правителството”, което искаме да падне.
Това правителство не е само триглавата статуя на БСП, ДПС и АТАКА, а е сгрешената, фатално раздалечена манифестация на една концепция, заложена в политическия живот в рамките на едно нормално общество. Защото за пореден път ние нямаме „правителство” като дефиниция на политическото представителство, а имаме атрофирала съвкупност от наглост, безочие, егоизъм и самозабравяне. В този смисъл проблемът на българският гражданин не е наличието на правителството Орешарски и изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС (с бонус включен ГДБОП), а нещо много по-фундаментално – фактът, че преходът на това общество бе с фалстарт, фалпродължение, и може би клони към своя не-фалфинал.

This-is-not-a-Protest-this-is-a-Process

Както каза един приятел днес: това е нашият Втори Преход. По улиците само на София има 15, може би 20, а защо не и повече (дори не можехме да ги проследим от гледката на Моста на влюбените) хиляди души. Паралелът с ранните 90 няма как да бъде избегнат, и наистина – макар и по-малобройни от тълпите преди двайсетина години, за тези три дни и въобще в цялата протестна инерция, която сме набрали, сякаш заявяваме стриктно желанието да приключим с лъжливия преход и да положим основите на нов, по-успешен такъв. В него старата партийна номенклатура трябва да бъде изчистена, втръсналите до побъркване безизразни, свински мутри, папагалските приказки за растеж, за съблюдаване на интересите на гражданите, за покровителство на малкия и средния бизнес, за инфраструктура, за какво ли не.
И както и преди – с разпада на СССР, не сме сами. Този път обаче няма един определен виновник, един блок, който да обединява недоволството в Испания, Франция, Турция, Бразилия, България, Италия и къде ли не. Дори няма единен политически уклон – дясно или ляво правителство, което да е обект на гражданския гняв. И левите, и десните кадри всъщност доказват, че са куха дефиниция на две течения, защото фактически не са нито червени, нито сини – а сиви. Сиви в неспособността си да тласкат народите, които са им делегирали тази власт, напред, да се грижат за тях, да съблюдават обществения интерес, да имат визия и да я прилагат на практика. Елитът и по света, и у нас, се е самозабравил до безумния момент на абсурдността – освен типично пренебрегваната нисша класа, той си позволява да задуши с калните си ръце и средната класа, която се оказва двигателят на промяната в тези години.

20130616_194720

Благодаря на Апостол Апостолов за снимката

Това не е протест, това е процес, гласи един лозунг. И си е точно така. Процесът се осмисля като две дефиниции – едната – процес на гражданско самосъзнание, което светва в зелено и казва – „Стига толкова, вече сме до ръба, и не сме съгласни това да продължава по този начин”. Другата е процес като наказателен процес, като подвеждане на виновните за статуквото под отговорност, като един, два, три, десет, двайсет шамара от страна на тълпата. Но – забележете, както при „Таксим” например, така и у нас, тези шамари са меки. Няма насилия, всичко е културно, дори и мулти в рамките на демонстрациите. Днес пред Министерски съвет момиче и момче свиреха на цигулки, докато група младежи биеха бойно тъпани. На „Таксим” всички видяхме дейности от свирене на пиано, през уъркшопове, танци или най-различни игри. Така, както турските граждани бяха подредили боклуците си, за да не замърсяват, така и вчера имаше купчини със събрани на едно място бутилки и други предмети и у нас.
Сиреч – наказанието от наша страна е културно и внимателно, за разлика от насилствения, безпощаден начин, по който бе поругана идеята ни за демокрация или справедливост. И може би така е редно? Започнали сме първият преход с болезненото желание за реваншизъм, за кръвожадно отмъщение, и този път обръщаме плоскостта. Както и на толкова други места.

Поколението ни няма да е това, което ще промени света коренно – такова никога не е имало. Но ще е една от тези генерации, които имат силата, капацитета, увереността, да нанесат няколко много тежки, много красноречиви шамара – за да наместят поне с някой и друг градус посоката, към която да поеме света.

Народът vs Делян Пеевски

В последно време не съм толкова активен, колкото бях преди година из различни демонстрации.
Днес обаче се случи едно от най-безумните неща, на които съм ставал свидетел в краткия си живот на наблюдаване на политическия живот у нас.
Делян Пеевски, човекът-медия, човекът-холдинг, човекът-маса, човекът-син на Ирена Кръстева, е обявен за шеф на Държавната агенция “Национална сигурност” (ДАНС). Имаме пример за всестранен монопол като по учебник.

Мисля, че няма нужда да изтъкна защо това не е дори трагично, тъжно или малоумно.
Вместо това ще кажа:
18:30, Министерски съвет.
Фейсбук събитие: https://www.facebook.com/events/475048025915600/?ref=22 (наслада за очите са тези 500 човека/10 минути като скорост на присъединяване във виртуалната среда)
Протестът вече е и национален, явно. Включват се 12 града в страната.

Повече за Пеевски в https://www.bivol.bg, или едно резюме тук:
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2013/06/14/2081416_koi_e_noviiat_predsedatel_na_dans_delian_peevski/

#ДАНСwithme!

Младите турци стискат за гърлото султанския авторитаризъм

От три дни Турция се тресе от гражданско земетресение с магнитуд от поне 8 по скалата на общественото недоволство.
Причината, между другото, със сигурност може да бъде припозната от нас, имайки предвид миналогодишното лято на протести тук. На 28 май (вторник) скромна цифра жители на Истанбул се събират в парка „Гези” с една-единствена цел – опазването на тревната площ от построяването на пореден шопинг център и реконструкцията на казарми от времето на Османската империя. Според много от гражданите на най-големия град в Турция, подбудата за разрушаването на пространството в „Гези” идва от чисто алчно естествено, а не от порив за утоляване на обществените нужди.

Идните два-дни са интензивна, но по-скоро ограничена игра на котка и мишка между окупиралите недоволни граждани и полицията в Истанбул. Ядрото на бъдещите три дни на хаос се заражда между четвъртък следобед и петък около обяд. Грубата намеса на органите на реда срещу засилващия се брой демонстранти на територията на „Гези” ескалира до брутални нива, включвайки водни оръдия, широка употреба на сълзотворен газ и физически саморазправи. „Гези” вече разширява спектъра си и става „площад Таксим”. „Площад Таксим” на свой ред се разстила по десетки турски градове – а не чак толкова учудващо (поради наличието на множество турски емигранти по света) и в редица селища в чужди страни. Недоволството от строежа на един мол пък ескалира до противопоставяне на политиката на текущия премиер на Турция – Реджеп Таийп Ердоган в невиждан от години мащаб.

1

Турската полиция е добре известна със своята агресивност спрямо демонстрантите

Ердоган безспорно е деликатна политическа тема. Неговата Партия на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi – “AK Parti”) има смазващо мнозинство в парламента и се движи в коловозите на умерения ислямизъм. В началните години на влизането си във власт (официално от 14 март 2003 година), Ердоган ръководи светска политика, заздравява връзките си с Европейския съюз и води в положителна насока тези със САЩ, либерализира някои обществени норми и полага доста стабилни усилия за уреждането на кюрдския етнически въпрос. В икономически план той се справя с рецесията и води страната напред с икономически ръст от средно 7,3% на година за последното десетилетие. Инфлацията пада до 5,7% в края на 2009 година – рекордно ниско равнище за Турция от цели 39 години насам.
Всичко това обаче се обръща на 180 градуса по време на следващите му мандати и може съвсем спокойно да кажем, че от близо две години насам, Турция е в авторитарната хватка на “AK Parti” и в частност – на Ердоган.
Съвсем ясно свидетелство за това е факта, че в Истанбул десетките (според някои източници – дори стотици) хиляди демонстранти се ширят от анархисти, през леви и десни, синдикалисти, или пък националисти, та се стига дори и до етническите елементи, пръснати из страната.
Друг ясен фактор е и огромното понижаване на медийната свобода в Турция. Това съвсем не се ограничава до факта, че събитията от петък насам са меко казано незастъпени в турските медии – таблоидът “Sabah” например излиза с главния статия за кампания против тютюнопушенето, подета от Ердоган, докато полицията се бие с протестанти из десетки градове в страната. Миналата година Комитетът за защита на журналистите (КЗЖ), базиран в Ню Йорк, постави Турция на лидерското място по нарушения на правата на журналистите. Едногодишни анализи изтъкнаха, че цели 76 журналисти са арестувани поради неудобни за властта репортажи или статии, а страната надмина традиционно критикуваните Иран и Китай. „Репортери без граници” постави Турция на 154-то от общо 179 места по свобода на словото и печата, което е рекордно ниско ниво.

2

Все по-често започват да наричат Ердоган “султанът” с ясно изразена негативна нотка в определението

Но може би най-притеснително за голяма част от протестиращите е нещо друго – обратният процес на ислямизация в страната. Както казах, Ердоган отговаряше на всички критерии за светски и либерален лидер през първите години на управлението си. От известно време насам обаче, получил подкрепата на военните и огромен спектър от нужните хора, Ердоган възприема все по-консервативни и по-консервативни позиции. Неслучайно много от протестиращите показно пиеха бира и алкохол по време на шествията. Миналата седмица кабинетът въведе изключително стриктни мерки спрямо консумацията на алкохол на публични места.
Докато участващата в протестите Партия на националисткото движение (Milliyetçi Hareket Partisi – MHP) тогава подкрепи ограниченията, тя все пак се разграничи от Ердоган и го предупреди, че една забрана на консумацията на алкохол ще върне страната назад. Същото важи и за затегнатите мерки относно демонстрирането на интимна близост по какъвто и да е начин – и то далеч не от хомосексуалните турски граждани, които са деликатна тема в страната. Това е мекият начин на показване на пролуките в политиката на премиера – според най-върлите му противници той цели тотална ислямизация на светска турция, установяване на авторитарен режим в пълната му цялост и разрушаване на всичко, постигнато в последните години. Изказвания на Ердоган в архивите от миналата година като това, че той е „мюсюлмански премиер в светска държава” допълнително разгарят пламъка в момента.

Що се отнася до протестите, те със сигурност са нещо, което Турция ще запомни и занапред. Столът на Ердоган се клати, макар премиерът все още да може да си позволи нахалния изказвания като това, че срещу всеки 20 хиляди протестиращи може да изкара 200 хиляди свои поддръжници. Това е истина, но отливът на негови симпатизанти се засилва с всеки изминал ден. В негов плюс е липсата на обединена опозиция такава, каквато имаше в случая с един друг площад – Тахрир, преди две години и половина в Египет. Все пак се наблюдават смущения, щом самият Ердоган заяви, че строежът в парк „Гези” ще продължи въпреки протестите, но неговият заместник, както и кмета на Истанбул обявиха, че ще „уважат исканията на протестиращите”. Тази несигурност и разцепление сред мненията и координацията може да бъде загатването на сриването на десетилетното управление на премиера, ако натискът продължава. Допълнителен фактор са и острите реакции спрямо справянето на Ердоган с демонстрациите, които изявиха международни наблюдатели от ЕС и САЩ до неправителствени организации като Amnesty International, Human Rights Watch и други.

403610-20130531-152554-320x180
За мен демонстрантите в Турция правят нещо рядко срещано. Не поради факта, че явно могат да се мобилизират бързо, да постигнат плътност, която да се разстели из други градове както в страната, така и извън нея. А поради факта, че ставаме свидетели на една непоискана, но дадена солидарност (и нека трактовката на понятието не е в социалистически или анти-социалистическия негов смисъл). Хотелиери, магазинери и ресторантьори в кризисните райони са давали храна и напитки на нуждаещите се безвъзмездно. Доброволци са организирали щаб за оказване на медицинска помощ и са третирали десетки пострадали – с опасност за собственото си здраве. Дори може да намерим известна човечност в оттеглянето на полицията от района на Таксим в съботния следобед, макар че в по-голямата си част в предишните дни органите на реда са били нищо повече от равнозначни на бруталност, анти-гражданственост и кукла на авторитарните конци на Ердоган. Множество протестиращи свидетелстват и за внедряване на полицейски агенти, търсещи провокации и предизвикващи ги, за да дискредитират и разединят фронта на демонстрантите.

Много е трудно да се прецени докъде точно ще доведе това. Дали Ердоган ще обърне отново курса си в правилната насока, далеч от авторитарното самозабравяне? Или пък опозицията ще намери единен фронт, който постепенно да подрие парламентарното мнозинство на Партияta на справедливостта и развитието, привличайки гласоподавателите в бъдеще? Турция винаги е била на кръстопътя между фундаментално и светско, между по-застъпена либералност и тесен консерватизъм. Случващото се в момента, освен всичко друго, изкарва отново на преден план това.

Полезни линкове по темата:
Шокиращ пример за полицейска бруталност – бронирана полицейска кола минава през протестиращ
Страхотна галерия в “The Guardian” със снимки от протестите
Слово на млад турчин (много от протестиращите са младежи между 19 и 25 години от средната класа)
“Telegraph” с поглед над икономическото изражение на текущата турска икономика
Разказ от първо лице на Цветелина Ангелова, която е в Истанбул

Статуквото живее, но не пречи да бъде разклатено

Поредна ситна капка в океан от онлайн недоволство.
Някой ще намеси темата за нефункционалността на практика на младото поколение, което пищи много в интернет, но реално не оправдава и на 1/10 крещенето си.
Не. Макар че окей, нека си го мисли това този някой (или тези някои).

Какво мисля аз:

Мисля, че днес за пореден път новите поколения на страната се почувстваха предадени. И това не е нищо ново, но е най-звучният шамар за мен и хората в моя диапазон (+/- две житейски години), тоест – за едно от тези нови поколения. Убеден съм, че същото важи и за останалите, защото последните няколко години са наистина грозна гледка.

Не мисля, че ситуацията е непоправимо тежка. Но е достатъчно неудобна и скандална.

Мисля, че и без това проблемното за сформиране правителство няма да издържи, независимо кой го сформира – а конфигурациите ще бъдат разигравани изключително хищно и жестоко в идните дни.

Не мисля, че това ще стане веднага, т.е. ще включва минимален толеранс от гражданска страна.

Мисля, че подобни случки ускоряват един процес, който е нужен на страната – изчистването на стари кадри за поставяне на колоните на нова система. Това сигурно ще отнеме поне въртенето на едно-две поколения, но подобни кризи радикализират прочистването, дават му тласък, отварят пролуки в статуквото. Вече сме започнали, макар че сме все още в началото на Loading лентата.

Не мисля, че трябва да се отчайваме и да си повтаряме „няма такава държава” / „прост народ – проста държава” и подобни автоагресии. Не виждам как помагат.

Мисля, че трябва да се образоваме и да заразяваме всички околни с нашата образованост. Да се борим гласът ни да бъде чут, да, но този глас да е обоснован и тежък, а не хаотично крещене и писукане.

Не мисля, че ще е лесно.

Но мисля, че успеем. С бавни, ситни капки, на онлайн и риъл лайф недоволство.

the_status_is_not_quo_by_wildemoon-d493c5n

Това е.