Twitch Plays Pokemon – интернет отново доказва шантавостта си

Какво става, когато:
– вземеш игра от бранд с култов статус
– съживиш я 16 години по-късно от официалното й пускане за Game Boy
– интегрираш я във водеща платформа за гейм стрийминг
– дадеш възможност на десетки хиляди души по целия свят да управляват какво щe се случи в реално време

Запознайте се с TwitchPlaysPokemon (TPP), най-новото дете на интернет, което е една идея по-странно, две идеи по-симпатично, и съвсем спокойно можем да го наречем  блестящ пример сред социалните експерименти и феномени.
Всичко започва преди малко повече от девет дни, когато анонимен потребител качва Pokemon Red/Blue в стрийма на Twitch. Реакцията е мигновена, отчасти поради култовия статус на Pokemon, отчасти и поради факта, че играта наистина се играе на момента, от хиляди души.

image03
Процесът е едновременно прост и сложен. Потребителите въвеждат команди, които се отчитат от системата и се изпълняват в реално време. Това е всичко.
… и това далеч не е всичко, всъщност. Играта има два режима: анархия и демокрация. По време на анархия, всяка команда от всеки потребител  се отчита от системата и героят (Red) изпълнява покорно на момента. Само се замислете: десетки хиляди души избират една от опциите почти по едно и също време. В резултат се получава комична ситуация, в която героят прави стъпка наляво, после една надясно, хвърля предмети безразборно, самоубива покемоните си, или просто се върти на едно място.
Демокрацията решава този проблем, като осигурява изпълняване на команда само след изтичане на определен отрязък от време (20 секунди) и при налично мнозинство за въпросната команда. Лента над интерфейса на играта отбелязва какъв режим важи в момента и колко е нужно, за да се направи “преврат”. Играещите пък могат да пишат “демокрация” и “анархия” в чата, освен командите за игра, по този начин накланящи везните към един от двата режима.

anarchynew

Не толкова статистиките са феноменалното в случая, макар че 750 хиляди уникални играчи, постоянно играещи между 40 и 80 хиляди по всяко време на денонощието и 22 милиона посещения на Twitch стрийма хич не са за пренебрегване. Феноменалното е изграждането на различни “системи” (Анархия vs Демокрация), както и формулирането на уникален, неподправен фолклор буквално за броени часове.
Анархистите представят своя позиция, в която се твърди, че демокрацията е грешен подход към играта – бавна е и лишава от странни изненади, като случайните и безумни наименования на покемоните, хвърлянето (и безвъзвратно изгубване) на ключови предмети от играта, самоубиването на покемоните и нуждата от започване отначало. В отговор демократите изкарват манифест, в който са поместени статистики за това колко малък е шанса да се минат определени по-трудни части от играта в условията на десетки хиляди различни команди, които си противоречат.
Най-уникална е персонификацията на всеки елемент, преживян в играта. Покемоните имат различни качества и фолклорни особености. Мразеният от всички покемон играчи Rattata изведнъж получава култовото име “JLVWNNOOOO” след анархичен набор от букви. То еволюира в никнейма “Джей Лено” на свой ред.  Митологизацията продължава с Bird Jesus, или Pidgeot, растителен покемон с името “x(araggbaj”, набързо променено на “xCabbage”, Rick Gastly (Gastly), “AATTVVV” (All Terrain Venomoth като заигравка с факта, че покемонът лети) и много други.

ku-xlarge

Не се минава и без религия. В играта героят може да избере между два фосила на древни покемони – Helix и Dome. В случая на Twitch Plays Pokemon анархо-изборът води до Helix фосила, който е Бог за много от играещите. Dome и домо-сите се смятат за еретици, и между двете фракции, подобно на анархистите (с официален символ Bird Jesus) и демократите (с официален символ The False Prophet – Flareon), често избухват спорове.

Феноменът излиза извън гейминг средите за нула време. Масивно количество медии следят развитието му. Художници рисуват изображение след изображение. Популярни уеб комикси като xkcd и CTRL+ALT+DEL отразяват налудничавостта на това явление. Официален отговор от Рекордите на Гинес заявява, че изготвящите постиженията обмислят включването на TPP в следващото издание. Шантавото ново интернет-дете буквално смила всичко случило се в мрежата през все още ранната 2014.

D7Ctjmr
Якото нещо на нета е, че винаги може да те изненада. И докато за много хора TwitchPlaysPokemon е общ събор на хора без работа и полу-лоботомити, то ако се вгледаме малко по-навътре в случващото се, ще видим един адски интересен социален експеримент, правещ разрез на важни фрагменти от съществуването ни. Събрани в миниатюрните девет дни.

Полезни линкове:
Стриймът в Twitch.
Google трак на прогреса и текущите цели в играта.

Събредит TPP в Reddit.
Удължена история на TPP.
Уникална картинна митологизация на случващото се в играта.

Аюбован, културен шок!

 Колелата на самолета удрят в спечената земя на летището в Коломбо. Добре, а оттам нататък – какво? Какво ли не, е отговорът и в следващите два поста ще се опитам да синтезирам многобройните си учудвания, очарования, втрещявания и всички други емоции по време на краткия ми престой в Шри Ланка.
Запознаването на човек с Шри Ланка преминава през три етапа. Първият е съвсем началното сблъскване с жегата, врящата глъчка и многоцветността на тълпите пред летището. За втория са нужни между 15 и 30 минути и това е свикването с обърнатото движение и тоталния хаос по пътищата. Третият може да е въпрос на часове или дори на дни, и тук става дума за разбирането на начина, по който функционират шриландците (ще добавям по едно д, защото ланци все пак звучи като нещо друго).

Ако някой ви каже, че иска рязък прилив на адреналин, забравете за парашутизъм, бънджи и подобни конвенционалности. Вместо това го пуснете за трийсетина минути по улиците на страната. Тук светофари има веднъж на 100 километра, а дори в столицата Коломбо те са кът (ако приемем, че се спазват въобще). Пътищата масово са двулентови с по една лента за всяка посока на движение и приютяват наистина огромен поток от превозни средства. Знаци също почти няма, освен в редки случаи като преминаващи слонове. Пешеходните пътеки са примамливи, но едва ли някой ще спре, за да минат пешеходците. Затова и много често има полицаи, специално стоящи около пешеходните пътеки и гарантиращи безопасно пресичане.
Шриландците имат удивителната способност да разбиват всяко платно на две. Така задминаващите превозни средства биват на свой ред задминавани магически чрез влизания в насрещното, разминаване на една боя разстояние и множество други маневри на широчина тип „малка квартална улица”. Тротоари дори в някои по-големи населени места няма, има 40-50 сантиметрово пространство за ходещите по джапанки или пък направо боси пешеходци. Това пространство понякога се използва като буфер за сгъчкване на още повече превозни средства в едното платно.

Може би 70% от трафика в Шри Ланка се състои от мотори и най-вече от уникалните тук-тук. Тук-тук са с три гуми, във всякакви цветове, внасят се от Индия, влачат се с между 20 и 50 км/час и са най-якото возило, което съм ползвал. Вътрешната и външната част на един тук-тук са поле за изява на неговия шофьор. Седалките отзад са изрисувани в тигри или дракони, оставени са чисто черни, боядисани в зелено, със златни райета по тях и прочие ексцентричности. Истинският карнавал е навън – религиозни послания, марки, крилати фрази, Че Гевара или Боб Марли, всичко това може да бъде забелязано по фасадата на тук-тука.  Рейсовете са царете на пътищата. Идват в три цвята – червени, бели и сини, всички очукани и извадени от 60-те. Червените са правителствени линии, а белите и сините – частни. От тях често висят пътущи шриландци, защото са претъпкани до изкривяване на физическите закони. Всички автобуси са продукт на индийската TATA Motors, която е и най-популярната марка тук. Ландците са влюбени в азиатските коли и Тойота, Мицубиши, Исузу, Киа и Нисан се ползват с особена почит.
Навсякъде около пътищата пък може да се видят билборди и плакати с президента на Шри Ланка. Общото между всички тях е, че 1) графичната им обработка е пълна скръб и 2) представят президента в епични пози и моменти. Ландците обаче явно като цяло си падат по него и често окичват по домовете си сини ленти – цветът на управляващата партия (опозицията е в зелено, президентът задължително трябва да е будист).

DSC_1148

За храна ще говоря в другия пост, но отбелязвам, че сергиите често надхвърлят дори очакванията на заклетите любители на плодовете и зеленчуците

Що се касае до хората…ландците са най-комуникативните, сърдечни, интуитивни и темпераментни хора, които съм срещал. От бъбренето от тук-тук на тук-тук по време на задръствания, през факта, че нито веднъж не видях шриландец да откаже на друг помощ, независимо с какво се занимаваше, до постоянните приятелски докосвания (я потупване по рамото, я прегръщане), ландецът има нуждата да е социален. Поклащането на главата, което е характерно и за индийците, важи с пълна сила и тук и е неизменна част от комуникацията. Интуитивността на тези хора е феноменална, учтивостта – направо плашеща.
Не са лишени от тъмните си страни, естествено, като две отличаващи се са меркантилността им и избухливостта им, лесно водеща до агресия. Второто като цяло е свързано с това, че ландците могат да завъртят емоционалния си компас на 180 градуса преди да се усетиш, поне по моите впечатления. Макар че спрямо туристи и особено белокожи са много по-сдържани в изблиците си. Ако един ландец се привърже към вас, знайте, че е готов да направи почти всичко, дори да ви познава от пет-десет минути. Ако като чужденец покажете, че знаете дори десетина простички думи, очите му светват и той енергично и доволно поклаща главата си и жестикулира весело (жените пък се кикотят и мятат закачливи погледи).

Интересна е и стереотипизацията при половете. Младите жени са слаби, но с течение на времето наедряват. Поради живота в бедност и усиления физически труд е сложно да преценя точна възраст, но след 30-ина жените стават доста обемни. Може би това се корени във факта, че около тези години те вече имат по 4-5 деца. Повечето от жените са – нека сме си честни, грознички, но тези, които са красиви, са еквивалента на двутонен шамар през лицето. Мъжете са жилави, кльощави и гъвкави, независимо от възрастта си. Дебелите сред тях са нищожно количество. Децата са жизнени, шумни, пъргави и любопитни, на моменти нахални. Сред популацията за жалост се ширят множество зарази поради покъртителните условия на живот за голяма част от нея. Над половината от шриландците са диабетици, множество от тях са с конюнктивит в различен стадий, обривите са обичайна гледка, проказата също отбелязва присъствие.
Доста странен е факта, че много често физическият труд се заплаща по-високо от офис работата. Офисните длъжности на средно ниво носят по 250 долара на месец, докато физическото натоварване осигурява по 300 и нагоре. Огромна част от работата в Шри Ланка се върши на ръка поради технологичната и индустриална изостаналост на страната. Има една уникална атмосфера на всеобща заетост – почти няма просещи, безработицата е около 5,4% (и то по данните на опозиционен вестник). Всеки върши някаква работа, била тя странна за нас (като например момчета, които само опаковат торбите с покупки в супермаркетите). Докато ние често комбинираме няколко функции и задължения в едно при работата си, ландците по-скоро действат разделно. Военните и някои други прослойки се радват на особена почит…

…същото важи и за образованието. То е задължително за всички и училището започва от 5-годишна възраст. Задължително изучаем език във всички училища е английският, но много ландци не го знаят никак добре. В повечето училища първият е синхалски, но мюсюлманските и тамилските даскала нямат синхалски, а съответно техния си език (интересното е, че все пак запазват задължителния английски). Частните училища са доста популярни, но и адски скъпи – приемен изпит от около 2500 долара, следван от вноски по 250 долара на всеки три месеца. Учебната година се състои от три срока по три месеца, с по един месец почивка между тях. Униформите са задължителни и различните училища имат различни униформи.

DSC_0648

Маймуни щъкат навсякъде, особено около храмовете и туристическите забележителности

За мое щастие успях да присъствам на час по спорт. Един ден тръгнах по бреговата ивица край морския курорт Негомбо и след като бях достатъчен късметлия да тегля лодка от водата към брега с пет ландци (един от които тук-тук шофьорът ми), забелязах няколко деца в ето тази конфигурация. Оказа се, че това е игра на елле, доста популярен спорт в училищата. Влях се в редиците на стотина бъбрещи, викащи и шаващи малчугани, и отново останах възхитен от гостоприемството на тези хора, когато учителка в ярко сари ми предложи стол да седна до нея да ги гледам. Играта на елле беше интересна, но еднакво вълнуващи бяха и наблюдаващите ученици. Някои от тях крещяха в подкрепа на отбора си, други бяха изнамерили стъклени шишета от водка и потракваха с камъни по тях, сякаш са тъпани, трети коментираха еллето по „микрофон” (с невъоръжено въображение – просто бамбукова пръчка). В Шри Ланка всичко – от пътищата до хората, е в движение, и никой не може да си позволи да е безучастен.

В движение са и многобройните животни. Катерици, маймуни, костенурките (Вадда, който храних със смачкани банани и накълцана трева), птици и гущери, раците по бреговете (прекарах два часа в опит да изровя някой от дупките, в които се укриват под пясъка), кравите навсякъде из градовете…и най-вече кучетата. Последните са тъжна гледка – кльощави, почти всички крастави, с липсващи парчета плът от телата им, озъбени и разпръскващи зараза. В някои градове няма кучета, но в туристическите селища ситуацията е много тежка. Повечето от тях нито гонят хора, нито хапят, нито реагират дори ако минеш на сантиметър от тях – ефект от съществуването в подобно специфично общество, явно. Положението е съвсем различно през нощта, когато те освирепяват и атакуват на глутници.
Какво още друго има в нощните шриландските градове ще разкажа в следващия пост, в който ще поразгледам и някои от по-интересните туристически обекти в Шри Ланка. С бонус някои препоръки за бъдещи желаещи за посещение на острова 🙂

Rolling Stone: Провокирай и владей

Слагането на Джохар Царнаев на корицата на списанието със сигурност е довело до очаквана реакция за ръководството на “Rolling Stone”. Все пак трябва да си напълно наясно с поетия риск при публикуването на нещо, което е толкова вероятно да разбуни духовете. Или да се разбере погрешно и първосигнално.
Ако трябва да съм честен, се възхищавам на смелостта на взелите това решение. Царнаев е все още опушен от димящите дула на медийното внимание и носи по ръцете си следите от Бостънската трагедия. Като имаме предвид деликатността на темата „тероризъм” в американското общество, което е водеща западна цел за асиметричните заплахи на ислямистки групировки, списанието заслужава медал по провокация.

Когато провокираш обаче, може да следваш две разклонения. Едното е да провокираш без покритие и да предложиш сензационен, лишен от реално съдържание материал. В другия случай можеш да предложиш на читателите си нещо ново, нещо дълбочинно, нещо оправдаващо провокацията на гърба на трагедия.
Без да определям интереса на RS като безвъзмезден и лишен от маркетингови подбуди, съм склонен да поставя стореното от тях във втората графа. Разликата между едно и две обаче не бе уловена от изключително количество хора. Разглеждайки статията (и най-вече корицата) в едностранна плоскост, противниците формираха три важни причини защо ходът на RS е неморален:

1) “Rolling Stone” е списание, което слага на кориците си успели звезди, или примери за подражание. В този смисъл, Царнаев е представен като своебразна икона, намерила точно място във важно издание за културната сцена на американското общество.

2) Нещо повече – Царнаев е представен в красива светлина, с обработка на снимката и различни ефекти, които внасят допълнителен възвеличаващ елемент в нея. Един от най-лансираните паралели е на снимката на Царнаев със снимки като тези Боб Дилън/Джим Морисън от класическите рок години на миналия век.

3) Друг фактор – “Rolling Stone”, в изследването си на атентата от 15 април тази година, е включило извършителя-терорист, а не корица/история от гледната точка на някой от пострадалите жители на град Бостън.

Гневната вълна бе толкова силна, че за отрицателно време се създадоха петиции, призиви за масиран бойкот от потребителите, както и бойкот от страна на разпространителите на печатни издания и вериги търговски обекти. Бостънският кмет Томас Менино осъди постъпката на RS. Няколко супермаркети – CVS, Wallgreens, Tedeschi, обявиха, че няма да зареждат новия брой на списанието. Стотици редовни абонати на изданието разгневени заявиха, че след този случай се оттеглят от фен базата на RS. В социалните мрежи започна истински кръстоносен поход на страницата на списанието. За капак и полицай, участвал в акцията за залавянето на Царнаев, публикува свой снимков материал на момчето като контрареакция срещу „излъсканата” светлина, в която RS представя младия чеченец.
Бях изумен от такива аргументи. Особено имайки предвид, че точно 2 сантиметра под снимката на Царнаев стоеше и заглавието на статията, посветена на него. И освен ако нямаш сериозни проблеми с логическите изводи, думите „Как един популярен, обещаващ студент попадна под зловредното влияние на семейството си, навлезе в радикалния ислямизъм, и се превърна в чудовище?” няма как да бъдат по-далеч от възвеличаване на човека, за който се отнасят.

r1188cover-306x-1374073020

Неразбирането на тези две изречения в условията на емоционален поглед над статията е част от цялото на една фундаментална и честосрещана грешка. Става дума за склонността да отправяме миопичен поглед над определен род кризисни и неудобни проблеми. Останките от тежкия спомен за 15 април и случилото се в Бостън са идеалният пример за страх от знанието, прикрит зад гарда на стеснено тълкуван морал и етика. Този определен род кризисни теми лесно се видоизменят в теми-табу. За тях трудно се говори, и ако се говори, е редно да се следват едни твърдо формулирани рамки, които са удобни и не противоречат с някакво ширещо се обществено мнение.
За съжаление обаче при конформиране в подобни рамки, много рядко може да се постигне анализ или поглед надълбоко по темата. Ако си говорим за качествена журналистика, то тя трябва да рови надълбоко и неудобно, и най-вече – да боли. За постигането на тази цел се оправдават средствата, но само ако целта е постигната реално. В случая на RS и статията за Царнаев имаме точно такъв случай. Публичното осъждане залива списанието поради „страненето” от дадени рамки и предлагането на провокираща тема по провокиращ начин. Голяма част от читателите не прочитат дори трите реда думи под визуализацията на сепия-ефект снимката на Царнаев, какво остава за статията, но въпреки това се включват в гневната реакция.

Самата статия същевременно е именно цел, оправдала средствата. Без особено дълбочинен анализ, тя представя биографичния път на Джохар към случилото се на 15 април. Впечатленията на негови бивши съученици и състуденти, преподаватели и приятели са допълнени от поетапните промени на обстановката в собственото му семейство (радикализацията на майка му Зубейдат и по-големия му брат Тамерлан). Имаме една картина как може да се роди терорист във вътрешната среда на американското общество. Това изображение контрастира на приетото схващане, че тероризмът е външна проява и идва от извършители, които дори не са жители на САЩ и не пребивават в рамките на страната.

Наблюдава се разрушаването на още един стереотип – този за грозното и красивото. Критиката към списанието е, че представя Царнаев в красива светлина и по този начин създава оправдателен образ на едно чудовище. Истината обаче е, че не може да спускаш автоматичен паралел между грозни действия и грозен външен вид. Както и обратното в плоскостта на красивото. RS прави точно това, което трябва да направи – ровичка се и изкарва генезиса на един сложен проблем – младо, красиво, вътрешно за американското общество момче извършва нещо, което в съзнанията на американците е запазено за по-възрастни, грозни, фанатични, външни за американското общество извършители. Процесът на пътя му надолу е сложна амалгама от по-широката обществена среда, по-тясната семейна среда, и най-сетне – малкият интимен кръг на самия Царнаев като индивид. В него той същевременно е и извършител, и продукт, амбивалентна същност, която съчетава в себе си човека преди 15 април и чудовището (в очите на обществото), след тази дата.

С налагането на цензура над подобен род статии и прояви се прави най-лесното – неглижиране, изтикване настрана на опитите да се анализират причините, довели до появата на даден феномен. Оттам нататък подобно информационно вето много лесно оставя пролука за следващо събитие от подобен тип. Отчасти разбрах откъде идват притесненията на противниците – живеещо в САЩ момиче ми каза за истинска мания в Twitter на тийнейджърки по Царнаев. По думите им няма значение дали е терорист или не, чеченецът е красив и те с удоволствие биха били негови (интимни) приятелки. И докато това до някаква степен оправдава притесненията за „красивия” имидж на Царнаев на корицата на RS, то тук по-скоро говорим за проблем на приемника, а не на предавателя. Ако се търси конструктивност, в никакъв случай върху предавателя не трябва да се спуска ограничително було за грешно възприетите от адресатите послания.

Вместо заключение просто ще дам линк към самата статия, която излезе онлайн на 17 юли. Оттам нататък всеки си преценява дали за него провокацията е оправдана от подобен материал.

Статуквото живее, но не пречи да бъде разклатено

Поредна ситна капка в океан от онлайн недоволство.
Някой ще намеси темата за нефункционалността на практика на младото поколение, което пищи много в интернет, но реално не оправдава и на 1/10 крещенето си.
Не. Макар че окей, нека си го мисли това този някой (или тези някои).

Какво мисля аз:

Мисля, че днес за пореден път новите поколения на страната се почувстваха предадени. И това не е нищо ново, но е най-звучният шамар за мен и хората в моя диапазон (+/- две житейски години), тоест – за едно от тези нови поколения. Убеден съм, че същото важи и за останалите, защото последните няколко години са наистина грозна гледка.

Не мисля, че ситуацията е непоправимо тежка. Но е достатъчно неудобна и скандална.

Мисля, че и без това проблемното за сформиране правителство няма да издържи, независимо кой го сформира – а конфигурациите ще бъдат разигравани изключително хищно и жестоко в идните дни.

Не мисля, че това ще стане веднага, т.е. ще включва минимален толеранс от гражданска страна.

Мисля, че подобни случки ускоряват един процес, който е нужен на страната – изчистването на стари кадри за поставяне на колоните на нова система. Това сигурно ще отнеме поне въртенето на едно-две поколения, но подобни кризи радикализират прочистването, дават му тласък, отварят пролуки в статуквото. Вече сме започнали, макар че сме все още в началото на Loading лентата.

Не мисля, че трябва да се отчайваме и да си повтаряме „няма такава държава” / „прост народ – проста държава” и подобни автоагресии. Не виждам как помагат.

Мисля, че трябва да се образоваме и да заразяваме всички околни с нашата образованост. Да се борим гласът ни да бъде чут, да, но този глас да е обоснован и тежък, а не хаотично крещене и писукане.

Не мисля, че ще е лесно.

Но мисля, че успеем. С бавни, ситни капки, на онлайн и риъл лайф недоволство.

the_status_is_not_quo_by_wildemoon-d493c5n

Това е.

Новите българи са тамън като старата журналистика

Българското общество отново ахва и изпада в епилептични пристъпи пред сменящите се цветове на гняв, разочарование, възмущение, срам и какво ли не друго. Причината: нов „скандален” репортаж на Карбовски, показващ колко всъщност зле са подрастващите на нацията (разбирай в диапазона 8 – 16 години). Карбовски е добре известен с провокиращите си, хапливи и иронични предавания и се е наложил като еталон в популистката сфера.

Изумителното за мен е как предлага един и същи продукт на цикличен принцип и обществеността винаги се шокира неподправено и яхва метлата. Ако сме по-меки, за децата в репортажа „Новите българи – шок и ужас!” ще отбележим най-различни изявления като „срам за Апостола”, „срам ме е от това, че съм българин”, „някой трябва да ги пребие”, а ако се обърнем към по-хубавите определения ще стигнем и до „курви”, „курварчета”, „малоумници”, „мърши” и прочие.

Хайде сега малко по-сериозно.

1

Посрещаме ето така стереотипизацията

Защо пък новите българи да са като старата журналистика? Ами, лесно е. Новите българи до немалка степен са продукт на медиите и техните похвати, стари, овехтяли, но за жалост – още работещи с пълна сила.

Най-любимият ми от тях е едностранното представяне в негативна светлина – изключително добре демонстрирано за пореден път. Ще се направи предаване за подрастващи, псуващи, въртящи телцата си на чалга, казващи „За пореден път ме питате кой е тоя тъпак Левски!”, показващи средни пръсти и разголващи се по сутиени. Това, което няма да се направи е презентиране на успели български деца и/или младежи – каквито има по-малко от обекта на текущото предаване на Карбовски, да, но пък на които трябва да се обръща повече внимание.
Създава се впечатлението за младежта като една хомогенна маса от провали; от едни нагли, безкултурни, невъзпитани и безперспективни момичета и момчета.
Това не е гадно само защото е необективно и демонизира; гадно е, защото създава модел за подражание. Нещо подобно имах предвид и при медийното раздухване на самоубийството на Пламен Горанов, което доведе до вълна от подобни акции от страна на други хора.

 Домино-ефектът важи и тук. Когато постоянно те разглеждат като негоден продукт – а продукт е буквално отношението на медиите към младите, то ти в крайна сметка започваш да се възприемаш сам като такъв и в крайна сметка е твърде вероятно да станеш такъв. Конформизмът и пригодяването към чужди концепции са изключително силно застъпени именно в тази крехка възраст. Според мен няма нужда да уточнявам по-задълбочено колко силен излъчвател на концепции и стереотипи е медийната среда по всичките ѝ потоци – печат, телевизия, интернет.

Скромното ми мнение е, че освен всичко друго, определен брой от участвалите в клипа деца просто се правят на интересни. Да те дават по телевизията е нещо впечатляващо, когато си на 10-14 години, нещо, с което да изпъкнеш пред тези на твоята възраст (наред с идеята, че ще впечатлиш всички, включително и възрастните, които гледат предаването). За да постигнеш това изпъкване си готов да изкривиш нещата както си искаш и да стигнеш до крайности – особено когато си по-малък и трудно поставяш граници. Изгледайте клипа (отново, ако вече сте го), и кажете – не ви ли се струва, че някои от тези деца преиграват изключително много?

Има доста неща, които са, както казах – кофти, в поредния репортаж с поредното принизяване и поредният маяк за популизъм и всепомитащо омерзение и негодувание. Най-малкото че правиш разрез и осъждане на една група от хора, която няма как да се защити и да отговори на твоите обвинения (каквито репортажът несъмнено прави). Това, което ми идва наум като паралел, е да пориш с нож хартиена кукла и да очакваш, че тя по някакъв начин ще се отбрани. Или че слагаш медиите сред списъка с обвинени за положението на българските деца, след като си поредният медиен плесник спрямо същите тях.
Но наличието на такива провокиращи емисии не е най-проблемната брънка от тази верига. Най-лошото е, че всеки път сме готови да се нахвърлим върху децата си и да им сложим щампа – не, дори не щампа, а дамга с горчиви определения и безмилостна стереотипизация. Децата ни са некадърни, децата ни нямат шанс за развитие, децата ни не искат развитие, те нямат култура, нямат възпитание, нямат знание, те са полузамразеният продукт на едно пост-преходно общество и на родителско безхаберие, както и на собствен свой избор надолу…

Стига. Я се вземете малко в ръце.

Що се отнася до предаването, ако желаете – може да се види тук.

Кантарът

Мъжът погледна сивеещото небе, разстлало се с нямо предупреждение над града. Идеше дъжд, при това много силен, помисли си той, след което с тиха въздишка отново впи очите си в лабиринта на печатните букви на книгата, която четеше. Ако човек се вгледаше малко по-внимателно, отвъд избелялата корица и някои изтъркани букви, щеше да разчете заглавието ѝ: „Нюйоркска трилогия”*.

Самият той нямаше излишни пари за книги, но един негов клиент му я бе подарил. Просто така – един ненатрапчив, импулсивен жест, воден може би от Провидението, или от нещо, пробудило се най-сетне из междуребрената дрямка на човечността.

Във всички случаи, разсъдливо си припомни мъжът, още тогава му се бе сторило странно да измериш килограмите си на електронен кантар, след което да подариш книга на изкарващия си прехраната така. Когато бе приел дара, той се бе изпълнил с радост, че най-сетне ще си раздвижи скучното ежедневие. Книгата бе прочел точно за два дни – тъй и тъй висеше по улиците по цял ден, в очакване на подхвърлените монети на смилилите се над клечащия старец минувачи, решили козметично да прегледат теглото си. Творбата бе мрачна, потискаща, самотна, с книжен дъх на страдание, и той я вкара под плътта си. Истината бе, че му отиваше, отиваше му толкова много, че той съзнателно или не идентифицираше живота си с нея – живота от последните четиридесет години.

Мъжът размърда крака, погледна пак небето, след което се върна между редовете. Препрочиташе пожълтелите страници за двадесет и пети път – не повече, не по-малко. Точно двадесет и четири завършени цикъла на преминаване през словата, с двадесет и пети, който ритуално се извършваше сега.

Той прогони тази част от мислите си и двупластово раздели мисълта си – едната част следеше буквите в книгата, които бе научил почти наизуст, другата ретроспективно се връщаше назад. Сега бе на 65 години, макар че възрастта щедро се бе разстлала по лицето му и изглеждаше доста по-стар. Преди 40 години, спомни си той, точно преди 40 години, бе флиртувал с младото число 25. Мъжът се отпусна на дървения стол, потупа с крак по електронния кантар пред него, след което задълба още повече.

Когато бе млад, можеше да се каже, че с раззината, гладна уста той поглъщаше щедростите на живота, обещавани всекиму, получавани от малцина. До зелената възраст от двадесет и пет години той бе извоювал своя собствена ниша в обществото – и в личен, и в професионален план. Изкуството вихреше своята сърцевина през пръстите му, хапливо кълвеше мислите му в приливи на вдъхновение, танцуваше пред очите му дивашки и съблазняващо. Обществото в захлас слушаше думите му, за тях те символизираха мистика, някакво неуловимо, ефирно провиденчество, и това го възхищаваше. Позицията му бе непоклатима, като монолитна канара сред прахта, а увереността му, както и, естествено, харизматичният външен вид, го бяха утвърдили като желана мишена за нежния пол. Режисьорка увиваше вълните на страстен сценарий за филм около личността му, художничка пък не по-малко чувствено и отдадено прогаряше бели листове с въглена на неговия образ. Без каквото и да е оспорване, това бе туптящият, пулсиращ с дъха на реалността пример за житейски успех и щастие.

Някъде тогава се случи нещо, което и досега се криеше из гънките на съзнанието му и подигравателно крещеше оттам. Бе се отказал да го дефинира и му бе лепнал уклончивото „чернотата без име”. Нямаше никакви налични спомени от този период, сякаш електричество бе прорязало и изтрило преживяванията му от тази част от неговия живот. Когато белотата на спомените се завърна, той бе сам, на една пейка в парка, в окъсани дрипи, брадясал, чорлав. Имаше нещо пилигримско в церемонията на пробуждането му, сякаш дървената пейка бе олтар на нещо неуловимо и съзидателно. Естествено, последваха опити от негова страна да се върне поне частично на върховете, където бе кръжал като свободна птица преди, но те бяха откровено неуспешни. Някои от преди близките му хора откровено не го познаха и не му повярваха, други му повярваха, но не искаха да се ангажират с вдигането му на крака. Художничките имаха други рисунки, багрещи платна с пастелни цветове, писателките пък бълнуваха други прототипи на страстта си.

В крайна сметка, той възприе метода на осмисляне на обществото като една двестамилилитрова консерва. Съдържанието на тази консерва (а също и на обществото), се изчерпваше бързо, защото това общество бе почти кухо отвътре, а когато човек изчегърташе и последните парченца, единственото, което оставаше, бе кухия тенекиен звън на празнината на консервата.

Облаците се посгъстиха и той се зачуди дали да не се махне, но все пак реши да остане. Упорит човек бе, и това му бе присъщо още от ранните му детски години. Периферното му зрение долови приближаваща се млада двойка, която бе решила да скита, въпреки изгледите за дъжд. Мъжът бе пълничък и нисичък, общо-взето неугледен, докато момичето бе негова пълна противоположност – красива млада дама, добре оформено и стегнато тяло в прехода между момиче и жена, изящни дрехи и неизменните високи токчета. Разликата между тях бе направо натрапчиво осезаема. Момичето видя електронния кантар, хвърли бърз поглед на невзрачния мъж с книга в ръка, и заяви с нацупени устни, че иска да се премери, за да види дали диетата ѝ е била ефективна. След това тя пусна монета в консервната кутия (колко иронично…), съобразявайки се с обявената цена.

Мъжът първоначално впери очи в кантара, защото очакваше какво ще види, но въпреки всичко очите му сякаш бяха притеглени към сцената и се отклониха от страниците на книгата. Това се случи точно в момента, в който момичето възмутено изкрещя, че е качила четири килограма и първо се обърна към приятеля си, после към него, виновният за това.

– Сигурен ли сте, че кантарът ви е верен?

– Да.

Момичето изхлипа нещастно и се притисна в мъжа, който я прегърна успокоително и навъсено погледна кантарджията, сякаш той бе виновен за смутената хармония на неговата избраница.

– Просто имаш тежки кости, мила. – успокои я той и двамата отминаха, все още прегърнати.

Естествено, не бе до тежките кости. Взрял се дори само за няколко мига в нея, мъжът виждаше черната кал, наслоена между ребрата ѝ, разпростряла се навсякъде по тялото ѝ, утежняваща теглото ѝ без да бъде видима. Бе тежка не заради костите си, а поради греховете си, поради нещата, които бяха очернили сърцевината, която човешкото същество изначално представляваше. В такъв смисъл, кантарът му действително бе неверен, защото не се подчиняваше на физиологията на хората, а на съвкупната маса, която формулира човешкото тегло. А тя бе далеч, далеч отвъд само физическото. Така например момичето бе действително слабо и щеше да бъде толкова на всеки друг кантар, но на този натежаваха качества и явления от нейния живот, които не можеше да бъдат уловени от другите – фактът, че изневеряваше на приятеля си, натрупаната жестокост спрямо други човешки същества, всичко това натежаваше неимоверно.

Първите капки дъжд започнаха да падат, но той не им обърна внимание, продължавайки едновременно да си спомня след краткото прекъсване, и да чете.

Когато видя за пръв път това – че кантарът му отмерва същинското тегло на хората, той помисли, че чисто и просто е полудял. След известно главоблъскане осмисли, че всичко бе започнало след като прочете книгата за пръв път, сякаш тя бе отключила нещо и бе отприщила този процес. И понеже виждането на всички недостатъци на хората го утежняваше неимоверно много, той всячески се опита да обърне процеса. Затова започна да чете книгата втори път, с надеждата това да обърне течението, да го върне в началната позиция на просто един старец с нещастно минало, стоящ на улицата със своя електронен кантар.

В процеса на четене и наблюдаване осъзна, че черната кал, пъплеща по хората, които виждаше (но не всички, някои почти нямаха от нея или дори бяха очистени от наличието ѝ), бе сходна на периода на „чернотата без име”. Затова продължи четенето, надявайки се да се очисти, да измине някакъв също толкова пилигримски път, колкото събуждането на пейката, за да сглоби частиците. Двадесет и пет години за двадесет и пет прочита, бе решил той, обхванат от някакво странно упование.

Оставаше му една страница от книгата, когато изведнъж започна да се излива градушка, неочаквана, гневна, на големи парчета. Те заваляха по главата му, заудряха раменете му, наслоиха се по асфалта, покатериха се и върху кантара му, но въпреки тежестта си, странно – без да поместват стрелката му. Това е моментът, каза си той, защото усещането отвътре се засили, задра между вътрешностите му, и сред валящата градушка той започна прочита на последната страница. Буквите се смиваха между валящите късове, но той предпази книгата с едната си ръка, проврял поглед някакси, проврял сивеещите си очи през целия хаос, който цареше наоколо.

Когато прочете и последната буква, мъжът изпусна книгата и обърна глава нагоре със затворени очи, сякаш лицето му се молеше на сипещата се градушка. Докато спомените се връщаха с бяса на блудни синове, прекрачили отново прага на дома си, той заплака, а сълзите му се смиха с падащите топчета с големина на орех. Единствената мелодия, нарушаваща ритъма на хлиповете му, беше силното барабанене на градушката по електронния кантар.

*Роман на Пол Остър

Таксиджиите

Ако попиташ някой кое е едно от най-омразните му неща като човешки фактор в обществото, то той със сигурност ще ти посочи десетки примери. Един от тези примери почти обезателно ще бъдат таксиджиите, или по-изплютото и сардонично “бакшишите”, както са по-известни транспортиращите ни най-вече в нощните часове мъже и жени в своите жълти коли.

Макар да разбирам недоволството (от тях, а и от маршруткаджиите), изглежда или аз имам изключителен късмет с превозвачите, или другите имат отвратителен такъв. Или съм прекалено адаптивен и мога да изваждам по-добрата страна на тези хора, което все пак остава по-малко вероятният вариант.

Във всички случаи, историите ми с таксиджиите нерядко са били пряк катализатор за вдъхновението ми, понякога са ме разсмивали, натъжавали, карали да се смея от иронична тъга за това колко наивно или просташки е мислел таксиджията, но и обратното – колко проницателен е бил този човек, застанал зад волана на една от най-оплюваните, но едновременно с това и нужни професии. Имал съм наистина всякакви случаи.

Единият път “бакшишът” ми разказваше как е изневерил на жена си, а любовницата му излизала прекалено скъпо и се чудел какво да прави.

Друг път един достолепен старец с очила като лупи ми разказваше как има клиент, който редовно вози на курс София – Боровец, и с който през целия път слушат отбран джаз, защото и двамата са луди фенове. Той пъхва флашка в компютъра си, когато е вкъщи, зарежда я с нови парчета, бърнва диск и със свеж репертоар двамата с този клиент прекарват немалкото време от курса, поклащайки се в ритъма на музиката, която така и не можах да харесам.

Мечтата на един друг мой превозвач пък беше да свали с 2 стотинки цената на горивото и да основе жилища за социално слабите, или поне да финансира такъв проект, който да бъде ръководен от правителството. За точен пример къде би го направил, той посочи една изоставена, олющена сграда по булевард “Житница” и каза “Там ще е, приятел. Там ще е”.

Четвърти пък ми говореше за това колко е трудно да си баща на три деца и да работиш главно нощни смени и какво означава това за брака ти и комуникацията ти с тях. И докато ми разкриваше механизмът на разкриването на пропастта между поколенията, той вмъкна и една друга тема – за негов колега, който не си тръгвал от работа (колкото и да се “тръгва” от седналото положение в колата), докато не събирал 50 лева поне. Защото събирал пари за апартамент на внуците си (вече след години труд бил събрал за дъщеря си) – въпреки, че нито дъщеря му, нито внуците му ги е много еня за него. Нещо като фанатичното проявление на алтруизма между вратите на една жълта остаряла лада, каквато е неговата кола.

Имал съм много истории, наистина, това е само кратка представителна извадка. Но никога, абсолютно никога не съм оставал половин час след края на курса до старата част на “Овча купел” и нейните мрачни улици, за да си говоря с таксиджия. И то не за която и да е от тези теми, а за да проведа един от най-разтърсващите си разговори с непознати (а и познати хора). И ако сме свикнали на клишето за възхода и падението на човешкото битие, то този човек олицетворяваше точно това. Ходил до Дубай, ОАЕ, Скандинавието, Нова Зеландия и описващ с детайли своите посещения, акумулирал по 10-15 хиляди лева месечно, щастлив съпруг и баща, той губи жена си след тежка битка с рака преди няма и година. Жена му беше красива – той показа снимка, с правилни черти, гъста червена коса, леко размазана снимка, защото снимката беше стара. След като я показа, видях и неговата снимка на идентификационната карта (нали всяко такси трябва да има такава с шофьорите, които го обслужват) – направена девет месеца преди сегашния момент, в който двамата стоим в колата, а глутница от кучета бяга нагоре по асфалтовия хълм. Между двете лица – на картата, и това срещу мен, общото беше прекомерно, прекомерно малко.

След като губи жена си, нещата тръгват надолу, дотам, че заемите да наброяват вече 40-50 хиляди лева, дъщерята да няма никаква сигурност и да разтваря същата празнина на поколенията, за която другия негов колега ми е говорил, а самият той прави опит за самоубийство, но се отказва – защото има дълг като баща и не може да остави дъщеря си освен майка, да погребе и татко – и да остане с десетки хиляди лева за изплащане тепърва на 20 години. Зъбите му бяха изпопадали, защото беше тежко болен, изтормозен, но въпреки това носещ кръста си с някаква такава достолепност и упоритост, че накрая му стиснах ръката и му казах, че е най-значимият ми събеседник от години насам.

И докато това не помага – казах му, че и не помага да му кажа колко съжалявам, нито пък помагат двата кинта бакшиш, които съм оставил – при курс за три, то разговорът, разширил се през желанието ми да пиша, функционирането на обществото, “Изкуството на войната” на Сун Дзъ, будистката култура, неговото семейство, онези далечни страни, които той ми препоръча – защото за да пишеш добре, трябва да си пътувал много, и много, много други неща, помогна до някаква степен и на двама ни.

Това е плоскостта на блог комуникацията, плоскостта на очакваната моя реакция, макар че истинската ми е да мога да изразя бурята от мисли и усещания в момента и да я изплюя като огромно мастилено петно, съшито от думи, на белия лист. Ако можех (но не мога, защото просто не мога да го разпиша), това щеше да е най-великият разказ, който съм писал досега. А може би и който щях да напиша въобще.

А таксиджиите са като онези, жълтите калинки с черни петънца, досущ като колите си. Пак се срещат общо-взето често, но никой почти не ги харесва, в сравнение с техните червено-черни посестрими, даже някои хора ги смятат за отровни. Не, че е така. Те са нужното ребро от скелета на нашето общество.