Танци по време на политическа криза

В последно време нещата у нас заприличаха на безкръвно бойно поле с две страни – управляващи и опозиция*. Прилича на един особен танц, в който партньорите прокарват съвсем леко бръснач по брадичките си, галейки с пръсти след това ожулванията, за да замажат положението. И ако това звучи драматично, то е нужно само да си припомним протестите по горещия асфалт на „Орлов мост”, последвалият пожар във Витоша, изритването на съдия Мирослава Тодорова от ВСС**, както и две смущаващи за мен предложения.

Първото e вкарването на ГЕРБ в учебниците, които подрастващите ще изучават, с акцент естествено върху личността на Бойко Борисов и под мантията на „новата история” от 1989 година насам. Второто е странното настояване за вкарване на религията като задължителноизучаем предмет отново в попрището на образованието. Teзи два фрагмента носят отровния дъх на загатнатия стремеж за засилен авторитаризъм.

Защо? Защото пренаписването на историята винаги е в полза на победителите, които могат да си издигнат величав плацдарм и да надхвърлят хвалебствената квота, която сами си осигуряват в медийното пространство. Засилването на религиозните послания пък винаги е вървяло ръка за ръка с по-хардлайн политически явления, a самият авторитаризъм си е едно религиозно провявление с личностен център сам по себе си***. Съвкупният комплекс от тези посочени обществени фактори плюс много други неизказани такива, ни връща към началната картина на този танц, който тресе редиците на българското общество.

Има ли право да се състои този танц, имат ли обосновка гъвкави му стъпки?

Абсолютно да – може би неслучайно един от символите на протестите на „Орлов мост” бе една танцуваща жена, която съзнателно или не илюстрира целия процес, който се разиграва в последно време.

Има ли конструктивност този танц, тоест стъпките навързани ли са в някаква логична последователност, която да изгради обща хореография?

Колкото да, толкова и не.

Истината е, че групи, желаещи за промяна на статуквото, винаги има. Сред тях има такива индивиди и мини-общности, които следват безкористни цели и други, които съвсем целенасочено са заинтересувани от тази промяна и искат да извлекат облаги от нея. В момента, в който вътрешният заряд на тази съвкупност от хора се насъбере прекалено много и чашата прелее, се случват събития като от ’89 и ’97 година, които обръщат полюсите. Макар че в народопсихологията на немалка част от тези, преживели времената преди, по време на, и след тези две важни дати, те са били стъпки, които не са допринесли за подобряването на същото това статукво.

Във всички случаи, текущият танц гравитира около заряда, който е бил нужен тогава, но все още не смее да навлезе в неговата траектория. Всеки пореден пласт, който управляващите наслагват обаче, е приплъзване на разгънатия крак с още няколко милиметра до взривоопасната маркировка на масовото недоволство. А елитът сякаш са си е сложил студен компрес, който е забулил очите с потна пелена, миришеща остро на оцет. И или наистина не вижда какво става, или е прекалено арогантен, за да го трогне случващото се.

За да е успешен танцът и малко по-рязката смяна на темпото – за трети път за 23 години, обаче, са нужни добре подбрани стъпки. Не само акумулация на напрежението. Защото без добра хореография и занапред българското общество ще се движи в ленивите коловози на приспиващия валс, който го е люлял достатъчно време.

Къде нещата вървят добре, и къде – не чак толкова?

Някои добри стъпки:

1) Осъзнаването, че до немалка степен гражданите сами могат да осигурят качествено покритие на гражданските инициативи и не са длъжни да разчитат на масмедиите. Видеостриймингът, любителските видеозаписи и снимките от десетки фотоапарати извършиха една същинска картинна и информационна революция в последно време и спомогнаха за изграждането на една увереност сред гражданите. Уповаването на масмедиите, които отдавна са известни като противостоящи на гражданските интереси, драстично намаля. Търсят се алтернативни, много по-обективни и необременени с политически или търсещи облаги позиции – и се намират. А това плаши горните етажи и ги кара поне малко да обърнат внимание на гласа на недоволните.

2) Безпрецедентният случай на комуникационна връзка между управляващи (ГЕРБ) и граждани (в случая – водещи блогъри, вижте www.politikat.net), която изглеждаше немислима до съвсем скоро. Това е едно начало, което при добро развитие може най-сетне да доведе до стабилно гражданско участие в управленческия процес. За това обаче ще е нужна последователност, много усилия и подкрепа от самите граждани.

3) Осъзнаването, че невинаги агресията е начина за постигане на дадена цел. Това звучи може би малко несериозно с оглед на предишните два плюса, но според мен има голямо значение. Неслучайно бе толкова учудващ лозунга за неагресивност (или слятото задъхано „безагресия” както доби популярност) и информационните канали му се възхитиха толкова много. В една нормална среда, културните и конструктивни протести са най-добрата основа за постигане на дадена цел и отправяне на искания, защото провокират и по-коректно държание, отколкото вандализма. Това важи както за вътрешнодържавна реакция, така и за реакция от външни политически фактори – ЕС/НПО/международна общност.

Някои лоши стъпки:

1) За жалост, сред тях определям една стъпка, която е ключова за цялостната хореография. А именно – тази, че всъщност стъпките са хаотични и хореография няма. Искащите да променят статуквото – същата тази съвкупна опозиция, получиха ударен наплив от причини, заради които да протестират. Независимо дали говорим за съдийския прецедент, Закона за горите, безхаберното отношение при пожара във Витоша, покачването на част от комуналните услуги или нещо друго, в момента има огромен заряд за протестиране и той до някаква степен се оползотворява.

Въпросът е, че тези акции внасят все повече и повече хаотичност, вместо да уплътнят съществуващото идейно ядро. Така не се намира някаква обща рамка между тях, обща конструкция, обща хореография, която да сглоби парчетата. Вместо това се разчита на индивидуални, откъснати една от друга акции.

2) „Ослепяването”. Недоволството се покачва до такава степен, че започва да става малко ослепяващо за самите си последователи – а ослепялата опозиция, лишена от трезвеност и желание за конструктивност, е не по-добра от безхаберието и наглостта на управляващия елит. Градацията се очакваше при толкова много причини, но е много важно наред с емоционалната афектираност да се влеят и литри трезв разсъдък и мислене не просто да се смени статуквото, а какво да се прави след това. Недоволна маса, която е готова да протестира за абсолютно всичко, което ѝ се подхвърли, е нещо много опасно и в такива кризисни времена при липса на трезвомислие възниква възможност за издигане на нещо още по-лошо.

Общият смисъл е, че не трябва да се губи инерцията, която се е набрала в момента, но не трябва и да се отплесва нейният фокус – или пък да се оставя на самотек, нерегулирана и неясна. Твърде вероятно е в момента да се изгражда пирамидата, на чийто връх най-сетне гражданският натиск да бъде вграден в политиката на управляващите. Това обаче трябва да стане внимателно, последователно, с хладен гняв, трезв разсъдък и идейност за разгръщане на постигнатото. Като острие, разсичащо главите на хидрата, която плюе киселината върху подопечните си достатъчно дълго време.

***

*За целта на текущия постинг понятието „опозиция” не се изчерпва само с политическата опозиция, а представлява една съвкупност от хора – граждани с най-различния занятия, вероизповедания и политическа принадлежност, комбинирани с пряко заинтересованите домогващи се до власт политици. Съвкупност, която не е доволна от текущото статукво, и, логично, иска промяна в него.

**Държа да споделя, че тук е възмущаващ самия акт на такова показно нахалство и ярка саморазправа, довел до историческо излизане на протестиращи магистрати на улицата. Саморазправа поради ясно очертаната връзка между съдия Тодорова, която заведе дело за клевета срещу вътрешния министър Цветан Цветанов и по този начин си навлече неговия гняв. Същевременно смятам, че личността на госпожа Тодорова бива доста идеализирана и че е нужна коренна реформа в съдебната ни система, но тя не трябва да включва само неудобните за властта магистрати.

***Не съм вярващ, но уважавам решението на всеки да изповядва такава религия, каквато намира уместна за себе си и за своите търсения в живота. Въпреки това не смятам, че подрастващите в образователната система трябва да стават обект на индоктриниране посредством задължително вероучение в училище. Нито пък това ще ги спаси от „моралната деградация”, която им се лепи като етикет от предходните им поколения.

Advertisements

Витошки пламъци и орлите, които стават феникси

В последните дни втората част от култовия припев „Smoke on the water / A Fire in the sky” важи в пълна сила за резервата „Бистришко бранище”, и погледнато по-мащабно – за горите на Витоша. Пожарът е отвратителна стихия, която принципно трудно се овладява, и за щастие е далеч от населено място, където да навреди на човешката популация. За нещастие обаче, гори една любима планина, която отдавна надхвърли чисто географската си знаковост и достигна култовия статут на граждански символ, пряко обвързан с движението на Орлов мост. А горите ѝ се оформиха като едно събирателно идейно „гнездо” за същите тези „орлета”. И докато огънят със сигурност не е благоприятен за растителността, то той има големи шансове да награди същите тези орлета и да ги издигне още по-нагоре в развитието им и да формира осанката на едни истински феникси.

Зарязвайки приповдигнатия тон: избухналата стихия показа нещо, което къде с насмешка, къде с горчива ирония или тъжно-забавен присмех бе отбелязано от много хора със сентенцията, че начело ни стои пожарникар, а се оказваме напълно безпомощни в лицето на неговия „специалитет” – огнения ад. С по-неутрален тон, както аз бих искал да се изразя – властта показва алармираща изостаналост във визията си за това как трябва да се регулират бедствени положения. Акциите до днес сутринта бяха определяни като по-скоро неефективни, което е обусловено както от труднодостъпността на района, така и от ограничения машинариен ресурс – два хеликоптера потушаваха пламъците до днес сутринта. Доколкото наблюдавам из новинарския поток, от днес те имат трети свой колега, извозващ още една доза от приблизително 2,5 тона вода, която да разпръсне върху горящите дървета.

Множество присъстващи доброволци изтъкват хаоса, липсата на организация и ефективни действия и дефицитът на далновидност от страна на отговорните по високите етажи, които също допринасят за проточващото се мъчително овладяване на стихията. Обещанията за бърза реакция и още по-бързи резултати останаха пара във въздуха, която набързо се разсея, а уверенията, че огънят не се е разраснал все пак рухнаха, когато се видя, че той все пак е увеличил своя обхват и грее червеникаво-оранжево пред нощните прозорци на голяма част от столицата.

Въпреки това добрата новина днес е отбелязването, че има стабилен напредък в организационен аспект и осигурените коли за персонала (включая доброволците) са повече, а разделени на две групи (една от които не включва доброволци, а повелява те да стоят настрани поради високия рисков фактор), екипите се стараят да правят просеки, които да улеснят потушаването и да повишат ефективността им. Именно днес бе обявена готовност от Израел и Сърбия за включване в борбата със стихията, тоест можем да разчитаме и на външна помощ, която да доведе до по-бърза регулация.

Снимка на Василен Петков от снощи вечерта, показваща добър изглед към пожара.

Червеният бутон в мозъчния ми механизъм обаче събужда определено недоумение в мен защо трябва чак на третия ден да се реализира тази външна помощ (което все още е само пожелателна, не реализирана), след като бе явно че перките на три хеликоптера, мотаещи въздуха над Витоша, няма как да се справят адекватно с кризата, въпреки канските усилия на техните пилоти. Неналичността на допълнителна машинария звучи много странно в момента, в който изпращаме хеликоптер (?) на съседна Гърция. Която между другото също има сериозни проблеми с пожарите, които са се разстлали по територията ѝ като 35 щипещи пламтящи рани. И докато в мистични оправдания не намира достатъчно технически ресурс, то…

…по една друга линия идва допълнителен ресурс – чисто човешкият ресурс на доброволчеството. В последния ден и половина се разгърна една доста значима кампания, която доведе до организационни групи от граждани, които приеха сърцато идеята за участие в действията на вече покатерилите се по върхарите служители и решиха освен да разчитат на властта, да разчитат и на самите себе си, на своята инициатива и своите усилия. Из социалните мрежи се завъртяха координационни групи, зациркулираха мнения, локации за събиране, технически въпроси относно екипировката и уреждането ѝ, включително и телефони на шофьори, които да се погрижат за превозването на желаещите.

Тези мерки са един звучен плесник с напечатано „контраудар” на съскащите мнения, че „орльовците” са добри само с висенето си на асфалта на „Цариградско шосе”, крещенето и викането по улиците и не могат да се ангажират практически и лице-в-лице с избухналия (буквално) проблем. Истината е, че критиците остават с лепкав балон от c200 из устните си кухини поради факта, че немалко хора доказаха, че могат да си вдигнат задника рано сутринта (най-често спряганият час за събиране в Бистрица бе 5:30, като някои доброволци все пак отиват и по-късно) и, макар и понякога на работа след жежкият ангажимент да се борят за горите, да се катерят по планината и да правят каквото могат за овладяването на стихията.

Безумни са и критиките, базирани на сравнението между числеността на текущо гасящите огъня доброволци и на другите, тези, които блокираха „Орлов мост” преди някоя и друга седмица.

Глупаво и най-вече фатално би било да се даде картбланш на 500, 600, 700 или колкото искате нагоре доброволци да вземат участие в акцията поради опасността за живота им и липсата на персонал, който като начало да обучи толкова голямо число от хора и после да следи за тяхната безопасност. Защото в крайна сметка това не е излет и има своите опасности – затова и доброволците трябва да са наясно с това и да имат добра лична оценка за способностите си. Такава грешка например е направило днес към обяд едно момче, чиито крака са обгорени поради невнимание при преминаването през все още тлеещи дървета с неподходящи обувки. Именно затова съществува и оптимална квота на доброволците – те трябва да са достатъчно, за да могат да осъществят нужната помощ и да дадат своя безценен принос към работата на екипите, но не трябва да надвишават определен брой хора, защото иначе по-скоро биха осуетили ефективната дейност. В противен случай инциденти като горния може да се окажат просто върволица закономерни случки.

Орлите, надали писък на феникси, обаче, според мен правят една твърде честа грешка в последните два-три дни и това е неволното (а понякога и чисто осъзнавано), вкарване на политпропаганда сред проблема. Теориите за поръчков пожар (по-конспиративният вариант, официалната версия е туристическа небрежност) и умишлена неекспедитивност при третирането на пожара, със сигурност са примамливи и е възможно впоследствие да се окажат с някакви подземни корени, които да ги поддържат, но поне засега са излишни, лишени от аргументация, и изместват фокуса от стихията в посока политика. Нещо, което е разочароващо, имайки предвид как много хора изтъкват природолюбието си като основна причина както за участието си в протестите, така и за желанието за доброволчество из горите на Витоша.

Убеден съм, че по един или друг начин, след кротването на природния пожар, ще се разгори истински обществен такъв, който да потърси виновните, причините и да създаде плоскостта на равносметката след като всичко бъде сложено на масата. Но от политпропаганда в случая, чисто превантивно – независимо от коя страна, с какви интереси и с какви доводи, няма никаква, абсолютно никаква нужда. Имаме нужда от евентуална отворена дискусия по казуса с експертни мнения, които да установят коя теория би била по-подходяща и по-обноснована и да оформят вече подкрепена фактологично рамка.

Политическият елит е също толкова раздран и разранен със свои дефицити и пролуки, колкото е бил преди, и колкото ще бъде и занапред сигурно – поне не и докато не достигнем нужната компетентност да го коригираме и да запълваме тези празнини. Акцията във Витоша трябва да се осмисля като възход на фениксите и демонстрация на едно желание за по-ефективно гражданско общество, а не като поле за изява на опозиционни интереси.

ЪПДЕЙТ: Току-що разбрах, че сме отказали помощта от Израел, защото по думите на Цветан Цветанов сме “можели да се справим сами”. Определям това като безумие и не знам как точно да възприемам такава вироглавост точно в такъв момент. Налице е гравитиращ текст на очевидец тук, който също сочи за тревожна и твърде вероятно нарочна неефективност. Нещата все още имат нужда от официална равносметка, но по каквото изглежда действително е твърде възможно да се спъва процеса по овладяване на пожара. Което, без съмнение, би било престъпно.