Чалга, цици, брюкселици

Писна ви на задниците да се върти тая тема днес, а? А е едва на половин ден. И мен така, но пък пръстите ме сърбят правопропорционално с новооткрития ми глад за брюкселско зеле, и няма как.

Между другото, думата „брюкселици” също е на половин ден. Ако се чудите какво е, то нека уточня – брюкселица е понятие, описващо по-привилегированите чалга-певици, които се ползват със субсидиите на ЕС.

Въпросните субсидии, стана ясно, възлизат на близо 2 милиона лева. Бенефициент е „Пайнер Медиа” ООД, отпускането става по линия на Оперативна програма „Развитие на конкурентоспособността” (ОПРК).

С това ЕС се вкара пряко под прицела на ироничния и гневен народен глас. Що се отнася до чалгата, той (гласът) досега имаше само две мишени. Едната е подрастващото поколение, което в очите на българина е „чалгаризирано” до откат. Другата пък е самият българин, най-често спряган под псевдонима „то той, българинът…” (нота бене: в тези случаи обаче говорещият се самоизключва от това събирателно поради своето гениално прозрение и различие от масата). Европа вече е трети враг, и същевременно голяма хапка за народния глас. Убеден съм обаче, че той удоволствие ще я схруска набързо. Така, както аз бих омел килограм брюкселско зеле в момента.

Пичове, пичове! Току-що ми съобщиха по телефона – Емануела се е съгласила да измаа едно концертче тук! Само ще трябва да пооправим сцената…

Тежкият сблъсък с реалността, обаче, е следният: който пусне подходящо описание за проекта си – печели. А „Пайнер Медиа” ООД явно се е справила безупречно с това. Нека погледнем:

“С реализирането на настоящия проект „Пайнер Медиа” ООД цели да постигне устойчив икономически растеж и запазване на лидерската си позиции в подготовката и реализирането на качествен медиен и музикален продукт не само на родния, но и на международните пазари, в които телевизия “Планета” се излъчва.

Чрез повишаване качеството на предлагания продукт „Пайнер Медиа” ООД ще съумее да привлече значителен брой нови зрители, да вдигне рейтинга си, като това ще доведе до увеличаване на приходите от реклама. Проектът ще доведе и до разкриването на нови работни места и ще допринесе за развиването на българската икономика”.

Авъ. Ако имаше немец до мен, той в момента щеше да ме плюнчи успешно от екзалтация, крещейки: “Das war ein Treffer!!! Ein echter Treffer!” В смисъл – че е добре написано. А аз скромно ще отбележа две неща, че днес само по двойки ми върви всичко.

„Качествен медиен и музикален продукт не само на родния, но и на международните пазари”. За родния пазар – ясно. Международните пазари досега за мен се изразяваха в два пазарни принципа. Единият е на Споразумението за свободна кражба на мелодии на Балканите (ССКМБ), описващо една ос Сърбия – Гърция – България, където има свободно прелитане на изкопирани чалга ритми, без да се търси каквото и да е наказание. Другият е ексклузивно покритие на родни чалга звезди по руски токшоута с удавяща доза ирония и присмех.

В това изявление обаче спектърът се разширява, и поне аз очаквам да изместим Ники Минаж от американския пазар, самбата от Бразилия и “Gangnam Style” от Южна Корея.

„Повишаване на качествения продукт”. Това е много двузначно като описание. Мен ако питате, „продуктът” на чалгата не е толкова музиката, колкото телата (да се чете: циците) на пеещите я. В този смисъл се зачудвам дали това не е метафора за инвестиции в нови кубици из циците на брюкселиците. Друга трактовка е отделянето на финанси за ново бельо на същите, имайки предвид, че по повечето им представления не тоалетите, а именно то е хайлайта.

Untitled

Само малко солариум и американският пазар е наш
(любителски колаж: вляво Ники Минаж, вдясно Мария)

Сега сериозно. Истината е, че ЕС са забелязали как кинтите от всички европрограми не само не се усвояват напълно, а в повечето случаи потъват и иди ги търси после. Чалгата обаче е нещо директно готово за консумация, практично, и доста нейерархично. Получават, влагат, предоставят. Няма бюрократщина, няма мотане.

Другата е истина е, че това трябва да послужи като аларма за рибите в браншовото море. Имаме два особено добри музикални продукта на европейско ниво – хип-хоп музиката ни, и хардкор музиката ни. Списването на един проект не е нещо трудно, а дори и да загърбя беснеещия ми идеализъм, едва ли е невъзможно да се получи субсидиране. Отръки ми идва името Illmate например.

А относно мен – ами, вече обмислям основаването на лейбъл за грайндкор с джаз и етно примеси. Ще пиша в проекта, че служи за „иновативен подход към запазването на българската култура и обичаи”. Кой знае – може да ми отпуснат някой и друг лев.

Advertisements

Рибният пазар

Брат ми се самоуби на двайсет години.
В понеделник вечерта четиримата – аз, той, майка и татко, унищожавахме цяла тенджера ризото с гъби, царевица и пилешко. Във вторник следобед го сваляхме от стола и размотавахме въжето, което бе откраднал от класа си по спортно катерене в университета.

Прибирахме се с майка от пазар – нали ризотото бе свършило, а татко беше до осем вечерта в този ден. Когато го заварихме аз повърнах, а майка издаде животински звук, прегърна първо краката му, люшкащи се като ненатрапчива мелодия, след това паркета, загнезди се в малките му фуги. В малките процепи по парчетата дърво, струващи три хиляди лева, тя се замоли за себе си, за него, за нас, руга себе си, руга него, руга и нас. После оцъкли поглед, хлипайки, без да може да се помръдне. Седна на паркета и хипнотизирано се взираше в люшкащите се крака на детето си – разрошен, сополив и скръбен звяр с къдрава руса коса и още по-воднисти от плача сини очи. След като минаха спазмите ми, понечих да сваля брат си от въжения му кръст, но майка не ми даде.

– Изчакай. – каза.

А след това сама освободи нозете му. Остави на мен да размотая въжето, което по-късно университетските преподаватели щяха да откажат да вземат обратно. Хладното убийство на тази изтъркано червено-синя змия бе ужасило всички и накрая тя се озова на боклука. Оттам сигурно някой клошар я бе отмъкнал, за да връзва торбите по количката си, носейки смърт неотлъчно със себе си – без да го осъзнава.

Така и не разбрах дали реално бях обичал брат си приживе, или смъртта му ме бе накарала да го заобичам. Той бе особен чешит, с две години по-малък от мен, винаги в спор с нашите за бъдещето си, винаги устат и нахакан. Истината е, че нямаше никаква идея какво да прави с живота си, но не искаше и който и да е друг да го поучава за това. Блъскаше се като йо-йо нагоре-надолу, само че въжето на идеите, които да го движат нагоре, бе прекалено късо. За разлика от въжето, което го бе убило. Него той бе скъсил сам, за да му върши работа.

Един негов безсмислен въпрос ми бе направил впечатление две-три седмици преди да лети с крака на двайсетина сантиметра над стола.

– Представял ли си си кво щеше да бъде, ако беше риба? – стоях и си пишех курсовата, когато той се обади от леглото си. Зяпаше тавана, сякаш оттам можеше да падне ново въже за неговите йо-йо идеи.

– Ако бях нещо хищно и голямо, щеше да е яко. Иначе – не.

– Ама не риба във вода. Риба тука, на сушата.

– Е, тъп ли си. Рибите умират като са на сухо.

– Нали? Именно.

Така и не разбрах какво по дяволите му бе минало през ума, защото египетската външна политика ме прикоткваше с фараонските си ръце. По-късно бях зарил този разговор в гробницата на хилядите си спомени, докато не се случи трагедията. Тогава осъзнах, че той ми бе дал някакъв сигнал – съзнателно или не, но просто не го бях уловил. Не ми стана ясно защо точно риба, обаче.

Няколко седмици след смъртта му звънна физиотерапевт, анонимен човек, който отнякъде бе разбрал за случилото се. Смъртта привлича хората като мухи, кара ги да изглеждат смирени в съществуването си, затова и тонът му бе такъв, плах, деликатен.

– Ако само знаех, че новините така ще го разстроят… – представях си го как кърши ръце, облегнал мобилния си телефон на дясното си рамо.

– Кои новини?

– Но не ви ли е казал?

– Не знам какво имате предвид. – отговорих аз и усетих как нещо удря тежко с ръцете си, притиска ме между тях.

– Брат ви беше пред първа фаза на инвалидност…

Пропуснах лепкавия облак от думи, пречупени през мембраната на телефона. Някои от тях долових – като например, че това е от две-три години поне, и брат ми е бил наясно с това. Че този човек е бил консултиращият го специалист през цялото време, но брат ми не е притеснявал нашите, играл го е уверено и отцепено, дори е говорил с лекаря, че живее на квартира, самостоятелно. Че пациентът, сиреч брат ми, е приел наближаващото начало на края спокойно, с мъжки очи, без трепване, с косо, хладно и смело кимане.

Крил е това през цялото това време, вкарал го е вътре в себе си и не го е пускал навън. Защо? Да не ни притеснява? Да не изглежда слаб пред нас? Каква беше причината?

Когато затворих на физиотерапевта се сетих за разговора с рибите. Брат ми явно бе усещал, че нещата се влошават- припомних си, че бе спрял и спортното катерене от няколко седмици. Но откъде да се сетя, откъде да се сетим?

Ако Атлас държеше света на раменете си, то ние, негови по-скромни потомци, правехме същото, но с краката си. Без тях бяхме като рибите – без крака, но ние не разполагахме с перки, които да ни движат, във въздуха не можеше да се плува свободно. Можеше да се закотвиш в тежкия куб на седалката на инвалидната количка, и да се наслаждаваш на хорското снизхождение към теб – така бе мислил брат ми, така бе виждал бъдещето си. Като половинчато създание, като риба на сухо, обречена да притупа няколко пъти с опашка и с перки по сухата земя и да заплува в течението на смъртта.

Затова бе отишъл, бе откраднал въжето, и в знак на протест срещу света, срещу инвалидните столове и обикновените столове, срещу йо-йото на своето бъдеще и винаги късащите се– освен в най-важния момент, въжета, се бе обесил.

– Извинете, може ли?

Сепнах се, потънал в спомените си. Бях застанал на вратата на някакъв магазин и пречех на една жена да влезе вътре. Смутено се мръднах и ѝ направих място, после се загледах в табелата. С червени букви пишеше „Рибен магазин TUNA”. Влязох в магазинчето и типичната силна, специфична миризма ме удари в носа. В голям аквариум плуваха все още живи шарани, най-различни риби бяха забучени между парчета лед, които да ги държат охладени, в хладилници имаше пакетирани полуготови рибни филенца и оцветени в бяло-розово ролца от раци. Зад продавача пък беше оставен друг аквариум, този път с червенобузи костенурки, които бяха доста по-пъргави от шараните и се хапеха една друга. Докато жената, която бях пуснал да влезе, се мотаеше, аз застанах срещу брадатия, грозноват мъж със сплескан нос и белег на дясната буза.

– Какво ще бъде за вас? – попита ме той с дебел, плътен глас.
– Имате ли брат?
– Не ви разбрах? – въпросът ми го смути и той премига с очи, мислейки си, че му се е причуло.
– Питах ви имате ли брат?
Той помисли малко дали да ми отговори, може би все още отчасти изумен от безумния въпрос.
– Имах, но почина. Преди двадесет години.
Жената се бе наредила след мен и учудено ни наблюдаваше, сигурно радвайки се, че няма брат, който да е починал преди двадесет години.
– Ако не е прекалено лично, как умря той?
– Удави се. – продавачът извърна очи.
– Съжалявам.
– Иронично, че продавам животните, които живеят там, където умря брат ми, нали? – позволи си една наистина иронично-тъжна усмивка той. – И ги продавам мъртви.
– Животът е иронично нещо като цяло. – отбелязах аз. Жената след мен смутено помръдна, може би се зачуди дали да се махне от магазина, в който клиент и продавач си говорят такива неща. Не ѝ обърнах никакво внимание, взрян през мъжа срещу мен в сините стени, изобразяващи вълни тематично за магазина. – Един килограм бяла риба, моля.