Позитивните новини около нас, емисия I

Вчерашният клип с десетки австралийци, бутащи метрото, за да освободят заклещения крак на свой съгражданин, за нула време стана вайръл. И заслужено, защото синхронизираният акт на пичовете от Перт е свежа глътка въздух на фона на стандартните емисии.

Преди време си бях обещал да изцъкам един блогпост с позитивни, вдъхновяващи новини. Така и не го спазих и през последните месеци съвсем забравих за тази идея. Затова пък в момента имам и времето, и желанието, така че voila, десет новини, които да ви дадат лятна почивка от заобикалящата идиотщина.

1) Двете момчета, които се гмуркат, за да махат рибарски куки от телата на акули

Камерън и Мики не правят това за пръв път. Двамата често се гмуркат под вода и срещнат ли акули със забити в тях куки, ги обръщат наобратно. Временното парализиране им дава време точно да освободят животните. Пичовете споделят, че в 75% от случаите акулите са със забити куки и се налага интервенция.

Статия и снимки по темата

2) Ресторант с неми сервитьори отваря врати в Торонто

Различията са въпрос на нагласа и психология доста често. Ресторант “Signs” иска да докаже точно това. Заведението наема неми сервитьори и предлага менюта с вградено упътване как клиентите да си поръчат храна и напитки – на жестомимичен език.

 Видео клип

3) Ирландка печели 34 милиона евро от лотарията…и иска да дари 33 милиона от тях

Маргарет Лъфри вече е дарила 17 милиона на нуждаещи се хора, а още 12,5 милиона евро е заделила, за да подобри визията на родното й градче в Северна Ирландия.

Само допреди няколко месеца тя е била безработна и е живяла на държавни помощи, възлизащи на 70 евро/седмица. Именно тези преживявания я мотивират да постъпи така.

Вижте какво казва тя: “Знам какво е да нямаш абсолютно нищо. Точно затова раздавам парите – не може да ми липсва нещо, което никога не съм имала преди”.

Кратка статия за Маргарет

4) Мъж, загубил двете си ръце, отново може да свири на пиано след трансплантация

Заглавието описва ясно за какво става дума. Отново искам да обърна внимание на думи, този път на въпросния Ричард Мангино. Ето какво казва той:

“Сигурен съм, че мога да направя повече от много други хора. Защо? Защото имах подкрепата на музиката и дори сега продължавам да имам подкрепата на изкуството като цяло…разполагам и с увереността, че мога да върша някои злободневни дейности. Всъщност има доста неща, които вече правя, и които ми помагат да се справям с нещата на психологическо ниво. Всичко това е просто една огромна привилегия. На психологическо равнище, няма никаква разлика между това, което правят другите с ръцете си, и мен”.

Следващата стъпка на Ричард е да се научи да свири на китара.

Статия за Ричард

5) Южнокорейски активисти изпращат балони, пълни с шоколадови десерти, в посока Северна Корея

Около 200 активисти – смесица от южнокорейци и избягали от режима в страната си севернокорейци, опаковат 10 хиляди шоколадови десерта и ги пускат в небето. И докато направеното от тях едва ли ще е социално, политически и икономически ефективно, то все пак си остава симпатично.

South-Korean-balloons

Акцията не е изолиран случай. Въпросните активисти често изпращат различни материали или продукти по въздушен път (с балони!).

Статия за акцията

За финал искам да споделя най-новия пост от блога на ултраогромната платформа Reddit. В него се посочват т.нар. “random acts of kindness”, извършени в рамките на сайта. Някои примери са просто прекрасни. Вижте сами.

Мелодия за ненамерения човек

– Не съм сигурна, знаеш ли.
Пръстите ѝ полазват по пожълтелите клавиши на пианото, в началото не смеят да ги натиснат. Тя поглежда към мен, сълзите са се спуснали до горната ѝ устна и капките се надвесват като допълнителни зъби на ръба им. Кимам, и пръстите натискат, вкопчват се в клавишите, представям си как покритите с филц чукчета се задвижват и удрят по металните струни. Оттам се връщат в изходно положение, изпуснали гласа си най-сетне, и оставят струните насаме с вибрациите си, които дочуваме като звуци.

Чукче, след чукче, след чукче, тон след тон, диези, бемоли, бекари, изпъстрени между до и ла, между тонически и субдоминантни акорди. Това вече е нейният свят и аз с възхищение наблюдавам как Рая твори правилата му с нищо повече от своите ръце. Бог е потъмняло слънце в сравнение с тази богиня с руса коса, възголям нос и кристални очи, които капят диаманти по пожълтелите правоъгълници. Застивам и наблюдавам танца на ръцете ѝ, извиването на шията ѝ, развяването на косата ѝ, докато тактува с мелодията. Пет минути, десет минути, два часа по-късно тя слага капака и с приглушено захлупване слага същия този свят да спи. Вадичките са засъхнали по бузите ѝ, пресъхналите корита на реки с неизказана тъга и възхищение.
– Е?
– Беше прекрасно. – казвам аз и най-сетне запалвам цигара. – Беше прекрасна.
– Ти така само казваш.
– Не, не. – цигарата горчи в устата ми, горчиво е, когато ръцете ѝ са далеч от тези клавиши. – Наистина.
Рая ми се усмихва и захапва леко устната си, както прави много често. После ме целува по бузата и на свой ред запалва цигара. Двамата се отпускаме на леглото, върху кафявата кувертюра, която баба ми купи преди толкова много време за любимия си внук. Главите ни сплитат косите си – светло и тъмно, дълго и късо, като две части на вечно равновесие, породено от противоречията на човешкия живот. Тя пуши бързо, а аз бавно, тя пуши червено Боро, аз пуша син Дънхил. Но мелодията, мелодията отеква еднакво и в двама ни.
– А ти знаеш ли… – Рая се запъва. – Аз тази мелодия не я имам на лист.
– В смисъл?
– Никога не съм я виждала на лист, нито пък мога да я разпиша. Тя е само тук – Рая почуква внимателно главата ми, след което обгръща с пръсти ушите ми – и тук. Никъде другаде.
– Е, възможно е. Може да си я чула като малка и да ти е останала в главата.
– Не. – тя всмуква от цигара и се вглеждам в бледите ѝ устни без червило по тях. – Аз музикален слух нямам, не бих могла да я пресъздада. Спомен да съм я чувала някъде извън мен също нямам. Всичко идва от тук, – тя почуква този път по своята глава – казах ти. Всичко е вътре в мен. Вътре в нас.
– В нас ли?
– Всеки от нас има поне по една такава мелодия, която се крие вътре, като лисица в шубрак.
– Почти съм сигурен, че аз нямам никаква мелодия в себе си. – откровено си признавам и оставям фаса в полупълната пластмасова чаша на масата. – Никога не съм можел да правя музика така или иначе.

Пианото беше останало в апартамента на баба ми от времената, в които все пак се бях опитвал да правя нещо по този въпрос. Четири години свирене обаче не само не породиха каквато и да е мелодия от тези, за които говореше Рая, но и ми дадоха съвсем ясно да разбера, че с музиката не се разбираме и трябва пътищата ни да се разделят. Когато Рая откри за пианото, беше във възторг. Трябваше му малко акордиране, защото бе овехтяло от последния път, когато някой го бе докосвал. На нея също ѝ трябваше акордиране, макар и от друг вид – бе загубила увереността си, че може да прави музика. Два месеца по-късно и пианото, и Рая, бяха в пълния си блясък. След още три месеца, през които премина през сонатините на Клементи, Кулау, някои творби на Черни и Бах и множество етюди, тя намекна за мелодията. Така и не пожела да уточни точно за какво говори, само каза, че когато дойдело времето, щяла да ми я покаже.

Месеци наред бях в трескаво очакване кога ще стане това. Обичах Рая и тя мен също, бяхме заедно от три години, но упоритостта ѝ в тази ситуация ме дразнеше и напрягаше. Въпреки това бях осъзнал, че явно става дума за нещо много важно за нея, нещо, което никога досега не ми бе споменавала, и няма да е много редно да я смущавам. И ето ни тук, почти година след началното ѝ запознанство с инструмента, който уж бе забравила.
– Всеки от нас има поне по една мелодия в себе си. – натъртва отново Рая – Но не е задължително да я изразява с музика. Не мисля, че е и толкова често срещано така или иначе.
– Ами как?
– Всякак. – тя ме поглежда от упор с кристалните си сини очи. – Ето, например, сега като те гледам, мога да ти предам моята мелодия. Но само ако така ми е писано. Моят начин да я предам, обаче, е с пианото. Твоят явно не е.
– Чудя се къде ли е тогава моята мелодия и как мога да я изкарам извън себе си.
Изведнъж се чувствам незначителен и стар, сякаш неизречените звуци и тонове, които нямам, са изсмукали всяка сила от мен. Само ако ги имаше, казвам си, щях да съм силен човек, щях да не съм толкова стар. Виж я Рая, с русите ѝ коси и танцуващите по пианото ръце, самото изображение на това какво е да си млад. Само ако и аз имах моите клавиши, нацелвах моите тонове, преминавах през моите акорди, арпежи, диези, бемоли, бекари. Или нещо друго, изписаните страници с хиляди букви и стотици думи, изрисуваните платна с десетки цветове и послания. Празнотата ми, тази липса на мелодия, свива сърцето ми и аз ставам от леглото, готов да се разплача.

Рая усеща това и също се изправя, ръцете ѝ хладно посрещат пламналото ми от болка лице. Миришат на тонове, на старостта на пожълтелите клавиши, които също са по-млади и живи от мен, защото ѝ дават нейната мелодия.
– Всеки от нас има памет за нещо, което някъде, някога сме изживяли. Памет, която ни е завещана от древни времена. Но невинаги може да си спомним точния ключ за него. Трябва ни време, трябват ни и изживявания, които да ни отведат до тази памет.
Обгръщам ръцете ѝ с моите и тя се сгушва в мен. Лицето ми в русите ѝ коси е като лисица в шубрак, сякаш се крия там така, както неизказаната мелодия се крие някъде в мен.
– Аз вярвам в теб, просто бъди търпелив. – казва тя. А аз кимам и я целувам.
Три години по-късно започнах да пиша.

unchained_melody_by_artistaherby-d5dltfp