Насила хубост не става: Мекият фарс на световното в Бразилия

Когато бях малък бях луд по три неща: футбол, компютърни игри и коли. Франция ’98, беше отбелязана с масова истерия от моя страна и попълнен изцяло албум за лепенки. Финалът между Манчестър Юнайтед и Байерн Мюнхен през ’99 ме накара да излеза от нас посред нощите (тогава бях на 8) и да викам навън. “Червените дяволи” начело със Солскяер, Гигс, Шерингъм и Бекъм бяха символ на спортен дух и воля за мен.

Доста неща са се променили оттогава (с изключение на игрите) и през годините гледам все по-малко и по-малко спорт. Световните и евро-първенствата обаче се запазиха като нещо любимо за мен . От Евро ’00 до Евро ’12, от Южна Корея и Япония през ’02 до ЮАР ’10, всеки път този месец на футбол съм възприемал като един голям облак дишане на спокойствие и дзен-кеф. Единият път дори с баща ми помъкнахме телевизора и отперихме към задънена в гората вила с променливо присъстващ ток.

Бразилия ’14 е изключение. Не бих казал, че ще “бойкотирам” първенството, което ще започне след няколко часа в седмата по сила световна икономика. Не бих призовал и други да правят това, защото за мен е вмешателство в личния избор. Всеки решава за себе си.

Просто го намирам за относително неправилно:

– с оглед на текущата конюнктура в латиноамериканската държава – социална, икономическа, образователна

– хвърляйки поглед към изминалата година на социални вълнения и причините за тях

– изкарвайки наяве някои изводи от ЮАР 2010

– осъзнавайки, че от известно време глобалните спортни събития вече са доста далеч от спортното

Brasil protests

Спортът е просто поредният канал за прокарване на политика. Това не е нищо ново, нито пък е нелогично или неморално. Дипломацията е изискано изкуство, което включва покритие на различни сфери, за да бъдат достигнати интересите/целите на дадена държава. Нишата на спорта е влиятелна и изключително емоционално наситена. Всеки нормално функциониращ политик не би я подминал, а би я използвал ултимативно.

В последните години обаче щастливата връзка* между спорт <-> политика придобива едно доста уродливо лице и в принципно изкусното съчетаване на двете се намества гротеска. С други думи: спортът изцяло се подчинява на геополитическото напрежение, което достигна нови равнище в последната година и половина.

Зимните Олимпийски игри в Сочи бяха красноречив пример. Посланието, отправено по време на тях, съответстваше на моите виждания – спортът е за всички, както и правото на самоопределение във всякакъв аспект. Включително този на сексуалната ориентация.

Не сексуално, а порнографско обаче беше изтикването на самия спорт на заден план за сметка на бясна политическа реторика. Дали тя ще идва от Запада под формата на истерична Twitter кампания на журналисти, или ще е типичната автори-пропаганда на Путин от Изтока, няма значение. Крайният резултат беше фанатично, разочароващо и изморително обграждане на една и без това съмнително подбрана като локация олимпиада.

Изморени са и гражданите на Бразилия. От това, че страната им е красноречив пример за икономическата пропаст между бедно и богато население. Че служи за класически урбанистичен пример на изящни вили до помийни гета, за шокираща корупция между лапите на наркокартелите и сенчестите райони на фавелите. От факта, че страната им ще изхарчи 12 милиарда долара за световното. От липсата на алтернатива, образование, грижа, сигурност.

Има нещо доста похотливо в аутсорсването на колосални спортни събития на абсолютно непригодни за това места. Градът-призрак Сочи ще си остане с изоставените конструкции. Отговорността не лежи на плещите на МОК или на Путин поотделно – напротив, споделена е. Същото важи и за ФИФА и Дилма Русеф, която ние гледаме с влажни очи и гащи, само защото има български корени. Бразилия ще се включи към ЮАР с инфраструктура и инвестициите, които нито са били нужни, нито реално ще бъдат избити. Още по-лошо – също член на БРИКС и в деликатното положение на развиващ се гигант със сериозни социални проблеми, ЮАР се отърва поне със “само” 4 милиарда долара разходи около световното през 2010. Три пъти по-малко от текущите разходи на държавата с мото, зовящо “Ред и прогрес”.

poverty-and-wealth-next-door-to-each-other-in-brazil

Кухата конструкция на Бразилия ’14 със също толкова кухите обещания за доходи от туризъм, работни места и привлечени инвестиции (т.нар. “legacy effects”) са пир по време на чума, ако реша да поема по по-драматичния път. Или ако съм лаконичен и практичен: подигравка.

Към спорта, който аз и вие сме познавали.

Към социалните проблеми, които се оформят като все по-значителни из целия свят, из развиващи се и развити държави на равна нога.

Към агресивното политизиране на всеки елемент от всекидневното ни съществуване, включително и забавлението.

Такива неща. В 23:00 часа Бразилия ще излезе срещу Хърватия сред едно не-толкова-въодушевено Сао Паоло.
На втория етаж в София, аз ще си запаля една цигара на балкона и ще гледам панелките срещу мен.

Междувременно, противоречията около Катар ’22 загатват за все по-нарастваща актуалност на огромните спортни събития и защо, как, за кого и къде се организират те. Чакаме изводите.

Advertisements

Протестни призиви for dummies

В последните години добих потенциала да мога да заявя, че недолюбвам комунизма. Не бих се оставил в ръцете на монополна държава и режим на масова колективизация. Също толкова, колкото не бих се оставил в пестника на крайната десница и монопола на частниците в израждането на посинялото лице на т.нар. crony capitalism.
За жалост това, което се случва у нас, е изключително умела плетеница от двете, което води до провал в цялостната посока на държавността във всички нейни сфери.
Лошото е, че противодействието му започна прекалено много да прилича на това, срещу което се бори. Знаете за известните думи на Ницше от “Отвъд доброто и злото”, че този, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не заприлича на тях.
А анти-комунизмът като изразни средства плашещо наподобява политическия строй и идеология, на които е анти.

Летните протести започнаха добре, но продължението им с времето ме хвърли в недоумение. И ако приемем, че критиките спрямо петъчната фейсбук акция със слуха за оставка на Орешарски са so-so като обосновка и смисъл, то днешното обръщение на Протестна мрежа е просто шах и мат с пешка.
Ако се върне десетки години назад, то ще е перфектната заглавна страница на “Работническо дело”. Или на който и да е комунистически манифест. Зачетете се внимателно. Прилагам текста тук: http://www.protestnamreja.bg/to-bulgarian-students/

Искам да обърна внимание на няколко неща:

1) Не пожелателният, а повелителен тон на цялата…декларация, защото ми изглежда точно на декларация този документ. Студентите се “очаква да вземат още по-многобройно участие”, те “ще влеят свежа сила в протеста” (не “биха влели, ако се присъединят”, забележете разликата между повелителна и пожелателна конструкция).

2) Твърдението “Ако не си протестирал, все едно не си бил студент!”. Като студент, който е протестирал и организирал протести, ми е интересно какъв живот заслужават тези явно низши същества, които може би пък не протестират. Независимо каква е тяхната причина. Ще ги диференцираме като дисиденти ли? Изглежда ми познато от едно немного далечно минало…

3) Не съм либертарианец (далеч даже), но едно от нещата, които ми харесват в тази школа, е посланието сам да определяш изборите си и никой да не се меси в тях. Свобода на индивида. Защото само свобода на индивида, взел своето свободно решение, може да доведе и до свобода на кауза, насочена против явление, което е явно малфункциониращо спрямо гражданското ядро. Авторитет, който те поучава и напътства какво, как и защо да правиш еди-какво си, просто е безумен. И неефективен в дългосрочен аспект, защото няма да е изразител на свободната воля на тези хора.

Имам проблеми с правителството на Орешарски и с цялостната политическа система, начело с БСП, ГЕРБ, АТАКА, НФСБ, ДПС. Бях избирател на Реформаторския блок, с оглед на последните събития, които наблюдавам, вече не съм.

Ситуацията е no man’s land за мен. За жалост, и за увеличаващи се единици от други млади хора.
Със стари похвати не се прави нова революция.

788417-london-student-protest1

Танцуващите площади, 3 седмици по-късно: какво се е променило и какво не?

Да си активно извън онлайн пространството за почти две седмици се оказва двуполюсно явление. От една страна си почиваш от задушаващия човеко-информационен поток и си поемаш въздух (да не споменаваме захващането с реални задачки, а не интернет procrastination), от друга – точно поради това се оказваш информационно изолиран.
Протестите у нас продължават над 3 седмици вече. Числеността им не намалява, зарядът е все същия.

Това, което се увеличава, са страничните фактори около тях и може би е редно да им се обърне внимание.

Страничен фактор едно

Може би любимият ми е-таблоид: „Дневник” сериозно падна в очите ми в последно време. Започвайки добре с отразяването на протестите, изданието след това продължи с откровено прекаляване при публикуването на патетични, пропагандаторски материали. Note: пропагандаторски да не се възприема с оценъчна отсянка, а като чисто неутрален термин.
Винаги съм влизал в „Дневник”, защото новините са качествено написани, предлагат се интересни анализи, но най-вече – има широка платформа на разнообразие в сравнение с другия онлайн печат. Като прибавим и страхотните материали в „Капитал”, който заедно с „Инвестор” за мен е единствената адекватна медия за икономически анализи и адекватно формулирана информация в сферата, дуото „Дневник” – „Капитал” бе безспорен шампион за мен.
Погледът ми за последните две седмици изкарва откровено размиване на разнообразието в „Дневник”. Налице са десетки включвания – от блогове, до интервюта, през очерци и новинарски поток, анализи и какво ли не, които са напълно идентични, не казват нищо ново, и нещо по-лошо – насаждат опасна и за мен ненужна диференциация. Пример: патетични и себеизтъкващи статии като тази. Контрапример: изключително издържана критически и смислено статия като тази.

Не само че разбрахме, че има протести, но и участваме в тях. Няма нужда на всеки кръгъл час да ни го припомняте и да ни пришпорвате. Аз поне нямам нужда и да ми обясняват и колко съм красив, и деен, и прекрасен, и как съм „летен”, а не „зимен”, и как съм интелигенция, а не от сиромашкия прост народ. Не съм на площадите, за да съм обект на козметични ласкателства (било то лично мои или чужди такива), а за дa си изразя гражданската позиция.
Впрочем, „Дневник” и много коментатори създадоха една опасна ос „зимно-лятно”, която имам чувството че упорито се поддържа в ескалационен вариант. Зимните призиви за национализация бяха безумни и за мен (без да се оценявам в ляв или десен политически спектър), но да подвеждаш под знаменател един толкова сложен процес като гражданското недоволство, който, освен всичко друго, до известна степен води и до сегашния процес на същото в София, граничи с ментално и аналитично престъпление за мен.
Съжалявам, но икономистите, мениджърите, PR-агентите, IT-специалистите, журналистите, CEO-тата, режисьорите, фотографите и прочие higher tier професиите (според реториката на някои), са също толкова важни, колкото зеленчукопроизводителите, млекарите, механиците и другите lower tier представители. Сиреч – обществото е сложен комплекс и интелектуалният елит има нужда от „простолюдието”, защото двете сформират общата цялост на социума.

21062013226

Кадри като тези са супер, но внимавайте със заиграването с егото ви, особено от страна на външни фактори. 🙂

Страничен фактор две

Разбрах за интересното сформиране на десен блок, в който влизат ДБГ, ДСБ, „Синьо единство”, Партия „Свобода и достойнство” и партията, на която съм избирател – „Зелените”. Този съюз до голяма степен е чист оксиморон – дали заради наличието в едно на Касим Дал, Радан Кънев, „Зелените” и Меглена Кунева (особено „любовта” между ДСБ-привържениците към Кунева е пословична), или заради факта, че „Зелените” принципно се движат в традиционно по-левия/прогресивен спектър на политиката. Коалицията е странна, но я разбирам като продиктувана от форсмажорното обстоятелство, наречено „липса на алтернатива”. Желая късмет на въпросния блок, но напомням две неща:

1) Винаги очертавайте разликите помежду си, защото консенсуса в кризисна ситуация е слепена конструкция. Тя се срива после, ако не знаеш какви интереси има всеки фрагмент от общото. В случая те са пет на брой и е добре всеки от участниците да е наясно какво слага на масата и още повече – какво другите имат да кажат по него (сложеното).
2) Не предлагайте просто нова конструкция, предлагайте нови хора. Това е проблемът на цялата ни политическа сцена – не ни трябват само нови партии или съюзи, а нови, млади, интелигентни хора. ПП „Зелените” има нужда от реформи след слабия резултат на изборите. ДСБ осигури новия си човек в лицето на Радан Кънев (не съм фен на партията, но следейки изявите му го виждам като интелигентен и умерен политик, който говори пестеливо, но в насока ефективност), Кунева е Кунева, и очаквам традиционна номенклатурна политика, но винаги може да бъда опроверган.

Новото между другото важи и за левицата. Салкин преди време беше казвал в анализ в „Офнюз”, че и лявото, и дясното имат нужда от ъпгрейд на идеите си и интелектуалната база, от която черпят светоглед. Новата десница има нужда от нова левица, встрани от суховатия, ретрограден монопол на БСП, за да може да имаме адекватен политически противовес. Все още и политическата сцена, и гражданската, живее в условията на биполярния модел на Русия – САЩ оста, която за мен е остаряло полюсно противопоставяне, което трябва да бъде реновирано и в политическото, и в обществоното мислене. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 Страничен фактор три

Внимателно с последващите процеси. От няколко дни явно се разгласява един интересен нов месия, наречен „Република БГ”. Според някои критици той е пряко свързан с Иво Прокопиев („Дневник”, „Капитал”) и обуславя активността на медиите на въпросния. Това не мога да го докажа, затова се посреща със съмнение (до доказване на противното, естествено). Ако трябва да сме честни, Прокопиев не е много по-различен от Пеевски в ядрото си – и двамата са олигарси. Пеевски е просто по-недалновиден и или подценява обществения отзвук на своеволията му, или просто е глупав. Освен това оперира активно във вътрешната среда на страната ни, докато Прокопиев си е аутсорснат. И с разликата, че медиите на Прокопиев все пак са по-добри в журналистическата си дейност (виж „Страничен фактор едно”).
Обратно на „Република БГ” – може да хвърлите един прост диагонал поглед върху раздела „Програма” на въпросното политическо тяло, и ще видите около какво се върти точка три от поста ми. Става дума, естествено, за празни приказки, без каквото и да е уточнение за практическото прилагане на мерките. Просто красиви, сложни думички, които създават мъглява дефиниция без никаква конкретика. „Република БГ” няма да е единственият подобен опит за извличане на дивиденти от танцуването из София през последните три седмици. Месия-издигането е доста често срещан порок у българския народ, така че трябва да се прояви известна резистентност в следващите месеци.

Противовесът на тези месии, яхването, изопачаването на една идея, използването ви за стръв от някой друг, са самосъзнанието и аналитичният подход. Вие си знаете защо сте на площада, ако сте на него. Не е заради това, че сте красиви и по-добри от някого, не е защото сте леви или десни, бедни или богати, мениджъри или водопроводчици, или защото някой външен фактор ви насажда послания, а защото сте вие, гражданите. И защото искате промяна.

Поздрав с една песен (и кратката реч преди нея) на една от любимите ми групи:

#ДАНСwithme или отправната точка на втория опит за преход

Три дни – три шамара. Между 14 и 16 юни една стабилна цифра от над 15 хиляди човека всеки ден ръкопляска иронично, скандира, бие тъпани и размахва плакати, кара колела и надува клаксони, ръкомаха и пее и в цялата тази съвкупност от движения и звуци обявява тоталния фалит на псевдодържавността.
Километричните шествия с малки почивки са едновременно най-освежаващото и най-гражданското нещо, което можеш да направиш между 30-градусовата жега и периодичните опити на облаците да сипят дъжд върху тълпите, когато си недоволен българин.

Пред мен днес един репортер от „Канал 3” пита момчета, колкото мен – и сега, вие на тези протести, против правителството ли скандирате, то ли искате да падне? Следва един диалог, който несъмнено имаше стойност, но не там е идеята. Идеята е в самата дефиниция на „правителството”, което искаме да падне.
Това правителство не е само триглавата статуя на БСП, ДПС и АТАКА, а е сгрешената, фатално раздалечена манифестация на една концепция, заложена в политическия живот в рамките на едно нормално общество. Защото за пореден път ние нямаме „правителство” като дефиниция на политическото представителство, а имаме атрофирала съвкупност от наглост, безочие, егоизъм и самозабравяне. В този смисъл проблемът на българският гражданин не е наличието на правителството Орешарски и изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС (с бонус включен ГДБОП), а нещо много по-фундаментално – фактът, че преходът на това общество бе с фалстарт, фалпродължение, и може би клони към своя не-фалфинал.

This-is-not-a-Protest-this-is-a-Process

Както каза един приятел днес: това е нашият Втори Преход. По улиците само на София има 15, може би 20, а защо не и повече (дори не можехме да ги проследим от гледката на Моста на влюбените) хиляди души. Паралелът с ранните 90 няма как да бъде избегнат, и наистина – макар и по-малобройни от тълпите преди двайсетина години, за тези три дни и въобще в цялата протестна инерция, която сме набрали, сякаш заявяваме стриктно желанието да приключим с лъжливия преход и да положим основите на нов, по-успешен такъв. В него старата партийна номенклатура трябва да бъде изчистена, втръсналите до побъркване безизразни, свински мутри, папагалските приказки за растеж, за съблюдаване на интересите на гражданите, за покровителство на малкия и средния бизнес, за инфраструктура, за какво ли не.
И както и преди – с разпада на СССР, не сме сами. Този път обаче няма един определен виновник, един блок, който да обединява недоволството в Испания, Франция, Турция, Бразилия, България, Италия и къде ли не. Дори няма единен политически уклон – дясно или ляво правителство, което да е обект на гражданския гняв. И левите, и десните кадри всъщност доказват, че са куха дефиниция на две течения, защото фактически не са нито червени, нито сини – а сиви. Сиви в неспособността си да тласкат народите, които са им делегирали тази власт, напред, да се грижат за тях, да съблюдават обществения интерес, да имат визия и да я прилагат на практика. Елитът и по света, и у нас, се е самозабравил до безумния момент на абсурдността – освен типично пренебрегваната нисша класа, той си позволява да задуши с калните си ръце и средната класа, която се оказва двигателят на промяната в тези години.

20130616_194720

Благодаря на Апостол Апостолов за снимката

Това не е протест, това е процес, гласи един лозунг. И си е точно така. Процесът се осмисля като две дефиниции – едната – процес на гражданско самосъзнание, което светва в зелено и казва – „Стига толкова, вече сме до ръба, и не сме съгласни това да продължава по този начин”. Другата е процес като наказателен процес, като подвеждане на виновните за статуквото под отговорност, като един, два, три, десет, двайсет шамара от страна на тълпата. Но – забележете, както при „Таксим” например, така и у нас, тези шамари са меки. Няма насилия, всичко е културно, дори и мулти в рамките на демонстрациите. Днес пред Министерски съвет момиче и момче свиреха на цигулки, докато група младежи биеха бойно тъпани. На „Таксим” всички видяхме дейности от свирене на пиано, през уъркшопове, танци или най-различни игри. Така, както турските граждани бяха подредили боклуците си, за да не замърсяват, така и вчера имаше купчини със събрани на едно място бутилки и други предмети и у нас.
Сиреч – наказанието от наша страна е културно и внимателно, за разлика от насилствения, безпощаден начин, по който бе поругана идеята ни за демокрация или справедливост. И може би така е редно? Започнали сме първият преход с болезненото желание за реваншизъм, за кръвожадно отмъщение, и този път обръщаме плоскостта. Както и на толкова други места.

Поколението ни няма да е това, което ще промени света коренно – такова никога не е имало. Но ще е една от тези генерации, които имат силата, капацитета, увереността, да нанесат няколко много тежки, много красноречиви шамара – за да наместят поне с някой и друг градус посоката, към която да поеме света.

Младите турци стискат за гърлото султанския авторитаризъм

От три дни Турция се тресе от гражданско земетресение с магнитуд от поне 8 по скалата на общественото недоволство.
Причината, между другото, със сигурност може да бъде припозната от нас, имайки предвид миналогодишното лято на протести тук. На 28 май (вторник) скромна цифра жители на Истанбул се събират в парка „Гези” с една-единствена цел – опазването на тревната площ от построяването на пореден шопинг център и реконструкцията на казарми от времето на Османската империя. Според много от гражданите на най-големия град в Турция, подбудата за разрушаването на пространството в „Гези” идва от чисто алчно естествено, а не от порив за утоляване на обществените нужди.

Идните два-дни са интензивна, но по-скоро ограничена игра на котка и мишка между окупиралите недоволни граждани и полицията в Истанбул. Ядрото на бъдещите три дни на хаос се заражда между четвъртък следобед и петък около обяд. Грубата намеса на органите на реда срещу засилващия се брой демонстранти на територията на „Гези” ескалира до брутални нива, включвайки водни оръдия, широка употреба на сълзотворен газ и физически саморазправи. „Гези” вече разширява спектъра си и става „площад Таксим”. „Площад Таксим” на свой ред се разстила по десетки турски градове – а не чак толкова учудващо (поради наличието на множество турски емигранти по света) и в редица селища в чужди страни. Недоволството от строежа на един мол пък ескалира до противопоставяне на политиката на текущия премиер на Турция – Реджеп Таийп Ердоган в невиждан от години мащаб.

1

Турската полиция е добре известна със своята агресивност спрямо демонстрантите

Ердоган безспорно е деликатна политическа тема. Неговата Партия на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi – “AK Parti”) има смазващо мнозинство в парламента и се движи в коловозите на умерения ислямизъм. В началните години на влизането си във власт (официално от 14 март 2003 година), Ердоган ръководи светска политика, заздравява връзките си с Европейския съюз и води в положителна насока тези със САЩ, либерализира някои обществени норми и полага доста стабилни усилия за уреждането на кюрдския етнически въпрос. В икономически план той се справя с рецесията и води страната напред с икономически ръст от средно 7,3% на година за последното десетилетие. Инфлацията пада до 5,7% в края на 2009 година – рекордно ниско равнище за Турция от цели 39 години насам.
Всичко това обаче се обръща на 180 градуса по време на следващите му мандати и може съвсем спокойно да кажем, че от близо две години насам, Турция е в авторитарната хватка на “AK Parti” и в частност – на Ердоган.
Съвсем ясно свидетелство за това е факта, че в Истанбул десетките (според някои източници – дори стотици) хиляди демонстранти се ширят от анархисти, през леви и десни, синдикалисти, или пък националисти, та се стига дори и до етническите елементи, пръснати из страната.
Друг ясен фактор е и огромното понижаване на медийната свобода в Турция. Това съвсем не се ограничава до факта, че събитията от петък насам са меко казано незастъпени в турските медии – таблоидът “Sabah” например излиза с главния статия за кампания против тютюнопушенето, подета от Ердоган, докато полицията се бие с протестанти из десетки градове в страната. Миналата година Комитетът за защита на журналистите (КЗЖ), базиран в Ню Йорк, постави Турция на лидерското място по нарушения на правата на журналистите. Едногодишни анализи изтъкнаха, че цели 76 журналисти са арестувани поради неудобни за властта репортажи или статии, а страната надмина традиционно критикуваните Иран и Китай. „Репортери без граници” постави Турция на 154-то от общо 179 места по свобода на словото и печата, което е рекордно ниско ниво.

2

Все по-често започват да наричат Ердоган “султанът” с ясно изразена негативна нотка в определението

Но може би най-притеснително за голяма част от протестиращите е нещо друго – обратният процес на ислямизация в страната. Както казах, Ердоган отговаряше на всички критерии за светски и либерален лидер през първите години на управлението си. От известно време насам обаче, получил подкрепата на военните и огромен спектър от нужните хора, Ердоган възприема все по-консервативни и по-консервативни позиции. Неслучайно много от протестиращите показно пиеха бира и алкохол по време на шествията. Миналата седмица кабинетът въведе изключително стриктни мерки спрямо консумацията на алкохол на публични места.
Докато участващата в протестите Партия на националисткото движение (Milliyetçi Hareket Partisi – MHP) тогава подкрепи ограниченията, тя все пак се разграничи от Ердоган и го предупреди, че една забрана на консумацията на алкохол ще върне страната назад. Същото важи и за затегнатите мерки относно демонстрирането на интимна близост по какъвто и да е начин – и то далеч не от хомосексуалните турски граждани, които са деликатна тема в страната. Това е мекият начин на показване на пролуките в политиката на премиера – според най-върлите му противници той цели тотална ислямизация на светска турция, установяване на авторитарен режим в пълната му цялост и разрушаване на всичко, постигнато в последните години. Изказвания на Ердоган в архивите от миналата година като това, че той е „мюсюлмански премиер в светска държава” допълнително разгарят пламъка в момента.

Що се отнася до протестите, те със сигурност са нещо, което Турция ще запомни и занапред. Столът на Ердоган се клати, макар премиерът все още да може да си позволи нахалния изказвания като това, че срещу всеки 20 хиляди протестиращи може да изкара 200 хиляди свои поддръжници. Това е истина, но отливът на негови симпатизанти се засилва с всеки изминал ден. В негов плюс е липсата на обединена опозиция такава, каквато имаше в случая с един друг площад – Тахрир, преди две години и половина в Египет. Все пак се наблюдават смущения, щом самият Ердоган заяви, че строежът в парк „Гези” ще продължи въпреки протестите, но неговият заместник, както и кмета на Истанбул обявиха, че ще „уважат исканията на протестиращите”. Тази несигурност и разцепление сред мненията и координацията може да бъде загатването на сриването на десетилетното управление на премиера, ако натискът продължава. Допълнителен фактор са и острите реакции спрямо справянето на Ердоган с демонстрациите, които изявиха международни наблюдатели от ЕС и САЩ до неправителствени организации като Amnesty International, Human Rights Watch и други.

403610-20130531-152554-320x180
За мен демонстрантите в Турция правят нещо рядко срещано. Не поради факта, че явно могат да се мобилизират бързо, да постигнат плътност, която да се разстели из други градове както в страната, така и извън нея. А поради факта, че ставаме свидетели на една непоискана, но дадена солидарност (и нека трактовката на понятието не е в социалистически или анти-социалистическия негов смисъл). Хотелиери, магазинери и ресторантьори в кризисните райони са давали храна и напитки на нуждаещите се безвъзмездно. Доброволци са организирали щаб за оказване на медицинска помощ и са третирали десетки пострадали – с опасност за собственото си здраве. Дори може да намерим известна човечност в оттеглянето на полицията от района на Таксим в съботния следобед, макар че в по-голямата си част в предишните дни органите на реда са били нищо повече от равнозначни на бруталност, анти-гражданственост и кукла на авторитарните конци на Ердоган. Множество протестиращи свидетелстват и за внедряване на полицейски агенти, търсещи провокации и предизвикващи ги, за да дискредитират и разединят фронта на демонстрантите.

Много е трудно да се прецени докъде точно ще доведе това. Дали Ердоган ще обърне отново курса си в правилната насока, далеч от авторитарното самозабравяне? Или пък опозицията ще намери единен фронт, който постепенно да подрие парламентарното мнозинство на Партияta на справедливостта и развитието, привличайки гласоподавателите в бъдеще? Турция винаги е била на кръстопътя между фундаментално и светско, между по-застъпена либералност и тесен консерватизъм. Случващото се в момента, освен всичко друго, изкарва отново на преден план това.

Полезни линкове по темата:
Шокиращ пример за полицейска бруталност – бронирана полицейска кола минава през протестиращ
Страхотна галерия в “The Guardian” със снимки от протестите
Слово на млад турчин (много от протестиращите са младежи между 19 и 25 години от средната класа)
“Telegraph” с поглед над икономическото изражение на текущата турска икономика
Разказ от първо лице на Цветелина Ангелова, която е в Истанбул

Шведска тройка: Емигранти – недоволство – държава

Малко по-малко от две години, след като Сива Британия избухна в бунтове с водещ емигрантски елемент, нещо подобно се случва и в Швеция. От близо седмица насам столицата на скандинавската държава – Стокхолм, се оказа в пламъци, издигнати от гнева на недоволни младежи. Наблюдателите отбелязват, че това е най-сериозната ескалация на гражданско неподчинение в страната от години.
Първопричината е убийството на 69-годишен мъж, който е застрелян от полицията поради размахване на мачете на публично място. Мъжът е бил с португалски произход и поради факта, че е емигрант, реакцията на емигрантската общност в града е критично рязка. Подпалките на огнището в стокхолмския квартал Хъсби – където 80% от близо 11-12 хиляди жители са първо и второ поколение емигранти, бързо прерастват в нещо много по-голямо и буйно.

Един бърз поглед над ситуацията дава яснота върху две неща:
1) Спектърът на конфликта е много по-малък от английските и френските протести от емигрантски тип в последните години. Същевременно обаче Швеция е известна със спокойните си, пасторални обществени отношения и подобна ситуация е грозен хематом върху скандинавското ѝ тяло.
2) Причините за този конфликт обаче са от абсолютно същото естество като предишните – емигрантите и тяхната периферна функция в чужди за тях общества, ниската им образованост, бедността, по-стеснения спектър на перспективи пред тях, алиенацията от кореняците граждани. Нужно е тук да се отбележи и че Швеция е първенец сред скандинавските страни със своите цели 15% население от чужд произход. Конфликтът в Сирия пък води до ударно увеличение на потока на бежанци в страната – заедно с миграцията на хора от Афганистан, Сомалия и Ирак.

ss

Подобни гледки са закономерност за последните дни, след като десетки коли осъмнаха запалени от недоволната тълпа

На базисно ниво, понеже така или иначе не съм експерт, а любител-наблюдател, можем да направим два възможни разреза на ситуацията:

1) По-либерален/ляв – Емигрантите са в меко казано шах-и-мат позиция. Наблюдава се силна социална и икономическа дискриминация спрямо тях – по-ниски заплати, почти нулева ликвидност на изкачването по йерархичната система на професии и длъжности, стриктно законодателство спрямо емиграцията, безперспективност. Използвани за черноработници, втора ръка хора, и посрещнати ако не с враждебност, то поне с хлад, младите поколения емигранти съвсем естествено ще имат чувство за реваншизъм в себе си. Нужна е само една подобна искра и огънят им съвсем закономерно ще се разгори.
Според правителствените статистики 1/3 от младежите между 16 и 29 години в най-бедните квартали на шведските големи градове нито работят, нито са в академичните институции на страната. Към това се прибавят и статистиките от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), посочващи, че бездната между бедни и богати в Швеция отбелязва най-голям ръст от всички взети в анализа по-големи държави.
Мултикултурализмът така, както е проведен като експеримент в Западна Европа (a вече явно и в Севера), е един невъзможен сценарий с множество пролуки.

2) По-консервативен/десен – Емигрантите до немалка степен са виновни за положението си, макар че има определени фактори в техен ущърб. Същевременно обаче Швеция е изключително социална държава и отпуска помощи за нуждаещите се (сред тях – и за емигрантите), захранени от кесията на нормалния шведски гражданин-данъкоплатец. Голяма част от чужденците не желаят дори да научат шведския език, така увеличавайки шансовете си за по-квалифицирана работа. Същото важи и за вливането в учебната система на страната.
До немалка степен етническите елементи разчитат на държавните субсидии и мързелуват, вместо да повишат качеството и компетенциите си като работна ръка. Швеция е изключително либерална спрямо емигрантите – отпуска им уроци по език, жилища, на бежанците е позволено да живеят със свои близки, ако имат такива на територията на страната. Държавата всячески създава стимулиращи условия за емигрантите, от които те явно не се възползват.

Наред с това се наблюдава капсулиране на районите, в които пребивават емигранти. Те сформират своя собствена „държава в държавата” и реагират непоколебимо агресивно спрямо шведски органи на реда или държавни опити да се промени статуквото, което те са си изградили. Това вреди на държавната цялост и е напълно недопустимо за функционирането на едно общество, където мнозинството трябва да определя правилата, а не малцинството да прави опити да подкопава държавната сигурност и стабилност.
Всичко това сочи, че не се наблюдава външно сегрегиране и капсулиране на емигрантите, а те с действията си сами се стереотипизират и отхвърлят от шведското общество. Мултикултурализмът – той е обречен на провал.

ss2

Независимо как гледаме върху нещата, едно е ясно – мулти-културният модел в Европа в последните години дава сериозни признаци за издъхване. Конфликтите се интензифицират и сходен сценарий се наблюдава в различни ключови европейски страни с различни емиграционни общности. На фона на всичко това много пасващо се открояват думите на Ристо Каханто, зетът на застреляния португалски емигрант:
„Искам да кажа на всички тези гневни хора, които палят коли, че подобна реакция е недопустима и напълно грешна”.

А палежи има, и то все на места, които са грешна цел. Училища, библиотеки, и най-лесното – коли. Собственост ако не на държавата, то на средностатистически граждани, които няма смисъл да бъдат подведени под отговорност посредством улична вендета.

Огнищата в европейските градове, поне за момента, не водят обаче до сериозно замисляне по високите етажи на политиката за сметка на уличните ексцесии. Кое, как и защо не е наред, и оттук – как може да се префасонира то, за да има ако не напълно функциониращ, то поне лишен от повечето от явните текущи пробойни модел на мултикултурализма. Отсъствието на адекватен диалог и преструктуриране пък ни оставя в очакване на нов конфликт от подобен тип.

Полезни линкове за заинтересованите:
Страхотният “La Haine” с Венсан Касел.
Обстойно проследяване на събитията с няколко гледни точки в Telegraph.
Интервю в RussiaToday с член на анти-емигрантската партия “Шведски демократи”
Включване на BBC по въпроса.
И малко Guardian и New York Times.

Статуквото живее, но не пречи да бъде разклатено

Поредна ситна капка в океан от онлайн недоволство.
Някой ще намеси темата за нефункционалността на практика на младото поколение, което пищи много в интернет, но реално не оправдава и на 1/10 крещенето си.
Не. Макар че окей, нека си го мисли това този някой (или тези някои).

Какво мисля аз:

Мисля, че днес за пореден път новите поколения на страната се почувстваха предадени. И това не е нищо ново, но е най-звучният шамар за мен и хората в моя диапазон (+/- две житейски години), тоест – за едно от тези нови поколения. Убеден съм, че същото важи и за останалите, защото последните няколко години са наистина грозна гледка.

Не мисля, че ситуацията е непоправимо тежка. Но е достатъчно неудобна и скандална.

Мисля, че и без това проблемното за сформиране правителство няма да издържи, независимо кой го сформира – а конфигурациите ще бъдат разигравани изключително хищно и жестоко в идните дни.

Не мисля, че това ще стане веднага, т.е. ще включва минимален толеранс от гражданска страна.

Мисля, че подобни случки ускоряват един процес, който е нужен на страната – изчистването на стари кадри за поставяне на колоните на нова система. Това сигурно ще отнеме поне въртенето на едно-две поколения, но подобни кризи радикализират прочистването, дават му тласък, отварят пролуки в статуквото. Вече сме започнали, макар че сме все още в началото на Loading лентата.

Не мисля, че трябва да се отчайваме и да си повтаряме „няма такава държава” / „прост народ – проста държава” и подобни автоагресии. Не виждам как помагат.

Мисля, че трябва да се образоваме и да заразяваме всички околни с нашата образованост. Да се борим гласът ни да бъде чут, да, но този глас да е обоснован и тежък, а не хаотично крещене и писукане.

Не мисля, че ще е лесно.

Но мисля, че успеем. С бавни, ситни капки, на онлайн и риъл лайф недоволство.

the_status_is_not_quo_by_wildemoon-d493c5n

Това е.

Който сее огън, ще жъне въглени

Текстът може да не се хареса на много хора. Но след като поредната новина за самозапалил се човек – този път пред самата сграда на Президенството, ме удари с мирис на овъглена плът и стремеж към митологизация, вече съм умерено гневен.

Невъзможно е да се намирате във виртуалното пространство и да не знаете кой е Пламен Горанов. Кратко резюме: Пламен беше активист, фотограф и алпинист, който се самозапали във Варна по време на серията протести. Нещо специфично в протеста му – той бе насочен срещу варненската групировка ТИМ, която държи юздите на крайморския град открай време. Плановете на Пламен, според негови близки, не са били да се самоубива посредством самозапалване. Въпреки това след престой в болница и мащабна кръводарителна акция, организирана от загрижени граждани, Горанов почина.
Медиите и обществото го нарекоха новия Ян Палах, и изградиха един образ, достоен за герой от някой древногръцки епос. Гледната ми точка е много по-скептична и може би цинична, но аз не смятам Горанов за герой. Не го смятам и за идиот, което е другото полюсно мнение. Смятам го за активист, избрал неподходящия начин да протестира и пропилял един живот, който можеше да продължи да тупти с пълна сила и да се бори срещу несправедливостта.

1

Това, което стана впоследствие, обаче е истинският проблем.
Денят на национален траур, десетките възхваляващи и идеализиращи статии, поклоненията като пред идол, допълненията за още двама души, самозапалили се съответно във Велико Търново и Раднево, раздухването около целият този самозапалващ се казус, започва да постига своето. Когато видиш хора, митологизирани поради изразяване на позиция по този начин, решаваш, че ти можеш да направиш същото.
Психологическият спусък е много лесен и е задвижен от чисто битови обстоятелства. Както казах преди време, народът, особено по малките селища, е изгладнял и оскотял. Той е притиснат от сметки за комунални услуги, от чувството, че не разполага и с 5% от контрола на живота си, от всякакви тежки условия. Но ето, идва и психологическият момент – хора се самозапалват, а обществото класира имената им, отрупва ги с почести и възхвали, прави ги символи на Революцията. И ти, притиснатият и без това от живота човек, смачкан, незабелязван от никого, освен от вечните сметки и проблеми, взимаш решението. Ти, не друг, ще си именно поредният, който ще блесне като факла и ще огрее обществените очи. Ще бъдеш запомнен, ако не през жизнения си път, то отвъд него.

Велико Търново, Раднево и Президенството са просто отправна точка, подкрепена от десетки други неизвестни случаи. Защото вече можем да говорим за изпълнение на всички условия за зараждане на тренд (да, тази лоша чуждоезична дума). Той ще продължи и занапред, но правопропорционално с покачването на броя на овъглените тела, пламъкът на гражданите и медиите относно това екзотично и разтърсващо явление ще гасне. Дори и смъртта по такъв начин овехтява в печата и пропагандната среда.
Нещо друго обаче е по-важно – разбирате ли защо издигането в култ на смъртта – била тя и оправдана от справедлива гражданска кауза, носи само нова смърт? Особено в кризисно време, когато хората са отчаяни?

Пламен беше символ на гражданско недоволство, случилото се с него бе едно лошо стечение на обстоятелствата поради факта, че и самият той не е искал да умира. Последвалата истерия и пропаганда НЕ БЕШЕ лошо стечение на обстоятелствата, а осъзнат процес. И той вече дава своите плодове.

Когато посееш огън, ще жънеш въглени. Нито едно от двете обаче не връща човешкия живот.

Децата на Февруари / Накъде

Единственият ми коментар за случващото се в последните два дни и за това, което усещам като идващо скоро е следния:

Децата на Февруари / Накъде
89 години след „Септември” на Милев

Народът се блъска
оскотял
освирепял
безумен гняв излял
звярът ражда човека
в клетка
от капки кръв и от метал
и както винаги – зимъска
макар да няма сняг сега
двеста хиляди Иисуса
с трънливи венци
положени на глава
юмруците си свиват
дракон с друг дракон
върло прераждат
и двеста площада
със зъби си изяждат.

Б О Г О В Е Т Е
Г И
Е
С Т Р А Х

Но кои са новите
такива?
На народ
полуумрял
пребит като псе
народ, който бе
ритан и заплюван
народ-дете
научен да робува
на който пранги
от смлян с тъга камък
отредиха за единствен дом
на народ в най-тежка драма
който бе сляп, ням
а най-сетне – хром.

Г Л А Д Н И
С К О Т О В Е
Н А
Б Е З У М Н О
В Р Е М Е

Народът се блъска
оскотял
освирепял
безумен гняв излял
без Богове
без бъдеще
двеста площада
сринати от тоя
що го е окрал
милиони
с блеснали очи
и разядени сърца
поглъщащи зимните лъчи
снели мръсносиви небеса.
Народът, който
някой Бог прокле
винаги да се пита
Н А К Ъ Д Е.

Ако слънчогледите
са падали в прах
то герберът
потъва
с яростен замах
но сега
накъде
накъде?

Токът на един народ

Внимание: следният пост може да подейства охлаждащо на лумналия уличен ентусиазъм из много градове, както и да изтъква очевидни неща. Въпреки това ми се иска да го разпиша накратко.

Освен ако някой не спи в особено дълбок летаргичен и асоциален сън, няма как да не знае за скандала с електроразпределителните дружества (ЕРП). Ако бръкнеш в комуналните услуги на един гражданин, то той ще ти запали главата и ще ти я блъска в бордюра, защото в чисто битов разрез – това е най-важното за него.

От тази гледна точка, протестиращите от известно време насам многохилядни тълпи из десетки български градове имат не-о-спор-ва-но-то право да излеят гнева си ала Смирненски/Вапцаров и да настояват за по-нормални сметки и условия, в които да практикуват комуналните си услуги.

Две скромни, неделни, явни, охлаждащи и още десетина определения за моите прозрения ми накланят мозъка в лявото му полукълбо.

1

Ако трябва да опиша нещата: ето това трябва да свърши някаква работа.

Първо. Протестите винаги са най-яростни и масови преди изборите. Ако се замислите, ще си спомните и 14 януари 2009 година с каква цел бе – опозиционна. В момента протестите са колкото граждански, толкова и оръдие в ръцете на опозицията, срещу която са били протестите преди 4 години. Лявото ми мозъчно полукълбо, понеже е математическо и логично, прави това уравнение: 1+1 = 3

Където, сънароднико/гражданино, 1 съм аз, 1 си ти, а невидимата друга единица е опозицията или всяка една от политическите хиени. Тя е разперила готови да грабнат нещо пръсти, тя се внедрява в тълпата, и тя, повярвай ми, ще направи всичко възможно, за да извлече максимум облаги от твоето и моето недоволство. Твоето и моето благоденствие е важно за нас, но не и за нея. Невидимата единица, уви, е и най-опасна, защото най-лесно извърта, ескплоатира, реализира, това, което ти и аз не можем да осъществим толкова лесно. Тя гледа да задоволи до 10% твоята и моята потребност, и 90% – своята.

Второ: И преди съм писал, но нека повторим урока – българинът най си мрази комунизма. Това е неговият архивраг, той е в дъното на всички народни поверия и катастрофи, общо-взето той е виновен и за всичко, което се случва днес.

Тогава ми е интересно защо мразещият комунизма гражданин, който в момента протестира не само срещу частните корпорации, отговорни за електроразпределението, но и срещу държавата, срещу нейното посредничество в този процес, нейното спомагачество, нейната безотговорност спрямо нейните собствени граждани…та, същият този индивид настоява за Н А Ц И О Н А Л И З А Ц И Я.

Или казано по-накратко – още повече власт на държава, замяна на един сформиран монопол с държавен такъв.

Клин клин наистина ли избива според вас в тази ситуация?

Всеки от нас иска да е Смирненски, и пламът на гнева му да доведе до нещо, което е неизменно в облага на него и неговите съграждани. Само че идеалистичните очи се лъжат най-лесно. Това, което простичко искам да кажа: използвайте както възпятото в лявата част на телата ни сърце, така и лявата част на мозъците. За да се вижда по-добре.