Окупация на комуникацията

След проблеми с времевия график най-сетне успях да посетя окупирания СУ и екосистемата, която се е изградила само за няколко дни там. Едната дума за нея е: уникална. Социалните ни поети от миналото биха изпаднали във възторг. И най-малкото, което мога да кажа, е че човек има за какво да бъде позитивно настроен. За всеки пишещ пък атмосферата в сградата е изпълнена мокра мечта.
Не всичко уникално е перфектно и това е очаквано, особено когато се вписва в коловозите на младите поколения. Слушайки дискусиите, особено разпалената такава в аудитория 65, мислено очертах двата най-големи проблема, пред които са (сме) изправени тези, които симпатизираме на цялата идея на окупацията. Те са добре познати и за жалост печално неглижирани и неефективно овладявани.

Първият е емоционалността, която е добра подпалка за инициатива, но не трябва да бъде практикувана като постоянно огнище. Дългосрочните цели и постигането им са плод не само на еуфория (тя утихва бързо), а с употреба на “хладна стомана” – аналитичност, критично мислене, дистанцираност от емоциите, готовност за провали редом до успехите.
Но този първи проблем е вързан с втория, който е най-страшната пречка. И това е комуникацията и по-точно начинът, по който се води тя. Независимо дали говорим за комуникация между самите окупиращи и техните различни идеи (ниво А) или комуникацията между окупиращите и тези, които не са (напълно) съгласни с тях (ниво Б). В дискусиите имаше добри примери за провала в комуникацията и на ниво А, и на ниво Б.
В условията на окупацията на СУ много лесно започна да се размята думата “радикално”. Критиците казват, че блокирането на неутрална територия като университета е “радикално” в смисъл на “грешно”, “неоправдано” и “ненужно”. Това не е така. Университетите никога няма да са неутрална територия, защото до голяма степен раждат гражданското/политическо/комуникационно образование на младите. Нещо повече – подобна радикална акция е нужна. Но това, което е не по-малко нужно след извършването й е оправдаването на тази акция.

А това оправдаване далеч не е революция в сферата на политическата система. Защото тя е устроена така, че реформа в нея е подвластна изцяло и единствено на правилата, която партиите и политиката са създали. Те са непоклатими, нямат огъване, просто козметично сменят някой и свой фрагмент за доволство на масите. Революцията в политическата система води до цикличния момент на 1997, 2013, 2020, 2026, до вечното недоволство от аморфното явление “прехода”. Нито една от тези времеви точки не води до истински желаното.
Истинската радикална революция е тази на втория проблем, който отбелязвам. Няма нищо по-радикално от това да промениш начина, по който хората комуникират помежду си. Защото от комуникацията се раждат всички социални и политически процеси. Общуването между мен и теб, между моята “група” и твоята “група”, между прослойките и интересите е производно на тази най-базисна система. Да, и политиката е нейн продукт. Оставката не е крайна цел. Тя ще се случи, защото правителството е бутафорна конструкция, паметник на оскърблението. Но случването на тази оставка е едва един от много междинни фрагменти по пътя към радикалната революция на комуникацията.

Аз вярвам адски много в моето поколение. За мен то е културно и адекватно, белязано с типичните проблеми на една млада генерация. Интернет обаче добави една много тежка дамга върху нас – леснотата на това да осъзнаем колко различни всъщност сме. И вместо да приемем това и да сблъскаме различията си, като в процеса на комуникация и диспут очертаем къде стоим, защо стоим, и как можем да съжителстваме стоейки така, изпитахме страх и бясно желание за капсулация. Защото ни е страх от различията ни, ние разчитаме на хомогенизация. Стремим се към нея. Претопяваме важни фрагменти в името на постигането на едно “цяло”. Създаваме твърдо ядро, което отблъсква електроните около него, които то самото смята за различни и невписващи се в коловозите.
На каква цена е това “цяло” и доколко е адекватно и работещо то, ако в него се съдържат стотици премълчани “нецялости”? Ако въобще го постигнем.
Ето тук е революцията на комуникацията. Радикалният акт да приемеш, че си различен от другия, и това не те поставя задължително в пряка конфронтация с него. Окупиращите студенти (ние), можем само да извлечем ползи от това да предизвикаме диалог с конструктивни тези на тези, които не са съгласни с нас. Пример за конструктивна теза: тук.
Можем да извлечем само ползи от това и да не ни е страх от различията ни и да не ги сблъскваме на инстинктивно антагонизиращо ниво. А да ги обсъждаме.
И да сме радикални в най-забравения, най-нужен и най-труден смисъл на тази толкова охотно плъзгана по езиците и пръстите дума.

people-communicating

Народът vs Делян Пеевски

В последно време не съм толкова активен, колкото бях преди година из различни демонстрации.
Днес обаче се случи едно от най-безумните неща, на които съм ставал свидетел в краткия си живот на наблюдаване на политическия живот у нас.
Делян Пеевски, човекът-медия, човекът-холдинг, човекът-маса, човекът-син на Ирена Кръстева, е обявен за шеф на Държавната агенция “Национална сигурност” (ДАНС). Имаме пример за всестранен монопол като по учебник.

Мисля, че няма нужда да изтъкна защо това не е дори трагично, тъжно или малоумно.
Вместо това ще кажа:
18:30, Министерски съвет.
Фейсбук събитие: https://www.facebook.com/events/475048025915600/?ref=22 (наслада за очите са тези 500 човека/10 минути като скорост на присъединяване във виртуалната среда)
Протестът вече е и национален, явно. Включват се 12 града в страната.

Повече за Пеевски в https://www.bivol.bg, или едно резюме тук:
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2013/06/14/2081416_koi_e_noviiat_predsedatel_na_dans_delian_peevski/

#ДАНСwithme!

Образование (и здраве), а не полицаи, моля

От два дни полицаите (наред с надзиратели, пожарникари (?) и други сходни служители) протестират, настоявайки за 25% увеличение на заплатата. Вечният Цветан Цветанов им отказва и предлага между 5 и 7% увеличение, посочвайки 1) безумието да искаш такова увеличение и 2) наличието на 6 (словом: ШЕСТ) синдиката, с които наистина сигурно е сложно да се разбереш. Служителите пък обявяват стандартното за всеки протест от всякаква сфера “всеки ден ще е така, до победата”, и пляскат списък с подкрепящи ги международни синдикати.

Не харесвам Цветанов (бих го върнал към края на 30-те години на XX век и бих му навлякал кафява униформа като амплоа), рядко харесвам и полицаите. Срещал съм симпатични индивиди от тях, но те са по-скоро малцинство. Отчитам фактора да те забучат в напрегнати ситуации, да се разправяш с олигофрени (понякога – и с мирни протестиращи, но това е друго, нали), и да мъкнеш неудобни екипировки, но все пак. Човек трябва да се постарае поне да остава такъв, и то разбиращ, дори в по-кофти ситуации от бита си, били тези ситуации и неговата работа.

Обзорен преглед на последните два дни полицейски протести

Министерството на отбраната (МО) и МВР имат най-огромния бюджет в страната, и това съвсем не е от скоро. Преди разполагах с някакви статистики, като по спомен за текущата 2012 година и двата бюджета на ведомствата гравитират около 900 милиона лева. Образованието е отделено с 200 милиона по-малко, а фетусният стадий на здравеопазването ни направо се връща обратно в ембрионална позиция с общо 300 милиона лева (плюс-минус някои 30-40 милиона).

Добре, как се очаква подкрепата на подобно нещо от моя страна?

Колко трябва да стане общия бюджет на МВР при такива искания? А къде остават лекарите и учителите в тези повратни сектори на обществото, които са нахапани от дефицитни бълхи?

Пазителството на родната ни полиция доведе до пържоли и кучета в началото на годината и редица други гафове, които карат повечето граждани да се чувстват по-скоро застрашени, отколкото пазени.

Същевременно образователната ни система се руши камък по камък, връзката ѝ с бизнеса е отчайваща, а немалка част от младите са демотивирани и въобще не бръснат университета за образователна слива. Същото важи и за преподавателите, които дори да изклинчат малко финанси с частни уроци и преподаване на няколко места, рядко ще намерят сили в себе си от всичките глупости, дето ги заобикалят. Сили не за самите тях, а за кадрите, които би следвало да обучат интерактивно (младежкият интерес и ентусиазъм умира бързо в университетските зали/училищните стаи) и най-вече – достатъчно подготвено за големия свят отвъд. Няма нужда да преповтаряме сентенцията, че младите са най-добрата инвестиция за една държава…макар че току-що го направих. Може би всъщност трябва да я припомняме до откат, че някой да ѝ обърне внимание.

Първата дума в речника на отговорната държава

Затова – to hell с тези искания за 25%. Виж, ако учителите пожелаят 10% увеличение на заплатите си и по-отговорна държавна политика, или пък се случи нещо в здравеопазването – взимам маркерите/спрейовете, драскам транспарант, и се включвам.

Тази държава най-сетне трябва да си подреди приоритетите и да започне да се държи като зряло дете. А не като ембрион.

bTV, понятието “ескалираща агресия” и гражданските протести

Има една поговорка, която не е утвърдена, но това е, защото все още гнезди като спокоен козодой в ума ми. „По-лошо от това да си журналист е това да бъдеш лош журналист”. И действително, предполагам да си журналист в голяма медия е нещо доста сложно – първо, имаш натиск от по-високите етажи, които ти спускат лавинообразни отеснявания и ограничения за това как да осъществяваш дейността си. Второ, обществото те приема на нож всеки път поради това, и в крайна сметка си буквално между чука и наковалнята – едните са недоволни ако си излезеш от очертаната ниша, другите са недоволни точно поради тази очертана ниша. Но това не оправдава някои неща. А да си лош журналист не е неоправдателно, а може да се окаже фатално.

Днес беше издание трето на протеста на гражданите (задраскайте природозащитници, еколози и други такива думички от речника си, медии, моля ви – всички сме първо хора, после граждани, след това идва националния ни признак българи, а после се делим на професии, класи, определения по интереси и прочие) против реформационния процес в Закона за горите. Първите две издания минаха, смея да твърдя, като цяло доста спокойно с малки изключения и бяха протести, които обществото не бе виждало досега – с акцент върху липсата на агресия, любовта, спокойствието и коректното отстояване на граждански позиции. По причини, налагащи ми важен личен ангажимент, днес не можах да присъствам – макар че 3000+(може и повече, със сигурност – хиляди) други граждани все пак са изпълнили централните улици на София.

Когато не присъствам някъде, където съм искал да бъда, след това проверявам новинарския поток. Включвам отразяването на поне пет медии, като гледам да са що-годе различни по характер и политическа отсянка (ясно е, че партийни медии има и те са лесно откриваеми), за да добия по-богата представа. Ако имам и познати или приятели, присъствали там, също се допитвам до мнението им, за да си съставя по-пълноценна картина. В момента, в който попаднах на сайта на bTV поради едно по-остро мнение, видях, че са направили един материал от цели 6 минути. Сега идва въпросът – 6 минути, посветени на един протест, не са толкова много, даже са малко. Истината е, че не – не са малко, дори три минути, отделени за протест, и то без насилствени екстремни прояви, са достатъчно и всъщност много, защото ефирът се разграфява малко сложно.  Проблемът беше в едно нещо – минутите не бяха отделени за обективно отразяване, а голяма част от тях бяха посветени на това как камера на bTV била счупена, микробусът бил надраскан, а репортер го блъснали и той пострадал (разкази на безпристрастни очевидци сочат че да, той е бил блъснат, но това не е било кой знае колко сериозно). Всъщност, като се замислим, всички сме били блъскани по някое време от полицейски органи, аз самият изядох някой и друг щит вчера, макар че, отново подчертавам – и протестиращи, и жандармеристи тези дни се държаха крайно културни едни към други.

Въпросът е друг. Не може да се оплакваш толкова осезаемо, да повтаряш „ескалираща агресия”, когато такава реално няма и да държиш менторски-патетичен тон на хората, които те гледат, заради този инцидент. Като журналист, който е на място, на което е твърде вероятно да избухнат сблъсъци, малко или много ти е напълно ясно, че това може да се случи. Ако толкова те е страх от това, не отиваш там. Не оправдавам постъпката на дадения човек, макар че тя не е демонът, който вадят от торбата си от телевизията. Посочвам, че просто е смешно да отделяш толкова време и да хленчиш толкова много за това. Последният път, когато съм виждал работещ по тръбите водопроводчик, той не се оплакваше за това, че избухналата струя от тръбата му е намокрила гащеризона (примерно). Да си журналист е професия, а всяка професия носи със себе си своите заплахи. Ситуацията щеше да е коренно различна, ако този журналист бе в болница, бе пострадал наистина сериозно, или недай си Боже (чукам на дърво, не желая зло никому), му се бе случило нещо фатално. Когато отида някъде, където знам, че има опасност, аз взимам това предвид и ако продължа натам, си поемам последиците. Ако на хардкор концерт влезна в съркъл пита или в моша и си счупя ръката, това е мой проблем – знам, че има шанс това да се случи, но въпреки това съм се насочил натам.

Идеята на всичко това е – бъдете мъже (и жени), bTV, които не се превръщат в хленчещи деца. Нямате, повтарям, нямате право – в името на обективната журналистика да озаглавявате статии така и да дефинирате протестите като с налична „ескалираща агресия” заради един инцидент. За мен това е равносилно на подхода ad hominem в един спор – удряш по личността на някого, а не по темата на спора, защото или нямаш контрааргументи, или просто така си устроен и смяташ, че е по-правилно да атакуваш човека срещу теб, а не темата, която разисквате. Така и тук – атакувате и генерализирате тълпата заради един инцидент, а изтиквате назад темата, както и много други неща.

Гражданите – не еколозите, природозащитните, коминочистачите и сума ти други определения, не ви харесват като медия, и това ви е ясно. Смея да твърдя, че има защо, и смея да твърдя, че до някаква степен ви разбирам, вас, журналистите. Но няма да привлечете симпатии до момента, до който не избегнете от генерализиращия, анти-граждански стереотип на действие, който провеждате. Нещо повече – надявам се да не се случи това, но такива инциденти може и да зачестят при такова поведение. А това също е рискът на професията, прикачен неизменно към религията на дефицитна обективност, която дадена медия изповядва.