Хризантеми

Със Стефан вперихме поглед в малкия хоацин. Птицата ни погледна разсеяно с червеното си око, обградено от синя кожа, и нададе весел крясък.
– Всичко е наред – каза. – Езерото е чисто, температурата на водата е 21 градуса. Дори смятам да се изкъпя ей сега.
– Какво вика? – попита Тони.
– Че езерото е чисто, водата е хладка и ще си тегли един душ – отговорих.
– Пак ли? Това ще му е трети само за следобеда!
Тони имаше езеро на гърба си откакто го помня. Беше висок, леко пълен мъж на 28, с момчешко излъчване, надути бузи, месест нос, немирна кестенява коса и големи кафяви очи. Езерото на гърба му обаче бе най-запомнящото се в него. Странно, но когато го видях за пръв път, дори не се учудих. Сякаш бе съвсем в реда на нещата точно той да има езеро върху гръбначния си стълб, кацнало все едно на планинско плато. Дори вечно ироничният Кало не каза нищо хапливо, когато се запозна с Тони по-късно. Освен, че според него пухкавият мъж бил като героя от един разказ на Мураками.
– Защо пък да съм от разказ на Мукамари? – сърдито попита тогава пухкавия мъж, прочел само една книга в живота си.
– Там героят се сдобива с бедна леля на гърба си. Бедна в смисъл на незначима, не без кинти. Всеки вижда в нея нещо, което го прави нещастен, и затова героя за нула време остава без приятели. Никой не иска да вижда провалите и тъгите си, надничащи над рамото на друг.
– Езерото ми е като огледало и всеки вижда само себе си. А и си имам колкото щеш приятели – възрази Тони и сложи край на спора.
Хоацинът – красива, елегантна птица, бе единственото живо същество покрай езерото. Дори и Тони не знаеше откъде се е появил, но се разбираха перфектно. Понеже нямаше нито едно растение, птицата или летеше ниско над земята по цял ден, или се излежаваше на слънце през топлите месеци. Пролетно време – както бе сега, хоацинът се къпеше често и разточителните му бани бяха повод за спор между него и Тони.Един ден с Кало мързеливо играехме сантасе. Тамън имах дама и поп от коза, придружени от асо, когато Тони звънна отдолу.
– Усещам нещо ново покрай езерото! – избърбори той, запъхтян от тичането по стълбите. – Все едно някой ме боде лекичко по гърба.
С Кало учудено се взряхме в езерото. Хоацинът чоплеше земята замислено, но червеното му око веднага ни фиксира.
– Какво става?
– Тук никне нещо – изграчи той и посочи с крака си земята, където чоплеше. По гладката повърхност се виждаха наченките на някакво растение. – За пръв път виждам подобно чудо.
– Неприятно ли се чувстваш? – попитах Тони, но той поклати глава. – А ти? – обърнах се и към хоацина.
– Не мисля. Просто ми е странно.
– Е, може пък да е за добро.
Сега като се връщам назад ми се иска още в този ден да бяхме изкоренили хризантемите, които бяха започнали да никнат. Хоацинът да ги беше изкълвал, езерото да ги бе удавило, каквото и да е. Макар че именно сега съм най-наясно, че хризантемите нямаше да умрат от нищо. Никаква стихия, никакво животно, никаква сила нямаше да успее да ги откъсне от земята около езерото на Тони. Защото той бе влюбен.
Нито той, нито ние разбрахме за това още известно време. Едва когато хризантемите вече бяха стигнали половин метър, любовта му се разгърна – буйна, неудържима, всеобхватна и за жалост, невъзможна. Момичето, което бе посяло цветните хризантеми, бе случайност, разминаване на два свята по малките, но безкрайни улици на София, и Тони не го видя никога повече. В идните седмици издирвахме, пускахме обяви, говорихме с приятели, познати и непознати, но от момичето с рижави коси нямаше и помен. Може би живееше в друга държава и бе дошла при семейството и приятелите си за седмица-две, или пък може би не беше българка въобще?
Каквато и да бе причината, Тони бе съкрушен. Хризантемите завземаха земята около езерото и хоацинът постоянно се оплиташе в тях. Птицата ги кълвеше ожесточено, но дори да убиеше някое цвете с клюна си, след няколко часа то отново израстваше магически. Езерото започна да пресъхва, чудото на платото на гърба на пухкавия ни приятел се превърна в оголен, завзет от жестоката цветна красота на хризантемите пейзаж.
– Все едно гледам Клоуи от “Пяната на дните” и нейната водна лилия – тъжно отбеляза Кало, слагайки компрес на трескавия и стенещ Тони. – Но ти не си болен от туберкулоза, приятелю. Болен си от любов.
Сърцето ми се късаше да гледам Тони така, но нямаше какво да направя за холерата на духа му. Водихме лекари, но те само поклащаха глава и напускаха с наведени, угаснали очи. Ясно беше какъв е единственият лек за състоянието на пухкавия мъж. Хоацинът умря две седмици по-късно. Намерихме тялото му удушено от стъблата на хризантемите, станали вече метър високи. Приятелят ни се обезводняваше със страховити темпове. Плачеше постоянно и страдаше от най-жестоката холера, нямаща общо с диария или повръщане, а с изливане на безкрайната тъга, която той имаше в себе си. Маркес бе писал, че любов може да има по време на холера, но бе забравил да уточни, че любовта сама по себе си също може да бъде холера.
Езерото пресъхна, но постоянното сълзене на меките очи на Тони не спря. Единствената промяна бе, че сега изпод ноктите му започнаха да никнат листа на хризантеми – един неумолим, магичен валс на многоцветните листа, съскащ с жестока музика из коридорите на ума ми.
Приятелят ни умря тихо в една нощ, докато аз уморен спях на дивана, а Кало бе отскочил до денонощната аптека за лекарства. Тогава за пръв и последен път видях ироничният и нахакан брадат литератор да плаче по такъв начин. Хлиповете му бяха гневно земетресение от скръб, а очите му изливаха не езеро, а океан върху изстиващото тяло на Тони.
На погребението присъстваха отбран брой хора. Никой не носеше цветя. Нямаше и нужда. Истинската любов, казвали романтиците през вековете, е вечна, колкото и да се гледа скептично и цинично на подобно схващане. Наченките на цветя навсякъде по и около гроба на Тони бяха започнали израстването си от момента, в който го положихме там. Мразех ги, ненавиждах ги с цялото море на сърцето си, но в този момент изпитах някакво особено успокоение. Спогледах се с Кало и видях в очите му същото.
– Поне не е била безсмислена – тихо каза той, взрян в бъдещите хризантеми.
– Има ли въобще безсмислена любов?
– Знам ли – сви рамене Кало и си позволи крива усмивка. – Единственото, което знам, е, че тази любов не е била безсмислена.
Първата хризантема подаде червеникава глава и погледна нагоре към слънцето.

Alex Prachthauser

Our blood and our sweating, they are both salty, almost exactly like the water from the sea is salty. We carry oceans inside of us, in our blood and our sweat. And we are crying the oceans, in our tears.” Shantaram

Advertisements

Гълъбът на Рамин

Гълъбът падна на прашния под като снаряд и издаде измъчен звук, после замлъкна. Рамин и Джавад погледаха известно време птицата. Едното ѝ крило се влачеше насам-натам из прахта, другото не помръдваше.
– Този е твой. – каза Джавад, без да отмества поглед от животинката. – Няма да е много труден. Жив е, но с едно обездвижено крило няма как да шава кой знае колко.
– Вземи го ти. – отвърна Рамин и прокара пръсти през гъстата си черна коса. – Не съм гладен.
– Трябва да ядеш. Не се знае кога пак ще дойде храна.
Вземи го, Джавад.
Мъжът сключи гъстите си вежди в знак на неодобрение, но реши да не спори и провлачи тихо крака към средата на помещението. С гръб към Рамин, Джавад започна да обработва все още живата птица. Звуците не бяха кой знае колко приятни, но това бе третата птица, озовала се тук, и бяха свикнали. Плъховете и мишките бяха така или иначе по-гадни на вкус и по-трудни за обработка. Замаяните от падането пилета можеха само да подраскат малко със слабите си нокти и дотам.
– Ти наистина ли си сигурен? После не искам нито дума с оплакване, Рамин.
– Яж, яж.
Рамин вдигна поглед нагоре и се взря в небето, което намръщено го гледаше със сивия си лик от два етажа над тях. Покрив нямаше, двамата мъже се бяха приютили тук и стояха вече неизвестен период от време. Часовете и дните минаваха празни и глухи тук, докато навън улиците ехтяха и военните части извършваха нужните операции.
– Джавад, кога ще свърши всичко това?
– Когато всичките тези кафир* унищожат всичко, което видят. – мъжът задъвка месото, след което изплю една малка кост настрани. – Аллах, нека името му бди свято над света, дано в огън погълне всичките от тях.
– И това ли е всичко?
– Кое, Рамин?
– Това. Те, ние, омразата, унищожението. Това ли е уравнението на живота ни?
– „Ние”? – Джавад облиза пръстите си, след което гневно се изправи с лице към събеседника си. – Нима слагаш нас при виновниците? Няма „ние”, Рамин, има „те”, и „те”, всички тези куффар, те и никой друг не е виновен. Ние ли влизаме в страните им и ги опустошаваме така, както те направиха с Ирак и Афганистан? Ние ли сме в дома им така, както те в момента кръстосват улиците на Техеран и прочистват? Ние ли, питам те, Рамин, сме тези, които слагат под общ знаменател всеки народ на юг от Турция, и го наричат „терорист”?
– Джавад…
– Терористи! Араби! За тях ние, наследниците на Персия, сме араби, те не правят разлика между сунити и шиити дори, избиват ни както им дойде, в устата им сме паплач, колят мъжете ни, убиват децата ни, изнасилват жените ни. Карат мен и теб, – Джавад срита от гняв пилето и трупът се претърколи до един строшен шкаф в другия край на стаята – да стоим тук и да кълвем пилешки и плъши трупове!
– А нима ние не сме правили същото? Или техните деца и жени, мъже и старци също нямат значение за теб, Джавад?

Станалият мъж се надвеси над Рамин и в катранените очи, пламнали под сключените гъсти вежди, Рамин видя опасност. Устоя на погледа, макар и да усети захапката на страха вътре в себе си.
– Ти на чия страна си?
– На страната на човека.
– Няма такава страна, Рамин. Или сме ние, или са те.
– И иранецът, и американецът са хора. Културите ни са различни, да, но всяка жена скърби, всеки мъж обича, всяко дете играе в прахта, сякаш е в магично царство, а не по мръсната улица. Тук – той посочи сърцето си – тук сме една…
Шамарът отплесна главата му наляво и с такава сила, че челюстта му сякаш поиска да пробие кожата и да се запилее някъде.
– Ти полудя ли, Рамин? – Джавад поогледа ръката си, замислен дали да не го удари пак. – Камшици заслужаваш това, двайсет камшика на площада, който твоите „хора” разрушиха преди да се скрием тук.
– Точно защото и те мислят така, животите ни – и нашия, и техния, нямат никаква стойност вече. – Рамин посочи обезкостения, разпердушинен гълъб, сякаш безмълвно разбиращ го в смъртта си. – Ето толкова струват, колкото на тази простреляна птица. И нас ни убиват така, не като кучета, като птици. А ние тях, ние тях взривяваме така, както рибарят пуска динамит в езеро и избива пасажи.
– Хиляди години преди те дори да си помислят за държава, ние сме били люлката на света! – изкрещя Джавад и Рамин помисли, че отново ще го удари, но гневният мъж просто заснова из стаята. – Докато техните жени се пържат в мазнина и смучат пържени картофи, нашите жени с рисувани ръце ваят въздуха, танцуват и пият чай от най-древни времена! Докато техните деца не знаят що е то чест и уважение, моят син не смееше в очите да ме погледне! Ние не сме пилета, ние сме Хумая**. А те – Зеххек***, отровни до въздуха в дробовете си.
– Джав…
– Не ми говори! – Джавад го посочи с треперещ показалец. – Ако баща ти беше тук, щеше сам да бие камшиците, и да се откаже от теб като свой син, Рамин. Да защитаваш кафир! До края на деня не искам нито дума от теб. Чу ли?

Рамин кимна, отстъпил пред гнева на приятеля си. Сърцето му се разкъсваше, най-сетне опознало болката на това да знаеш, но да не можеш да решиш нищо със знанието си. Безмълвен, така, както Джавад му бе казал да остане, той взе едно малко чердже, по-прашно дори от пода. Завлече го до гардероба. Трупът на пилето беше точно срещу главата му като легна. В другия край на стаята Джавад дишаше тежко. Рамин се взря в трупа на гълъба – бе грозен, от гръдния кош бяха останали само няколко клечави кости, клюнът висеше пречупен и увиснал на късче плът, очите бяха непроницаеми, миришеше ужасно.
Хумая ли бяха те наистина, или като този гълъб? А другите – те Зoххaк ли бяха, или може би иранците бяха Зoххaк за тях, а те се мислеха за Хумая?
– Слушай, – подшушна той на гълъба толкова тихо, че Джавад да не го чуе. – Аз вярвам, че някой ден няма да има Хумая и Зoххaк, техните жени ще пият чай и ще танцуват, а нашите от време на време ще похапват пържени картофи. Всичко, което сме унищожили, ще го изградим отново. С ръка на мюсюлманин до ръка на християнин, американец до иранец, евреин до йорданец, сунит до шиит. Човек до човек. Аз вярвам, знаеш ли. Ти вярваш ли ми?

Остана взрян в гълъба, докато не му се стори, че клюнът, висящ на парчето плът, кима утвърдително. В действителност въпросното късче просто най-сетне се опъна до край и клюнът падна на пода с глух, едва дочут звук. Рамин обаче сметна това за съгласие, дошло от самия Аллах, и се усмихна. Затвори очи и след малко засънува един Техеран, в който никой не рушеше площади и улици, и един Ню Йорк, който никога не бе бомбардиран.
Два дни по-късно американските пехотинци ги разстреляха без дори да им дадат време да кажат каквото и да е. След седмица трима ал-кайдисти сложиха взривно устройство в автобус и убиха тридесет американци в Масачузетс.
Само скелетът на гълъба постоя повече време, докато прахта и времето не взеха своето и той също не изчезна от тихата стая.

* кафир – неверник
** Зоххак – символ на злото в иранската митология
*** Хумая – птица, символ на късмета и успеха в иранската митология

Raven_and_dove_by_Mon_artifice