Аюбован, културен шок!

 Колелата на самолета удрят в спечената земя на летището в Коломбо. Добре, а оттам нататък – какво? Какво ли не, е отговорът и в следващите два поста ще се опитам да синтезирам многобройните си учудвания, очарования, втрещявания и всички други емоции по време на краткия ми престой в Шри Ланка.
Запознаването на човек с Шри Ланка преминава през три етапа. Първият е съвсем началното сблъскване с жегата, врящата глъчка и многоцветността на тълпите пред летището. За втория са нужни между 15 и 30 минути и това е свикването с обърнатото движение и тоталния хаос по пътищата. Третият може да е въпрос на часове или дори на дни, и тук става дума за разбирането на начина, по който функционират шриландците (ще добавям по едно д, защото ланци все пак звучи като нещо друго).

Ако някой ви каже, че иска рязък прилив на адреналин, забравете за парашутизъм, бънджи и подобни конвенционалности. Вместо това го пуснете за трийсетина минути по улиците на страната. Тук светофари има веднъж на 100 километра, а дори в столицата Коломбо те са кът (ако приемем, че се спазват въобще). Пътищата масово са двулентови с по една лента за всяка посока на движение и приютяват наистина огромен поток от превозни средства. Знаци също почти няма, освен в редки случаи като преминаващи слонове. Пешеходните пътеки са примамливи, но едва ли някой ще спре, за да минат пешеходците. Затова и много често има полицаи, специално стоящи около пешеходните пътеки и гарантиращи безопасно пресичане.
Шриландците имат удивителната способност да разбиват всяко платно на две. Така задминаващите превозни средства биват на свой ред задминавани магически чрез влизания в насрещното, разминаване на една боя разстояние и множество други маневри на широчина тип „малка квартална улица”. Тротоари дори в някои по-големи населени места няма, има 40-50 сантиметрово пространство за ходещите по джапанки или пък направо боси пешеходци. Това пространство понякога се използва като буфер за сгъчкване на още повече превозни средства в едното платно.

Може би 70% от трафика в Шри Ланка се състои от мотори и най-вече от уникалните тук-тук. Тук-тук са с три гуми, във всякакви цветове, внасят се от Индия, влачат се с между 20 и 50 км/час и са най-якото возило, което съм ползвал. Вътрешната и външната част на един тук-тук са поле за изява на неговия шофьор. Седалките отзад са изрисувани в тигри или дракони, оставени са чисто черни, боядисани в зелено, със златни райета по тях и прочие ексцентричности. Истинският карнавал е навън – религиозни послания, марки, крилати фрази, Че Гевара или Боб Марли, всичко това може да бъде забелязано по фасадата на тук-тука.  Рейсовете са царете на пътищата. Идват в три цвята – червени, бели и сини, всички очукани и извадени от 60-те. Червените са правителствени линии, а белите и сините – частни. От тях често висят пътущи шриландци, защото са претъпкани до изкривяване на физическите закони. Всички автобуси са продукт на индийската TATA Motors, която е и най-популярната марка тук. Ландците са влюбени в азиатските коли и Тойота, Мицубиши, Исузу, Киа и Нисан се ползват с особена почит.
Навсякъде около пътищата пък може да се видят билборди и плакати с президента на Шри Ланка. Общото между всички тях е, че 1) графичната им обработка е пълна скръб и 2) представят президента в епични пози и моменти. Ландците обаче явно като цяло си падат по него и често окичват по домовете си сини ленти – цветът на управляващата партия (опозицията е в зелено, президентът задължително трябва да е будист).

DSC_1148

За храна ще говоря в другия пост, но отбелязвам, че сергиите често надхвърлят дори очакванията на заклетите любители на плодовете и зеленчуците

Що се касае до хората…ландците са най-комуникативните, сърдечни, интуитивни и темпераментни хора, които съм срещал. От бъбренето от тук-тук на тук-тук по време на задръствания, през факта, че нито веднъж не видях шриландец да откаже на друг помощ, независимо с какво се занимаваше, до постоянните приятелски докосвания (я потупване по рамото, я прегръщане), ландецът има нуждата да е социален. Поклащането на главата, което е характерно и за индийците, важи с пълна сила и тук и е неизменна част от комуникацията. Интуитивността на тези хора е феноменална, учтивостта – направо плашеща.
Не са лишени от тъмните си страни, естествено, като две отличаващи се са меркантилността им и избухливостта им, лесно водеща до агресия. Второто като цяло е свързано с това, че ландците могат да завъртят емоционалния си компас на 180 градуса преди да се усетиш, поне по моите впечатления. Макар че спрямо туристи и особено белокожи са много по-сдържани в изблиците си. Ако един ландец се привърже към вас, знайте, че е готов да направи почти всичко, дори да ви познава от пет-десет минути. Ако като чужденец покажете, че знаете дори десетина простички думи, очите му светват и той енергично и доволно поклаща главата си и жестикулира весело (жените пък се кикотят и мятат закачливи погледи).

Интересна е и стереотипизацията при половете. Младите жени са слаби, но с течение на времето наедряват. Поради живота в бедност и усиления физически труд е сложно да преценя точна възраст, но след 30-ина жените стават доста обемни. Може би това се корени във факта, че около тези години те вече имат по 4-5 деца. Повечето от жените са – нека сме си честни, грознички, но тези, които са красиви, са еквивалента на двутонен шамар през лицето. Мъжете са жилави, кльощави и гъвкави, независимо от възрастта си. Дебелите сред тях са нищожно количество. Децата са жизнени, шумни, пъргави и любопитни, на моменти нахални. Сред популацията за жалост се ширят множество зарази поради покъртителните условия на живот за голяма част от нея. Над половината от шриландците са диабетици, множество от тях са с конюнктивит в различен стадий, обривите са обичайна гледка, проказата също отбелязва присъствие.
Доста странен е факта, че много често физическият труд се заплаща по-високо от офис работата. Офисните длъжности на средно ниво носят по 250 долара на месец, докато физическото натоварване осигурява по 300 и нагоре. Огромна част от работата в Шри Ланка се върши на ръка поради технологичната и индустриална изостаналост на страната. Има една уникална атмосфера на всеобща заетост – почти няма просещи, безработицата е около 5,4% (и то по данните на опозиционен вестник). Всеки върши някаква работа, била тя странна за нас (като например момчета, които само опаковат торбите с покупки в супермаркетите). Докато ние често комбинираме няколко функции и задължения в едно при работата си, ландците по-скоро действат разделно. Военните и някои други прослойки се радват на особена почит…

…същото важи и за образованието. То е задължително за всички и училището започва от 5-годишна възраст. Задължително изучаем език във всички училища е английският, но много ландци не го знаят никак добре. В повечето училища първият е синхалски, но мюсюлманските и тамилските даскала нямат синхалски, а съответно техния си език (интересното е, че все пак запазват задължителния английски). Частните училища са доста популярни, но и адски скъпи – приемен изпит от около 2500 долара, следван от вноски по 250 долара на всеки три месеца. Учебната година се състои от три срока по три месеца, с по един месец почивка между тях. Униформите са задължителни и различните училища имат различни униформи.

DSC_0648

Маймуни щъкат навсякъде, особено около храмовете и туристическите забележителности

За мое щастие успях да присъствам на час по спорт. Един ден тръгнах по бреговата ивица край морския курорт Негомбо и след като бях достатъчен късметлия да тегля лодка от водата към брега с пет ландци (един от които тук-тук шофьорът ми), забелязах няколко деца в ето тази конфигурация. Оказа се, че това е игра на елле, доста популярен спорт в училищата. Влях се в редиците на стотина бъбрещи, викащи и шаващи малчугани, и отново останах възхитен от гостоприемството на тези хора, когато учителка в ярко сари ми предложи стол да седна до нея да ги гледам. Играта на елле беше интересна, но еднакво вълнуващи бяха и наблюдаващите ученици. Някои от тях крещяха в подкрепа на отбора си, други бяха изнамерили стъклени шишета от водка и потракваха с камъни по тях, сякаш са тъпани, трети коментираха еллето по „микрофон” (с невъоръжено въображение – просто бамбукова пръчка). В Шри Ланка всичко – от пътищата до хората, е в движение, и никой не може да си позволи да е безучастен.

В движение са и многобройните животни. Катерици, маймуни, костенурките (Вадда, който храних със смачкани банани и накълцана трева), птици и гущери, раците по бреговете (прекарах два часа в опит да изровя някой от дупките, в които се укриват под пясъка), кравите навсякъде из градовете…и най-вече кучетата. Последните са тъжна гледка – кльощави, почти всички крастави, с липсващи парчета плът от телата им, озъбени и разпръскващи зараза. В някои градове няма кучета, но в туристическите селища ситуацията е много тежка. Повечето от тях нито гонят хора, нито хапят, нито реагират дори ако минеш на сантиметър от тях – ефект от съществуването в подобно специфично общество, явно. Положението е съвсем различно през нощта, когато те освирепяват и атакуват на глутници.
Какво още друго има в нощните шриландските градове ще разкажа в следващия пост, в който ще поразгледам и някои от по-интересните туристически обекти в Шри Ланка. С бонус някои препоръки за бъдещи желаещи за посещение на острова 🙂

Михаела решава да не умре (но би убила Коелю)

Ако още някой шибаняк реши, че след като си свършиш работата с него, може да си говори с теб, ще преминеш на жени. Вярно, жените доста рядко търсят проститутки (а ти със сигурност не си чувала за такива случаи сред колежките си), но поне ще ти се спести тази сълзлива псевдо-сантименталност. Бизнесът си е бизнес и няма нищо сантиментално в него. Да ти платят само, за да си говориш с тях – добре, тогава става горе-долу. Лошото е, че по-голямата част от клиентелата са сринати от средната възраст мъже, разочаровани от работата, от брака си, от жена си, от децата си, от самите себе си. От живота си. Ти си имаш достатъчно проблеми, за да си гола сламка на обличащ се удавник с провиснала пишка. Предпочиташ да го обработиш, да не му слушаш проблемите, и после да се разотидете кой откъде е.

– Коелю е виновен. – изпуфтява Сами, когато ѝ споделяш поредния подобен случай. – Бях му чела някаква книга с курва, която преоткрива любовта или нещо подобно. То не са изповеди, не е сантименталност. Отвратителна работа.
Когато обаче заявяваш, че би намушкала Коелю, и я питаш защо като е била толкова зле, Сами я е изчела цялата, тя замълчава и набързо пали цигара. Явно е, че всъщност се надява за подобна глътка спасение като на героинята там, но сантименталното рядко оцелява извън мекото пространство между кориците на книгите. Не я човъркаш и запалваш и ти цигара.

Ако трябва да сме честни, може би западните проститутки са по-различни от тукашните. Вярно – внасят източни момичета, но сигурно условията са поне малко по-различни. В Холандия, в САЩ, в Германия. Дори българските автори често пишат за чужди проститутки, а не за родните. В крайна сметка, какво точно вдъхновяващо може да се намери в курвите по „Петте кьошета” в София, където ти и Сами преди време също сте кибичили? Всяко място е екзотично, щом не е тукашно. Сами ѝ е говорила и за друга книга, която харесва повече – „Светът според Гарп” на Джон, или пък беше Джош Ървинг, или пък беше Еруин? Не си спомняш. Важното е, че в този роман също е имало проститутки и те са изглеждали далеч по-бляскави – дори и да е в ума на писателя, от задушливия ад на София.
Спираш потока на мисълта си преди да станеш като мъжете, които така ненавиждаш, и облягаш крака на стола срещу теб.
– Дали можем да излезем от всичко това? – все пак питаш Сами.
– Ти – да, Мили. – изпуфтява тя. – Аз съм прекалено стара вече. Скоро ще се мятам на тираджиите за свирка срещу пет кинта и няма да има какво друго да правя. Освен евентуално да се хвърля от някой мост. Ама ти си млада, можеш да започнеш на чисто. Да отидеш някъде в чужбина, да запишеш в университет, да си създадеш семейство. – колежката ѝ зарейва поглед нанякъде през дима, сините ѝ очи се остъкляват съвсем. – Дори не е нужно мъжът ти да знае с какво си се занимавала преди…

Мислиш над това вечерта, докато си переш дрехите, за да са готови за следващите дни. Извадила си другия комплект и макар да не го харесваш много, все пак изглеждаш добре в него. С малки цици си, но пък задникът ти е хубав и знаеш как да го въртиш по време на чукането и извън него, отделно пъстрите ти очи подлудяват мъжете. Не знаеш точно защо – намираш ги за съвсем стандартни бадемовидни като форма очи, но не се оплакваш. Заминаване в чужбина…
Изглежда добра, макар и далечна идея. Ако преди две години можеше да се казваш Михаела, сега си просто Мили и неприятната мисъл е, че си започнала да се вкарваш в линиите на тази кожа. Мили става, Мили яде, Мили мие, Мили ходи из София, ходи при клиенти, пере, и заспива. Михаела е заспала от двадесет и пет месеца насам и не знаеш кога – и дали, ще може да се събуди.

Ако съдбата не те бе срещнала със Сами, щеше да си се сринала по средата на тази трансформация и вече единственото, което да искаш, е да си намериш смъртта. Да започнеш хероина, кожата ти да става все по-износена и по-износена, клиентелата да оредява, парите – също, и накрая да изгниеш някъде из „Люлин” или „Дружба”. Такива мисли ти минават дори сега от време на време, но си изградила някаква вътрешна стена, която трудно ги пропуска. А напоследък, под ръководството на по-зрялата и вече гаснеща проститутка, която лесно можеш да наречеш приятелка, същата стена пропуска нещо друго. Думата е хлъзгава, но най-лесно може да се доближи до определението за надежда. Надежда, която да те плъзне настрани от тъмните апартаменти и улици, от мириса на пот и секс, от механичното търкане на телата, от отчаянието, което ти дава този сив град.

Надеждата да решиш, че никога, при никакви обстоятелства, няма да останеш тук – поне не и в този град, не и по тези улици, не и в някой апартамент от грозните, намръщени блокове. Парите постепенно се трупат клиент след клиент, така че ще е нужно само подбутването на съдбата. Не си набожна, но смяташ, че Бог няма нужда да вярваш в него, за да направи нещо за теб. Може би именно неверниците според неговите критерии заслужават най-голяма помощ, най-усърдно докосване от ръката му.

Добиваш изненадваща увереност и осъзнаваш, че за момента си излязла извън кожата на Мили. Когато Мили умре – а това ще стане, Михаела ще се пробуди. А тя никак, ама никак не смята да приключва с живота си. Та той едва сега е започнал, и ако първите плочки от пътеката му са разбити като плочките покрай Съдебната палата например – нека така да бъде.
Тийнейджърът срещу теб в десетка трамвай зяпа лъскавите ти ботуши, а ти прокарваш език по устните си. Момчето смутено отмества очи и се придвижва в по-предната част на трамвая. Пенсионерка с лилавеникаво-бяла коса те гледа осъдително и мустакатото ѝ лице се смръщва, ставайки още по-набръчкано. Михаела би се притеснила, но Михаела не би изглеждала така. Мили отвръща нахално с предизвикателен пъстър поглед, а след това се вглъбява. Чуди се как ли точно изглеждат трамваите в Париж или Берлин.

two_prostitutes_by_cellar_fcp

“Two Prostitutes”, Cellar_FCP

Автомобилните гуми също могат да бъдат братя

Когато открих, че брат ми се е преродил в автомобилна гума, не знаех как точно да реагирам. Бях до сервиза, защото имах проблеми със съединителя, когато го чух.
– Псст, Кирия!
Погледнах наоколо, но бяхме само аз и двамата техници. Реших, че ми се причува и го отдадох на факта, че преди два дни се бе навършила годишнина от самоубийството на брат ми Стефан. Посетих му гроба сама, и е твърде вероятно това да бе засилило носталгията ми. И без това почти всеки ден мислех за него.
– Вдясно от теб! – прошумоля гласът и преди да се усетя бях послушала командата. Вдясно от мен стояха десетина гуми, разхвърляни насам-натам.
– Извинете, има ли някой тук освен нас? – попитах аз техниците, а те поклатиха глава и се върнаха към работата по колата.
– Втората гума от долу на горе. – изшептя пак гласът и аз взех указаната гума. – Ох, сестричке, как се радвам да те видя, само да знаеш! – доволно изпъшка предметът, а аз изпищях и го изпуснах.
– Добре ли сте? – вдигна глава по-младият техник и приглади разчорлената си коса.
– Да, да. Извинете, сетих се за един ангажимент, който бях забравила. – той ме погледна недоверчиво. – Сериозен ангажимент, малко съм го загазила…ама ще се оправя. – усмихнах се обезоръжаващо и той ми се усмихна в отговор.
– Егати посрещането, представях си го малко по-така. – измърмори брат ми автомобилна гума. – Виж, знам, че ти се струва все едно пощръкляваш, ама всичко е реално. Купи ме след като ти оправят колата, пък като се върнем вкъщи ще ти обясня.

Така и направих и си спечелих двойно объркан поглед и от двамата техници, когато заявих, че ще купя и точно тази гума. Обяснението ми, че е за подарък на мой близък приятел, който имал проблеми с колата си, хич не мина. Но пък от учтивост те кимнаха и ме похвалиха за избора, вместо да ми кажат, че нещо с мен никак не е наред.
– Е, казвай. – промърморих с пълна уста, вече вкъщи и ядяща банани. – Вървя по тънката линия на полудяването, така че се постарай да ме върнеш обратно при адекватните хора.
– Всичко ти е наред, сис. Стига си драматизирала. – избоботи гумата от стола, на който я бях сложила. – Нашето семейство винаги е било крайно атеистично, ама то пък се оказа, че прераждане действително има. Само че прераждането не е само в живи същества – хора, животни, или пък дървета, а може преспокойно да бъде и в предмети. Нещо повече – начинът, по който си умрял, въобще обстоятелствата, свързани с това, определят в какво точно ще се преродиш.
Брат ми се бе самоубил на двайсет и две години, през май месец миналата година. Беше ми оставил предсмъртно писмо и с това бях единствената, известена за неговата идея. Родителите ми и приятелите му си нямаха никакво понятие защо го е направил. Когато го намериха потрошен в едно дере с велосипеда си, всички помислиха, че е нещастен случай. Загубил контрол над колелото си и се е размазал десетки метри по-надолу. Едва когато им показах писмото – цялата подпухнала и червена, им стана ясно за какво става дума. Значи затова брат ми в момента бе гума.
– Но защо автомобилна, не трябваше ли да си гума на колело в такъв случай?
– Ц. Дават ти да избираш. Може да си гума на кола, колело, АТВ или джип. Не става с автобуси и самолети, защото са публична собственост, а смъртта ти си е била частен случай, все пак. Така и така нямах книжка приживе, затова си казах – ами, защо не, хайде да съм гума на автомобил.

Хвърлих обелката на банана в кофата и тръгнах да звъня на родителите ми. Не знаех как ще посрещнат новината, но пък предполагам е утеха детето ти да е живо…макар и под формата на автомобилна гума.
– Не го прави. – възпротиви се обаче Стефан. – Ще се шашнат съвсем. Освен това ми стига само ти да знаеш, че съм прероден. Теб винаги най-много съм те обичал, Кирия. Затова и на теб оставих предсмъртното си писмо. То аз трябва да ти се извиня…беше егоистично от моя страна да го стоварвам само на теб. Но същевременно исках някой да знае истината, и не можех да скрия от теб нещо толкова важно като причината за смъртта си. В тази година, докато се преродя, се чудех постоянно дали това бе редно, укорявах се, исках да се върна дори за миг, само и само да те утеша поне малко. – гласът на гумата се размекна, сякаш брат ми плачеше. – Прости ми, сис.
Трогнах се толкова много, че и аз се разплаках. Оставих телефона настрана и седнах на стола срещу брат ми автомобилната гума. Той се бе поокопитил малко.
– Какво ще правим сега?
– Още ли караш онова „Пежо” 306? – попита ме той, а аз кимнах. – Какво ще кажеш да си направим едно пътешествие. Само аз и ти, сис. Накъдето ни видят очите.
Помислих малко. Нямах особено много работа в службата, пък и се разбирах с шефа си. Звъннах му набързо и му обясних, че имам неотложен ангажимент в личен план за следващата седмица. Той веднага се съгласи и ми пожела успех с разрешаването му и ако имам нужда, веднага да му се обадя, естествено. Според мен голяма част от благоразположението му идваше от факта, че правихме секс поне три-четири пъти месечно, когато можехме.

***

– Иииха, ебаси якото! – крещеше Стефан отпред.
Бях го сменила с предишната си лява предна гума. Той обясни, че съвсем лесно може да си комуникираме през джипиес системата – така му били обяснили от Бюрото по прераждане. Освен това брат ми категорично бе отказал да стои на едно място, вместо да се движи и да преживява нещата „от първа гума”, както каза.
– Сис, толкова е хубаво, че направо не ми се връща обратно!
– И на мен. – усмихнах се и разгърнах картата. Десетки градове на стотици километри оттук блеснаха в очите ми и аз дадох пълна газ под щастливите викове на брат ми автомобилната гума.

tire swing ivory drive

Tire Swing / Ivory Drive

Пътуване към никъде / Flashing lights

Помете порцелановата купичка, захвърли я на земята с все покривката. Това не стигаше. В гнева си – по голи крака и голи ръце, по голо съзнание и гола тъга, посегна към чашата до мивката и я хвърли по мен. Русите ѝ коси засвистяха като сноп камшици. Съдът пък се счупи с грозен трясък, счупи се по жълтеникавата стена, сякаш препикана от болен човек с болна урина. Изпсувах и сграбчих ръцете ѝ, тези бледи, красиви ръце, с бенките по тях, с тънките, прекрасни китки. Тя ги изви и се отскубна, но гневът се оттече от тях, те омекнаха, дланите им загалиха брадясалото ми лице.

– Не си отивай, не си отивай… – впи устни в моите, захапа ги като последен пристан на вярата си. – Не си отивай, моля те, недей…

Броих вместо до пет, от пет. Пет, четири, три, две, едно…Нулата блесна в съзнанието ми и аз махнах устните, с груба сила я махнах от мен, втвърдявайки отново гневът ѝ. По пътя ми към вратата украинката се опита да раздере лицето ми, едновременно с това плачейки, кълнейки се, че съм мъжът на живота ѝ, че съм копеле, че съм шибаняк, че не може без мен, че може без мен, че не съм никакъв мъж, а путка, че не съм путка, а съм най-истинският мъж, който е срещала. Тръшнах вратата и ме посрещнаха зелените стени на входа, зелени, сякаш някой болен човек е повръщал болно зелено върху хоросана им. Чух тупването на тяло отзад, представих си порцелановите колене върху мраморните плочки, и сетне – червеникавите следи от целувката между двете. Когато скърбим, хората кървим. Кръвта ни е единственото нещо, което проливаме нежелателно, но го проливаме най-истински.

Прескачах по две, по три стъпала, четирите етажа надолу, лабиринтът на моето препускащо съзнание. Не чувствах каквото и да е гузно чувство, не чувствах нищо – единствено ускореното движение на тялото ми, яздещо по тези стари, мръсни стъпала.

Бях прекрасна, устремена към нищото сила. Когато се разделях с жени преди чувствах болка и винa, проливах кръв наум, самобичувах се с бичове като русите ѝ коси, но бичове от кожа, които срещат моята кожа с болезнен съсък и болезнено раняват. В очите им виждах себе си като отрова, която се е разпиляла по ирисите им и се стича към сърцето. Дори когато те ме зарязваха се чувствах виновен, напук на всяка логика.

Истината, обаче е, че нищо няма значение. Всички жени са заменими, всички мъже са заменими, всички хора са заменими, и кръговратът на вековете отдавна го е доказал. Трябваха ми десетки счупени съдове, десетки „не си отивай” – и от тяхна страна, и от моя, стотици милиграми отрова, хиляди усещания за вина и мизерия.

Преди търсех да се насоча нанякъде, да насоча чувствата си в дадена посока. След това прескачах стъпалата на различни входове, стичах се по ескалаторите, кръстосвах тротоари, все устремен към никъдето. Не за друго, а защото като отиваш нанякъде, имаш стотици хиляди избори накъде точно. Пространството „никъде” обаче винаги е едно и също, винаги е една куха тъмнина, една безчовечна вселена, дупка в съзнанието ти и дупка в материята, която е фиксирана. И нещо повече – чака те с цялата любов на света, именно защото е отрицателна величина.

Телефонът ми звънна, и дори не ми бе нужно да го погледна, за да знам кой е. Изключих го и с угасването на дисплея, угасваха и надеждите ѝ, украинските надежди на едно бледо славянско момиче с прекрасни коси като напращяло слънце и крака като пълна луна. Отново не ми стана гузно, вместо това се зачудих на бляскавите светлини на колите, все едно ги виждах за пръв път. Приближих се една, две, три стъпки, все по-близо до жълтата линия на булеварда, жълта като една стена, съществувала преди цяла вечност. Вдигнах палеца си нагоре – хей, хора, спрете ми, искам да се кача при вас, това казвах.

Един мъничък, леко овехтял светлосин „Опел” спря. Отворих вратата, дъхът ми се впи във вътрешността ѝ, замъгли се около жабката.
– За къде си? – попита ме леко дрезгав женски глас.
– За никъде.
– Влизай.

Жената бе на средна възраст, с десетина година по-голяма от мен, леко мургава, с черна коса, вързана на кок. Беше добър шофьор, леко рискова на моменти, задминаваща смело по-мотащите се коли, но без да прави глупости.

– Та, кажи сега, къде да те водя?
– Аз бях напълно сериозен.
– отворих жабката, за да видя какво има вътре. – Пътувам за никъде.
Тя ми метна дълъг поглед, защото се бяхме закотвили на светофара. Очите ѝ бяха тъмни, тъмни като презрели смокини, толкова по-тъмни от тези на украинката.
– Така като те слушам и на мен ми се пътува натам, знаеш ли.
– Женена ли си?
– Не.
– Деца?
– Бог ме опазил от такива неща.
– тя присви смокиновите си очи и даде газ, подминавайки набързо едно „Деу” такси. – Искам да живея, не да ми сучат живеца от циците.

Тук ме спечели и се засмях, в отговор на което и тя се засмя.
– Искаш ли да те водя наникъде? – попитах.
– Далеч ли е?
Пръстите ми се разтеглиха като паяк и полазиха по коляното ѝ, което доведе до нова усмивка от нейна страна.
– Не много. – отвърнах.

roy-lichtenstein-00097-sl.jpg.520.360.thumb