Как се запознах с момичето без зърна (Част III/Край)

Част I и част II.

– Как така? – попитах аз объркано. Когато момичето спомена тази част със зърната си помислих, че става дума за нещо общо-взето метафорично – също като откриващата ѝ реплика. Наистина не знаех какво точно да мисля. – В смисъл, сериозно?

– Съвсем сериозно. Искаш ли да видиш?

– Защо не.

– Но това не значи, че ще спя с теб.

– Кой въобще говори за това?

– Добре – тя приглади кичура и вдигна тънката си кремава блуза, откривайки все толкова невзрачен, но едновременно с това нелош за гледанe торс. Носеше светлосин сутиен, под който се бяха поместили две гърди с размер малко по-малък от нормалното. Така поне изглеждаше. Момичето разкопча и сутиена (оказа се, че съм прав) и наистина, закръглените ѝ гърди бяха без зърна. Не, че имаше дупки или нещо такова – просто кожата си беше гладка, и това е.

– Егати – успях да отроня аз.

– Нещо такова – кимна тя. – Първата ми реакция беше да затворя очи и да ги отворя пак. Мислех си, че все още сънувам и съм травмирана от водата. Но случаят не беше такъв. Зърната ми просто ги нямаше и нещо в мен подсказваше, че няма и да се върнат. Две седмици по-късно за пръв път усетих това, за което ти споменах в началото. Все едно липсата на зърна беше дала път на това нещо да се опитва да излезе от мен, да напусне окончателно организма ми. Дали е запомнило сезона, в който ограничаващите го зърна са си отишли, или предпочитанието му към лятото е случаен факт, не знам. Но двете са взаимосвързани.

Тя си облече обратно блузата, преди това покривайки гърдите си със светлосиния сутиен, и замислено забарабани по масата. Не знам дали заради липсата на зърна, но излъчването ѝ се попромени. Не, че стана по-красива, но по чертите ѝ започнах да откривам късчета от целеустременост и нещо неизказано, огледало на неизказаната тъмнина в очите ѝ отпреди малко. Топката в съзнанието ми трополеше все още, но на забавени обороти. Наближаваше ли вратата? И ако стигнеше до нея, щеше ли да я отвори, или ѝ трябваше някаква помощ? Като контурите на момичето без зърна и липсата на зърна?

– Когато бях на шестнайсет, – започнах аз, без да знам защо думите излизат от устата ми – реших, че ще съм умрял на двайсет и пет. Дори не знам защо. Просто беше усещане, някаква убеденост във факта, че това ще се случи. Независимо дали го искам или не, то ще ме чака там. Неизбежно е.

– На колко си сега?

– Двайсет и четири.

– Има време, значи – усмихна се тя. – Макар че не ми изглеждаш като човек, който би умрял на двайсет и пет.

– И аз мисля така – смачках вече опразнената опаковка от шоколад в ръката си я хвърлих на мушамата. – Поне сега, имам предвид. Двайсет и пет не се отнася за реалната ми смърт, а за нещо отвъд физическото и обяснимото. Може би нещо като твоето лятно усещане и това, което е отвъд теб и в теб. Нещо, което да си тръгне, за да не се върне никога повече. Какво е точно, не знам, но подобно на теб не смятам, че е добра идея да го пускам. И въпреки това то ще си тръгне. Усещах го, когато бях по-млад, но едва сега започвам да осъзнавам реалните му измерения.

– Значи все пак имаш своя каръшки момент, от истинските такива.

– Предполагам – отприщилата се река от думи пресъхна също толкова неочаквано, колкото се и появи. Почувствах някакво особено изтощение и влажна, лепнеща носталгия. – Слушай, а тази работа със зърната…

– Дали ми е пречила с момчетата?

Досетливо момиче.

– Есента на същата година си хванах приятел и направих грешката да не прикрия това. Нещата не се получиха, защото му беше прекалено странно. Предполагам не е неочаквано, все пак в единайсти клас хората не сме от най-сложните, нали така? Въпреки всичко ми стана кофти. Толкова, че цяла година се затворих в себе си и така и не погледнах към момче. Чак в университета добих увереност, но този път си знаех – липсата ми на зърна не трябваше да бъде забелязана. Затова когато спях с момчета, просто оставах по сутиен.

– И никой не питаше защо?

Тя изсумтя.

Ти би ли попитал защо в такъв момент?

– Не знам. Сигурно. Зависи.

– Е, само две момчета попитаха, и набързо скалъпвах нещо. Сериозно, добра съм с измислянето на истории. А и тези неща не влияят толкова на секса, не мислиш ли?

За трети път между нас настъпи плътна тишина. Използвах случая, за да вдигна пак бутилките и да изхвърля лилавата опаковка от шоколад – дразнеше ме да се въргаля по мушамата. През ума ми мина, че трябва да видя дали някой клиент не ми е писал, но това можеше да почака. Нужна ми беше почивка, бях си го казал още по-рано през годината, февруари месец. А ето, че сега беше юни и все още не си бях взел полагащото се.

– Всъщност… – започна момичето без зърна и този път не посегна към кичура над дясното си ухо. – Ще е проблем ли да поостана тук още малко?

– Никакъв, даже напротив. Но стига толкова бири.

– Ами! – възрази тя, но си личеше, че наистина ѝ стигат така или иначе. Та аз не пиех толкова бира за месец! – Това, което имам предвид е… – отново везните, теглилките, Младост 1, начална спирка и крайна спирка, подземие и надземие, метро и ходене пеша – Може ли да спя тук?

Боботенето на топката – все по-затихващо в последните минути, намаля съвсем. Дочух глухо щрак, като от натискането на брава, която е извита надолу.

LlUP5Jq

Image by Romain Trystram

Как се запознах с момичето без зърна (Част I)

Срещнах момичето без зърна съвсем случайно. Естествено, въобще и не предполагах, че всъщност то няма зърна. Допълнително съвсем си нямах и идея на колко точно години е – нещо, което щеше да ме изненада по-късно.

Връщах се от обичайната покупка на зеленчуци, плодове и млечни продукти, резултат от обикаляне на пазара в Младост 1. Хората в метрото, както винаги, бяха една идея по-грозни от начина, по който биха изглеждали отгоре. С това съвсем не искам да кажа, че бяха обективно грозни. Просто под земята всеки изглежда няколко идеи по-неугледен и безличен. Вината не е в него, а идва от метрото. Нещата просто са така.

Момичето без зърна седна до мен и допря коляното си до моето. Двамата си разменихме дежурния поглед на „извинявай/няма проблем“ и зазяпахме жълтата линия. Едно хлапе с чанта, побрала поне десет учебника по вида ѝ, ту стъпваше с един крак на нея, ту го отдръпваше. Малкият му бунт срещу транспортната система – нещо като другите хлапета, които слагат стотинки на релсите и чакат трамвая да мине отгоре.

Когато остават още шест минути до следващото метро, уплътняваш времето си с гледане на околните. Само че този път нямаше нищо кой знае колко интересно – освен хлапето, на което май също му пописваше да настъпва линията. Незнайно защо фокусирах вниманието си на момичето без зърна – което тогава все още си беше съвсем обикновено момиче, чакащо метрото със слушалки в ушите и светлокафява кожена чанта. Не беше нищо особено, честно казано. Дори и без ефекта на метрото си представях как минава по улицата като призрак с тази светлокафява чанта и слушалките. Хората може би си спомнят чантата – беше доста стилна все пак, но ако ги попиташ за носещата я, ще поклатят глава. „Просто някакво момиче“, ще кажат, и дотам.

При все това, по стените на мозъка ми почука сериозното желание да я заговоря. Няма що, изсумтях наум, с три сини найлонови торби и хляб с маслини в ръка представлявам най-топ кандидатът за събеседник. Пък и сам знаех колко е дразнещо да ти прекъснат слушането на музика.

Четири минути до следващото метро.

Докоснах леко рамото ѝ – под земята може да беше що-годе хладно, но отгоре юнската жега безпощадно се стелеше над главите ни. Момичето отправи въпросителен поглед и махна лявата си слушалка.

– Слушай, смятам да си правя салата вкъщи – „Боже, наистина ли каза това?“. – Обаче е по-окей, когато човек не яде сам. Искаш ли да се включиш?

Мъжът от другата ми страна се опита да заглуши изпръхтяването си, но не му се получи. Както и да е, помислих си, това е метрото. Голяма работа. По-важно е да кажеш това, което мислиш. Иначе денят ми нямаше да тръгне на добре.

Момичето наклони леко глава, черната слушалка спускаща се до нивото на гърдите ѝ и люлееща се във въздуха. Представих си как в ума ѝ се оформят две везни, като онези, старите, от пазара в Младост 1. След малко взе решение.

– Всъщност защо не? – гласът ѝ беше също толкова безличен. Само че подобно на външния ѝ вид, в него имаше нещо едновременно притегляващо и успокояващо. Особена работа.

Така двамата с момичето без зърна се запътихме към вкъщи. По пътя се отбихме да си вземем по една бира – рядко пиех бира, но в случая ми се стори уместно. У дома беше хладно и приятно, за разлика от пека навън. И двамата си отдъхнахме и доволно отворихме бирите, без да се чукаме или да си казваме дума. Продължихме и да мълчим след като свикнахме със свежата стайна температура. Очаквах тази настъпила тишина да е неловка и откровено неудобна, но в липсата на звуци нямаше какъвто и да е порок. Тишината просто беше и изглеждаше съвсем естествено да се навърта наоколо.

– Понякога имам чувството, че нямам контури – каза по някое време тя. Бяхме преполовили бутилките, торбите със зеленчуци стояха на мушамата пред нас. – Случва се най-вече през лятото, като сега.

Въобще не бях сигурен кой по дяволите открива разговор така, нито какво точно имаше предвид. Отпих малка глътка от бирата и се опитах да осмисля каква реакция се очакваше от мен. Просто заговорих момиче в метрото, защото нещо необяснимо в мен искаше да я заговори. Само че това нещо си свърши работата и ме изостави с ето такива неща: метафизичен разговор с марули и домати разпилени около него.

– Звучи малко ъ-ъ, а? – мина по гърлото на зелената си бутилка тя.

– Честно казано, да. Но не мога да разбера лошо ли е, или не. Това да нямаш контури, де.

– По-скоро лошо – замислено отвърна момичето. – Представи си, че има нещо извън теб…но едновременно е и в теб. Само че в определен момент то иска да спре да бъде и в теб, а да е само извън.

– Като птица със счупено крило, за която си се грижила месец и е време да я пуснеш на свобода?

– Не точно, но горе-долу близо. Както и да е, ще правим ли все пак тази салата?

– И още как. Един от продавачите е мой човек. Гаранция, че толкова крехка маруля не си опитвала въобще.

Всеки ще ви каже, че правенето на салата е лесно, но това си е безочлива лъжа. Салатата – хубавата салата, имам предвид, е като математическо уравнение. Трябва много внимателно калкулиране, за да получиш точния резултат. Не може просто да експериментираш и да нахвърляш каквото ти дойде подръка. Освен това не трябва да се забравя нещо много важно: никакво олио или оцет. И двете задушават съставките дори на най-обикновената салата (каквато ние с момичето без зърна приготвяхме). Сол е позволена, но в умерени количества.

Момичето беше добро. Обели краставиците и ги наряза с плавни, деликатни движения, лишени от всякаква излишност и стряскащо ефикасни. През това време аз чистех марулята и миех доматите, преди да се включа също в рязането. Отново се настани онази тишина, но отново не се почувствах зле от липсата на разменени думи. Чак сега огледах малко по-внимателно момичето. Както си и мислех под земята, дори извън метрото, то си беше по-скоро невзрачно. Средноголям нос, малко очна линия, светла кожа, по-скоро слабо телосложение. Единственото малко по-открояващо се нещо беше кичурът кестенява коса, който закриваше дясното ѝ ухо. Момичето се протягаше да го върне зад ухото, докато режеше, но той неизменно се връщаше на мястото си.

Сипахме общата зеленчукова маса в една купа и внимателно разбъркахме. Оказа се, че подобно на моите виждания, и момичето смяташе употребата на олио и оцет за неефективен подход към салатното изкуство. Отворихме си по още една бира, но този път чукнахме стъклото и едновременно отпихме.

– Прав беше – каза тя и бодна марулята с вилица. – Страхотна си е. Пресният лук също не отстъпва. Макар че от краставиците има още какво да се желае.

– И все пак, защо главно лятото? – попитах аз, играейки си с резен домат. Нещо в мен се търкаляше по коридорите на мислите ми и търсеше точната врата. Представях си я дървена, с непретенциозна дръжка, която се натискаше настрани и надолу.

– Може би му е задушно и иска да излезе навън? Знам ли и аз – поклати глава тя. – Просто се случва.

– Нещата рядко просто се случват – настоях аз. Търкалящата се топка – осъзнах, че става дума точно за топка, затътна по коридора. Имах чувството, че ще ме заболи глава. – Има причини, подбутвания, отправни точки – свих рамене. – Както искаш ги наричай, просто са там.

Момичето остави вилицата и ме погледна от упор. Дори не си направи труда пак да помръдне кичура над дясното си ухо. В очите ѝ имаше нещо несъотвестващо на цялостната безличност, която излъчваше. Сега ли се появи това, или си беше така и преди? Отново тази физиономия на претегляне, двете везни от пазара на Младост 1, и крайното решение.

– Ако ти кажа нещо, обешаваш ли да не се чувстваш прекалено странно?

– Не съм сигурен, че мога да контролирам как реагирам. Но съм чувал и виждал достатъчно смахнати неща.

– Трябва да ми обещаеш, иначе нямаме сделка. Също така няма да казваш на никого.

– Окей. Така да бъде – вдигнах успокояващо ръка. – Обещавам. Толкова ли е сериозно?

– Абсолютно – кимна тя и слабата ѝ дясна ръка с момчешки подрязани нокти потупа по тънките ѝ устни. – Става въпрос за това как изгубих зърната си.

tzXKos4

Image by Romain Trystram