Рибните неволи на господин Хесе

Господин Хесе никога не бе смятал, че ще има проблем с рибите. Да, вярно, беше мразил съботите, в които баща му го бе взимал със себе си на лов за риба и малкото момче бе задължено да ходи. Ненавиждаше разплитането на кордата, набучването на червеи на кукичката, стоенето на едно място, докато баща му явно се забавлява. Но това бе в миналото и оттогава господин Хесе имаше само един досег с рибите – като ги ядеше пушени или пържени, вкъщи или в някой ресторант.
Неговата безрибена идилия продължи до една майска сряда сутрин. Господин Хесе си пиеше съвсем спокойно кафето и си тананикаше с усмивка, докато от устата му не паднаха няколко рибени люспи право в чашата с топла течност. Той загледа сребристите парченца изумено и бързо ги махна с показалеца си. Избърса пръста си в бяла салфетка и тамън да отпие, се случи същото. Мъжът отиде до огледалото, отвори уста, за да види дали няма нещо в нея, но тя изглеждаше като една съвсем обикновена човешка уста. Само езикът му бе пожълтял леко от кафето. До края на деня не се случи нищо по-особено и рунтавите вежди на господин Хесе отново заиграха весело като черни гъсеници, а очите му заискряха с предишното доволство.
Хесе отиде на психоаналатик след втория път, който беше далеч по-срамен. Облечен в хубавия си бежов костюм, той пиеше съвсем спокойно червено вино в изискан пиано бар. От лявата му страна се бе разположила не красива, но приемлива дама на неговите години. Господин Хесе бе сладкодумец още от малък и не му бе трудно да предизвиква женския интерес. Точно в най-сюблимния момент обаче – този, в който два чифта устни пърхат внимателно един към друг, люспите отново започнаха да валят от устата му. Дамата немного дамски изпищя и му удари шамар, а господин Хесе бе изхвърлен от бара.
– Дали не е нещо от стреса, докторе? – попита той смутено.
– Не съм чувал за подобен случай, господин Хесе. – още по-смутено му отговори психоаналитикът. – Хората проявяват какви ли не симптоми от нерви, но никога не съм виждал някой да ръси рибени люспи от устата си.

След като науката не му помогна, господин Хесе реши да прибегне до езотериката. Не вярваше във врачки и знахари, но бе толкова притеснен, че пренебрегна пренебрежението си към тях. Леля Алана – старица с гърбав нос и телешки очи, му заяви, че в него има риба. Тя се била скрила някъде из тялото му и докато не я намерел, нямало никакъв шанс люспите да спрат да падат от устата му. Господин Хесе помисли няколко дни и реши да пробва нещо.
– Искам най-добрия ви частен детектив. – каза той пред младото момиче с много бенки по лицето в една агенция.
– Но това е господин Ман! – възкликна тя. – Ще ви свържа веднага.
– Съпруга, приятел, сътрудник? – въпросително вдигна вежда господин Ман, когато се появи. Както всеки уважаващ се детектив, той пушеше цигара дори на закрито. Палеше си я със Zippo.
– Проблемът ми е с една риба. – уточни господин Хесе. – Трябва да я намерите по някакъв начин.
– Риба? – всмукна замислено господин Ман срещу него. – Ако не е в аквариум или в магазин, къде може да е една градска риба?
– В мен, но понякога сигурно излиза. Искам да следите мен, и чрез мен да стигнете до рибата.
Детективът се замисли и прие. Докато господин Хесе спеше, той правеше снимки, за да се знае дали рибата излиза от него. Ман въобще не вярваше, че има риба, защото според него рибите наистина бяха или в аквариум, или в магазин, що се касае до градската среда. Господин Хесе пък се изнервяше, защото рибата явно разбираше за какво става дума и се криеше доста добре. Нито веднъж не изръси люспите си през устата му, докато господин Ман го следеше.
– Не мисля, че има смисъл да продължаваме, Хесе. – обви се в цигарен дим един ден потайният детектив. – Или рибата ти е много хитра, или просто я няма.

Господин Хесе ядно заплати парите и запсува наум и рибата, и господин Ман, който се мислеше за многознайко. Два дни след това отново започна да ръси люспи. Отчаян, той реши да прибегне до най-крайната мярка – да опита да говори със самата риба.
“Защо го правиш?”, мислено я попита той. Не очакваше отговор от нея, но бавните, хлъзгави думи потекоха по реката на мислите му.
“Какво да правя?”, отговори рибата за негово изумление.
“Стоиш си в мен и ръсиш люспи, как какво. Пречиш ми да живея нормално!”
“О, боже. – разплиска се рибата. – Аз пък как не съм разбрала. Как се казваш?”
“Господин Хесе.”
“Приятно ми е, Скумрина. Много съжалявам за неудобството. Тук е малко по-сухо, отколкото е полезно за мен. Затова се отлюспвам от време на време, но въобще не предполагах, че предизвиквам такова неудобство.”
“Има ли как да оправим нещата?” – попита господин Хесе. Той бе изумен както от факта, че говори с рибата в себе си, така и от просветлението, че тя всъщност е една доста учтива риба, която не му желае злото.
“Естествено. Пий по шест литра вода всеки ден. Така ще се хидратирам както трябва и няма да имаме проблеми.”

Скептичен отначало, господин Хесе откри, че животното бе напълно право. Проблемите му спряха и той заживя по старому. Нещо повече – сега разполагаше и с  интелигентен събеседник. Рибата му даваше съвети, подкрепяше го в начинанията му и стана много близък негов приятел.
“Недей да плачеш. – зауспокоява го рибата един ден. Тя бе вече прекалено стара и взимаше последните си капки живот. – На мое място ще дойде друга и тя също ще ти е от полза.”
“Но аз искам теб!” – хлипаше господин Хесе безутешно.
Без рибата си господин Хесе изпадна в тежка депресия. По навик пиеше шест литра вода, ровеше вътре в себе си, но без успех. Докато един септемврийски вторник следобед от устата му не паднаха няколко люспи, право в млякото му с какао.
“Здравей.” – пресегна се той и усети как поздравът му отекна по люспите на някакво хлъзгаво тяло.

FISH_by_rei_i

Advertisements

Рибният пазар

Брат ми се самоуби на двайсет години.
В понеделник вечерта четиримата – аз, той, майка и татко, унищожавахме цяла тенджера ризото с гъби, царевица и пилешко. Във вторник следобед го сваляхме от стола и размотавахме въжето, което бе откраднал от класа си по спортно катерене в университета.

Прибирахме се с майка от пазар – нали ризотото бе свършило, а татко беше до осем вечерта в този ден. Когато го заварихме аз повърнах, а майка издаде животински звук, прегърна първо краката му, люшкащи се като ненатрапчива мелодия, след това паркета, загнезди се в малките му фуги. В малките процепи по парчетата дърво, струващи три хиляди лева, тя се замоли за себе си, за него, за нас, руга себе си, руга него, руга и нас. После оцъкли поглед, хлипайки, без да може да се помръдне. Седна на паркета и хипнотизирано се взираше в люшкащите се крака на детето си – разрошен, сополив и скръбен звяр с къдрава руса коса и още по-воднисти от плача сини очи. След като минаха спазмите ми, понечих да сваля брат си от въжения му кръст, но майка не ми даде.

– Изчакай. – каза.

А след това сама освободи нозете му. Остави на мен да размотая въжето, което по-късно университетските преподаватели щяха да откажат да вземат обратно. Хладното убийство на тази изтъркано червено-синя змия бе ужасило всички и накрая тя се озова на боклука. Оттам сигурно някой клошар я бе отмъкнал, за да връзва торбите по количката си, носейки смърт неотлъчно със себе си – без да го осъзнава.

Така и не разбрах дали реално бях обичал брат си приживе, или смъртта му ме бе накарала да го заобичам. Той бе особен чешит, с две години по-малък от мен, винаги в спор с нашите за бъдещето си, винаги устат и нахакан. Истината е, че нямаше никаква идея какво да прави с живота си, но не искаше и който и да е друг да го поучава за това. Блъскаше се като йо-йо нагоре-надолу, само че въжето на идеите, които да го движат нагоре, бе прекалено късо. За разлика от въжето, което го бе убило. Него той бе скъсил сам, за да му върши работа.

Един негов безсмислен въпрос ми бе направил впечатление две-три седмици преди да лети с крака на двайсетина сантиметра над стола.

– Представял ли си си кво щеше да бъде, ако беше риба? – стоях и си пишех курсовата, когато той се обади от леглото си. Зяпаше тавана, сякаш оттам можеше да падне ново въже за неговите йо-йо идеи.

– Ако бях нещо хищно и голямо, щеше да е яко. Иначе – не.

– Ама не риба във вода. Риба тука, на сушата.

– Е, тъп ли си. Рибите умират като са на сухо.

– Нали? Именно.

Така и не разбрах какво по дяволите му бе минало през ума, защото египетската външна политика ме прикоткваше с фараонските си ръце. По-късно бях зарил този разговор в гробницата на хилядите си спомени, докато не се случи трагедията. Тогава осъзнах, че той ми бе дал някакъв сигнал – съзнателно или не, но просто не го бях уловил. Не ми стана ясно защо точно риба, обаче.

Няколко седмици след смъртта му звънна физиотерапевт, анонимен човек, който отнякъде бе разбрал за случилото се. Смъртта привлича хората като мухи, кара ги да изглеждат смирени в съществуването си, затова и тонът му бе такъв, плах, деликатен.

– Ако само знаех, че новините така ще го разстроят… – представях си го как кърши ръце, облегнал мобилния си телефон на дясното си рамо.

– Кои новини?

– Но не ви ли е казал?

– Не знам какво имате предвид. – отговорих аз и усетих как нещо удря тежко с ръцете си, притиска ме между тях.

– Брат ви беше пред първа фаза на инвалидност…

Пропуснах лепкавия облак от думи, пречупени през мембраната на телефона. Някои от тях долових – като например, че това е от две-три години поне, и брат ми е бил наясно с това. Че този човек е бил консултиращият го специалист през цялото време, но брат ми не е притеснявал нашите, играл го е уверено и отцепено, дори е говорил с лекаря, че живее на квартира, самостоятелно. Че пациентът, сиреч брат ми, е приел наближаващото начало на края спокойно, с мъжки очи, без трепване, с косо, хладно и смело кимане.

Крил е това през цялото това време, вкарал го е вътре в себе си и не го е пускал навън. Защо? Да не ни притеснява? Да не изглежда слаб пред нас? Каква беше причината?

Когато затворих на физиотерапевта се сетих за разговора с рибите. Брат ми явно бе усещал, че нещата се влошават- припомних си, че бе спрял и спортното катерене от няколко седмици. Но откъде да се сетя, откъде да се сетим?

Ако Атлас държеше света на раменете си, то ние, негови по-скромни потомци, правехме същото, но с краката си. Без тях бяхме като рибите – без крака, но ние не разполагахме с перки, които да ни движат, във въздуха не можеше да се плува свободно. Можеше да се закотвиш в тежкия куб на седалката на инвалидната количка, и да се наслаждаваш на хорското снизхождение към теб – така бе мислил брат ми, така бе виждал бъдещето си. Като половинчато създание, като риба на сухо, обречена да притупа няколко пъти с опашка и с перки по сухата земя и да заплува в течението на смъртта.

Затова бе отишъл, бе откраднал въжето, и в знак на протест срещу света, срещу инвалидните столове и обикновените столове, срещу йо-йото на своето бъдеще и винаги късащите се– освен в най-важния момент, въжета, се бе обесил.

– Извинете, може ли?

Сепнах се, потънал в спомените си. Бях застанал на вратата на някакъв магазин и пречех на една жена да влезе вътре. Смутено се мръднах и ѝ направих място, после се загледах в табелата. С червени букви пишеше „Рибен магазин TUNA”. Влязох в магазинчето и типичната силна, специфична миризма ме удари в носа. В голям аквариум плуваха все още живи шарани, най-различни риби бяха забучени между парчета лед, които да ги държат охладени, в хладилници имаше пакетирани полуготови рибни филенца и оцветени в бяло-розово ролца от раци. Зад продавача пък беше оставен друг аквариум, този път с червенобузи костенурки, които бяха доста по-пъргави от шараните и се хапеха една друга. Докато жената, която бях пуснал да влезе, се мотаеше, аз застанах срещу брадатия, грозноват мъж със сплескан нос и белег на дясната буза.

– Какво ще бъде за вас? – попита ме той с дебел, плътен глас.
– Имате ли брат?
– Не ви разбрах? – въпросът ми го смути и той премига с очи, мислейки си, че му се е причуло.
– Питах ви имате ли брат?
Той помисли малко дали да ми отговори, може би все още отчасти изумен от безумния въпрос.
– Имах, но почина. Преди двадесет години.
Жената се бе наредила след мен и учудено ни наблюдаваше, сигурно радвайки се, че няма брат, който да е починал преди двадесет години.
– Ако не е прекалено лично, как умря той?
– Удави се. – продавачът извърна очи.
– Съжалявам.
– Иронично, че продавам животните, които живеят там, където умря брат ми, нали? – позволи си една наистина иронично-тъжна усмивка той. – И ги продавам мъртви.
– Животът е иронично нещо като цяло. – отбелязах аз. Жената след мен смутено помръдна, може би се зачуди дали да се махне от магазина, в който клиент и продавач си говорят такива неща. Не ѝ обърнах никакво внимание, взрян през мъжа срещу мен в сините стени, изобразяващи вълни тематично за магазина. – Един килограм бяла риба, моля.