Борис Немцов е мъртъв – както и родния политически диалог

Борис Немцов почина, но далеч не по своя собствена воля, а подпомогнат от няколко услужливи куршума. Локацията е безапеллационна. Приблизителен нейн еквивалент е аз да се размятам по патка пред Президентството и хем нито една кука да не ми шибне един зад врата и да ме пречука, хем Роската да ми ръкопляска от някой висок прозорец.

Принципно трябва да си а) дебил или б) хитро копеле, за да очистиш някого по такъв начин, на такава локация и по това време.

Поредната политическа кутия на Пандора ни прави свидетели на диалог, обсъждащ дали е а) или б), и кой по-точно е извършителят, към който да прикачим първите две букви на азбуката. Прясното мляко, нищо неподозирайки врящо на котлона ми, би могло да се пресече от кинетичната енергия, генерирана от бясно удрящите по клавиатурите пръсти на политически агитирани индивиди. Нивата на фанатичен circle jerk надвишават обичайните.

За пореден път се води политически диалог.

Политически украсеният диалог у нас е изключително явление. Най-адекватният паралел, за който бих се сетил, е в момента да се хвана и да отида до магазин за играчки, за да си купя тамагочи. Да, сигурно ще ми е забавно, но ще съм закъснял с едно 16-17 години. Така е и с родния политикодиалог, който все още живее в зората на демокрацията и се придържа към биполярния политически модел.

В смисъл, след като различните крила се окичват с интелектуалния мнения като това или това, предполагам си представяте какво се случва по по-долните етажи на диалогичността.

Но нека завием към самата тема: кой и защо уби Немцов. Бившият съветник на мосю Виктор Юшченко и доктор по физика и математика (наред с политическата си и бизнес кариера), едва ли е предполагал как смъртта му ще се превърне в мократа мечта на конспиратори по цял свят.

Естествено, начело са ЦРУ, стелт-агенти и всякакви други елементи със Западен привкус. Един добър изперкал пример на това крило е разпенявилия се Моти Нисани в някаква полит-чикия от Pravda.ru. Вътрешноруски медии пък плямпат за ядосани жени, джихадисти и всякакви други екзотични персонажи.

cia

Начинът на мислене на конспиративната флотилия.

Що се касае до не-конспираторите, съвсем логично най-адекватният таргет за тях е не друг освен Вова. Не задължително собственоръчно, естествено, а през някой институционален/военен обръч, който да го покрие подобаващо.

Сега, Путин, със сигурност донякъде провокиран от ръстовия си дефицит, е доста добре познат с авторитарната си докачливост (справка: Анна Политковская). Вова е строго диктаторче, което обича да напомня на опозицията, че докато житейската му чаша с водка не приключи, ‘дисидентите’ в Россия е хубаво да са по-ниски от тревата.

Случаят с Немцов обаче като че ли рискува прекалено много и е прекалено явен, дори за вкуса на Путин. Въпреки медийните фанфари, Немцов не беше чак толкова голям трън в очите на Вович. Да, изтъкна, че милиарди долари са източени от Путин и близкия до него олигархичен кръг покрай Олимпийските игри в Сочи (родния град на Немцов, бтв), но това не е нищо ново. Всеки с повече частици мозък в главата си от средностатистически мопс знае, че достатъчен процент от събитието Сочи си беше пране на кинтаж и създаването на поредния пост-олимпийски призрачен град.

Дори доклада, по който е работил – доклад, който по думите му, ще докаже, че руски военни са пукали по украински граждани наред с изчатканите про-руски бунтовници в източните територии на Украйна, не е достатъчна причина.

В смисъл, добра причина е Путин да иска този човек мъртъв. Но не е достатъчна причина да надупчиш свой опонент два дни преди организирано от него масово събитие (утрешния опозиционен марш, който май в крайна сметка ще се трансформира във възпоменателно шествие). Путин може да го играе на луд, но в действията му има известна математическа и политическа прецизност. Все едно да изпуца един доста по-влиятелен негов опозицонер – Алексей Навални, и то пред камера на CNN.

political-pictures-bush-putin-george-punkd

Вова е доста добър в blend in-ването

Нещата не бачкат така. Или поне аз така смятам, де, което оставя пролука за правото ми да съм в грешка.

Във всички случаи ситуацията е изключително интересна и в комбинация с дискусиите около събитията в Украйна ще развие рекордни нива политически фанатизъм у нас. От тук усещам как русофили и русофоби още по-яростно забелват капс лока и проверяват USB кабелите на клавиатурата си.

Междувременно, тази седмица се случи и друго нещо, което поне мен ме притеснява доста повече. Ненормалните пекинези от ISIS (грозни, космати, смачкани и чалнати) направиха поредна успешна ПР акция и този път изпочупиха безценни реликви и антики в Мосул. Мисля, че сами се сещате колко е дебилно това и каква трагедия е фактически, докато ислямистките денсинг старове подготвят следващия си фуутидж.

По своему, ISIS могат да бъдат бутилиращ агент за изострените дискусии у нас. Защото, нека сме честни – дори да разселим техни членове на главните площади на световните столици и да ги разстреляме публично, всички ще се съгласим: това просто не са хора.

А Немцов нека почива в мир и дано в публичната среда изгравитира най-близката до реалността версия за убийството му. Макар че може би ще мине някоя и друга година дотогава.

Наталия Поклонская: Интернет на поклонение пред красотата

Интернет е способен да превърне всяко сериозно явление в забавление. Геополитиката не само не е изключение, а напоследък е и доста сериозно застъпен обект на осмиване и плодотворно поле за миймове. Предвид факта, че фокусна тема в последните седмици бе кризата в Украйна (и след това – в частност в Крим), то бе някак логично виртуалното пространство да измисли нещо по въпроса.

Ангела Меркел, Владимир Путин, Барак Обама и целият легион по-едро намесени в казуса политици обаче могат да си позволят една мини-депресия. На преден план е Наталия Поклонская – чаровната кримска прокурорка, която е тамън на Христова възраст. Японското мъжко съсловие, което е абонирано за фиксации спрямо красиви жени и фанатично идолизиране, завърта лавината. От канала YouTubi News, Поклонская се появява в редица японски блогове и плъзват десетки аниме-версии на нейната личност.

999952_645698688837358_2118763069_n

За нула време, поне що се касае до интернет населението, ситуацията в Крим не е въпрос на това дали Русия ще си отхапе парче земя, а украинци, ЕС и САЩ ще останат ощипани по задника. Вече става дума за прокурора, анексирал сърцата на десетки хиляди по кабелите на виртуалното пространство.

Това може да ви се струва адска тъпотия, особено ако се обвързвате доста силно с политическия контекст. Аз обаче отново се удивлявам от способността на интернет обществото да обърне на комедия всеки наболял проблем, и да го осъществи по лек и неподправено забавен начин. Миймовете са всеобщи и не се разделят на политически или идеологически лагери, или поне не толкова остро, колкото реалността прави това. Така че звучи съвсем логично американци, японци, руснаци, украинци и десетки други националности да споделят за някой и друг ден вниманието си към Поклонская без съпътстваща драма.

Огледайте се наоколо във виртуалното пространство. Кримският прокурор може да е герой в пропагандни платна, да се окаже сравнена с аниме героиня от Attack On Titan, да се ползва като присмех спрямо мъжествеността на Путин, или пък да е просто портретизирана от някой и друг художник в Deviant Art.Не е изключено и хората по света да я сравняват със своите собствени прокурори (ние ако тръгнем, резултатът няма да е по-различен от полския…) или пък вече да си има собствен събредит в Reddit.

Поклонская ще получи своята десетинаминутна мийм интернет слава, и ще го направи с блестяща усмивка. Която поне на мен, на фона на диалогичната и антагонистична истерия по света у нас, ми идва много, много добре.

Тъмната страна на военните интервенции

След 2003 година понятието „интервенция” доби доста черен облик. Отговорност за това може да се хвърли директно върху Джордж У. Буш и Тони Блеър – тогавашните съответно президент и премиер на САЩ и Великобритания.
За десетина години това понятие избледня от световната сцена. Минорни интервенции като тази в Мали поради нестабилността в северната част на страната не се смятат особено много в очите на международната публика. Африка е принципно неглижиран казус – Дарфур доказва това с между 200 и 500 хиляди загинали и над 4 милиона разселени в ситуация, продължаваща вече 10 години. Руанда също потвърди това преди близо двайсет години, когато хуту-правителството изби над милион от народа тутси.

tutsi_hutu_twa

Всички знаем, че перлата на Африка лежи на север и най-вече към Близкия изток.

Десет години след последната значителна интервенция, светът е изправен пред дилемата за „да” или „не” на активизацията в Сирия. 2003 година е изиграла своята роля и нивото на скептицизъм е доста по-различно от началната еуфория на инвазията в Ирак. Отчасти това се дължи и на колебанието на САЩ, които осъзнават, че в геополитическата игра този път се коренят повече възможности за загуба, отколкото за победа. Взривоопасният район на Близкия изток вече е контрапродуктивен. Далеч на изток лежи Азиатско-тихоокеанския регион, в който трябва да бъдат направени дипломатически сондажи, за да се противостои на китайската хегемония. Всеки допълнително поет ангажимент изтощава ресурсите и вреди на най-оптималната им алокация.

Руснаците много добре осъзнават добрата си позиция в момента – ако алауита Башар Асад остане на кървавия си пост, те остават с близък съюзник в региона. Ако САЩ поведе интервенция (към която Запада ще се присъедини, но вероятно с доста силна неохота и оредели редици), то международният престиж на американците ще се забие в девета глуха и те ще рискуват прехвърлянето на геополитическия си фокус. Китайците наблюдават с присвити очи поради факта, че са енергийно зависими от региона и не искат допълнителни усложнения.
Но това са приказки, които вече са говорени така или иначе. По тази тема може да се прочете какво имат да кажат един австралийски блогър и един мой колега от университета. Аз искам да се фокусирам на нещо свързано, но и едновременно друго.

Интервенциите винаги се правят под претекста за стабилизация. Притесненията за спирала на дестабилизация в Сирия са водещи, и явно има защо. Съвсем наскоро попаднах на нещо много полезно, наречено The Global Terrorism Database. Удобен за ползване и с прекрасни опции за визуализация, сайтът красноречиво показва тъмната страна на интервенцията. Едно цъкане на Data Rivers опцията изкарва графики за ключовите обекти на интервенция Ирак и Афганистан.
Така например в Ирак преди 2003 година традиционният брой терористични атаки варира между 0 и 10. 2003 година открива с 87 атаки. Към 2007 вече те са над 1000. Загиналите само от самоубийствени атентати са 13,441.
В Афганистан – страна, трагично известна с разкъсването си на парчета от руски и американски интереси, преди 2002 година най-високото равнище е 11 атаки. През 2003 година те са 99. Към 2007 година броят им удря 345.

Untitled

Ясно си личи каква е тенденцията

Блогърът, посочен по-горе, го казва достатъчно зловещо и кратко. В сравнение с Ирак и Афганистан, гражданската война в Сирия може да добие зашеметяващи мащаби. От алауити до ислямистки опозиционни групировки като „Мюсюлманското братство” или „представители” на Ал-Кайда в страната (като фронт Ал-Нусра), от Хизбула през сунитски фракции, бивши сирийски военни или ирански агенти, от чуждестранно финансирани групировки до кюрди…всеки един от тях ще се бори за надмощие, в което главният загубил ще е всяка светска формация в страната.
Към този хаос сега добавете и изводите от Global Terrorism Database, защото е много вероятно те да допринесат към бъдеща ескалация на агресията в Сирия. Може и изведените тук статистики за увеличаване на цивилните смъртни случаи в следствие на интервенции.
И ще разберете защо, макар и нехаресващ случващото се там, съм против интервенция.
За финал няколко думи на Джон Стюарт Мил:

 „Демокрацията може да просъществува само ако е осъществена от вътрешно движение в търсене на свобода. Потиснатите хора трябва сами да успеят да свалят своето тиранично правителство. В противен случай интервениращите ще открият, че се обвързват с непрекъснат и неразплитащ се ангажимент към източника на конфликта. И нещо повече – нарушенията на човешки права ще подновят съществуването си в момента, в който те (интервениращите) напуснат територията на тази страна”.

Едуард Сноуден, или Уинстън Смит през 2013 година

Глобалното интернет общество има своят нов герой.

В края на миналата седмица два таблоида – „The Guardian”, заедно с “The Washington Post” изкараха две шокиращи разследвания. Едното разкри, че Агенцията за национална сигурност на САЩ (National Security Agency – NSA), събира данни за телефонните разговори на милиони потребители в САЩ. Практиката е от април месец тази година и идва след нареждане на специален секретен съд, отправено към телекома Verizon. Така NSA следи телефонните разговори, включвайки в събирането на данни двата телефонни номера в комуникацията, нейното времетраене, датата, времето от деня, когато е осъществен разговора, както и местонахождението.
Второто разкри, че същата NSA събира информация за потребителите от 9 ключови интернет компании – Microsoft, Yahoo, Google, Facebook, PalTalk, AOL, Skype, YouTube и Apple. Според доклада първи включили се в тайния проект, озаглавен PRISM, са Microsoft през декември 2007 година. Следват Yahoo през 2008, Google, Facebook и Paltalk през 2009 година, YouTube през 2010 година, Skype и AOL през 2011 година. Последният включил се към края на 2012 година са Apple. Според изтеклата информация има планове и за разширяване на хоризонтите, като следваща цел на PRISM най-вероятно ще бъде Dropbox.

Джамил Джафър от Центъра за демокрация към Американския съюз за граждански права (ACLU) лаконично определи това като „невиждана досега милитаризация на инфраструктурата за вътрешнопотребителска комуникация“.
А името на „виновника“ за изтичането на информация стана ясно вчера – това е Едуард Сноуден. Сноуден е бил част от системата, бивш кадър на ЦРУ, на 29 години. Поради деликатната ситуация, която решава да предизвика, той отлита за Хонг Конг на 20 май тази година. САЩ има договор за екстрадиране с азиатския финансов център, но при желание за подобна мярка се чака одобрение от китайското правителство – Хонг Конг е в неговите предели от 1997 година. С две думи: Сноуден се е подготвил добре, преди да подготви бомбата, която взривява чувството за потребителска сигурност на всеки един от нас в интернет.

1

Паралелът между развитието на Уинстън Смит в “1984” и решението на Сноуден е неизбежен

Защо казвам всеки един от нас, след като е явно, че събитието е центрирано в САЩ?

Онзи ден стана ясно, че великобританското правителство също е участвало в проекта PRISM. Британският център за правителствени комуникации (GCHQ), според документите, е част от проекта от 2010 година. За миналата година са произведени 197 доклада от поверително естество. Външният министър Уилям Хаг отрече, но контрирането му все още остава висящо.
Тоест: нещо, което е практика в едни служби, много лесно става практика и в други. АКО те вече не са си сътрудничили в по-мащабен като обхват проект с еднаква цел.
Истинският проблем обаче не е в правителствените опити и реализации за подриване на поверителността на данните на техните граждани. Конфликтът лежи на плещите на интернет компаниите. Деветте изброени корпорации формират ежедневието на всеки един средностатистически интернет потребител. Всяка една от тях е поела отговорност за гарантиране на известна поверителност на информация на своите потребители. Подобно дискредитиране намеква за гнило ядро в цялата тяхна политика на жертване на потребителския интерес в името на угаждане на политически интереси на високо равнище.
Отзвукът на разкритията тепърва ще бъде видян и усетен. Имайки предвид, че САЩ се старае да поддържа реномето на бастион за демокрацията, подобно изтичане на потребителски данни удря сериозно по имиджа на американските власти и институции. И не само по американските, ако трябва да сме честни.

2
Във вечното разделение на Изток и Запад, Западът винаги се е гордеел с демократичните си устои, свободата на избор, свободата на словото и наличието на поверителност при личния живот на индивида. В такива условия критиките срещу авторитарни режими като този на Китай или Русия, например, се оказват изключително лицемерни от страна на европейските и американски лидери. Използването на мотивите за „защита от терористични нападения“ отново разразява дебата за баланса между нуждата от сигурност и гарантирането на неприкосновеност на личните данни. И отново се води главно на интернет територия, като кибер-пространството все повече се обособява като най-важното бойно поле на потребителски/граждански интереси срещу правителствени/институционални такива.

В поредното издание на този диспут, Едуард Сноуден  има какво да разкаже. Отговорите му със сигурност няма да се харесат на някои.

Борис Акунин за русофилията и русофобията

От “Дневник” са били така добри в ранните часове на неделя да пре-публикуват едни размишления  на мой любим писател – Борис Акунин, спрямо русофилията, русофобията, и други подобни неща.

На моменти може би малко беззъбо, но като цяло – Акунин отговаря на ранга си. Една е грешката му – че обявява русофобията за мираж/мит. Тя съществува, както и русофилията, просто те се наблюдават в две различни направления. Русофобията е насочена към руската политика, и най-вече – спомените за нея от XX век, който далеч не е най-бляскавият за руските лидери – голяма част от тях невъобразимо тоталитарни. Русофилията е в областта на културата – няма човек, занимаващ се с художествена литература, театър, композиране, или друг клон на изкуството, който да отрече огромния принос на руските творци през вековете.

Друг е въпросът, че вече трябва да обновим малко възприятията си. След като биполярният модел на системата на международните отношения отпадна през ’89 година, най-сетне трябва да се схване едно: да не одобряваш руска политика не е задължително да те прави русофоб (както и одобрението на даден фрагмент от политиката не те прави русофил). Същото важи и за оценката на американските решения във външнополитически (най-вече) план. Българското общество като цяло все още живее със спомена, че двата фактора на международната сцена са Русия и САЩ, което отдавна не е така и подобна трактовка е просто елементарна.

Текущите международни отношения са толкова по-усложнени поради глобализирането като цяло, а и навлизането на нови явления (например: интернет) в тях, че не можеш да си позволиш толкова опростена оценъчна система. Същото важи и за ключовите участници – които вече включват поне 5-6 значими други държавни (Китай, Индия, ЮАР, Бразилия и т.н.) и не-точно-държавни (ЕС) образувания, а не двата колоса от Студената война.

А иначе, освен материалът на Акунин, препоръчвам и книгите му. Където ни има и нас – за щастие, май не сме от “мрънкащите народи”, които той изтъква в началото на анализа в “Дневник”. Поне за участието ни в художествената литература на един модерен руски автор, де.