Тъмната страна на военните интервенции

След 2003 година понятието „интервенция” доби доста черен облик. Отговорност за това може да се хвърли директно върху Джордж У. Буш и Тони Блеър – тогавашните съответно президент и премиер на САЩ и Великобритания.
За десетина години това понятие избледня от световната сцена. Минорни интервенции като тази в Мали поради нестабилността в северната част на страната не се смятат особено много в очите на международната публика. Африка е принципно неглижиран казус – Дарфур доказва това с между 200 и 500 хиляди загинали и над 4 милиона разселени в ситуация, продължаваща вече 10 години. Руанда също потвърди това преди близо двайсет години, когато хуту-правителството изби над милион от народа тутси.

tutsi_hutu_twa

Всички знаем, че перлата на Африка лежи на север и най-вече към Близкия изток.

Десет години след последната значителна интервенция, светът е изправен пред дилемата за „да” или „не” на активизацията в Сирия. 2003 година е изиграла своята роля и нивото на скептицизъм е доста по-различно от началната еуфория на инвазията в Ирак. Отчасти това се дължи и на колебанието на САЩ, които осъзнават, че в геополитическата игра този път се коренят повече възможности за загуба, отколкото за победа. Взривоопасният район на Близкия изток вече е контрапродуктивен. Далеч на изток лежи Азиатско-тихоокеанския регион, в който трябва да бъдат направени дипломатически сондажи, за да се противостои на китайската хегемония. Всеки допълнително поет ангажимент изтощава ресурсите и вреди на най-оптималната им алокация.

Руснаците много добре осъзнават добрата си позиция в момента – ако алауита Башар Асад остане на кървавия си пост, те остават с близък съюзник в региона. Ако САЩ поведе интервенция (към която Запада ще се присъедини, но вероятно с доста силна неохота и оредели редици), то международният престиж на американците ще се забие в девета глуха и те ще рискуват прехвърлянето на геополитическия си фокус. Китайците наблюдават с присвити очи поради факта, че са енергийно зависими от региона и не искат допълнителни усложнения.
Но това са приказки, които вече са говорени така или иначе. По тази тема може да се прочете какво имат да кажат един австралийски блогър и един мой колега от университета. Аз искам да се фокусирам на нещо свързано, но и едновременно друго.

Интервенциите винаги се правят под претекста за стабилизация. Притесненията за спирала на дестабилизация в Сирия са водещи, и явно има защо. Съвсем наскоро попаднах на нещо много полезно, наречено The Global Terrorism Database. Удобен за ползване и с прекрасни опции за визуализация, сайтът красноречиво показва тъмната страна на интервенцията. Едно цъкане на Data Rivers опцията изкарва графики за ключовите обекти на интервенция Ирак и Афганистан.
Така например в Ирак преди 2003 година традиционният брой терористични атаки варира между 0 и 10. 2003 година открива с 87 атаки. Към 2007 вече те са над 1000. Загиналите само от самоубийствени атентати са 13,441.
В Афганистан – страна, трагично известна с разкъсването си на парчета от руски и американски интереси, преди 2002 година най-високото равнище е 11 атаки. През 2003 година те са 99. Към 2007 година броят им удря 345.

Untitled

Ясно си личи каква е тенденцията

Блогърът, посочен по-горе, го казва достатъчно зловещо и кратко. В сравнение с Ирак и Афганистан, гражданската война в Сирия може да добие зашеметяващи мащаби. От алауити до ислямистки опозиционни групировки като „Мюсюлманското братство” или „представители” на Ал-Кайда в страната (като фронт Ал-Нусра), от Хизбула през сунитски фракции, бивши сирийски военни или ирански агенти, от чуждестранно финансирани групировки до кюрди…всеки един от тях ще се бори за надмощие, в което главният загубил ще е всяка светска формация в страната.
Към този хаос сега добавете и изводите от Global Terrorism Database, защото е много вероятно те да допринесат към бъдеща ескалация на агресията в Сирия. Може и изведените тук статистики за увеличаване на цивилните смъртни случаи в следствие на интервенции.
И ще разберете защо, макар и нехаресващ случващото се там, съм против интервенция.
За финал няколко думи на Джон Стюарт Мил:

 „Демокрацията може да просъществува само ако е осъществена от вътрешно движение в търсене на свобода. Потиснатите хора трябва сами да успеят да свалят своето тиранично правителство. В противен случай интервениращите ще открият, че се обвързват с непрекъснат и неразплитащ се ангажимент към източника на конфликта. И нещо повече – нарушенията на човешки права ще подновят съществуването си в момента, в който те (интервениращите) напуснат територията на тази страна”.

Rolling Stone: Провокирай и владей

Слагането на Джохар Царнаев на корицата на списанието със сигурност е довело до очаквана реакция за ръководството на “Rolling Stone”. Все пак трябва да си напълно наясно с поетия риск при публикуването на нещо, което е толкова вероятно да разбуни духовете. Или да се разбере погрешно и първосигнално.
Ако трябва да съм честен, се възхищавам на смелостта на взелите това решение. Царнаев е все още опушен от димящите дула на медийното внимание и носи по ръцете си следите от Бостънската трагедия. Като имаме предвид деликатността на темата „тероризъм” в американското общество, което е водеща западна цел за асиметричните заплахи на ислямистки групировки, списанието заслужава медал по провокация.

Когато провокираш обаче, може да следваш две разклонения. Едното е да провокираш без покритие и да предложиш сензационен, лишен от реално съдържание материал. В другия случай можеш да предложиш на читателите си нещо ново, нещо дълбочинно, нещо оправдаващо провокацията на гърба на трагедия.
Без да определям интереса на RS като безвъзмезден и лишен от маркетингови подбуди, съм склонен да поставя стореното от тях във втората графа. Разликата между едно и две обаче не бе уловена от изключително количество хора. Разглеждайки статията (и най-вече корицата) в едностранна плоскост, противниците формираха три важни причини защо ходът на RS е неморален:

1) “Rolling Stone” е списание, което слага на кориците си успели звезди, или примери за подражание. В този смисъл, Царнаев е представен като своебразна икона, намерила точно място във важно издание за културната сцена на американското общество.

2) Нещо повече – Царнаев е представен в красива светлина, с обработка на снимката и различни ефекти, които внасят допълнителен възвеличаващ елемент в нея. Един от най-лансираните паралели е на снимката на Царнаев със снимки като тези Боб Дилън/Джим Морисън от класическите рок години на миналия век.

3) Друг фактор – “Rolling Stone”, в изследването си на атентата от 15 април тази година, е включило извършителя-терорист, а не корица/история от гледната точка на някой от пострадалите жители на град Бостън.

Гневната вълна бе толкова силна, че за отрицателно време се създадоха петиции, призиви за масиран бойкот от потребителите, както и бойкот от страна на разпространителите на печатни издания и вериги търговски обекти. Бостънският кмет Томас Менино осъди постъпката на RS. Няколко супермаркети – CVS, Wallgreens, Tedeschi, обявиха, че няма да зареждат новия брой на списанието. Стотици редовни абонати на изданието разгневени заявиха, че след този случай се оттеглят от фен базата на RS. В социалните мрежи започна истински кръстоносен поход на страницата на списанието. За капак и полицай, участвал в акцията за залавянето на Царнаев, публикува свой снимков материал на момчето като контрареакция срещу „излъсканата” светлина, в която RS представя младия чеченец.
Бях изумен от такива аргументи. Особено имайки предвид, че точно 2 сантиметра под снимката на Царнаев стоеше и заглавието на статията, посветена на него. И освен ако нямаш сериозни проблеми с логическите изводи, думите „Как един популярен, обещаващ студент попадна под зловредното влияние на семейството си, навлезе в радикалния ислямизъм, и се превърна в чудовище?” няма как да бъдат по-далеч от възвеличаване на човека, за който се отнасят.

r1188cover-306x-1374073020

Неразбирането на тези две изречения в условията на емоционален поглед над статията е част от цялото на една фундаментална и честосрещана грешка. Става дума за склонността да отправяме миопичен поглед над определен род кризисни и неудобни проблеми. Останките от тежкия спомен за 15 април и случилото се в Бостън са идеалният пример за страх от знанието, прикрит зад гарда на стеснено тълкуван морал и етика. Този определен род кризисни теми лесно се видоизменят в теми-табу. За тях трудно се говори, и ако се говори, е редно да се следват едни твърдо формулирани рамки, които са удобни и не противоречат с някакво ширещо се обществено мнение.
За съжаление обаче при конформиране в подобни рамки, много рядко може да се постигне анализ или поглед надълбоко по темата. Ако си говорим за качествена журналистика, то тя трябва да рови надълбоко и неудобно, и най-вече – да боли. За постигането на тази цел се оправдават средствата, но само ако целта е постигната реално. В случая на RS и статията за Царнаев имаме точно такъв случай. Публичното осъждане залива списанието поради „страненето” от дадени рамки и предлагането на провокираща тема по провокиращ начин. Голяма част от читателите не прочитат дори трите реда думи под визуализацията на сепия-ефект снимката на Царнаев, какво остава за статията, но въпреки това се включват в гневната реакция.

Самата статия същевременно е именно цел, оправдала средствата. Без особено дълбочинен анализ, тя представя биографичния път на Джохар към случилото се на 15 април. Впечатленията на негови бивши съученици и състуденти, преподаватели и приятели са допълнени от поетапните промени на обстановката в собственото му семейство (радикализацията на майка му Зубейдат и по-големия му брат Тамерлан). Имаме една картина как може да се роди терорист във вътрешната среда на американското общество. Това изображение контрастира на приетото схващане, че тероризмът е външна проява и идва от извършители, които дори не са жители на САЩ и не пребивават в рамките на страната.

Наблюдава се разрушаването на още един стереотип – този за грозното и красивото. Критиката към списанието е, че представя Царнаев в красива светлина и по този начин създава оправдателен образ на едно чудовище. Истината обаче е, че не може да спускаш автоматичен паралел между грозни действия и грозен външен вид. Както и обратното в плоскостта на красивото. RS прави точно това, което трябва да направи – ровичка се и изкарва генезиса на един сложен проблем – младо, красиво, вътрешно за американското общество момче извършва нещо, което в съзнанията на американците е запазено за по-възрастни, грозни, фанатични, външни за американското общество извършители. Процесът на пътя му надолу е сложна амалгама от по-широката обществена среда, по-тясната семейна среда, и най-сетне – малкият интимен кръг на самия Царнаев като индивид. В него той същевременно е и извършител, и продукт, амбивалентна същност, която съчетава в себе си човека преди 15 април и чудовището (в очите на обществото), след тази дата.

С налагането на цензура над подобен род статии и прояви се прави най-лесното – неглижиране, изтикване настрана на опитите да се анализират причините, довели до появата на даден феномен. Оттам нататък подобно информационно вето много лесно оставя пролука за следващо събитие от подобен тип. Отчасти разбрах откъде идват притесненията на противниците – живеещо в САЩ момиче ми каза за истинска мания в Twitter на тийнейджърки по Царнаев. По думите им няма значение дали е терорист или не, чеченецът е красив и те с удоволствие биха били негови (интимни) приятелки. И докато това до някаква степен оправдава притесненията за „красивия” имидж на Царнаев на корицата на RS, то тук по-скоро говорим за проблем на приемника, а не на предавателя. Ако се търси конструктивност, в никакъв случай върху предавателя не трябва да се спуска ограничително було за грешно възприетите от адресатите послания.

Вместо заключение просто ще дам линк към самата статия, която излезе онлайн на 17 юли. Оттам нататък всеки си преценява дали за него провокацията е оправдана от подобен материал.

Едуард Сноуден, или Уинстън Смит през 2013 година

Глобалното интернет общество има своят нов герой.

В края на миналата седмица два таблоида – „The Guardian”, заедно с “The Washington Post” изкараха две шокиращи разследвания. Едното разкри, че Агенцията за национална сигурност на САЩ (National Security Agency – NSA), събира данни за телефонните разговори на милиони потребители в САЩ. Практиката е от април месец тази година и идва след нареждане на специален секретен съд, отправено към телекома Verizon. Така NSA следи телефонните разговори, включвайки в събирането на данни двата телефонни номера в комуникацията, нейното времетраене, датата, времето от деня, когато е осъществен разговора, както и местонахождението.
Второто разкри, че същата NSA събира информация за потребителите от 9 ключови интернет компании – Microsoft, Yahoo, Google, Facebook, PalTalk, AOL, Skype, YouTube и Apple. Според доклада първи включили се в тайния проект, озаглавен PRISM, са Microsoft през декември 2007 година. Следват Yahoo през 2008, Google, Facebook и Paltalk през 2009 година, YouTube през 2010 година, Skype и AOL през 2011 година. Последният включил се към края на 2012 година са Apple. Според изтеклата информация има планове и за разширяване на хоризонтите, като следваща цел на PRISM най-вероятно ще бъде Dropbox.

Джамил Джафър от Центъра за демокрация към Американския съюз за граждански права (ACLU) лаконично определи това като „невиждана досега милитаризация на инфраструктурата за вътрешнопотребителска комуникация“.
А името на „виновника“ за изтичането на информация стана ясно вчера – това е Едуард Сноуден. Сноуден е бил част от системата, бивш кадър на ЦРУ, на 29 години. Поради деликатната ситуация, която решава да предизвика, той отлита за Хонг Конг на 20 май тази година. САЩ има договор за екстрадиране с азиатския финансов център, но при желание за подобна мярка се чака одобрение от китайското правителство – Хонг Конг е в неговите предели от 1997 година. С две думи: Сноуден се е подготвил добре, преди да подготви бомбата, която взривява чувството за потребителска сигурност на всеки един от нас в интернет.

1

Паралелът между развитието на Уинстън Смит в “1984” и решението на Сноуден е неизбежен

Защо казвам всеки един от нас, след като е явно, че събитието е центрирано в САЩ?

Онзи ден стана ясно, че великобританското правителство също е участвало в проекта PRISM. Британският център за правителствени комуникации (GCHQ), според документите, е част от проекта от 2010 година. За миналата година са произведени 197 доклада от поверително естество. Външният министър Уилям Хаг отрече, но контрирането му все още остава висящо.
Тоест: нещо, което е практика в едни служби, много лесно става практика и в други. АКО те вече не са си сътрудничили в по-мащабен като обхват проект с еднаква цел.
Истинският проблем обаче не е в правителствените опити и реализации за подриване на поверителността на данните на техните граждани. Конфликтът лежи на плещите на интернет компаниите. Деветте изброени корпорации формират ежедневието на всеки един средностатистически интернет потребител. Всяка една от тях е поела отговорност за гарантиране на известна поверителност на информация на своите потребители. Подобно дискредитиране намеква за гнило ядро в цялата тяхна политика на жертване на потребителския интерес в името на угаждане на политически интереси на високо равнище.
Отзвукът на разкритията тепърва ще бъде видян и усетен. Имайки предвид, че САЩ се старае да поддържа реномето на бастион за демокрацията, подобно изтичане на потребителски данни удря сериозно по имиджа на американските власти и институции. И не само по американските, ако трябва да сме честни.

2
Във вечното разделение на Изток и Запад, Западът винаги се е гордеел с демократичните си устои, свободата на избор, свободата на словото и наличието на поверителност при личния живот на индивида. В такива условия критиките срещу авторитарни режими като този на Китай или Русия, например, се оказват изключително лицемерни от страна на европейските и американски лидери. Използването на мотивите за „защита от терористични нападения“ отново разразява дебата за баланса между нуждата от сигурност и гарантирането на неприкосновеност на личните данни. И отново се води главно на интернет територия, като кибер-пространството все повече се обособява като най-важното бойно поле на потребителски/граждански интереси срещу правителствени/институционални такива.

В поредното издание на този диспут, Едуард Сноуден  има какво да разкаже. Отговорите му със сигурност няма да се харесат на някои.

Борис Акунин за русофилията и русофобията

От “Дневник” са били така добри в ранните часове на неделя да пре-публикуват едни размишления  на мой любим писател – Борис Акунин, спрямо русофилията, русофобията, и други подобни неща.

На моменти може би малко беззъбо, но като цяло – Акунин отговаря на ранга си. Една е грешката му – че обявява русофобията за мираж/мит. Тя съществува, както и русофилията, просто те се наблюдават в две различни направления. Русофобията е насочена към руската политика, и най-вече – спомените за нея от XX век, който далеч не е най-бляскавият за руските лидери – голяма част от тях невъобразимо тоталитарни. Русофилията е в областта на културата – няма човек, занимаващ се с художествена литература, театър, композиране, или друг клон на изкуството, който да отрече огромния принос на руските творци през вековете.

Друг е въпросът, че вече трябва да обновим малко възприятията си. След като биполярният модел на системата на международните отношения отпадна през ’89 година, най-сетне трябва да се схване едно: да не одобряваш руска политика не е задължително да те прави русофоб (както и одобрението на даден фрагмент от политиката не те прави русофил). Същото важи и за оценката на американските решения във външнополитически (най-вече) план. Българското общество като цяло все още живее със спомена, че двата фактора на международната сцена са Русия и САЩ, което отдавна не е така и подобна трактовка е просто елементарна.

Текущите международни отношения са толкова по-усложнени поради глобализирането като цяло, а и навлизането на нови явления (например: интернет) в тях, че не можеш да си позволиш толкова опростена оценъчна система. Същото важи и за ключовите участници – които вече включват поне 5-6 значими други държавни (Китай, Индия, ЮАР, Бразилия и т.н.) и не-точно-държавни (ЕС) образувания, а не двата колоса от Студената война.

А иначе, освен материалът на Акунин, препоръчвам и книгите му. Където ни има и нас – за щастие, май не сме от “мрънкащите народи”, които той изтъква в началото на анализа в “Дневник”. Поне за участието ни в художествената литература на един модерен руски автор, де.

Новият километър от маратона на цивилната трагедия

Бостънският маратон включва най-често над 25 хиляди участници от десетки страни. Предполага се, че духът на спорта, витаещ на подобни събития, може да поддържа поне за кратко илюзията за феър-плей от всички краища на света към всички други краища на света. Независимо дали идваш от САЩ, Кения, Германия, Китай, Русия, Иран или някоя друга малка или голяма държава от света, ти си част от крехката, временна химера за баланс, мир и равнопоставеност.

Тазгодишният Бостънски маратон взе две жертви (за момента) и над 46 ранени, след като две експлозии избухнаха след финиширането на част от спортистите. Според федерални източници загиналите са 12 на брой, а ранените – над 50. За жалост е твърде вероятно тези числа да се покачват – първото по-бавно, а второто – по-бързо, докато не се стигне до окончателната кървава равносметка.
Приблизително час след суматохата полицейските органи в Бостън потвърдиха за трета експлозия. Тя се е състояла на територията на библиотеката „Дж. Ф. Кенеди” и макар че за момента не е напълно ясно дали е свързана с предишните две, то най-вероятно е. В града е пълен хаос, гражданите са посъветвани да не се движат на групи, да не се доближават до подозрителни предмети и при възможност да се приберат по домовете си колкото се може по-бързо.

1

Далечна снимка на експлозията. / Heavy.com

Както във всяка подобна ситуация, идейно се оформят главно две цялости на мненията.

За някои това е реакция, породена от операциите на американските власти на територията на страни на Близкия Изток, които започнаха активно преди малко повече от десетина години. Говоря за идването на най-новия етап, т.нар. “War on Terror” след атентатите от 11 септември. Според тях акумулираните интервенции, довели до сваляне на режими, разтърсване на геополитическата обстановка и смъртта на стотици, дори хиляди цивилни, са закономерно „стъпало” към подобен атентат. Най-често тези мнения биват брандирани като виждания на лявото крило, или най-общо казано – изява на силни анти-американски сантименти. За тези хора е оскърбяващо и отявлено лицемерно да се отбелязват с такава гласност подобни събития, когато в кризисните райони на света (Афганистан, Ирак, Пакистан, голяма част от африканските страни) умират стотици.
Други се движат по линията на емпатията към американската култура като стожер на самоопределението и на Западния свят като цяло. САЩ е бастион на демокрацията и относителния ред, въпреки спорадичните вътрешни трагедии като стрелбата в Санди Хуук и тази в Аврора, Колорадо (като най-скорошни примери). Проявата на подобна трагедия е нещо почти стандартно за кризисните райони, които са далеч като култура, порядки, и ниво на асоциативност от страна на средностатическия наблюдател, но в сърцето на демокрацията – САЩ, подобно нещо е шокиращо. Такива случаи се ползват като доказателство за нуждата от по-нататъшни строги и обширни мерки за ограничаване и изкореняване на терористичната заплаха.

1

Бостънския маратон обаче – както всички останали подобни трагедии, не е въпрос на мерене между животите на цивилни от различни националности. Не е въпрос на ляво, или пък дясно. Не е въпрос и на това дали си русофил или американофил, дали идолът ти е Тачър или Чавес – и двамата починали тази година.
Той е пореден израз на безумието на асиметричните действия, на отрицанието на всякаква човечност у предприелите ги, и повод за скръб. Скръб, защото всяка майка по света обича детето си еднакво, всеки мъж на свой ред – жена си, всеки син или дъщеря – майка си и баща си, и десетки други конфигурации. Цивилните за пореден път плащат за агресията, натрупана от геополитически маневри и мърдане на фигурки по шахматната дъска от страна на политически (или политико-религиозни) елити.

Ще кажете – това е живота, постоянно надмощие, постоянна борба, постоянни жертви, защото войната е това, което тика цивилизацията напред. И нещо повече – войната е това, с което човекът е закърмен още от раждането си.
Да, така е. Пацифизмът никога няма да успее да просъществува – освен в същите крехки химери за мир и хармония, които са капсулирани далеч от реалния живот.
Но въпреки това подобни новини ни потрисат, нали?
Защо?
Може би защото и аз, и вие, сме цивилни. А емпатията към цивилните, поне за мен, надхвърля емпатията към сходна до нашата култура, бит, или порядки, излиза извън тези коловози и навлиза директно в човещината. Именно човещината умира в кръв и хаос, в страх и болка, на 15 април.  За пореден път – макар и с разменено лобно място.

Гълъбът на Рамин

Гълъбът падна на прашния под като снаряд и издаде измъчен звук, после замлъкна. Рамин и Джавад погледаха известно време птицата. Едното ѝ крило се влачеше насам-натам из прахта, другото не помръдваше.
– Този е твой. – каза Джавад, без да отмества поглед от животинката. – Няма да е много труден. Жив е, но с едно обездвижено крило няма как да шава кой знае колко.
– Вземи го ти. – отвърна Рамин и прокара пръсти през гъстата си черна коса. – Не съм гладен.
– Трябва да ядеш. Не се знае кога пак ще дойде храна.
Вземи го, Джавад.
Мъжът сключи гъстите си вежди в знак на неодобрение, но реши да не спори и провлачи тихо крака към средата на помещението. С гръб към Рамин, Джавад започна да обработва все още живата птица. Звуците не бяха кой знае колко приятни, но това бе третата птица, озовала се тук, и бяха свикнали. Плъховете и мишките бяха така или иначе по-гадни на вкус и по-трудни за обработка. Замаяните от падането пилета можеха само да подраскат малко със слабите си нокти и дотам.
– Ти наистина ли си сигурен? После не искам нито дума с оплакване, Рамин.
– Яж, яж.
Рамин вдигна поглед нагоре и се взря в небето, което намръщено го гледаше със сивия си лик от два етажа над тях. Покрив нямаше, двамата мъже се бяха приютили тук и стояха вече неизвестен период от време. Часовете и дните минаваха празни и глухи тук, докато навън улиците ехтяха и военните части извършваха нужните операции.
– Джавад, кога ще свърши всичко това?
– Когато всичките тези кафир* унищожат всичко, което видят. – мъжът задъвка месото, след което изплю една малка кост настрани. – Аллах, нека името му бди свято над света, дано в огън погълне всичките от тях.
– И това ли е всичко?
– Кое, Рамин?
– Това. Те, ние, омразата, унищожението. Това ли е уравнението на живота ни?
– „Ние”? – Джавад облиза пръстите си, след което гневно се изправи с лице към събеседника си. – Нима слагаш нас при виновниците? Няма „ние”, Рамин, има „те”, и „те”, всички тези куффар, те и никой друг не е виновен. Ние ли влизаме в страните им и ги опустошаваме така, както те направиха с Ирак и Афганистан? Ние ли сме в дома им така, както те в момента кръстосват улиците на Техеран и прочистват? Ние ли, питам те, Рамин, сме тези, които слагат под общ знаменател всеки народ на юг от Турция, и го наричат „терорист”?
– Джавад…
– Терористи! Араби! За тях ние, наследниците на Персия, сме араби, те не правят разлика между сунити и шиити дори, избиват ни както им дойде, в устата им сме паплач, колят мъжете ни, убиват децата ни, изнасилват жените ни. Карат мен и теб, – Джавад срита от гняв пилето и трупът се претърколи до един строшен шкаф в другия край на стаята – да стоим тук и да кълвем пилешки и плъши трупове!
– А нима ние не сме правили същото? Или техните деца и жени, мъже и старци също нямат значение за теб, Джавад?

Станалият мъж се надвеси над Рамин и в катранените очи, пламнали под сключените гъсти вежди, Рамин видя опасност. Устоя на погледа, макар и да усети захапката на страха вътре в себе си.
– Ти на чия страна си?
– На страната на човека.
– Няма такава страна, Рамин. Или сме ние, или са те.
– И иранецът, и американецът са хора. Културите ни са различни, да, но всяка жена скърби, всеки мъж обича, всяко дете играе в прахта, сякаш е в магично царство, а не по мръсната улица. Тук – той посочи сърцето си – тук сме една…
Шамарът отплесна главата му наляво и с такава сила, че челюстта му сякаш поиска да пробие кожата и да се запилее някъде.
– Ти полудя ли, Рамин? – Джавад поогледа ръката си, замислен дали да не го удари пак. – Камшици заслужаваш това, двайсет камшика на площада, който твоите „хора” разрушиха преди да се скрием тук.
– Точно защото и те мислят така, животите ни – и нашия, и техния, нямат никаква стойност вече. – Рамин посочи обезкостения, разпердушинен гълъб, сякаш безмълвно разбиращ го в смъртта си. – Ето толкова струват, колкото на тази простреляна птица. И нас ни убиват така, не като кучета, като птици. А ние тях, ние тях взривяваме така, както рибарят пуска динамит в езеро и избива пасажи.
– Хиляди години преди те дори да си помислят за държава, ние сме били люлката на света! – изкрещя Джавад и Рамин помисли, че отново ще го удари, но гневният мъж просто заснова из стаята. – Докато техните жени се пържат в мазнина и смучат пържени картофи, нашите жени с рисувани ръце ваят въздуха, танцуват и пият чай от най-древни времена! Докато техните деца не знаят що е то чест и уважение, моят син не смееше в очите да ме погледне! Ние не сме пилета, ние сме Хумая**. А те – Зеххек***, отровни до въздуха в дробовете си.
– Джав…
– Не ми говори! – Джавад го посочи с треперещ показалец. – Ако баща ти беше тук, щеше сам да бие камшиците, и да се откаже от теб като свой син, Рамин. Да защитаваш кафир! До края на деня не искам нито дума от теб. Чу ли?

Рамин кимна, отстъпил пред гнева на приятеля си. Сърцето му се разкъсваше, най-сетне опознало болката на това да знаеш, но да не можеш да решиш нищо със знанието си. Безмълвен, така, както Джавад му бе казал да остане, той взе едно малко чердже, по-прашно дори от пода. Завлече го до гардероба. Трупът на пилето беше точно срещу главата му като легна. В другия край на стаята Джавад дишаше тежко. Рамин се взря в трупа на гълъба – бе грозен, от гръдния кош бяха останали само няколко клечави кости, клюнът висеше пречупен и увиснал на късче плът, очите бяха непроницаеми, миришеше ужасно.
Хумая ли бяха те наистина, или като този гълъб? А другите – те Зoххaк ли бяха, или може би иранците бяха Зoххaк за тях, а те се мислеха за Хумая?
– Слушай, – подшушна той на гълъба толкова тихо, че Джавад да не го чуе. – Аз вярвам, че някой ден няма да има Хумая и Зoххaк, техните жени ще пият чай и ще танцуват, а нашите от време на време ще похапват пържени картофи. Всичко, което сме унищожили, ще го изградим отново. С ръка на мюсюлманин до ръка на християнин, американец до иранец, евреин до йорданец, сунит до шиит. Човек до човек. Аз вярвам, знаеш ли. Ти вярваш ли ми?

Остана взрян в гълъба, докато не му се стори, че клюнът, висящ на парчето плът, кима утвърдително. В действителност въпросното късче просто най-сетне се опъна до край и клюнът падна на пода с глух, едва дочут звук. Рамин обаче сметна това за съгласие, дошло от самия Аллах, и се усмихна. Затвори очи и след малко засънува един Техеран, в който никой не рушеше площади и улици, и един Ню Йорк, който никога не бе бомбардиран.
Два дни по-късно американските пехотинци ги разстреляха без дори да им дадат време да кажат каквото и да е. След седмица трима ал-кайдисти сложиха взривно устройство в автобус и убиха тридесет американци в Масачузетс.
Само скелетът на гълъба постоя повече време, докато прахта и времето не взеха своето и той също не изчезна от тихата стая.

* кафир – неверник
** Зоххак – символ на злото в иранската митология
*** Хумая – птица, символ на късмета и успеха в иранската митология

Raven_and_dove_by_Mon_artifice