Който сее огън, ще жъне въглени

Текстът може да не се хареса на много хора. Но след като поредната новина за самозапалил се човек – този път пред самата сграда на Президенството, ме удари с мирис на овъглена плът и стремеж към митологизация, вече съм умерено гневен.

Невъзможно е да се намирате във виртуалното пространство и да не знаете кой е Пламен Горанов. Кратко резюме: Пламен беше активист, фотограф и алпинист, който се самозапали във Варна по време на серията протести. Нещо специфично в протеста му – той бе насочен срещу варненската групировка ТИМ, която държи юздите на крайморския град открай време. Плановете на Пламен, според негови близки, не са били да се самоубива посредством самозапалване. Въпреки това след престой в болница и мащабна кръводарителна акция, организирана от загрижени граждани, Горанов почина.
Медиите и обществото го нарекоха новия Ян Палах, и изградиха един образ, достоен за герой от някой древногръцки епос. Гледната ми точка е много по-скептична и може би цинична, но аз не смятам Горанов за герой. Не го смятам и за идиот, което е другото полюсно мнение. Смятам го за активист, избрал неподходящия начин да протестира и пропилял един живот, който можеше да продължи да тупти с пълна сила и да се бори срещу несправедливостта.

1

Това, което стана впоследствие, обаче е истинският проблем.
Денят на национален траур, десетките възхваляващи и идеализиращи статии, поклоненията като пред идол, допълненията за още двама души, самозапалили се съответно във Велико Търново и Раднево, раздухването около целият този самозапалващ се казус, започва да постига своето. Когато видиш хора, митологизирани поради изразяване на позиция по този начин, решаваш, че ти можеш да направиш същото.
Психологическият спусък е много лесен и е задвижен от чисто битови обстоятелства. Както казах преди време, народът, особено по малките селища, е изгладнял и оскотял. Той е притиснат от сметки за комунални услуги, от чувството, че не разполага и с 5% от контрола на живота си, от всякакви тежки условия. Но ето, идва и психологическият момент – хора се самозапалват, а обществото класира имената им, отрупва ги с почести и възхвали, прави ги символи на Революцията. И ти, притиснатият и без това от живота човек, смачкан, незабелязван от никого, освен от вечните сметки и проблеми, взимаш решението. Ти, не друг, ще си именно поредният, който ще блесне като факла и ще огрее обществените очи. Ще бъдеш запомнен, ако не през жизнения си път, то отвъд него.

Велико Търново, Раднево и Президенството са просто отправна точка, подкрепена от десетки други неизвестни случаи. Защото вече можем да говорим за изпълнение на всички условия за зараждане на тренд (да, тази лоша чуждоезична дума). Той ще продължи и занапред, но правопропорционално с покачването на броя на овъглените тела, пламъкът на гражданите и медиите относно това екзотично и разтърсващо явление ще гасне. Дори и смъртта по такъв начин овехтява в печата и пропагандната среда.
Нещо друго обаче е по-важно – разбирате ли защо издигането в култ на смъртта – била тя и оправдана от справедлива гражданска кауза, носи само нова смърт? Особено в кризисно време, когато хората са отчаяни?

Пламен беше символ на гражданско недоволство, случилото се с него бе едно лошо стечение на обстоятелствата поради факта, че и самият той не е искал да умира. Последвалата истерия и пропаганда НЕ БЕШЕ лошо стечение на обстоятелствата, а осъзнат процес. И той вече дава своите плодове.

Когато посееш огън, ще жънеш въглени. Нито едно от двете обаче не връща човешкия живот.

Никелова мелодия за хероина, част 2/2

Първа част

– Набор ’85 съм, тоест – на двайсет и шест години. – каза той, примлясквайки. – На шестнайсет години баща ми умря от рак на белите дробове. Цигарите му ебаха майката накрая, след всичките години пафкане. Тогава реших, че никога няма да пуша, каквото и да става.
– Но си взимал наркотици? По-добре да беше пушил, мен ако питаш…
– Не, заеби това. С наркотиците знам поне, че се убивам бързо. С цигарите никога не знаеш, коварни са като усойници, затова не ги харесвам. Човек винаги трябва да е наясно какво става – дори да е адски шибано ставащото. Майка ми го преживя трудно. Мисля, че така и не успя да го оттърси от себе си до края на живота си. Може баща ми да беше изпафкал катраните, а майка – не, защото не пушеше, но тя се отрови от липсата на съпруга си. И от неудачността на сина си.
– Кога почина?
– Две и шеста, тоест пет години след татко. Може би е за по-добре, защото не видя в какво се превърнах. Докато беше жива все още бях на амфетамини и се контролирах. Засичаше нещо, но нямаше как да го докаже. Това, което скиваше, беше, че синът ѝ не работи, няма мотивация за живот, не учи, само се шляе. Не знаеше какво правя по кенефите, кой ограбвам, кого пребивам. Така като се замисля, знаеш ли, може би майка ми на свой ред отрови мен. Нещо като семейно наследство – липсата на единия се прехвърля на другите и им ебава майката. Започнах хероин, намерих си приятелка, също друсалка от класа. Понеже не работех – а и нямаше как да работя в това състояние, започнах да продавам. Продавах вази, бижутата на майка, картини, мебели, докато накрая не разпродадох всичко. И пак не стигна.
– Толкова ли нямаше кой да ти помогне?
– Човече, заеби това. Всичките нормални хора около мен офейкаха, докато беше време. Когато си в кацата с лайна и си само едно от тях, а около теб плуват толкова много други, няма кой да те вдигне оттам. Всички потъвате – един по един. Цоп, и си готов. Няма друг вариант, другото е холивудска боза.

Сипах по още едно и си казахме наздраве.
– Е, много от лайната потънаха, и с тях и приятелката ми. Оказа се болна от СПИН и увяхна за нула време, или на мен така ми се е сторило. Като си в нищото и няма за какво да се бориш и дзвериш, всичко е едно и също. Нямаше нужда да си правя тестове, за да знам, че и при мен е същото. Не че ми пукаше толкова, де. Ако не бе от нея, щях да се заразя от някоя спринцовка, ползвана от някой друг. Винаги са така нещата, да знаеш. А и реално нямаше за какво да живея – освен за поредната доза. Хубавото на дозите е, че могат да те успокояват до смъртта ти, ако можеш да си ги позволиш. Хората се притесняват, че ще умрат сами, или пък ако имат семейство, че ще оставят децата, жена си, близките си сами, какво ли не. С хероина е лесно – първо никога не си сам, и второ – той ще се справи супер и без теб, няма проблеми.
– Звучи удобно. – констатирах аз, като паралелно обмислях как той описва период, подобен на моя. В много по-мрачни окраски, естествено.
– И е. – той облиза устни. – Няма нищо по-удобно от това да си наркоман, стига да имаш парите. А аз вече ги нямам.
– Затова ли ще умреш?
– Не. Сипи ми още едно, споко, не се напивам лесно. – направих го и той ми кимна благодарно. – Няма и да умирам щото съм направил гаф. Нито пък СПИН-а ще ме удари утре точно по обяд. Аз просто си знам кога ще умра, това е.
– Не може да знаеш кога ще умреш.
– Що мислиш така?
– Защото животът е пълен с…условности, да ги наречем. С късмет, с разиграване на различни ситуации. Както може да ти разбият главата със саксия и да умреш, така може и да се разминеш с противопехотна мина. Дори ако решиш да си предизвикаш смъртта, пак може да ти се размине.
– Принципно си адски прав, брато. Обаче аз просто знам, казвам ти.
– Откъде го знаеш тогава?
Той почука по вените си с показалец, притискайки изпъкналите синкави линии.
– Кръвта ми го казва и не те ебавам с глупости. Както виждаш, може да съм отрепка и леко шантав, но не съм откровено луд. Просто ми повярвай. Ироничното е, че имам толкова възможности да умра – от болест, от глупостта си, дори от някой друг, ако се намеся в схемите на някое дилърче, пък аз ще умра от нещо предопределено. Нещо тамън обратното на това, за което ти говориш.
– И какво, утре сутринта ще се събуди, ще закусваш, и после – бам, мъртъв си. Това ли искаш да ми кажеш?
– Е не точно така, но подобно. Споко, няма да ти умирам тук, в апартамента. И без това е хубав, а и ще си имаш проблеми. Даже не знаех, че ще стоя на топло в последната си вечер – освен ако не ме бяха опандизили де, хаха. Казах ти, че някои пичаги из спирките и с това ме заплашиха. Просто исках някой да ме изслуша, две седмици съм без наркотици и ме тресе, но същевременно има някакво спокойствие в мен. И това ме шашка, интересно ми е. Може да е предсмъртно примирение, а може би и заради липсата на хероина се връщам към нуждата от компания. Когато имаш хероин, нямаш нужда от хора. Когато нямаш хероин, вече имаш. Простичко уравнение.
– Няма ли вариант да не умираш?

Не знам защо, но присъствието на този човек ме поизкопчи от лепкавата мъгла на апатията ми. Виждах в него гаменче, което се е смачкало дотам, че се е изстреляло не надолу, а нагоре в развитието си. Налудничав, изстрадал, но деен и въпреки привидната си простоватост, умен човек. Осъзнавах, че дори и да не умре утре, СПИНът и наркотиците ще го довършат. Както и че реално няма как да му помогна, нито финансово, нито по какъвто и да е друг начин, освен с това да го изслушвам. Той беше обречена кауза, но имаше нещо толкова крайно харизматично в тази обреченост, че ми се прииска егоистично да мога да я наблюдавам още.
– Ц. Ама ти не се шашкай, не искам да се сдухаш или нещо такова. Направи всичко, което можеше, сериозно. Ето, даже ми изтряска концерт със саксофон. Кой по дяволите получава топла баня и миене на зъби, концерт със саксофон и бърбън преди да умре? Не, че е по-добре от една доза преди това, но по нормалните стандарти това си е ебати якото, човече.
– Предполагам си прав. – въздъхнах аз. – Просто не е много честно.
– А, заеби това. Напълно честно е. Провалих сам живота си и никой друг не ми е виновен. Не направих дори мъничък опит да се разкарам, дори когато беше време. Не ме изпращай със съжаление, моля ти се. Това ще е пълна тъпотия. Дай да се напием, пък после ще спим. Аз мога и на канапето да спя, нали се разтяга?
– Да. – прокарах ръка през устата си, разчесвайки ъгълчетата. – Хубаво, айде да пием.

***

На сутринта намерих бележка, изпъстрена със сбит, ситен почерк. Трябваше ми известно време да го разчета.

Аз така и не ти казах как се казвам. Обаче, знаеш ли, май е по-добре така – пък и ти не ме пита. Много яко, ей! Анонимност преди смъртта, пълна пичовщина. Аз ще съм окей, не се притеснявай. Искам само да не ти прехвърлям отрова така, както се случи от татко на майка, от майка на мен. Това важи и не само за мен – като цяло в живота ти. Знам, че е абсолютен ташак – наркоман да ти дава съвети, но наистина го имам предвид. Тровенето не си е работа, брато, а от това да те тровят другите е по-шибано да се тровиш сам. Просто го заеби.

Желая ти успех в нещата, имаш потенциала. Все пак не тръгна да викаш куките, а, хаха? Оставил съм ти червената ми шапка, не знам и аз що. Изпери я, пак ще е боклук, ама нещо като прощален подарък да си имаш. И някой път да ми измислиш мелодия на алт-саксофона, става ли? Назови я там с някакви артистични глупости, ама в себе си да знаеш, че си е за мен. Сделка имаме ли? Би ми било кеф.

Айде, отивам си с гълъбите. Дано само не ме насерат като хвърча нагоре, че в кацата достатъчно лайна видях”.

Седнах на стола и изпих два бърбъна почти на екс. Закътах листа, след това отидох и пуснах червената шапка за пране. Само нея, самотен предмет в цялата пералня. После се обадих на шефа, че съм тежко болен и няма как да отида на работа. Извадих саксофона, прокарах пръсти по никелираното покритие, и започнах да свиря.

fred-perry-baked-red-beanie-hat-product-2-4871976-318538418_large_flex