Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.

Advertisements

Как се запознах с момичето без зърна (Част III/Край)

Част I и част II.

– Как така? – попитах аз объркано. Когато момичето спомена тази част със зърната си помислих, че става дума за нещо общо-взето метафорично – също като откриващата ѝ реплика. Наистина не знаех какво точно да мисля. – В смисъл, сериозно?

– Съвсем сериозно. Искаш ли да видиш?

– Защо не.

– Но това не значи, че ще спя с теб.

– Кой въобще говори за това?

– Добре – тя приглади кичура и вдигна тънката си кремава блуза, откривайки все толкова невзрачен, но едновременно с това нелош за гледанe торс. Носеше светлосин сутиен, под който се бяха поместили две гърди с размер малко по-малък от нормалното. Така поне изглеждаше. Момичето разкопча и сутиена (оказа се, че съм прав) и наистина, закръглените ѝ гърди бяха без зърна. Не, че имаше дупки или нещо такова – просто кожата си беше гладка, и това е.

– Егати – успях да отроня аз.

– Нещо такова – кимна тя. – Първата ми реакция беше да затворя очи и да ги отворя пак. Мислех си, че все още сънувам и съм травмирана от водата. Но случаят не беше такъв. Зърната ми просто ги нямаше и нещо в мен подсказваше, че няма и да се върнат. Две седмици по-късно за пръв път усетих това, за което ти споменах в началото. Все едно липсата на зърна беше дала път на това нещо да се опитва да излезе от мен, да напусне окончателно организма ми. Дали е запомнило сезона, в който ограничаващите го зърна са си отишли, или предпочитанието му към лятото е случаен факт, не знам. Но двете са взаимосвързани.

Тя си облече обратно блузата, преди това покривайки гърдите си със светлосиния сутиен, и замислено забарабани по масата. Не знам дали заради липсата на зърна, но излъчването ѝ се попромени. Не, че стана по-красива, но по чертите ѝ започнах да откривам късчета от целеустременост и нещо неизказано, огледало на неизказаната тъмнина в очите ѝ отпреди малко. Топката в съзнанието ми трополеше все още, но на забавени обороти. Наближаваше ли вратата? И ако стигнеше до нея, щеше ли да я отвори, или ѝ трябваше някаква помощ? Като контурите на момичето без зърна и липсата на зърна?

– Когато бях на шестнайсет, – започнах аз, без да знам защо думите излизат от устата ми – реших, че ще съм умрял на двайсет и пет. Дори не знам защо. Просто беше усещане, някаква убеденост във факта, че това ще се случи. Независимо дали го искам или не, то ще ме чака там. Неизбежно е.

– На колко си сега?

– Двайсет и четири.

– Има време, значи – усмихна се тя. – Макар че не ми изглеждаш като човек, който би умрял на двайсет и пет.

– И аз мисля така – смачках вече опразнената опаковка от шоколад в ръката си я хвърлих на мушамата. – Поне сега, имам предвид. Двайсет и пет не се отнася за реалната ми смърт, а за нещо отвъд физическото и обяснимото. Може би нещо като твоето лятно усещане и това, което е отвъд теб и в теб. Нещо, което да си тръгне, за да не се върне никога повече. Какво е точно, не знам, но подобно на теб не смятам, че е добра идея да го пускам. И въпреки това то ще си тръгне. Усещах го, когато бях по-млад, но едва сега започвам да осъзнавам реалните му измерения.

– Значи все пак имаш своя каръшки момент, от истинските такива.

– Предполагам – отприщилата се река от думи пресъхна също толкова неочаквано, колкото се и появи. Почувствах някакво особено изтощение и влажна, лепнеща носталгия. – Слушай, а тази работа със зърната…

– Дали ми е пречила с момчетата?

Досетливо момиче.

– Есента на същата година си хванах приятел и направих грешката да не прикрия това. Нещата не се получиха, защото му беше прекалено странно. Предполагам не е неочаквано, все пак в единайсти клас хората не сме от най-сложните, нали така? Въпреки всичко ми стана кофти. Толкова, че цяла година се затворих в себе си и така и не погледнах към момче. Чак в университета добих увереност, но този път си знаех – липсата ми на зърна не трябваше да бъде забелязана. Затова когато спях с момчета, просто оставах по сутиен.

– И никой не питаше защо?

Тя изсумтя.

Ти би ли попитал защо в такъв момент?

– Не знам. Сигурно. Зависи.

– Е, само две момчета попитаха, и набързо скалъпвах нещо. Сериозно, добра съм с измислянето на истории. А и тези неща не влияят толкова на секса, не мислиш ли?

За трети път между нас настъпи плътна тишина. Използвах случая, за да вдигна пак бутилките и да изхвърля лилавата опаковка от шоколад – дразнеше ме да се въргаля по мушамата. През ума ми мина, че трябва да видя дали някой клиент не ми е писал, но това можеше да почака. Нужна ми беше почивка, бях си го казал още по-рано през годината, февруари месец. А ето, че сега беше юни и все още не си бях взел полагащото се.

– Всъщност… – започна момичето без зърна и този път не посегна към кичура над дясното си ухо. – Ще е проблем ли да поостана тук още малко?

– Никакъв, даже напротив. Но стига толкова бири.

– Ами! – възрази тя, но си личеше, че наистина ѝ стигат така или иначе. Та аз не пиех толкова бира за месец! – Това, което имам предвид е… – отново везните, теглилките, Младост 1, начална спирка и крайна спирка, подземие и надземие, метро и ходене пеша – Може ли да спя тук?

Боботенето на топката – все по-затихващо в последните минути, намаля съвсем. Дочух глухо щрак, като от натискането на брава, която е извита надолу.

LlUP5Jq

Image by Romain Trystram

Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

VWy0YRF

Image by Romain Trystram.

Как се запознах с момичето без зърна (Част I)

Срещнах момичето без зърна съвсем случайно. Естествено, въобще и не предполагах, че всъщност то няма зърна. Допълнително съвсем си нямах и идея на колко точно години е – нещо, което щеше да ме изненада по-късно.

Връщах се от обичайната покупка на зеленчуци, плодове и млечни продукти, резултат от обикаляне на пазара в Младост 1. Хората в метрото, както винаги, бяха една идея по-грозни от начина, по който биха изглеждали отгоре. С това съвсем не искам да кажа, че бяха обективно грозни. Просто под земята всеки изглежда няколко идеи по-неугледен и безличен. Вината не е в него, а идва от метрото. Нещата просто са така.

Момичето без зърна седна до мен и допря коляното си до моето. Двамата си разменихме дежурния поглед на „извинявай/няма проблем“ и зазяпахме жълтата линия. Едно хлапе с чанта, побрала поне десет учебника по вида ѝ, ту стъпваше с един крак на нея, ту го отдръпваше. Малкият му бунт срещу транспортната система – нещо като другите хлапета, които слагат стотинки на релсите и чакат трамвая да мине отгоре.

Когато остават още шест минути до следващото метро, уплътняваш времето си с гледане на околните. Само че този път нямаше нищо кой знае колко интересно – освен хлапето, на което май също му пописваше да настъпва линията. Незнайно защо фокусирах вниманието си на момичето без зърна – което тогава все още си беше съвсем обикновено момиче, чакащо метрото със слушалки в ушите и светлокафява кожена чанта. Не беше нищо особено, честно казано. Дори и без ефекта на метрото си представях как минава по улицата като призрак с тази светлокафява чанта и слушалките. Хората може би си спомнят чантата – беше доста стилна все пак, но ако ги попиташ за носещата я, ще поклатят глава. „Просто някакво момиче“, ще кажат, и дотам.

При все това, по стените на мозъка ми почука сериозното желание да я заговоря. Няма що, изсумтях наум, с три сини найлонови торби и хляб с маслини в ръка представлявам най-топ кандидатът за събеседник. Пък и сам знаех колко е дразнещо да ти прекъснат слушането на музика.

Четири минути до следващото метро.

Докоснах леко рамото ѝ – под земята може да беше що-годе хладно, но отгоре юнската жега безпощадно се стелеше над главите ни. Момичето отправи въпросителен поглед и махна лявата си слушалка.

– Слушай, смятам да си правя салата вкъщи – „Боже, наистина ли каза това?“. – Обаче е по-окей, когато човек не яде сам. Искаш ли да се включиш?

Мъжът от другата ми страна се опита да заглуши изпръхтяването си, но не му се получи. Както и да е, помислих си, това е метрото. Голяма работа. По-важно е да кажеш това, което мислиш. Иначе денят ми нямаше да тръгне на добре.

Момичето наклони леко глава, черната слушалка спускаща се до нивото на гърдите ѝ и люлееща се във въздуха. Представих си как в ума ѝ се оформят две везни, като онези, старите, от пазара в Младост 1. След малко взе решение.

– Всъщност защо не? – гласът ѝ беше също толкова безличен. Само че подобно на външния ѝ вид, в него имаше нещо едновременно притегляващо и успокояващо. Особена работа.

Така двамата с момичето без зърна се запътихме към вкъщи. По пътя се отбихме да си вземем по една бира – рядко пиех бира, но в случая ми се стори уместно. У дома беше хладно и приятно, за разлика от пека навън. И двамата си отдъхнахме и доволно отворихме бирите, без да се чукаме или да си казваме дума. Продължихме и да мълчим след като свикнахме със свежата стайна температура. Очаквах тази настъпила тишина да е неловка и откровено неудобна, но в липсата на звуци нямаше какъвто и да е порок. Тишината просто беше и изглеждаше съвсем естествено да се навърта наоколо.

– Понякога имам чувството, че нямам контури – каза по някое време тя. Бяхме преполовили бутилките, торбите със зеленчуци стояха на мушамата пред нас. – Случва се най-вече през лятото, като сега.

Въобще не бях сигурен кой по дяволите открива разговор така, нито какво точно имаше предвид. Отпих малка глътка от бирата и се опитах да осмисля каква реакция се очакваше от мен. Просто заговорих момиче в метрото, защото нещо необяснимо в мен искаше да я заговори. Само че това нещо си свърши работата и ме изостави с ето такива неща: метафизичен разговор с марули и домати разпилени около него.

– Звучи малко ъ-ъ, а? – мина по гърлото на зелената си бутилка тя.

– Честно казано, да. Но не мога да разбера лошо ли е, или не. Това да нямаш контури, де.

– По-скоро лошо – замислено отвърна момичето. – Представи си, че има нещо извън теб…но едновременно е и в теб. Само че в определен момент то иска да спре да бъде и в теб, а да е само извън.

– Като птица със счупено крило, за която си се грижила месец и е време да я пуснеш на свобода?

– Не точно, но горе-долу близо. Както и да е, ще правим ли все пак тази салата?

– И още как. Един от продавачите е мой човек. Гаранция, че толкова крехка маруля не си опитвала въобще.

Всеки ще ви каже, че правенето на салата е лесно, но това си е безочлива лъжа. Салатата – хубавата салата, имам предвид, е като математическо уравнение. Трябва много внимателно калкулиране, за да получиш точния резултат. Не може просто да експериментираш и да нахвърляш каквото ти дойде подръка. Освен това не трябва да се забравя нещо много важно: никакво олио или оцет. И двете задушават съставките дори на най-обикновената салата (каквато ние с момичето без зърна приготвяхме). Сол е позволена, но в умерени количества.

Момичето беше добро. Обели краставиците и ги наряза с плавни, деликатни движения, лишени от всякаква излишност и стряскащо ефикасни. През това време аз чистех марулята и миех доматите, преди да се включа също в рязането. Отново се настани онази тишина, но отново не се почувствах зле от липсата на разменени думи. Чак сега огледах малко по-внимателно момичето. Както си и мислех под земята, дори извън метрото, то си беше по-скоро невзрачно. Средноголям нос, малко очна линия, светла кожа, по-скоро слабо телосложение. Единственото малко по-открояващо се нещо беше кичурът кестенява коса, който закриваше дясното ѝ ухо. Момичето се протягаше да го върне зад ухото, докато режеше, но той неизменно се връщаше на мястото си.

Сипахме общата зеленчукова маса в една купа и внимателно разбъркахме. Оказа се, че подобно на моите виждания, и момичето смяташе употребата на олио и оцет за неефективен подход към салатното изкуство. Отворихме си по още една бира, но този път чукнахме стъклото и едновременно отпихме.

– Прав беше – каза тя и бодна марулята с вилица. – Страхотна си е. Пресният лук също не отстъпва. Макар че от краставиците има още какво да се желае.

– И все пак, защо главно лятото? – попитах аз, играейки си с резен домат. Нещо в мен се търкаляше по коридорите на мислите ми и търсеше точната врата. Представях си я дървена, с непретенциозна дръжка, която се натискаше настрани и надолу.

– Може би му е задушно и иска да излезе навън? Знам ли и аз – поклати глава тя. – Просто се случва.

– Нещата рядко просто се случват – настоях аз. Търкалящата се топка – осъзнах, че става дума точно за топка, затътна по коридора. Имах чувството, че ще ме заболи глава. – Има причини, подбутвания, отправни точки – свих рамене. – Както искаш ги наричай, просто са там.

Момичето остави вилицата и ме погледна от упор. Дори не си направи труда пак да помръдне кичура над дясното си ухо. В очите ѝ имаше нещо несъотвестващо на цялостната безличност, която излъчваше. Сега ли се появи това, или си беше така и преди? Отново тази физиономия на претегляне, двете везни от пазара на Младост 1, и крайното решение.

– Ако ти кажа нещо, обешаваш ли да не се чувстваш прекалено странно?

– Не съм сигурен, че мога да контролирам как реагирам. Но съм чувал и виждал достатъчно смахнати неща.

– Трябва да ми обещаеш, иначе нямаме сделка. Също така няма да казваш на никого.

– Окей. Така да бъде – вдигнах успокояващо ръка. – Обещавам. Толкова ли е сериозно?

– Абсолютно – кимна тя и слабата ѝ дясна ръка с момчешки подрязани нокти потупа по тънките ѝ устни. – Става въпрос за това как изгубих зърната си.

tzXKos4

Image by Romain Trystram

Танцуващите площади, 3 седмици по-късно: какво се е променило и какво не?

Да си активно извън онлайн пространството за почти две седмици се оказва двуполюсно явление. От една страна си почиваш от задушаващия човеко-информационен поток и си поемаш въздух (да не споменаваме захващането с реални задачки, а не интернет procrastination), от друга – точно поради това се оказваш информационно изолиран.
Протестите у нас продължават над 3 седмици вече. Числеността им не намалява, зарядът е все същия.

Това, което се увеличава, са страничните фактори около тях и може би е редно да им се обърне внимание.

Страничен фактор едно

Може би любимият ми е-таблоид: „Дневник” сериозно падна в очите ми в последно време. Започвайки добре с отразяването на протестите, изданието след това продължи с откровено прекаляване при публикуването на патетични, пропагандаторски материали. Note: пропагандаторски да не се възприема с оценъчна отсянка, а като чисто неутрален термин.
Винаги съм влизал в „Дневник”, защото новините са качествено написани, предлагат се интересни анализи, но най-вече – има широка платформа на разнообразие в сравнение с другия онлайн печат. Като прибавим и страхотните материали в „Капитал”, който заедно с „Инвестор” за мен е единствената адекватна медия за икономически анализи и адекватно формулирана информация в сферата, дуото „Дневник” – „Капитал” бе безспорен шампион за мен.
Погледът ми за последните две седмици изкарва откровено размиване на разнообразието в „Дневник”. Налице са десетки включвания – от блогове, до интервюта, през очерци и новинарски поток, анализи и какво ли не, които са напълно идентични, не казват нищо ново, и нещо по-лошо – насаждат опасна и за мен ненужна диференциация. Пример: патетични и себеизтъкващи статии като тази. Контрапример: изключително издържана критически и смислено статия като тази.

Не само че разбрахме, че има протести, но и участваме в тях. Няма нужда на всеки кръгъл час да ни го припомняте и да ни пришпорвате. Аз поне нямам нужда и да ми обясняват и колко съм красив, и деен, и прекрасен, и как съм „летен”, а не „зимен”, и как съм интелигенция, а не от сиромашкия прост народ. Не съм на площадите, за да съм обект на козметични ласкателства (било то лично мои или чужди такива), а за дa си изразя гражданската позиция.
Впрочем, „Дневник” и много коментатори създадоха една опасна ос „зимно-лятно”, която имам чувството че упорито се поддържа в ескалационен вариант. Зимните призиви за национализация бяха безумни и за мен (без да се оценявам в ляв или десен политически спектър), но да подвеждаш под знаменател един толкова сложен процес като гражданското недоволство, който, освен всичко друго, до известна степен води и до сегашния процес на същото в София, граничи с ментално и аналитично престъпление за мен.
Съжалявам, но икономистите, мениджърите, PR-агентите, IT-специалистите, журналистите, CEO-тата, режисьорите, фотографите и прочие higher tier професиите (според реториката на някои), са също толкова важни, колкото зеленчукопроизводителите, млекарите, механиците и другите lower tier представители. Сиреч – обществото е сложен комплекс и интелектуалният елит има нужда от „простолюдието”, защото двете сформират общата цялост на социума.

21062013226

Кадри като тези са супер, но внимавайте със заиграването с егото ви, особено от страна на външни фактори. 🙂

Страничен фактор две

Разбрах за интересното сформиране на десен блок, в който влизат ДБГ, ДСБ, „Синьо единство”, Партия „Свобода и достойнство” и партията, на която съм избирател – „Зелените”. Този съюз до голяма степен е чист оксиморон – дали заради наличието в едно на Касим Дал, Радан Кънев, „Зелените” и Меглена Кунева (особено „любовта” между ДСБ-привържениците към Кунева е пословична), или заради факта, че „Зелените” принципно се движат в традиционно по-левия/прогресивен спектър на политиката. Коалицията е странна, но я разбирам като продиктувана от форсмажорното обстоятелство, наречено „липса на алтернатива”. Желая късмет на въпросния блок, но напомням две неща:

1) Винаги очертавайте разликите помежду си, защото консенсуса в кризисна ситуация е слепена конструкция. Тя се срива после, ако не знаеш какви интереси има всеки фрагмент от общото. В случая те са пет на брой и е добре всеки от участниците да е наясно какво слага на масата и още повече – какво другите имат да кажат по него (сложеното).
2) Не предлагайте просто нова конструкция, предлагайте нови хора. Това е проблемът на цялата ни политическа сцена – не ни трябват само нови партии или съюзи, а нови, млади, интелигентни хора. ПП „Зелените” има нужда от реформи след слабия резултат на изборите. ДСБ осигури новия си човек в лицето на Радан Кънев (не съм фен на партията, но следейки изявите му го виждам като интелигентен и умерен политик, който говори пестеливо, но в насока ефективност), Кунева е Кунева, и очаквам традиционна номенклатурна политика, но винаги може да бъда опроверган.

Новото между другото важи и за левицата. Салкин преди време беше казвал в анализ в „Офнюз”, че и лявото, и дясното имат нужда от ъпгрейд на идеите си и интелектуалната база, от която черпят светоглед. Новата десница има нужда от нова левица, встрани от суховатия, ретрограден монопол на БСП, за да може да имаме адекватен политически противовес. Все още и политическата сцена, и гражданската, живее в условията на биполярния модел на Русия – САЩ оста, която за мен е остаряло полюсно противопоставяне, което трябва да бъде реновирано и в политическото, и в обществоното мислене. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 Страничен фактор три

Внимателно с последващите процеси. От няколко дни явно се разгласява един интересен нов месия, наречен „Република БГ”. Според някои критици той е пряко свързан с Иво Прокопиев („Дневник”, „Капитал”) и обуславя активността на медиите на въпросния. Това не мога да го докажа, затова се посреща със съмнение (до доказване на противното, естествено). Ако трябва да сме честни, Прокопиев не е много по-различен от Пеевски в ядрото си – и двамата са олигарси. Пеевски е просто по-недалновиден и или подценява обществения отзвук на своеволията му, или просто е глупав. Освен това оперира активно във вътрешната среда на страната ни, докато Прокопиев си е аутсорснат. И с разликата, че медиите на Прокопиев все пак са по-добри в журналистическата си дейност (виж „Страничен фактор едно”).
Обратно на „Република БГ” – може да хвърлите един прост диагонал поглед върху раздела „Програма” на въпросното политическо тяло, и ще видите около какво се върти точка три от поста ми. Става дума, естествено, за празни приказки, без каквото и да е уточнение за практическото прилагане на мерките. Просто красиви, сложни думички, които създават мъглява дефиниция без никаква конкретика. „Република БГ” няма да е единственият подобен опит за извличане на дивиденти от танцуването из София през последните три седмици. Месия-издигането е доста често срещан порок у българския народ, така че трябва да се прояви известна резистентност в следващите месеци.

Противовесът на тези месии, яхването, изопачаването на една идея, използването ви за стръв от някой друг, са самосъзнанието и аналитичният подход. Вие си знаете защо сте на площада, ако сте на него. Не е заради това, че сте красиви и по-добри от някого, не е защото сте леви или десни, бедни или богати, мениджъри или водопроводчици, или защото някой външен фактор ви насажда послания, а защото сте вие, гражданите. И защото искате промяна.

Поздрав с една песен (и кратката реч преди нея) на една от любимите ми групи:

Михаела решава да не умре (но би убила Коелю)

Ако още някой шибаняк реши, че след като си свършиш работата с него, може да си говори с теб, ще преминеш на жени. Вярно, жените доста рядко търсят проститутки (а ти със сигурност не си чувала за такива случаи сред колежките си), но поне ще ти се спести тази сълзлива псевдо-сантименталност. Бизнесът си е бизнес и няма нищо сантиментално в него. Да ти платят само, за да си говориш с тях – добре, тогава става горе-долу. Лошото е, че по-голямата част от клиентелата са сринати от средната възраст мъже, разочаровани от работата, от брака си, от жена си, от децата си, от самите себе си. От живота си. Ти си имаш достатъчно проблеми, за да си гола сламка на обличащ се удавник с провиснала пишка. Предпочиташ да го обработиш, да не му слушаш проблемите, и после да се разотидете кой откъде е.

– Коелю е виновен. – изпуфтява Сами, когато ѝ споделяш поредния подобен случай. – Бях му чела някаква книга с курва, която преоткрива любовта или нещо подобно. То не са изповеди, не е сантименталност. Отвратителна работа.
Когато обаче заявяваш, че би намушкала Коелю, и я питаш защо като е била толкова зле, Сами я е изчела цялата, тя замълчава и набързо пали цигара. Явно е, че всъщност се надява за подобна глътка спасение като на героинята там, но сантименталното рядко оцелява извън мекото пространство между кориците на книгите. Не я човъркаш и запалваш и ти цигара.

Ако трябва да сме честни, може би западните проститутки са по-различни от тукашните. Вярно – внасят източни момичета, но сигурно условията са поне малко по-различни. В Холандия, в САЩ, в Германия. Дори българските автори често пишат за чужди проститутки, а не за родните. В крайна сметка, какво точно вдъхновяващо може да се намери в курвите по „Петте кьошета” в София, където ти и Сами преди време също сте кибичили? Всяко място е екзотично, щом не е тукашно. Сами ѝ е говорила и за друга книга, която харесва повече – „Светът според Гарп” на Джон, или пък беше Джош Ървинг, или пък беше Еруин? Не си спомняш. Важното е, че в този роман също е имало проститутки и те са изглеждали далеч по-бляскави – дори и да е в ума на писателя, от задушливия ад на София.
Спираш потока на мисълта си преди да станеш като мъжете, които така ненавиждаш, и облягаш крака на стола срещу теб.
– Дали можем да излезем от всичко това? – все пак питаш Сами.
– Ти – да, Мили. – изпуфтява тя. – Аз съм прекалено стара вече. Скоро ще се мятам на тираджиите за свирка срещу пет кинта и няма да има какво друго да правя. Освен евентуално да се хвърля от някой мост. Ама ти си млада, можеш да започнеш на чисто. Да отидеш някъде в чужбина, да запишеш в университет, да си създадеш семейство. – колежката ѝ зарейва поглед нанякъде през дима, сините ѝ очи се остъкляват съвсем. – Дори не е нужно мъжът ти да знае с какво си се занимавала преди…

Мислиш над това вечерта, докато си переш дрехите, за да са готови за следващите дни. Извадила си другия комплект и макар да не го харесваш много, все пак изглеждаш добре в него. С малки цици си, но пък задникът ти е хубав и знаеш как да го въртиш по време на чукането и извън него, отделно пъстрите ти очи подлудяват мъжете. Не знаеш точно защо – намираш ги за съвсем стандартни бадемовидни като форма очи, но не се оплакваш. Заминаване в чужбина…
Изглежда добра, макар и далечна идея. Ако преди две години можеше да се казваш Михаела, сега си просто Мили и неприятната мисъл е, че си започнала да се вкарваш в линиите на тази кожа. Мили става, Мили яде, Мили мие, Мили ходи из София, ходи при клиенти, пере, и заспива. Михаела е заспала от двадесет и пет месеца насам и не знаеш кога – и дали, ще може да се събуди.

Ако съдбата не те бе срещнала със Сами, щеше да си се сринала по средата на тази трансформация и вече единственото, което да искаш, е да си намериш смъртта. Да започнеш хероина, кожата ти да става все по-износена и по-износена, клиентелата да оредява, парите – също, и накрая да изгниеш някъде из „Люлин” или „Дружба”. Такива мисли ти минават дори сега от време на време, но си изградила някаква вътрешна стена, която трудно ги пропуска. А напоследък, под ръководството на по-зрялата и вече гаснеща проститутка, която лесно можеш да наречеш приятелка, същата стена пропуска нещо друго. Думата е хлъзгава, но най-лесно може да се доближи до определението за надежда. Надежда, която да те плъзне настрани от тъмните апартаменти и улици, от мириса на пот и секс, от механичното търкане на телата, от отчаянието, което ти дава този сив град.

Надеждата да решиш, че никога, при никакви обстоятелства, няма да останеш тук – поне не и в този град, не и по тези улици, не и в някой апартамент от грозните, намръщени блокове. Парите постепенно се трупат клиент след клиент, така че ще е нужно само подбутването на съдбата. Не си набожна, но смяташ, че Бог няма нужда да вярваш в него, за да направи нещо за теб. Може би именно неверниците според неговите критерии заслужават най-голяма помощ, най-усърдно докосване от ръката му.

Добиваш изненадваща увереност и осъзнаваш, че за момента си излязла извън кожата на Мили. Когато Мили умре – а това ще стане, Михаела ще се пробуди. А тя никак, ама никак не смята да приключва с живота си. Та той едва сега е започнал, и ако първите плочки от пътеката му са разбити като плочките покрай Съдебната палата например – нека така да бъде.
Тийнейджърът срещу теб в десетка трамвай зяпа лъскавите ти ботуши, а ти прокарваш език по устните си. Момчето смутено отмества очи и се придвижва в по-предната част на трамвая. Пенсионерка с лилавеникаво-бяла коса те гледа осъдително и мустакатото ѝ лице се смръщва, ставайки още по-набръчкано. Михаела би се притеснила, но Михаела не би изглеждала така. Мили отвръща нахално с предизвикателен пъстър поглед, а след това се вглъбява. Чуди се как ли точно изглеждат трамваите в Париж или Берлин.

two_prostitutes_by_cellar_fcp

“Two Prostitutes”, Cellar_FCP

Вечерта, в която Мирела Славчева се появи

– Абе, а вие виждали ли сте Мирела Славчева? – пита Куркумата. Надвесен над водката си изглежда като дзен-будист в долнопробно столично заведение.
– Не. – отговаря Желязото и незаинтересовано разклаща чашата пред себе си. Единствено той не пие нищо алкохолно, и при разклащането ледчетата се удрят в стъклените стени на своя затвор, пълен с Кока-Кола.
– Н-н-не! – възкликва и Пешо, вече доста прилично пиян, а викът му отеква из трите маси, от които се състои дупката, в която сме.

Аз също давам негативен сигнал и се заигравам с ледчето в Джака. Наоколо звучи Jethro Tull, пред нас има плакат на Флойд – онзи, с голите мацки в гръб, всяка от които нашарена с албум на великата рок група. Досега сме си говорили за Мирослав Пенков, по мое мнение най-добрият текущ български писател, за Богдан Русев, за Селинджър и дзен-будизма, особено както Куркумата с неговата надвесеност над водката мяза на негов последовател. Някаква си Мирела Славчева не представлява чак такъв интерес за мен.

Ето обаче, че Куркумата вади айфона си и набързо ни показва профила на Мирела във Фейсбук. И четиримата започваме да кимаме – Пешо с малко забавени реакции, как наистина Мирела Славчева е наистина славна в телесните си форми. Споменаваме една добра дума за някаква нейна мъдра мисъл, достъпна публично от профила ѝ, и дотам. Спираме с нея. Имам обаче чувството, че не ние спираме с нея, а тя от виртуалния трон на недостъпността си спира с нас. Но остава врязана в мислите ни и от време на време това си личи.

Казваме: „Ех, ако Славчева слушаше това”, или „Ами я си представи, ако Мирела беше на нейно място”. Дори Пешо, кръжащ със странни движения над чашата си, отбелязва, че Мирела би стояла доста добре на мястото на Тангра и Амон-ра в различните митологии на различните народи.
– Даже ако се замислиш – казва той и присвива очи срещу светлината – в-в-иж, ако се замислиш…Мире-ЛА, Амон-РА, Танг-РА, римуват се едно с друго. Стоят п-перфектн-о-о бе!
Един пич от съседната маса недоволно обяснява, че няма никакъв начин Мирела да е каквато и да е богиня. Същият брадат петдесетгодишен подпийнал човек преди десет минути ни е разказал как е имал седем котки, но вече те са шест. Някакъв случаен скинар бил сритал една от котките му на име Мосю Шампиньон, докато се разхождала навън. Спукал реброто ѝ, пък ветеринарят след щателен оглед над страдащото създание отсякъл, че спасение няма. След кратък спор за неговата неоправдана анти-мирелавост решаваме, че не си заслужава времето, и излизаме от заведението.
Пешо вече е на върха на своите възможности. Смесил е наливна тъмна бира, джин, Йегермайстер и три големи уискита и в момента се изживява като Зевс от един прилично алкохолен Олимп. Плаши едно куче из улицата и му изръмжава, при което то свива опашка и отпрашва в незнайна посока. След малко се срива на колене на земята, и остава така, докато не го вдигаме обратно. Споглеждам се с Желязото и Куркумата и решаваме, че ситуацията иска нашата намеса.
– Ш’ви убия бе-е-е-е-! – обещаващо ни крещи Пешо, без да осъзнава, че ние сме единствената пречка между зъбите му и тротоара в това му състояние.
– Абе супер си изкарахме. – заключавам аз. – С или без Мирела Славчева.
– Бих казал направо страховито. – съгласява се Куркумата.

Нас ни е отпуснало и сме просто леко подпийнали, докато Желязото е нашият свети Георги трезвеник, набучил на копието си всякакво наличие алкохол. За награда му отреждаме да е главен отговорник за Пешо, докато Куркумата снима с айфона си клипчета за поколенията, а аз ръкомахам в търсене на такси.
Точно когато едно спира до нас малко преди Петте Кьошета, Пешо изживява мощен напън и излива съдържанието на стомаха си пред предната дясна гума на таксито.
– Какво правите бе, да ви еба майката! – изпсува през полуотворената врата бакшиша, затваря я с бързо движение и с мръсна газ отпрашва в неизвестна посока.
Аз и Куркумата се сриваме от смях, Пешо се гърчи, а Желязото желязно го държи в ръцете си – да не би Пешака да се набие челно в повърнята си и да вземе да издрайфа още повече. След няколко тласъка Пешо приключва, олюлявайки се. Вадя пакет кърпички от джоба си и му давам две наведнъж. Той се обърсва и учудващо за всички успява да уцели кофата за боклук от цял метър и половина разстояние.
– Ей, това ако беше в баскетбола, шестица щеше да е, не тройка. Тва да знаеш! – възкликвам аз.
– Ш’ви убия бе-е-е-е! – отговаря ми Пешо, но все пак се държи за рамото на Желязото.

Вторият ни опит с таксито е успешен. Шофьорът със съмнение в погледа поглежда четирима ни, после въздъхва и махва с ръка. Чувстваме се малко гузно, защото сме сигурни, че ако Мирела Славчева беше в таксито, бакшишът щеше да я приветства с екзалтация и широк, щедър жест с ръката си.
– Накъде сме? – сеща се Желязото. – Пешак, къде живееш?
– Кокаци Сацонзиьк! – избълва делириумно той.
– Какво? – шашка се Желязото, а ние с Куркумата избухваме в смях.
– Карайте към „Лозенец”. – казвам му. – Ще доуточним по пътя.
– Я пробвай пак? – Куркумата вече се тресе.
– А-б-..е…Кор…Кокажи Сацонзицък! – опитва пак Пешо. – Сацонзицък, за-д хожел Локзанекцец!
– А, заеби тая работа. – отсича Желязото. – Я си дай телефона.
Пешо послушно си дава телефона и Желязото го пребърква. Фейсбук, списък с контакти, съобщения, нищо от това не ни върши работа.
– Дали има „Фоурскуеър”, а? – пита той, а аз и Куркумата свиваме рамене. Аз мразя „Фоурскуеър” и го намирам за нещо абсолютно безполезно, за Куркумата не знам.
– Ии-и-ма-! – пелтечи Пешо и ме дострашава да не вземе да изцака една повърня на седалката.
– „Свети Наум”? – опитва Желязото, но Пешо поклаща глава. – „Кораб планина”? Добре, „Трепетлика” ли, какво е там?
След десетина опита, в които изглежда, че Пешо изведнъж е проговорил чешки или поне полски в алтернативните варианти на българското име на улицата си, най-сетне стигаме дотам. През това време сме обиколили десетина преки и таксиметровият шофьор е видимо изнервен. На мен обаче ми е смешно, Куркумата също пуска една тънка усмивка, а дори Желязото повдига ъгълчетата на устните си. Оставяме го пред блока, Пешо казва едно последно „Ш’ви убия б-е-е-е!”, учудващо този път последвано от „О-би-ч-ам в-ъ, е!” и се шмугва във входа.
Наемаме шофьора за втори курс, защото той е писал „бегало”, както казва, този. Тоест, шест лева тук, пък новия курс ще е други пари, и ще платим общо и за двата. Понасяме се из нощна София, а аз се надвесвам към него и се ухилвам.
– Абе, а ти скивал ли си Мирела Славчева?

534166_336790796391772_1696497817_n

Никелова мелодия за хероина, част 2/2

Първа част

– Набор ’85 съм, тоест – на двайсет и шест години. – каза той, примлясквайки. – На шестнайсет години баща ми умря от рак на белите дробове. Цигарите му ебаха майката накрая, след всичките години пафкане. Тогава реших, че никога няма да пуша, каквото и да става.
– Но си взимал наркотици? По-добре да беше пушил, мен ако питаш…
– Не, заеби това. С наркотиците знам поне, че се убивам бързо. С цигарите никога не знаеш, коварни са като усойници, затова не ги харесвам. Човек винаги трябва да е наясно какво става – дори да е адски шибано ставащото. Майка ми го преживя трудно. Мисля, че така и не успя да го оттърси от себе си до края на живота си. Може баща ми да беше изпафкал катраните, а майка – не, защото не пушеше, но тя се отрови от липсата на съпруга си. И от неудачността на сина си.
– Кога почина?
– Две и шеста, тоест пет години след татко. Може би е за по-добре, защото не видя в какво се превърнах. Докато беше жива все още бях на амфетамини и се контролирах. Засичаше нещо, но нямаше как да го докаже. Това, което скиваше, беше, че синът ѝ не работи, няма мотивация за живот, не учи, само се шляе. Не знаеше какво правя по кенефите, кой ограбвам, кого пребивам. Така като се замисля, знаеш ли, може би майка ми на свой ред отрови мен. Нещо като семейно наследство – липсата на единия се прехвърля на другите и им ебава майката. Започнах хероин, намерих си приятелка, също друсалка от класа. Понеже не работех – а и нямаше как да работя в това състояние, започнах да продавам. Продавах вази, бижутата на майка, картини, мебели, докато накрая не разпродадох всичко. И пак не стигна.
– Толкова ли нямаше кой да ти помогне?
– Човече, заеби това. Всичките нормални хора около мен офейкаха, докато беше време. Когато си в кацата с лайна и си само едно от тях, а около теб плуват толкова много други, няма кой да те вдигне оттам. Всички потъвате – един по един. Цоп, и си готов. Няма друг вариант, другото е холивудска боза.

Сипах по още едно и си казахме наздраве.
– Е, много от лайната потънаха, и с тях и приятелката ми. Оказа се болна от СПИН и увяхна за нула време, или на мен така ми се е сторило. Като си в нищото и няма за какво да се бориш и дзвериш, всичко е едно и също. Нямаше нужда да си правя тестове, за да знам, че и при мен е същото. Не че ми пукаше толкова, де. Ако не бе от нея, щях да се заразя от някоя спринцовка, ползвана от някой друг. Винаги са така нещата, да знаеш. А и реално нямаше за какво да живея – освен за поредната доза. Хубавото на дозите е, че могат да те успокояват до смъртта ти, ако можеш да си ги позволиш. Хората се притесняват, че ще умрат сами, или пък ако имат семейство, че ще оставят децата, жена си, близките си сами, какво ли не. С хероина е лесно – първо никога не си сам, и второ – той ще се справи супер и без теб, няма проблеми.
– Звучи удобно. – констатирах аз, като паралелно обмислях как той описва период, подобен на моя. В много по-мрачни окраски, естествено.
– И е. – той облиза устни. – Няма нищо по-удобно от това да си наркоман, стига да имаш парите. А аз вече ги нямам.
– Затова ли ще умреш?
– Не. Сипи ми още едно, споко, не се напивам лесно. – направих го и той ми кимна благодарно. – Няма и да умирам щото съм направил гаф. Нито пък СПИН-а ще ме удари утре точно по обяд. Аз просто си знам кога ще умра, това е.
– Не може да знаеш кога ще умреш.
– Що мислиш така?
– Защото животът е пълен с…условности, да ги наречем. С късмет, с разиграване на различни ситуации. Както може да ти разбият главата със саксия и да умреш, така може и да се разминеш с противопехотна мина. Дори ако решиш да си предизвикаш смъртта, пак може да ти се размине.
– Принципно си адски прав, брато. Обаче аз просто знам, казвам ти.
– Откъде го знаеш тогава?
Той почука по вените си с показалец, притискайки изпъкналите синкави линии.
– Кръвта ми го казва и не те ебавам с глупости. Както виждаш, може да съм отрепка и леко шантав, но не съм откровено луд. Просто ми повярвай. Ироничното е, че имам толкова възможности да умра – от болест, от глупостта си, дори от някой друг, ако се намеся в схемите на някое дилърче, пък аз ще умра от нещо предопределено. Нещо тамън обратното на това, за което ти говориш.
– И какво, утре сутринта ще се събуди, ще закусваш, и после – бам, мъртъв си. Това ли искаш да ми кажеш?
– Е не точно така, но подобно. Споко, няма да ти умирам тук, в апартамента. И без това е хубав, а и ще си имаш проблеми. Даже не знаех, че ще стоя на топло в последната си вечер – освен ако не ме бяха опандизили де, хаха. Казах ти, че някои пичаги из спирките и с това ме заплашиха. Просто исках някой да ме изслуша, две седмици съм без наркотици и ме тресе, но същевременно има някакво спокойствие в мен. И това ме шашка, интересно ми е. Може да е предсмъртно примирение, а може би и заради липсата на хероина се връщам към нуждата от компания. Когато имаш хероин, нямаш нужда от хора. Когато нямаш хероин, вече имаш. Простичко уравнение.
– Няма ли вариант да не умираш?

Не знам защо, но присъствието на този човек ме поизкопчи от лепкавата мъгла на апатията ми. Виждах в него гаменче, което се е смачкало дотам, че се е изстреляло не надолу, а нагоре в развитието си. Налудничав, изстрадал, но деен и въпреки привидната си простоватост, умен човек. Осъзнавах, че дори и да не умре утре, СПИНът и наркотиците ще го довършат. Както и че реално няма как да му помогна, нито финансово, нито по какъвто и да е друг начин, освен с това да го изслушвам. Той беше обречена кауза, но имаше нещо толкова крайно харизматично в тази обреченост, че ми се прииска егоистично да мога да я наблюдавам още.
– Ц. Ама ти не се шашкай, не искам да се сдухаш или нещо такова. Направи всичко, което можеше, сериозно. Ето, даже ми изтряска концерт със саксофон. Кой по дяволите получава топла баня и миене на зъби, концерт със саксофон и бърбън преди да умре? Не, че е по-добре от една доза преди това, но по нормалните стандарти това си е ебати якото, човече.
– Предполагам си прав. – въздъхнах аз. – Просто не е много честно.
– А, заеби това. Напълно честно е. Провалих сам живота си и никой друг не ми е виновен. Не направих дори мъничък опит да се разкарам, дори когато беше време. Не ме изпращай със съжаление, моля ти се. Това ще е пълна тъпотия. Дай да се напием, пък после ще спим. Аз мога и на канапето да спя, нали се разтяга?
– Да. – прокарах ръка през устата си, разчесвайки ъгълчетата. – Хубаво, айде да пием.

***

На сутринта намерих бележка, изпъстрена със сбит, ситен почерк. Трябваше ми известно време да го разчета.

Аз така и не ти казах как се казвам. Обаче, знаеш ли, май е по-добре така – пък и ти не ме пита. Много яко, ей! Анонимност преди смъртта, пълна пичовщина. Аз ще съм окей, не се притеснявай. Искам само да не ти прехвърлям отрова така, както се случи от татко на майка, от майка на мен. Това важи и не само за мен – като цяло в живота ти. Знам, че е абсолютен ташак – наркоман да ти дава съвети, но наистина го имам предвид. Тровенето не си е работа, брато, а от това да те тровят другите е по-шибано да се тровиш сам. Просто го заеби.

Желая ти успех в нещата, имаш потенциала. Все пак не тръгна да викаш куките, а, хаха? Оставил съм ти червената ми шапка, не знам и аз що. Изпери я, пак ще е боклук, ама нещо като прощален подарък да си имаш. И някой път да ми измислиш мелодия на алт-саксофона, става ли? Назови я там с някакви артистични глупости, ама в себе си да знаеш, че си е за мен. Сделка имаме ли? Би ми било кеф.

Айде, отивам си с гълъбите. Дано само не ме насерат като хвърча нагоре, че в кацата достатъчно лайна видях”.

Седнах на стола и изпих два бърбъна почти на екс. Закътах листа, след това отидох и пуснах червената шапка за пране. Само нея, самотен предмет в цялата пералня. После се обадих на шефа, че съм тежко болен и няма как да отида на работа. Извадих саксофона, прокарах пръсти по никелираното покритие, и започнах да свиря.

fred-perry-baked-red-beanie-hat-product-2-4871976-318538418_large_flex

Витошки пламъци и орлите, които стават феникси

В последните дни втората част от култовия припев „Smoke on the water / A Fire in the sky” важи в пълна сила за резервата „Бистришко бранище”, и погледнато по-мащабно – за горите на Витоша. Пожарът е отвратителна стихия, която принципно трудно се овладява, и за щастие е далеч от населено място, където да навреди на човешката популация. За нещастие обаче, гори една любима планина, която отдавна надхвърли чисто географската си знаковост и достигна култовия статут на граждански символ, пряко обвързан с движението на Орлов мост. А горите ѝ се оформиха като едно събирателно идейно „гнездо” за същите тези „орлета”. И докато огънят със сигурност не е благоприятен за растителността, то той има големи шансове да награди същите тези орлета и да ги издигне още по-нагоре в развитието им и да формира осанката на едни истински феникси.

Зарязвайки приповдигнатия тон: избухналата стихия показа нещо, което къде с насмешка, къде с горчива ирония или тъжно-забавен присмех бе отбелязано от много хора със сентенцията, че начело ни стои пожарникар, а се оказваме напълно безпомощни в лицето на неговия „специалитет” – огнения ад. С по-неутрален тон, както аз бих искал да се изразя – властта показва алармираща изостаналост във визията си за това как трябва да се регулират бедствени положения. Акциите до днес сутринта бяха определяни като по-скоро неефективни, което е обусловено както от труднодостъпността на района, така и от ограничения машинариен ресурс – два хеликоптера потушаваха пламъците до днес сутринта. Доколкото наблюдавам из новинарския поток, от днес те имат трети свой колега, извозващ още една доза от приблизително 2,5 тона вода, която да разпръсне върху горящите дървета.

Множество присъстващи доброволци изтъкват хаоса, липсата на организация и ефективни действия и дефицитът на далновидност от страна на отговорните по високите етажи, които също допринасят за проточващото се мъчително овладяване на стихията. Обещанията за бърза реакция и още по-бързи резултати останаха пара във въздуха, която набързо се разсея, а уверенията, че огънят не се е разраснал все пак рухнаха, когато се видя, че той все пак е увеличил своя обхват и грее червеникаво-оранжево пред нощните прозорци на голяма част от столицата.

Въпреки това добрата новина днес е отбелязването, че има стабилен напредък в организационен аспект и осигурените коли за персонала (включая доброволците) са повече, а разделени на две групи (една от които не включва доброволци, а повелява те да стоят настрани поради високия рисков фактор), екипите се стараят да правят просеки, които да улеснят потушаването и да повишат ефективността им. Именно днес бе обявена готовност от Израел и Сърбия за включване в борбата със стихията, тоест можем да разчитаме и на външна помощ, която да доведе до по-бърза регулация.

Снимка на Василен Петков от снощи вечерта, показваща добър изглед към пожара.

Червеният бутон в мозъчния ми механизъм обаче събужда определено недоумение в мен защо трябва чак на третия ден да се реализира тази външна помощ (което все още е само пожелателна, не реализирана), след като бе явно че перките на три хеликоптера, мотаещи въздуха над Витоша, няма как да се справят адекватно с кризата, въпреки канските усилия на техните пилоти. Неналичността на допълнителна машинария звучи много странно в момента, в който изпращаме хеликоптер (?) на съседна Гърция. Която между другото също има сериозни проблеми с пожарите, които са се разстлали по територията ѝ като 35 щипещи пламтящи рани. И докато в мистични оправдания не намира достатъчно технически ресурс, то…

…по една друга линия идва допълнителен ресурс – чисто човешкият ресурс на доброволчеството. В последния ден и половина се разгърна една доста значима кампания, която доведе до организационни групи от граждани, които приеха сърцато идеята за участие в действията на вече покатерилите се по върхарите служители и решиха освен да разчитат на властта, да разчитат и на самите себе си, на своята инициатива и своите усилия. Из социалните мрежи се завъртяха координационни групи, зациркулираха мнения, локации за събиране, технически въпроси относно екипировката и уреждането ѝ, включително и телефони на шофьори, които да се погрижат за превозването на желаещите.

Тези мерки са един звучен плесник с напечатано „контраудар” на съскащите мнения, че „орльовците” са добри само с висенето си на асфалта на „Цариградско шосе”, крещенето и викането по улиците и не могат да се ангажират практически и лице-в-лице с избухналия (буквално) проблем. Истината е, че критиците остават с лепкав балон от c200 из устните си кухини поради факта, че немалко хора доказаха, че могат да си вдигнат задника рано сутринта (най-често спряганият час за събиране в Бистрица бе 5:30, като някои доброволци все пак отиват и по-късно) и, макар и понякога на работа след жежкият ангажимент да се борят за горите, да се катерят по планината и да правят каквото могат за овладяването на стихията.

Безумни са и критиките, базирани на сравнението между числеността на текущо гасящите огъня доброволци и на другите, тези, които блокираха „Орлов мост” преди някоя и друга седмица.

Глупаво и най-вече фатално би било да се даде картбланш на 500, 600, 700 или колкото искате нагоре доброволци да вземат участие в акцията поради опасността за живота им и липсата на персонал, който като начало да обучи толкова голямо число от хора и после да следи за тяхната безопасност. Защото в крайна сметка това не е излет и има своите опасности – затова и доброволците трябва да са наясно с това и да имат добра лична оценка за способностите си. Такава грешка например е направило днес към обяд едно момче, чиито крака са обгорени поради невнимание при преминаването през все още тлеещи дървета с неподходящи обувки. Именно затова съществува и оптимална квота на доброволците – те трябва да са достатъчно, за да могат да осъществят нужната помощ и да дадат своя безценен принос към работата на екипите, но не трябва да надвишават определен брой хора, защото иначе по-скоро биха осуетили ефективната дейност. В противен случай инциденти като горния може да се окажат просто върволица закономерни случки.

Орлите, надали писък на феникси, обаче, според мен правят една твърде честа грешка в последните два-три дни и това е неволното (а понякога и чисто осъзнавано), вкарване на политпропаганда сред проблема. Теориите за поръчков пожар (по-конспиративният вариант, официалната версия е туристическа небрежност) и умишлена неекспедитивност при третирането на пожара, със сигурност са примамливи и е възможно впоследствие да се окажат с някакви подземни корени, които да ги поддържат, но поне засега са излишни, лишени от аргументация, и изместват фокуса от стихията в посока политика. Нещо, което е разочароващо, имайки предвид как много хора изтъкват природолюбието си като основна причина както за участието си в протестите, така и за желанието за доброволчество из горите на Витоша.

Убеден съм, че по един или друг начин, след кротването на природния пожар, ще се разгори истински обществен такъв, който да потърси виновните, причините и да създаде плоскостта на равносметката след като всичко бъде сложено на масата. Но от политпропаганда в случая, чисто превантивно – независимо от коя страна, с какви интереси и с какви доводи, няма никаква, абсолютно никаква нужда. Имаме нужда от евентуална отворена дискусия по казуса с експертни мнения, които да установят коя теория би била по-подходяща и по-обноснована и да оформят вече подкрепена фактологично рамка.

Политическият елит е също толкова раздран и разранен със свои дефицити и пролуки, колкото е бил преди, и колкото ще бъде и занапред сигурно – поне не и докато не достигнем нужната компетентност да го коригираме и да запълваме тези празнини. Акцията във Витоша трябва да се осмисля като възход на фениксите и демонстрация на едно желание за по-ефективно гражданско общество, а не като поле за изява на опозиционни интереси.

ЪПДЕЙТ: Току-що разбрах, че сме отказали помощта от Израел, защото по думите на Цветан Цветанов сме “можели да се справим сами”. Определям това като безумие и не знам как точно да възприемам такава вироглавост точно в такъв момент. Налице е гравитиращ текст на очевидец тук, който също сочи за тревожна и твърде вероятно нарочна неефективност. Нещата все още имат нужда от официална равносметка, но по каквото изглежда действително е твърде възможно да се спъва процеса по овладяване на пожара. Което, без съмнение, би било престъпно.

Земетресенията и ние

Днешната нощ бе една странна нощ както за мен, така и за всички хора в България, и може би най-вече в София и Перник. Макар че по каквото чувам, и в други градове като Пловдив разлюляването от разразилото се земетресение е било доста осезаемо – нека не се чувстват дискриминирани.

Както и да е. Няколко неща. Първо, това беше пълен шаш за всички нас, защото последното по-осезаемо земетресение, което си спомням, бе когато бях в 6 (или 7?) клас и хич не можеше  да стъпи и на малкия пръст на това. Отделно е съвсем друго да си сам у вас, в просъница, и изведнъж целият блок да се разлюлее, столовете оттатък да паднат, а стаята ти да започне да играе. Отнема между 0.8 и 1 секунди да се метнеш под прага в надеждата да не се случи нищо, и да гледаш как шкафовете се тресат. След като това отмине, сърцето ти напира да изблъска кожата ти по-напред и по-напред и да изскочи от нея, краката ти малко треперят, дъхът ти е учестен, даваш си сметка как нещата в момента са на въжето. Когато след малко следва още един трус, който, макар и по-слаб, пак разлюлява интериора, все пак решаваш и тракаш по социалните мрежи за по-малко от минута в опит да оставиш жалко завещание, ако наистина нещо се случи. То е пет думи във Фейсбук, няколко думи в скайп на близки хора, и опит за звънене на няколко други хора, които, парадоксално, най-вероятно са също в твоята позиция.

Хората се ебават с писането във Фейсбук, форумите и всички облаги на интернет, но то всъщност е оправдана реакция (макар че не трябва да е за сметка на безопасността ти, т.е. като се тресе апартамента едва ли ще кесиш на компа, вместо да се барикадираш някъде). Реакцията на това да искаш да бъдеш НЯКЪДЕ, където има и други хора, да бъдеш в колектив (дори и виртуален) в момент, в който нещата ти се струва как се изплъзват настрана, или в който си сам в жилището си. Затова и, между другото, доста съседи откриват интересни теми за разговор и странно приятни предвид ситуацията преживявания, изтеглили се извън сградата поради опасения от още трусове.

Много драматично. Но си залагам задника, че много от вас са почувствали нещо в този дух, когато повечето български градове бяха ударени от тези почти 6 по скалата на Рихтер трусове. И, съдейки по реакциите  и потока в интернет, много от вас съвсем действително също реагираха така. Аз излязох и по боксерки, кецове и раздърпана тениска навън, де, но в крайна сметка реших, че опасността е отминала и вместо това завъртях телефони на близки хора или писах из мрежите на други, за да имам двойно покритие. Други са скитали по пижами, трети изцяло са напуснали сградите, четвърти са си пуснали музика, пети сигурно са яли, шести са играли DotA да речем. Тъй или инак, после ни люшна още няколко пъти. Общо над 20, ако се позовавам на медийна информация, някои от които бяха последващи трусове от 4,3 – 4,5 по Рихтер.

Както и да е. После пък тръгнаха ебавките и шегите, ширещи се от пернишкия фолклор, през Фидосова, Борисов, виртуални игри (във връзка с излязлата наскоро Diablo 3 култова игра, мой приятел ми прати смс “Diablo Walks The Earth”), или просто хитри закачки, които да разсеят паниката. Което, бтв, е страхотен психологически прийом, защото действително потушава ширналия се хаос и пълна параноя, която е нормално да последва след такива шокови преживявания.

Звучи парадоксално, но такива ситуации най-сетне осъществяват едно, макар и моментно, сплотяване на народа. На българина с българите, на човека с другите хора, който в уплахата си поне за мъничко, ама наистина мъничко, забравя другите неща, освен точно тази съпричастност. Тя всъщност е двупосочна – да бъдеш съпричастен (“дано няма пострадали, дано”), и да очакваш и с теб да бъдат съпричастни (“добре ли си, нали си добре?”). И, макар и в средата на една кризисна ситуация, това е симпатично и трогващо. Макар че, както отбеляза един мой колега от Софийски (Недев, ти, да), в Япония това едва ли би им направило впечатление, след като те са свикнали на 8-ци и нагоре. Но тук е друго.

Хубавото е, че май щетите са минимални, и поне за момента, загинали и ранени няма. Има само хора с високо кръвно, приети в Пирогов. Дано и така се запази, наистина стискам палци. А интернет гръмна – къде защото Селена Гомез е тук, и нейните луди фенки (и фенове, май има такива) започнаха #PrayForSelena, която срещна критикарския отпор на #PrayForSofia и #PrayForBulgaria, защото не е една Гомез и не тя е гражданите, които преживяха шок – а е само единица от над 7 милиона души. Макар и звезда. Имаме си и страничка в Wikipedia буквално час след събитията. Което доказа каква сила може да бъде интернет и как донякъде е оправдано човек дори и в такива моменти да се обръща към него.

Отново – както и да е. Идва нов ден, в който много от нас сигурно не са спали. Небето над Овча Купел (която май най-силно го е усетила, наред с Бъкстон и Люлин (?)), е сиво, намръщено, все едно ние сме му виновни. Взимам една питка със сирене и шунка и кротко я ръфам. Има нещо много странно в атмосферата на тази сутрин, което едва ли скоро ще изпитам.