Статуквото живее, но не пречи да бъде разклатено

Поредна ситна капка в океан от онлайн недоволство.
Някой ще намеси темата за нефункционалността на практика на младото поколение, което пищи много в интернет, но реално не оправдава и на 1/10 крещенето си.
Не. Макар че окей, нека си го мисли това този някой (или тези някои).

Какво мисля аз:

Мисля, че днес за пореден път новите поколения на страната се почувстваха предадени. И това не е нищо ново, но е най-звучният шамар за мен и хората в моя диапазон (+/- две житейски години), тоест – за едно от тези нови поколения. Убеден съм, че същото важи и за останалите, защото последните няколко години са наистина грозна гледка.

Не мисля, че ситуацията е непоправимо тежка. Но е достатъчно неудобна и скандална.

Мисля, че и без това проблемното за сформиране правителство няма да издържи, независимо кой го сформира – а конфигурациите ще бъдат разигравани изключително хищно и жестоко в идните дни.

Не мисля, че това ще стане веднага, т.е. ще включва минимален толеранс от гражданска страна.

Мисля, че подобни случки ускоряват един процес, който е нужен на страната – изчистването на стари кадри за поставяне на колоните на нова система. Това сигурно ще отнеме поне въртенето на едно-две поколения, но подобни кризи радикализират прочистването, дават му тласък, отварят пролуки в статуквото. Вече сме започнали, макар че сме все още в началото на Loading лентата.

Не мисля, че трябва да се отчайваме и да си повтаряме „няма такава държава” / „прост народ – проста държава” и подобни автоагресии. Не виждам как помагат.

Мисля, че трябва да се образоваме и да заразяваме всички околни с нашата образованост. Да се борим гласът ни да бъде чут, да, но този глас да е обоснован и тежък, а не хаотично крещене и писукане.

Не мисля, че ще е лесно.

Но мисля, че успеем. С бавни, ситни капки, на онлайн и риъл лайф недоволство.

the_status_is_not_quo_by_wildemoon-d493c5n

Това е.

Advertisements

Танци по време на политическа криза

В последно време нещата у нас заприличаха на безкръвно бойно поле с две страни – управляващи и опозиция*. Прилича на един особен танц, в който партньорите прокарват съвсем леко бръснач по брадичките си, галейки с пръсти след това ожулванията, за да замажат положението. И ако това звучи драматично, то е нужно само да си припомним протестите по горещия асфалт на „Орлов мост”, последвалият пожар във Витоша, изритването на съдия Мирослава Тодорова от ВСС**, както и две смущаващи за мен предложения.

Първото e вкарването на ГЕРБ в учебниците, които подрастващите ще изучават, с акцент естествено върху личността на Бойко Борисов и под мантията на „новата история” от 1989 година насам. Второто е странното настояване за вкарване на религията като задължителноизучаем предмет отново в попрището на образованието. Teзи два фрагмента носят отровния дъх на загатнатия стремеж за засилен авторитаризъм.

Защо? Защото пренаписването на историята винаги е в полза на победителите, които могат да си издигнат величав плацдарм и да надхвърлят хвалебствената квота, която сами си осигуряват в медийното пространство. Засилването на религиозните послания пък винаги е вървяло ръка за ръка с по-хардлайн политически явления, a самият авторитаризъм си е едно религиозно провявление с личностен център сам по себе си***. Съвкупният комплекс от тези посочени обществени фактори плюс много други неизказани такива, ни връща към началната картина на този танц, който тресе редиците на българското общество.

Има ли право да се състои този танц, имат ли обосновка гъвкави му стъпки?

Абсолютно да – може би неслучайно един от символите на протестите на „Орлов мост” бе една танцуваща жена, която съзнателно или не илюстрира целия процес, който се разиграва в последно време.

Има ли конструктивност този танц, тоест стъпките навързани ли са в някаква логична последователност, която да изгради обща хореография?

Колкото да, толкова и не.

Истината е, че групи, желаещи за промяна на статуквото, винаги има. Сред тях има такива индивиди и мини-общности, които следват безкористни цели и други, които съвсем целенасочено са заинтересувани от тази промяна и искат да извлекат облаги от нея. В момента, в който вътрешният заряд на тази съвкупност от хора се насъбере прекалено много и чашата прелее, се случват събития като от ’89 и ’97 година, които обръщат полюсите. Макар че в народопсихологията на немалка част от тези, преживели времената преди, по време на, и след тези две важни дати, те са били стъпки, които не са допринесли за подобряването на същото това статукво.

Във всички случаи, текущият танц гравитира около заряда, който е бил нужен тогава, но все още не смее да навлезе в неговата траектория. Всеки пореден пласт, който управляващите наслагват обаче, е приплъзване на разгънатия крак с още няколко милиметра до взривоопасната маркировка на масовото недоволство. А елитът сякаш са си е сложил студен компрес, който е забулил очите с потна пелена, миришеща остро на оцет. И или наистина не вижда какво става, или е прекалено арогантен, за да го трогне случващото се.

За да е успешен танцът и малко по-рязката смяна на темпото – за трети път за 23 години, обаче, са нужни добре подбрани стъпки. Не само акумулация на напрежението. Защото без добра хореография и занапред българското общество ще се движи в ленивите коловози на приспиващия валс, който го е люлял достатъчно време.

Къде нещата вървят добре, и къде – не чак толкова?

Някои добри стъпки:

1) Осъзнаването, че до немалка степен гражданите сами могат да осигурят качествено покритие на гражданските инициативи и не са длъжни да разчитат на масмедиите. Видеостриймингът, любителските видеозаписи и снимките от десетки фотоапарати извършиха една същинска картинна и информационна революция в последно време и спомогнаха за изграждането на една увереност сред гражданите. Уповаването на масмедиите, които отдавна са известни като противостоящи на гражданските интереси, драстично намаля. Търсят се алтернативни, много по-обективни и необременени с политически или търсещи облаги позиции – и се намират. А това плаши горните етажи и ги кара поне малко да обърнат внимание на гласа на недоволните.

2) Безпрецедентният случай на комуникационна връзка между управляващи (ГЕРБ) и граждани (в случая – водещи блогъри, вижте www.politikat.net), която изглеждаше немислима до съвсем скоро. Това е едно начало, което при добро развитие може най-сетне да доведе до стабилно гражданско участие в управленческия процес. За това обаче ще е нужна последователност, много усилия и подкрепа от самите граждани.

3) Осъзнаването, че невинаги агресията е начина за постигане на дадена цел. Това звучи може би малко несериозно с оглед на предишните два плюса, но според мен има голямо значение. Неслучайно бе толкова учудващ лозунга за неагресивност (или слятото задъхано „безагресия” както доби популярност) и информационните канали му се възхитиха толкова много. В една нормална среда, културните и конструктивни протести са най-добрата основа за постигане на дадена цел и отправяне на искания, защото провокират и по-коректно държание, отколкото вандализма. Това важи както за вътрешнодържавна реакция, така и за реакция от външни политически фактори – ЕС/НПО/международна общност.

Някои лоши стъпки:

1) За жалост, сред тях определям една стъпка, която е ключова за цялостната хореография. А именно – тази, че всъщност стъпките са хаотични и хореография няма. Искащите да променят статуквото – същата тази съвкупна опозиция, получиха ударен наплив от причини, заради които да протестират. Независимо дали говорим за съдийския прецедент, Закона за горите, безхаберното отношение при пожара във Витоша, покачването на част от комуналните услуги или нещо друго, в момента има огромен заряд за протестиране и той до някаква степен се оползотворява.

Въпросът е, че тези акции внасят все повече и повече хаотичност, вместо да уплътнят съществуващото идейно ядро. Така не се намира някаква обща рамка между тях, обща конструкция, обща хореография, която да сглоби парчетата. Вместо това се разчита на индивидуални, откъснати една от друга акции.

2) „Ослепяването”. Недоволството се покачва до такава степен, че започва да става малко ослепяващо за самите си последователи – а ослепялата опозиция, лишена от трезвеност и желание за конструктивност, е не по-добра от безхаберието и наглостта на управляващия елит. Градацията се очакваше при толкова много причини, но е много важно наред с емоционалната афектираност да се влеят и литри трезв разсъдък и мислене не просто да се смени статуквото, а какво да се прави след това. Недоволна маса, която е готова да протестира за абсолютно всичко, което ѝ се подхвърли, е нещо много опасно и в такива кризисни времена при липса на трезвомислие възниква възможност за издигане на нещо още по-лошо.

Общият смисъл е, че не трябва да се губи инерцията, която се е набрала в момента, но не трябва и да се отплесва нейният фокус – или пък да се оставя на самотек, нерегулирана и неясна. Твърде вероятно е в момента да се изгражда пирамидата, на чийто връх най-сетне гражданският натиск да бъде вграден в политиката на управляващите. Това обаче трябва да стане внимателно, последователно, с хладен гняв, трезв разсъдък и идейност за разгръщане на постигнатото. Като острие, разсичащо главите на хидрата, която плюе киселината върху подопечните си достатъчно дълго време.

***

*За целта на текущия постинг понятието „опозиция” не се изчерпва само с политическата опозиция, а представлява една съвкупност от хора – граждани с най-различния занятия, вероизповедания и политическа принадлежност, комбинирани с пряко заинтересованите домогващи се до власт политици. Съвкупност, която не е доволна от текущото статукво, и, логично, иска промяна в него.

**Държа да споделя, че тук е възмущаващ самия акт на такова показно нахалство и ярка саморазправа, довел до историческо излизане на протестиращи магистрати на улицата. Саморазправа поради ясно очертаната връзка между съдия Тодорова, която заведе дело за клевета срещу вътрешния министър Цветан Цветанов и по този начин си навлече неговия гняв. Същевременно смятам, че личността на госпожа Тодорова бива доста идеализирана и че е нужна коренна реформа в съдебната ни система, но тя не трябва да включва само неудобните за властта магистрати.

***Не съм вярващ, но уважавам решението на всеки да изповядва такава религия, каквато намира уместна за себе си и за своите търсения в живота. Въпреки това не смятам, че подрастващите в образователната система трябва да стават обект на индоктриниране посредством задължително вероучение в училище. Нито пък това ще ги спаси от „моралната деградация”, която им се лепи като етикет от предходните им поколения.