Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

VWy0YRF

Image by Romain Trystram.

Под маслено зелено слънце

– Като малък обичах да препикавам всяка пряспа сняг, която ми се мярваше пред очите. – заявява Некане. – Всяка пряспа, без изключение.
– Доста пикня ще да си имал в мехура си. – отбелязва Долорес. – Или малко преспи в града ти.

Оставям ги да се заяждат на воля, без да вниквам в разговора им. Вместо това затварям очи и си представям тавана. Според Некане той е на двайсетина метра нагоре в мрака. Долорес ги изчислява на петдесет. За мен истината е, че таван няма, а стаята ни е остров от материя сред море от антиматерия. Въпреки това затварям очи в някои от нощите и си го визуализирам. Може би е стандартен бял таван, пропукан на места, с четири дребни изпотрошени лампи или пък угаснал полюлей по средата. Или пък църковен таван със светци или изображения на библейски сцени, ангелите с ореолите над главите им и всичко друго. Много рядко си го представям като катранена течност, все едно човек е излял литри кока-кола върху пода си и е обърнал модела така, че подът да стане таван.
– Какво значение има какво си препикавал, като сега дори не смееш да излезеш?
– Има. Точно ти ли ще ми говориш за излизане? – изсмива се хапливо Некане. – Доколкото си спомням, така и не намери врата за навън. Аз поне знам къде има пролуки, ако не друго.

Ако таванът ни е целият в кока-кола, замислям се, все някога щеше да прокапе. От друга страна обаче дори когато вали – ако съм намерил прозореца да погледна навън, таванът не капе. Може би между него и нас има мрежа, попивателна хартия, някаква материя, която да ни защитава от всичко, което може да нахлуе отгоре върху ни. Така, както вратите и прозорците ни предпазват. Има само едно нещо, което знам, и това е, че навън е опасно. Карн намери за себе си вход към някакъв двор. След известно време – час, ден, седмица, няма значение, се върна побъркан, с лиги около устата, със стъклен поглед. По-късно намери друга врата и така и не го видяхме отново.
Затварям си очите отново и си представям как плувам в колата. Тя е лепкава, кожата ми става на мехури от нея, самият аз се газирам и тялото ми олеква. Отскачам от попивателната хартия над нас като от батут, пробивам океана от своята вече сътечност, и излизам навън. Облаците са яркочервени и скриват половината от маслено зелено слънце. Отправям се натам, ръсейки мехури наоколо. Първият облак ме поглъща, но успявам да се отскубна от него и го правя кафяв, смесвайки катранения си цвят с неговото червено. Вторият не посмява да ме докосне, видял силата ми. Вятърът е утихнал и спокойно пуши цигара на голяма поляна под зеленото слънце. Маха ми с ръка, когато минавам пред него, и аз отвръщам на поздрава, разпръсквайки малко капки из небето. Издигам се все повече и повече, въздухът се сгъстява и започва да става мокър, забавя движението ми. Облаците явно искат да ми попречат да стигна до слънцето, което вече преминава в аквамарин и ми се усмихва предпазливо. И него го е страх от пухкавите му стражи, затова действа предпазливо. Започвам да късам парчета от небето, за да се изкача нагоре сред вече сгъстената течност на атмосферата.

– Ставай! – изръмжава Некане и осъзнавам, че ближе с острия си език лицето ми. Усещам леките порязвания на местата, където ме е близал повече, отколкото е нужно. – Беше тръгнал да се издигаш към тавана.
– То ме чака…
– Кое те чака? – присяда до нас и Долорес. Кафявите ѝ очи се присвиват внимателно. Все още е тук от скоро и не е намерила нито прозорец, нито врата. Всяка податка е ценна за нея.
– Слънцето. Мастиленозеленото слънце след червените облаци, очаква ме. – поглеждам сърдито Некане. – Защо ме събуди?
– Не трябва да ходиш там. Опасно е.
– Ти пък откъде знаеш. – разфучавам се и отново лягам на земята, кръстосвам ръце и затварям очи.
Некане ме удря от лявата страна на лицето ми и пуска още две прорезни рани с ноктите си.
– Защото аз съм го създал. – Долорес го поглежда въпросително и той обяснява. – Голяма част от изходите от тук са създадени от кошмарите и страховете на някои от нас. Ако избереш някой от тях, просто няма да оживееш и ще останеш затворен там вечно. – той се обръща към мен. – Масленото слънце е хищник и изсмуква всичко, освен костите ти. Тях ги хвърля на облаците, които добавят кокалите към телата си. Нарочно са кръвожадни, за да мислиш слънцето за спасителна крайна цел. Ако всички бяха приласкаващи, веднага щеше да се усетиш.
– Не съм вкарала тук нито един свой кошмар. – възразява Долорес. – Иначе щях да знам.
– Никога не знаеш, докато някой не ти каже. Затова ако видиш мен или Сеа да се унасяме или да тръгваме нанякъде, питай какво виждаме. Така изгубихме Карн, защото не внимавахме.

Стоя и се опитвам да направя така, че отново да съм течност, която да се просмуче през тавана. Очите ми са отворени, за да не ме видят Долорес и Некане, на външен вид го придавам все едно слушам активно разговора им. Не се получава и с неохота се отказвам. Сега на свой ред следя двамата в случай, че някой от тях тръгне нанякъде. Тишината е лепкава като тялото ми в онзи полусън и никой от нас не я нарушава.
– Виждам нещо. – промълвява след малко Долорес и става. С Некане задържаме ръцете ѝ за всеки случай.
– Какво е? – пита я Некане.
– Кръг. – тя изхриптява. – Кръг в болнава жълта светлина, в центъра му виждам връв от мастило. Кани ме…нещо ме кани да скачам на нея, както се скача на въже.
С Некане се споглеждаме. Стоим тук от седмици, месеци, или години – няма значение, и никой не е виждал това. Нито Карн, нито Мизасу, нито Волод, или който и да е от другите, които се загубиха. В съседната стая Грас и Пенолия се размърдват, чули думите на Долорес. Трек пробива стената с оплешивялото си теме и също идва, а тухлите се затварят след него.
– От всички нас точно тя… – отбелязва с тъга той. – След като оживях от два тавана и три врати, точно тя…
Долорес започва да се върти в ръцете ни, опитва се да се изскубне от хватката. С Некане си кимаме един на друг и я пускаме, а тя се затичва към кръга, видим само за нея.
– Точно тя… – повтаря Трек.
– Явно така трябва. – сопва му се Пенолия и уморено разтърква очи. – Какво, по-добре ли е да види ръцете ти с челюсти, че да я разкъсат?
Смътно си спомням как избягах от този кошмар на Трек с помощта на присъстващия тогава Карн. След това въздъхвам завистливо, когато Долорес изчезва от помещението. Другите си тръгват, а Некане се умълчава и изплезеният му ръбест език трепти насам-натам.

***

Жената въздъхва уморено, когато лекарите вадят посинялото бебе от нея. Една от сестрите идва и милва внимателно мокрите ѝ от пот къдрици, паднали върху очите.
– Живо ли е? – немощно пита майката през сълзи, болка и коса.
– Най-хубавото момиченце, което съм виждала. – отговаря сестрата.
И двете заплакват от радост в болничната светлина.

we_live_as_we_dream_alone_by_Basia_AlmostTheBrave

“We live as we dream – alone” by barbarasobczynska